Даниъл Силва
Изповедникът (32)

32. Рим

Ерик Ланге спа неспокойно през нощта. Почти забравеният глас на съвестта? Нерви? Или може би заради горещото като пещ тяло на жената, сгушила се до него на тясната кушетка? Каквато и да беше причината, той се събуди в три и половина и лежа с широко отворени очи и гърди, притиснати към Катрин, докато първите лъчи на утрото нахлуха през прозореца на неприветливата стая на Карло Казагранде.

Стъпи на пода, промъкна се гол до прозореца, отмести мрежестите пердета и погледна между тях към улицата. Мотоциклетът го чакаше там, паркиран пред входа на общежитието. Нямаше признаци да го шпионират. Придърпа обратно пердетата. Катрин се раздвижи, омотана в одеялото, и в съня си се обърна на другата страна.

Ланге направи кафе еспресо на електрическата печка и изпи няколко чаши, преди да влезе в банята. Прекара следващия час там в старателно променяне и изпипване на външността си. Боядиса косите си тъмни, сложи кафяви контактни лещи на сивите си очи и накрая добави евтини на вид очила с черни рамки, подобаващи на свещеник. Когато приключи, от мътното огледало го гледаше лице на непознат. Сравни го със снимката на пропуска, който Казагранде бе подготвил за него: Манфред Бек, Специален разузнавателен отдел, Служба за сигурност на Ватикана. Най-сетне доволен, отново се върна в стаята.

Катрин все още спеше. Ерик бавно пристъпи по пода, с кърпа около кръста, и издърпа чекмеджето на тоалетката. След като нахлузи бельо и чифт износени чорапи, отвори вратата на гардероба. Черна риза и бяла якичка, черен панталон, черно сако. Накрая сложи обувките и внимателно завърза връзките.

Отново влезе в банята и дълго се взира в отражението си, бавно превъплъщавайки се в образа на мъжа с черен костюм, като актьор, приел нова роля. Убиец в свещенически одежди; човекът, който би могъл да бъде. Пъхна пистолета в колана на панталона си и се огледа за последен път. Свещеник. Революционер. Убиец. Какъв си в действителност, човече?

Наля последното кафе и седна на ръба на леглото. Катрин отвори очи, отдръпна се и инстинктивно опипа леглото за оръжие. Когато Ланге леко докосна крака й, тя застина, с ръка на гърдите, опитвайки се да се опомни.

— За бога, Ерик, не те познах.

— Това е целта, скъпа моя. — Той й подаде чашата с кафе. — Облечи се. Нямаме много време.

* * *

Киара приготвяше кафе в тайната квартира, когато телефонът звънна. Позна гласа на отец Донати:

— Пристигам след минута-две. Кажете му да слезе.

Габриел влезе в стаята. Беше облечен със сив костюм, бяла риза и тъмна вратовръзка, любезно предоставени от римския щаб на Шимон Пацнер. Тя изтупа няколко прашинки от ръкава му и отбеляза:

— Много си елегантен. — После добави: — Малко приличаш на погребален агент, но елегантен.

— Дано не си права. Кой се обади?

— Отец Донати. Идва насам.

Габриел погълна кафето си и облече бежов шлифер. Целуна Киара по бузата и я задържа в прегръдката си за миг, а тя прошепна:

— Ще внимаваш, нали?

Навън прозвуча клаксон. Габриел опита да се отдръпне, но Киара се притисна към него, отказвайки да го пусне. Когато отец Донати отново натисна клаксона, този път по-настойчиво, най-сетне го освободи. Габриел я целуна за последен път.

Той пъхна беретата в раменния кобур под шлифера и слезе по стълбите. Пред входа чакаше сив фиат седан с ватикански номера. Зад волана седеше отец Донати в свещенически костюм и черен шлифер. Габриел се качи на предната седалка и затвори вратата. Колата сви към улицата покрай Тибър.

Беше сива утрин, с ниско надвиснали тъмни облаци и брулещ вятър, който набраздяваше повърхността на реката. Свещеникът се бе привел над волана, с широко отворени очи и крак плътно на газта. Габриел се хвана здраво за облегалката и си помисли какво чудо е, че папата е стигнал жив обратно до Ватикана.

— Често ли шофирате, отец Донати?

— Снощи карах за първи път от осемнайсет години.

— Не бих предположил.

— Не сте добър лъжец, господин Алон. Мислех, че хората с вашето поприще трябва да бъдат умели измамници.

— Как е Светият отец тази сутрин?

— Всъщност доста добре. Въпреки новините, които чу снощи, успя да поспи няколко часа. С нетърпение очаква посещението си отвъд реката.

— Ще съм доволен, когато всичко приключи и той се завърне благополучно в папския апартамент.

— Значи ставаме двама.

Докато минаваха покрай Тибър, отец Донати осведоми Габриел за организацията на охраната. Папата щеше да пътува до синагогата с обичайната бронирана лимузина мерцедес, придружаван от тях двамата. Там веднага щяха да го заобиколят цивилни швейцарски гвардейци. Както винаги, италианската полиция и службите за сигурност щяха да осигурят втори защитен кордон. Маршрутът от Ватикана до старото гето щеше да е заварден от пътни патрули на карабинерите и затворен за други превозни средства.

Четвъртитият покрив на Голямата синагога се издигаше пред тях — кула от бледосив гранит и алуминий, с персийски и вавилонски архитектурни елементи. Необичайната височина на зданието в съчетание с уникалната фасада го отличаваше от околните барокови сгради в цвят охра. Ефектът беше преднамерен. Общността, построила синагогата преди сто години, бе искала да я направи ясно видима за хората отвъд Тибър — мъжете, които живееха зад стените на Ватикана.

На сто метра от синагогата колата спря пред полицейски пост. Отец Донати спусна стъклото, показа ватиканската си карта за самоличност и размени няколко думи с полицая на италиански. Влязоха в двора пред синагогата и паркираха. Преди отец Донати да угаси двигателя, пред тях изникна карабинер с автомат на рамо. Габриел одобри видяното досега.

Слязоха от фиата. Габриел не можеше да не почувства сянката на историята, надвиснала над това място. Рим бе най-старият град с еврейско малцинство в Западна Европа и евреите бяха живели в центъра му повече от две хиляди години. Бяха дошли тук много преди рибаря Петър от Галилея. Бяха видели убийството на Цезар и бяха станали свидетели на разцвета на християнството и краха на Римската империя. Заклеймени от папите като убийци на Христа, ги бяха принудили да живеят в гето край Тибър, унижавани и ритуално превръщани в посмешище. През една октомврийска нощ на 1943 г. хиляда от тях бяха натоварени в камиони и откарани в газовите камери на Аушвиц — пред мълчаливия поглед на папата отвъд реката. След няколко часа папа Павел VII, свидетел на греховете на мъжете от Ватикана, щеше да дойде тук, за да изкупи вината за миналото. Ако доживее да изпълни мисията си.

Сякаш прочел мислите на Габриел, отец Донати леко го потупа по рамото и посочи към реката.

— Ще задържат демонстрантите зад барикади ето там, на крайбрежната улица.

— Демонстранти?

— Не очакваме нищо страшно. Обичайните групички. — Свещеникът безпомощно сви рамене. — Контрол на раждаемостта, жени свещеници, гейове и лесбийки — такива неща.

Изкачиха стъпалата на синагогата и влязоха. Отец Донати изглеждаше съвършено спокоен. Усети погледа на Габриел и уверено му се усмихна в отговор.

— Когато все още се намирахме във Венеция, мой дълг беше да изградя по-добри отношения между архиепископа и еврейската общност там. Не изпитвам неудобство, когато влизам в синагога, господин Алон.

— Очевидно е — кимна Габриел. — Кажете ми как ще протече церемонията.

Папската свита щеше да се събере на входа, обясни отец Донати. Папата щеше да се придвижи по пътеката в средата, придружаван от главния равин, и да седне до него на позлатен стол върху bimah^[1]. Отец Донати и Габриел щяха да следват негово Светейшество до предната част на синагогата, а после да заемат местата си на няколко крачки от него, в специалния ВИП сектор. Главният равин щеше да произнесе няколко встъпителни реплики, преди Светият отец да започне словото си. Противно на обичайния протокол, ватиканският журналистически корпус нямаше да получи предварителна информация за съдържанието му. Неизбежно речта щеше да предизвика незабавна реакция от страна на репортерите, но никой нямаше да получи разрешение да излезе, преди папата да я завърши и да напусне синагогата.

Габриел и свещеникът тръгнаха към мястото, където щяха да стоят по време на папското слово. Карабинер с куче, обучено за търсене на експлозиви, уверено пристъпваше към левия край на залата. От другата страна вървеше втори полицай с куче. На няколко метра от подиума телевизионни оператори нагласяха камерите си върху издигната платформа под зоркото око на въоръжен охранител.

— А другите входове на синагогата, отец Донати?

— Запечатани са. Има само един път за влизане й излизане — главният вход. — Донати погледна часовника си. — Нямаме много време, господин Алон. Ако сте доволен, трябва да тръгваме към Ватикана.

— Да вървим.

* * *

Отец Донати размаха ватиканската си лична карта срещу швейцарския гвардеец, който стоеше на пост до портата „Санта Анна“. Преди пазачът да попита за самоличността на спътника му, свещеникът силно натисна газта и колата се понесе по Виа Белведере към Апостолическия дворец.

Отец Донати паркира в двора на „Сан Дамазо“, преведе Габриел покрай охраната и двамата се отправиха по стълбите към папския апартамент. Докато стъпваше по мраморния под, Габриел почувства, че краката му се подкосяват и пулсът му се ускорява. Спомни си как Шамрон го бе чакал в полумрака на площада на Гето Нуово, за да го изпрати по следите на убийците на Бенджамин Щерн. Сега разследването му го беше довело в сърцето на Римокатолическата църква.

Минаха покрай швейцарския гвардеец на входа на папския апартамент и влязоха. Папата седеше до бюрото в кабинета си и преглеждаше сутрешната си кореспонденция. Вдигна поглед, когато Габриел влезе, и топло му се усмихна.

— Господин Алон, благодарен съм ви, че дойдохте. — С върха на химикалката си посочи към дивана и креслата до камината. — Настанете се удобно. С отец Донати трябва да се погрижим за няколко неща, преди да тръгнем.

Габриел изпълни указанията му. После посегна към предния си джоб и извади снимките на Леопарда. Внимателно ги разгледа една по една. На всяка от тях убиецът изглеждаше забележително различен. Някои промени бяха постигнати с пластична хирургия, а други — с по-обикновени средства, като шапки, перуки и очила.

Прибра снимките обратно в джоба си и погледна към другия край на кабинета, където дребничкият мъж в бяло седеше приведен над купчината листове върху бюрото. Настроението му помръкна. Ако Леопарда бе дошъл в Рим, за да убие папата, беше почти невъзможно да го спрат.

* * *

Ланге почисти апартамента, докато Катрин взе душ и се облече. С мокра кърпа старателно забърса всяка повърхност, която бе докосвал. Дръжките на вратите, тоалетката, кранчетата в банята, готварската печка, кафеварката. След това хвърли излишните си дрехи в торба за смет, както и тоалетните принадлежности. Доволен, че е заличил всяка следа от себе си в апартамента, седна на ръба на леглото, внимавайки да не докосне нещо.

Катрин излезе от банята, облечена в сини дънки, кожени ботуши с връзки догоре и пилотско кожено яке. Косите й бяха плътно пригладени, а очите й — скрити зад слънчеви очила. Изглеждаше прелестна. Би отвлякла вниманието на всеки карабинер. Ерик разчиташе на това.

Той стана, пъхна пистолета в колана си и закопча сакото. После облече евтин черен шлифер, подобен на онези, които, носеха половината свещеници в Рим, и взе торбата със смет.

Слязоха по стълбите. Ланге държеше торбата в една ръка, а с другата повдигна яката на шлифера, за да скрие свещеническия костюм отдолу.

Навън възседна мотоциклета и запали. Катрин се качи зад него и обви ръце около кръста му. Той се наведе напред, насочи мотоциклета на изток, към древния център на Рим, и даде газ. По пътя хвърли ключовете от квартирата в случайна шахта. Подаде торбата на боклукчия, който я метна в камиона си, и му пожела приятен ден.