Даниъл Силва
Изповедникът (27)

27. Цюрих

Карло Казагранде премина под полилея в коридора на четвъртия етаж на хотел „Сен Готар“ и застана пред вратата на стая 423. Погледна часовника си — 19:20, точният час, в който бе инструктиран да дойде — и почука два пъти, достатъчно силно и уверено, за да бъде чут, но не и да смути обитателите на съседните стаи. От другата страна на вратата прозвуча глас, който му нареди на италиански да влезе. Говореше езика доста добре за чужденец. Фактът, че не се долавяше дори лек немски акцент, караше Казагранде да усеща присвиване в стомаха.

Побутна вратата и се спря на прага, преди да го прекрачи. Светлината от полилей нахлу в стаята и за миг Казагранде видя силует на мъж, седнал в кресло. Щом вратата се затвори, настъпи пълна тъмнина. Той се придвижи през нея, докато удари прасеца си в невидима маса. Чу команда да остане там и за няколко мъчителни секунди го обгърна черен мрак. Най-сетне в лицето му светна мощна лампа — като прожектор от наблюдателница. Вдигна ръка и опита да закрие очите си от ослепителния блясък. Сякаш в роговицата му се бе забила игла.

— Добър вечер, генерале. — Ласкателски тон, мазен. — Донесохте ли досието?

Казагранде повдигна куфарчето. Ръка с пистолет се придвижи към светлината и го подкани да продължи. Италианецът извади папката и я сложи на масата като поднос за дарения. Лъчът се наклони надолу, докато ръката с пистолета повдигаше корицата на досието. Светлината… Изведнъж генералът се озова на паважа пред апартамента си в Рим и видя обезобразените тела на Анджелика и дъщеря си, осветени от фенерчетата на карабинерите. Смъртта е настъпила мигновено, генерал Казагранде. Имате поне утехата, че любимите ви хора не са се мъчили.

Лъчът внезапно се стрелна нагоре. Казагранде се опита да закрие очи твърде късно. Светлината намери ретината му и през следващите няколко секунди той имаше чувството, че го поглъща гигантска, осакатяваща оранжева сфера.

— Нали Средновековието беше отминало? — каза убиецът. Досието се плъзна по масата обратно към Казагранде. — Твърде строго е охраняван. Това е задача за герой мъченик, а не за професионалист. Намерете някой друг.

— Нужен си ми точно ти.

— Откъде да съм сигурен, че няма да ме накиснете като онзи идиот от Истанбул? Последното, което искам, е до края на дните си да гния в някой италиански затвор и да моля папата за прошка.

— Давам ти дума, че няма да бъдеш използван като наивна пионка в по-голяма игра. Ще ми направиш тази единствена услуга, а после ще бъдеш свободен да избягаш.

— Дума на убиец. Колко убедително. Защо да ви вярвам?

— Защото никога не бих те предал.

— Нима? Знаехте ли, че Бенджамин Щерн е агент на израелското разузнаване, когато ме наехте да го убия?

Господи — помисли си Казагранде, — как е разбрал?

— Не — отвърна той. — Нямах представа, че професорът е свързан с тях.

— А трябваше да имате. — Изведнъж в гласа на убиеца прозвуча остра режеща нотка. — А знаехте ли, че агент на име Габриел Алон разследва смъртта му, както и действията на вашата групичка?

— Едва сега узнах името му. Очевидно и ти си провел свое разследване.

— Държа да знам, когато някой ме преследва. Знаех и че Алон се намира в пансиона „Абруци“ в Рим, за да се срещне с инспектор Алесио Роси, когато вие изпратихте цяла армия карабинери да го убият. Трябваше да се посъветвате с мен за проблема си, генерале. Сега Алон щеше да е мъртъв.

Как? Как това чудовище е узнало за израелеца и Роси? Как е възможно? Самонадеян заядливец — помисли си Казагранде. — Такива като него обичат да ги признават за победители. Реши да влезе в ролята на победения. Не му се удаваше, разбира се.

— Прав си — каза той с примиренчески тон. — Трябваше да се обърна към теб. Очевидно щеше да е по-добре и за двама ни. Може ли да седна?

Лъчът се задържа върху лицето му още няколко секунди, а после освети едно кресло на сантиметри от мястото, на което бе застанал. Казагранде седна и положи длани на коленете си. Светлината отново го заслепи.

— Въпросът, генерале, е дали мога да ви имам достатъчно доверие, за да работя отново за вас, особено щом става дума за подобна задача.

— Може би ще успея да спечеля доверието ти.

— Как?

— С пари естествено.

— Ще ви струва значителна сума.

— Тази, която съм предвидил, е доста голяма — увери го Казагранде. — Сума, с която повечето хора биха преживели дълго време.

— Слушам.

— Четири милиона долара.

— Пет милиона — заяви убиецът. — Половината сега, а другата — след като изпълня поръчката.

Генералът потърка коленете си, опитвайки се да прикрие надигащото се напрежение. Не беше като да спори с кардинал Бриндизи, но условията, които поставяше Леопарда, не подлежаха на обсъждане.

— Пет милиона — съгласи се той. — Но ще получиш само един в аванс. Ако решиш да отмъкнеш парите, без да изпълниш своята част от договора, твоя работа. Ако искаш и останалите четири милиона… — Направи пауза. — Доверието е нож с две остриета.

Последва неловко мълчание, толкова дълго, че Казагранде бавно стана от стола си, готвейки се да си тръгне. Застина, когато убиецът каза:

— Обяснете ми как може да стане.

През следващия час генералът му описа подробно стратегията със спокойния тон на полицай ветеран, докладващ за дребните улични престъпления, извършени през определен период. През цялото време лампата светеше в лицето му. Започна да му става горещо. Сакото залепна от пот за гърба му като мокър чаршаф. Едва се сдържаше да не щракне проклетия ключ. Би предпочел да седи с това чудовище на тъмно, отколкото да търпи ослепителната светлина.

— Носите ли аванса?

Казагранде потупа по дипломатическото си куфарче.

— Да го видя.

Генералът сложи куфарчето на масата, отвори го и го обърна така, че убиецът да види възнаграждението си.

— Знаете ли какво ще стане, ако ме предадете?

— Уверявам те, че мога да си представя — отвърна Карло. — Но определено аванс в такъв размер е достатъчна демонстрация на добра воля.

— Добра воля? От това ли е продиктувано желанието ви да бъде извършен този акт?

Убиецът затвори куфарчето и отново се скри в мрака.

— Има една последна подробност — каза служителят на Ватикана. — Ще имаш нужда от специален пропуск, за да минеш през швейцарската охрана и карабинерите. Донесе ли снимката?

Чу се шумолене на дрехи и след миг се показа ръка, държаща снимка. Качеството не беше добро. Навярно бе направена със самоснимачка. Погледна лицето и се запита дали наистина е на машината за убийства, позната с името Леопарда. Навярно убиецът прочете мислите му, защото след няколко секунди отново се появи пистолетът, насочен право към сърцето му.

— Искате да ме попитате нещо ли?

Казагранде поклати отрицателно глава.

— Добре — каза убиецът. — Вървете си.