Даниъл Силва
Изповедникът (21)

21. Тивериадско море^[1], Израел

 

Обаждането на Лев не събуди Шамрон. Всъщност не беше мигнал, откакто получи тревожния сигнал от Рим, че Габриел и момичето са изчезнали. Лежеше в леглото си, държеше телефона на няколко сантиметра от ухото си и слушаше истеричните крясъци на Лев, докато Геула леко потрепваше в съня си. „Всички остаряваме“, помисли си той. Неотдавна Лев бе неопитен служител, а Шамрон — този, който крещеше. Сега старецът нямаше друг избор, освен да държи езика зад зъбите си и търпеливо да го изчака да свърши.

След края на тирадата линията прекъсна. Шамрон стъпи на пода, облече халата си и излезе на терасата с изглед към езерото. С приближаването на зората небето на изток започваше да става бледосиньо, но слънцето все още не се бе появило над гребените на възвишенията. Пъхна ръце в джобовете на халата, търсейки цигари, с плаха надежда Геула да не ги е намерила. Обзе го чувство за личен триумф, когато късите му пръсти напипаха смачкана кутия.

Запали една и с наслада вдъхна от хапливия дим на ориенталския тютюн. После вдигна глава и за миг погледът му се зарея над пейзажа. Никога не можеше да се насити на гледката на своето лично кътче от Обетованата земя. Неслучайно изложението на къщата бе на изток. Така Шамрон, неуморният пазител на Израел, можеше постоянно да наблюдава за врагове.

Във въздуха се долавяше мирисът на приближаваща буря. Скоро щяха да започнат дъждовете и за пореден път земята да бъде залята от наводнения. Колко ли още му оставаше да види? В най-песимистичните си моменти Шамрон се питаше още колко наводнения ще видят децата на Израел. Както повечето евреи, не можеше да се отърси от страха, че следващото поколение ще е последно. Много по-мъдър от него човек бе нарекъл евреите „вечно загиващ народ, обречен да живее на косъм от края на съществуването си“. Мисията на живота на Шамрон беше да избави сънародниците си от този страх, да ги обгърне със сигурност и да ги накара да се чувстват спокойни. Терзаеше го мисълта, че се е провалил.

Намръщено погледна часовника си. Габриел и момичето се намираха в неизвестност от осем часа. Шамрон се бе впуснал в тази афера, но бомбата бе избухнала пред лицето на Лев. Габриел беше близо до разкриването на убийците на Бенджамин Щерн, Лев обаче не желаеше да участва в това. Дребна душица, помисли си Ари с презрение. Лев бе непоправим бюрократ, чието вродено чувство за предпазливост се сблъскваше с дързостта и куража на Шамрон.

— Само това ми липсва, Ари! — бе изкрещял Лев. — Европейците ни обвиняват, че постъпваме като нацисти в спорните земи, а сега един от твоите стари убийци е обвинен, че подготвя атентат срещу папата! Кажи ми къде да го намеря. Помогни ми да го върна тук, преди да е съсипал любимите ти тайни служби веднъж завинаги.

Може би Лев беше прав, колкото и мъчително да приемаше това Шамрон. В момента Израел имаше достатъчно проблеми. Палестинските терористи превръщаха пазарите в кървави бани. Багдадският крадец все още се опитваше да изкове своето ядрено оръжие. Вероятно сега не беше най-подходящият момент за война с Римокатолическата църква. Не бе най-подходящият момент да нагазват в стари води, мътни и изпълнени с невидими опасности, подводни ями и скрити пипала, в които човек можеше да се оплете и да се удави.

В съзнанието му изплуваха образи. Разкаляно селище в покрайнините на Краков. Вилнееща тълпа. Изпотрошени витрини. Къщи в пламъци. Окървавени мъже, пребити с колове. Изнасилени жени. Убийци на Христа! Еврейска паплач! Смърт на евреите! Родното село на едно малко момче, спомените му за Полша. Момчето беше изпратено в Палестина, при роднини в Горна Галилея. Родителите му бяха останали. По-късно момчето постъпи в „Хагана“^[2] и се сражава в израелската война за възраждане. Когато новата държава изграждаше разузнавателна мрежа, момчето, вече млад мъж, получи предложение да работи за нея. В мизерно предградие в северната част на Буенос Айрес той се превърна в почти митичен герой, след като удуши мъжа, изпратил родителите му и още шест милиона души в лагерите на смъртта.

Шамрон осъзна, че стои със стиснати клепачи и ръцете му са се вкопчили здраво в парапета. Бавно, пръст по пръст, ги разгъна.

Неволно си припомни стих от Елиът: Моето начало е моят край.

Айхман…

Как можеше този кукловод на смъртта, този бюрократ убиец, погрижил се влаковете с обречени хора да се движат навреме, да живее мирно и тихо в неугледно предградие на Буенос Айрес, когато шест милиона души бяха мъртви? Шамрон знаеше отговора, разбира се, защото всяка страница от досието на Айхман стоеше запечатана в паметта му. Както стотици други убийци, той бе избягал по „стандартния канал“ — верига от манастири и имоти на Църквата, простираща се от Германия до италианското пристанище Генуа. В Генуа го бяха приютили францисканците и със съдействието на църковни благотворителни организации се беше снабдил с фалшиви документи, представящи го за бежанец. На 14 юни 1950 г. бе излязъл от убежището си във францисканския манастир за достатъчно дълго време, за да се качи на борда на „Джована С“ и да отплава към Буенос Айрес. „Да отпътува към нов живот в Новия свят“, помисли си Шамрон. Главата на Църквата не бе намерил думи да заклейми избиването на шест милиона евреи, а неговите епископи и свещеници бяха дали подслон и сигурност на най-безскрупулния масов убиец в историята. Това бе факт, който Шамрон никога нямаше да проумее, грях, за който нямаше опрощение.

Спомни си за гневните викове на Лев по специалната телефонна линия от Тел Авив. Не — реши той, — няма да помогна на Лев да намери Габриел. Точно обратното, щеше да помогне на Габриел да разкрие истината за случилото се в манастира край езерото… и за убийството на Бенджамин Щерн.

Върна се обратно в къщата с бързи и уверени крачки и влезе в спалнята. Геула лежеше будна и гледаше телевизия. Шамрон заприготвя куфара си за път. На всеки няколко секунди тя откъсваше поглед от екрана, но без да каже нищо. Така беше повече от четиридесет години. След като събра багажа си, Шамрон седна на леглото до нея и хвана ръката й.

— Нали ще внимаваш, Ари? — каза тя.

— Разбира се, любов моя.

— Нали няма да пушиш цигари?

— Никога!

— Върни се у дома скоро.

— Скоро — обеща Шамрон и я целуна по челото.

* * *

Унизителните формалности при посещенията на Шамрон на булевард „Цар Саул“ дълбоко го потискаха. Трябваше да се подписва в регистър при охраната във фоайето и да слага ламинирана значка на предния си джоб. Вече не можеше да ползва стария си личен асансьор — сега тази привилегия се полагаше на Лев. Вместо в него, влизаше в общия асансьор, пълен със служители от офисите и момчета и момичета от архива с досиета.

Качи се на четвъртия етаж, но ритуалното му унижение не свърши дотук, защото имаше още няколко капки кръв, които Лев можеше да изсмуче. Никой не му предложи кафе и се наложи сам да отскочи до барчето за две слаби дози от автомат. После тръгна по коридора към своя „офис“ — гола стая, не по-голяма от килер, с чамова маса, сгъваем метален стол и безжичен телефон, изпълнена с мирис на дезинфектанти.

Шамрон седна, отвори куфарчето си и извади снимката, получена от Лондон — онази, която Мордекай бе направил до дома на Питър Малоун. Поседя наведен над нея няколко минути, подпрял лакти на масата и притискайки слепоочията си с кокалчетата на пръстите. На всеки няколко секунди нечия глава се подаваше иззад вратата и чифт очи го зяпваха, сякаш е екзотично животно в зоопарк. Да, истина е, старецът отново броди по коридорите на Главния щаб. Шамрон не забелязваше никого. Очите му бяха слепи за всичко друго, освен за мъжа на снимката.

Най-сетне вдигна телефона и набра вътрешния номер на Следователския отдел. Вдигна момиче, чийто глас звучеше, сякаш току-що е завършило гимназия.

— Обажда се Шамрон.

— Кой?

— Шам-_рон_ — повтори той с раздразнение. — Трябва ми досието по случая с отвличането в Кипър. Беше през 1986-а, ако си спомням правилно. Може би тогава все още не си била родена, но направи каквото можеш.

Стовари слушалката и изчака. Пет минути по-късно на прага на невзрачната му врата застана момче с премрежен от умора поглед на име Йоси.

— Съжалявам, шефе. Момичето е ново. — Подаде му папка. — Искали сте да видите това.

Шамрон протегна ръка като просяк.

* * *

Този случай не беше от звездните мигове на Шамрон. През лятото на 1986-а министърът на правосъдието на Израел Мейр бен Давид бе отплавал от Тел Авив на триседмично средиземноморско пътешествие на борда на частна яхта, заедно с дванадесет други гости и петчленен екипаж. На деветия ден от плаването, на кипърското пристанище Ларнака, яхтата бе отвлечена от банда терористи, които твърдяха, че са представители на организация, наречена „Палестински бойни клетки“. Започна акция за спасяване на заложниците и кипърските власти настояха проблемът да се реши възможно най-бързо и безшумно. Това не остави на израелското правителство друг избор, освен да преговаря, и Шамрон откри линия за комуникация с немскоговорещия лидер на бандата. Три дни по-късно кризата приключи и заложниците бяха освободени, а терористите получиха гаранции за безпроблемно отпътуване и месец по-късно дузина ключови убийци от ООП бяха пуснати от израелски затвори.

Официално Израел отричаше да е имало пазарлък, въпреки че никой не вярваше. За Шамрон това бе горчив хап и сега, докато прелистваше страниците на досието, отново го преглътна. Стигна до единствената снимка на лидера, която бяха успели да направят. Не можеше да послужи за нищо, беше далечна и неясна, на лице, скрито зад слънчеви очила и шапка.

Сложи я до снимката от Лондон и няколко минути опитваше да ги сравни. Дали беше същият човек? Не можеше да се каже. Шамрон взе телефона и отново позвъни в Следователския отдел. Този път вдигна Йоси.

— Да, шефе?

— Донеси ми досието на Леопарда.

* * *

Той оставаше загадка, породила безброй логични предположения и теории. Някои казваха, че е германец, други твърдяха, че е австриец, трети — швейцарец. Един лингвист, който бе изслушал записа на преговорите между Шамрон и него, водени на английски, стигна до заключението, че е от Елзас-Лотарингия. Кодовото име Леопарда му бяха прикачили западногерманците. Бе извършил доста убийства на тяхна територия и те отчаяно искаха да го заловят. Наемен убиец, който би работил за всяка групировка и всяка кауза, стига да не противоречи на личните му убеждения: комунистически, антизападни, антиционистки. Предполагаше се, че Леопарда стои зад отвличането в Кипър и убийствата на трима други израелци в Европа по поръчка на командира на ООП Абу Джихад. Шамрон бе искал смъртта му. Желанието му все още оставаше неизпълнено.

Прелисти отчайващо тънкото досие. Доклад от френските разузнавателни служби, справка от Интерпол и слухове, че е забелязан в Истанбул. Имаше още три снимки, но не се знаеше със сигурност дали на тях е той. Снимката от яхтата в Кипър, друга — направена от агент в Букурещ, и още една — от летище „Шарл дьо Гол“. Шамрон сложи снимката от Лондон до тях и вдигна глава към Йоси, който гледаше над рамото му.

— Тази и тази, шефе.

Шамрон отдели снимката от Букурещ от редицата и я сложи до лондонската. Същият ъгъл, същият ляв полуанфас и неясна дясна половина на лицето.

— Може би греша, Йоси, но според мен е възможно да е един и същ човек.

— Трудно е да се каже, шефе, но компютърът ще провери.

— Провери ги — нареди Шамрон и взе папките. — Искам да задържа това.

— Трябва да подпишете формуляр.

Шамрон го погледна над очилата си.

— Е, добре, ще го подпиша вместо вас — каза Йоси.

— Добро момче.

Ари посегна към телефона за последен път и набра номера на отдел „Пътувания“. Щом уреди подробностите, пъхна папките в куфарчето си и слезе по стълбите. Идвам при теб, Габриел — помисли си той. — Но къде се намираш, за бога?