Даниъл Силва
Изповедникът (2)

2. Ватикан

Седемстотин километра пб на юг, на хълма в сърцето на Рим, един старец бродеше в хладните сенки на усамотена градина, облечен в расо и наметало с цвят на слонова кост. На седемдесет и две години, вече не се придвижваше с някогашната пъргавина, но всяка сутрин идваше тук и почти час се разхождаше по алеите, над които се носеше ухание на борова смола. Някой от предшествениците му бе направил градината недостъпна за външни лица, за да може да се моли необезпокоявано. Мъжът с бялото расо обичаше да вижда хора, истински хора, а не само раболепните кардинали от Римската курия^[1], които идваха всеки ден, за да целунат пръстена с Рибаря^[2]. На няколко крачки зад него винаги крачеше гвардеец, швейцарец, по-скоро за компания, отколкото за охрана. Той обичаше да се спира, за да побъбри с градинарите на Ватикана. Бе любознателен по природа и смяташе, че има солидни познания по ботаника. Понякога вземаше градинарски ножици и помагаше при подрязването на розите. Веднъж швейцарският му телохранител го завари на колене в градината. Предположил най-лошото, веднага повика линейка и се втурна към него, но откри, че главата на Римокатолическата църква просто е решил да отскубне няколко плевела.

Най-приближените на Светия отец ясно усещаха, че нещо го терзае. До голяма степен беше загубил чувството си за хумор и естествената си непринуденост, която приличаше на свеж полъх след тягостните последни дни на Поляка. Сестра Тереза, монахинята от Венеция, ръководеща папското домакинство, бе забелязала очевидната му липса на апетит. Дори бишкотите, които му сервираше със следобедното кафе, напоследък оставаха непокътнати. Влизайки в папския кабинет на третия етаж на Апостолическия дворец, често го намираше по очи на пода, дълбоко вглъбен в молитва, със стиснати клепачи, сякаш изпаднал в кома. Карл Брюнер, шефът на швейцарската охрана, неведнъж го виждаше до стените на Ватикана, загледан отвъд Тибър, потънал в размисъл. Брюнер бе охранявал Поляка дълги години и бе видял как му се отразява папството.

— Това е неизбежно — успокояваше той сестра Тереза. — Непосилното бреме на отговорността пада върху плещите на всеки папа и кара дори най-смирените понякога да изпускат нервите си. Сигурен съм, че Бог ще му даде сили да го понесе и скоро отново ще стане предишният Пиетро.

Но сестра Тереза не беше толкова убедена. Тя бе сред малцината във Ватикана, които знаеха с каква неохота Пиетро Лукези бе поел длъжността. Когато пристигна в Рим за погребението на Йоан Павел II и конклава^[3] за избор на негов наследник, дребничкият, добродушен архиепископ на Венеция не бе смятан от никого за papabile — човек, притежаващ необходимите качества да стане папа. Самият той не даваше и най-малък признак, че проявява интерес. Петнадесетте години работа за Римската курия оставаха най-нерадостните в кариерата му и той нямаше желание да се връща в това пълно с враждебност и злоба село край Тибър дори като негов кмет. Възнамеряваше да даде вота си за архиепископа на Буенос Айрес, с когото се бе сприятелил при една обиколка из Латинска Америка, и без много шум да се завърне във Венеция.

Но вътре в конклава нещата не се развиха според очакванията. Както бяха правили предшествениците им безброй пъти през вековете, Лукези и равните му по сан — общо сто и тридесет, влязоха в Сикстинската капела в тържествена процесия, пеейки латинския химн Veni Creator Spiritus^[4]. Събраха се под „Страшния съд“ на Микеланджело с изображенията на изтерзани души, издигащи се към небето, за да срещнат Божия гняв, и се помолиха Светият Дух да направлява ръката им. След това всеки кардинал на свой ред застана пред останалите — с ръка върху четирите Евангелия, и положи клетва да пази пълно мълчание. Щом ритуалът бе изпълнен, ръководещият папските литургични церемонии нареди: Extra omnes — „Всички вън“ — и започна същинската част на конклава.

Поляка не бе оставил всичко единствено в ръцете на Светия Дух. Бе напълнил Съвета на кардиналите с консервативни като самия него хардлайнери, твърдо решени да запазят църковната дисциплина и надмощието на Рим над всички останали. Техният кандидат бе италианец, съвършено въплъщение на Римската курия — държавният секретар кардинал Марко Бриндизи.

Умерените имаха други идеи. Настояваха за наистина духовно чист папа. Искаха на престола на свети Петър да седи благочестив човек с дълбока вяра, готов да споделя властта си с епископите и да ограничи влиянието на Курията; човек, способен да преодолее географските и религиозните граници, за да лекува онези кътчета на света, които бяха разкъсвани от войни и бедност. Приемлив за тях беше единствено папа, който не е от Европа. Вярваха, че е дошло времето за папа от Третия свят.

Първите бюлетини разкриха, че конклавът е безнадеждно раздвоен, и скоро двете фракции започнаха да търсят изход от задънената улица. При последното гласуване за деня изплува трето име: Пиетро Лукези, архиепископът на Венеция, получил пет гласа. Когато чу името си, прочетено пет пъти в свещената зала на Сикстинската капела, той видимо пребледня. Миг по-късно бюлетините горяха в пещта с черен дим^[5] и няколко кардинали видяха Лукези да се моли.

Вечерта Пиетро Лукези учтиво отхвърли покана за вечеря с група кардинали и се оттегли сам в стаята си в резиденцията „Санта Марта“, за да медитира и да се моли. Знаеше как действат конклавите и му бе ясно накъде вървят нещата. Както Христос в Гетсиманската градина, отправи отчаяна молитва към Бога да снеме бремето от плещите му и да избере някой друг.

Но на следващата сутрин подкрепата за Лукези нарасна и стабилно тръгна към мнозинството от две трети, необходимо за избирането на папа. При последното гласуване предобед не му достигнаха едва десет гласа. Твърде напрегнат, за да се храни, отново се помоли в стаята си и се върна в Сикстинската капела за вота. Знаеше, че след него вече ще бъде папа. Мълчаливо гледаше как всеки кардинал пристъпва към златното ковчеже, служещо за изборна урна, пуска сгънатата на четири бюлетина и изрича тържествената клетва: „Призовавам своя бог Христос за свидетел и съдник, че давам гласа си за този, когото смятам за най-достоен“.

Преброиха бюлетините многократно, преди да обявят резултата. За Лукези имаше сто и петнайсет гласа. Камерлингът^[6] се приближи и му зададе въпроса, на който бе отговарял всеки новоизбран папа от две хилядолетия насам:

— Приемаш ли каноничния си избор за върховен понтифекс^[7]?

След продължително мълчание, което предизвика напрежение в капелата, Пиетро Лукези отвърна:

— Плещите ми не са достатъчно широки, за да понесат бремето, което стоварвате върху тях, но с помощта на Христос, нашия Спасител, ще опитам. Accepto^[8].

— С какво име желаеш да бъдеш наричан?

— Павел Седми — отговори Лукези.

Кардиналите запристъпваха в колона, за да прегърнат новия папа и да го уверят в послушанието и лоялността си. После Лукези бе съпроводен до червената стая, известна като camera lacrimatoria — стая на плача, за няколко минути уединение, преди папските шивачи, братя Гамарели, да го облекат в бели одежди. Избра най-малкото от трите предварително ушити раса, но дори в него изглеждаше като малко момче, облякло ризата на баща си. Когато застана на разкошния балкон на „Свети Петър“, за да поздрави Рим и света, главата му едва се подаваше над парапета. Един от швейцарските гвардейци донесе столче, върху което да стъпи, и от смаяната тълпа на площада се надигна глъчка. Коментатор на Италианската телевизия задъхано кръсти новия папа Пиетро Невъзможния. Кардинал Марко Бриндизи, който стоеше начело на консервативното крило, тайно го нарече „първия случаен папа в историята“.

Ватиканистите заявиха, че посланието на разединения конклав е ясно. Пиетро Лукези бе компромисна фигура. От него се очакваше да се проявява като компетентен глава на Римокатолическата църква, но не и да предприема значими дела. Битката за сърцето и душата на Църквата — твърдяха те — хитро е отложена за друг път.

Но католиците реакционери, свещеници и лица извън Църквата, не приеха избора на Лукези така благосклонно. За хиляди от тях новият папа беше скучен и неприятно напомняше за недодялания венецианец Ронкали, предизвикал доктринална криза на Втория ватикански събор. Часове след разпускането на конклава уебсайтовете и чатовете на хардлайнерите се пълнеха с ужасяващи предупреждения и предсказания какво ще последва. Проповедите и публичните изявления на Лукези бяха преглеждани дума по дума за отклонения от каноните. Реакционерите не останаха доволни от това, което откриха. Стигнаха до заключението, че Лукези е опасен и трябва да бъде държан изкъсо. Зорко наблюдаван. Кардиналите от Курията трябваше да се погрижат Пиетро Лукези да остане безличен папа, който просто изпълнява задълженията си.

Но Лукези смяташе, че Църквата е изправена пред твърде много проблеми, за да пропилее папството си, макар и да го беше приел с неохота. Църквата, която бе наследил от Поляка, се намираше в криза. В Западна Европа, центъра на католицизма, положението бе станало плачевно и наскоро синодът на епископите бе заявил, че европейците живеят, сякаш Бог не съществува. Кръщаваха се все по-малко бебета; все по-малко двойки сключваха църковен брак; ръкополаганията бяха толкова редки, че скоро почти половината енории щяха да останат без постоянен свещеник. Трябваше само Лукези да се огледа около себе си, за да види проблемите, с които се сблъсква Църквата. Седемдесет процента от два и половината милиона католици, живеещи в Рим, одобряваха развода, контрола на раждаемостта и секса преди брака, а всичко това беше официално забранено от Църквата. По-малко от десет процента ходеха редовно на литургия. Във Франция, така наречената Първородна дъщеря на Църквата, статистиката бе още по-ужасна. В Северна Америка повечето католици дори не прочитаха брошурите със седмичните му проповеди, преди да ги изхвърлят, а само една трета присъстваха на литургия. Седемдесет процента от католиците живееха в Третия свят и много от тях рядко виждаха свещеник. Само в Бразилия всяка година по шестстотин хиляди души се отказваха от католицизма и ставаха протестанти евангелисти.

Лукези искаше да спре изтичането на кръв, преди да е твърде късно. Копнееше да направи любимата си Църква по-близка до живота на последователите й, да превърне миряните в католици не само на книга. Но имаше и нещо друго, което го измъчваше — един-единствен въпрос непрестанно се въртеше в съзнанието му след избирането му за папа. Защо Светият Дух бе посочил именно него за водач на Църквата? Каква специална дарба, каква искрица познание притежаваше той, която го правеше най-подходящ за папа в този исторически момент? Лукези мислеше, че знае отговора, и беше дал ход на опасен замисъл, който щеше да разтърси Римокатолическата църква из основи. Ако стратегията му се окажеше сполучлива, щеше да предизвика революция в Църквата. Ако се провалеше, това можеше да доведе до краха й.

* * *

Слънцето изплува иззад пласта облаци и полъхът на хладния мартенски вятър разлюля боровете в градината. Папата придърпа наметалото плътно около врата си. Мина покрай Етиопския колеж и сви по тясна пътека, която го отведе до сивата стена в югозападния край на Ватикана. Спря се в подножието на кулата на Радио Ватикан и се изкачи по каменните стъпала до терасата.

Пред него се простираше Рим, който се пробуждаше от ярката слънчева светлина. Погледът му се зарея над Тибър и се спря върху синагогата, издигаща се на отсрещния бряг, в сърцето на старото гето. През 1555 г. папа Павел IV, името на когото носеше сега Лукези, бе задължил евреите в Рим да се заселят там и да носят жълта звезда, за да се отличават от християните. Намерението на онези, чиято бе идеята за издигането на синагога, бе да я построят достатъчно висока, за да се вижда от Ватикана. Посланието звучеше пределно ясно. Ние също сме тук. Всъщност сме били тук дълго преди вас. На Пиетро Лукези синагогата напомняше за нещо друго. За непростими деяния в миналото. За срамна тайна. Сякаш му говореше, шепнейки в ухото му. Не му даваше покой.

Папата чу стъпки по пътеката през градината, отчетливи и ритмични като удари на опитен дърводелец по гвоздеи. Обърна се и видя мъж, който идваше към него. Висок и строен, с черни коси и черен свещенически костюм. Отец Луиджи Донати, личният секретар на папата. Донати стоеше неотлъчно до Лукези от двадесет години. Във Венеция го бяха наричали Дожа^[9] заради готовността му безмилостно да упражнява власт и ако се наложи, да сграбчи някого за гърлото в името на целите и нуждите на господаря си. Бе станал известен с това прозвище и във Ватикана. Той нямаше нищо против. Следваше принципите на италианския философ Макиавели, който учеше, че за владетеля е по-добре околните да се страхуват от него, отколкото да го обичат. Според Донати всеки папа се нуждаеше от един кучи син, коравосърдечен тип в черно, който да властва над Курията с камшик и жезъл и да налага волята си. Тази роля той изпълняваше със зле прикрито задоволство.

Докато Донати вървеше, по суровия израз на лицето му папата позна, че носи лоши вести. Отново се загледа отвъд реката и зачака. Малко по-късно усети окуражаващото му присъствие до себе си. Както обикновено, Дожа не губи време за любезности и празни приказки. Наведе се към ухото на папата и го осведоми, че рано тази сутрин професор Бенджамин Щерн е бил намерен убит в апартамента си в Мюнхен. Папата затвори очи, наведе глава, опирайки брадичка на гърдите си, и здраво стисна ръката на отец Донати.

— Как? — попита той. — Как са го убили?

Когато отец Донати му каза, папата се олюля и се подпря с ръка на стената за опора.

— Всемогъщи Боже, който си на небето, моля те, дай ни опрощение за всичко, което сме сторили.

Погледна доверения си секретар в очите — спокойни, интелигентни и решителни. Това вдъхна кураж на папата да продължи:

— Боя се, че ужасно подценихме враговете си, Луиджи. По-могъщи са, отколкото предполагахме, и покварата им няма граници. Не ще се спрат пред нищо, за да запазят мръсните си тайни.

— Така е, Свети отче — мрачно потвърди Донати. — Всъщност навярно действат с мисълта, че могат да убият дори папата.

Да убият папата? Трудно бе за Пиетро Лукези да повярва в това, но знаеше, че верният му секретар няма склонност да преувеличава. Църквата беше проядена от рак. По време на папството на Поляка бе допуснато ракът да се разпространи. Вече имаше метастази и бе застрашен животът на целия организъм, в който живееше. Трябваше да го отстранят. За да се спаси пациентът, бяха необходими шокови мерки.

Папата отмести поглед от Донати към синагогата, която се извисяваше над речния бряг.

— За жалост няма кой да се заеме с това дело, освен мен.

Отец Донати докосна ръката му и я притисна.

— Само вие можете да съчините думите, Свети отче. Оставете всичко друго в моите ръце.

После се обърна и се отдалечи, оставяйки папата сам. Той се заслуша в стъпките на суровия си довереник в черно, които отекнаха по пътеката към двореца: чат-чат-чат… За Пиетро Лукези те звучаха като забиване на гвоздеи в ковчег.