Даниъл Силва
Изповедникът (17)

17. Рим

Младежът, възседнал мотоциклет на Виа Джоберти, излъчваше отегчението и дързостта, характерни за римските тийнейджъри. Но не бе нито отегчен, нито тийнейджър, а тридесетгодишен служител на папската полиция, включен в специалния отряд на оглавяваната от Карло Казагранде Служба за сигурност на Ватикана. Младежкият му вид бе предимство при сегашната му задача: да наблюдава инспектор Роси от Държавната полиция. Агентът знаеше за Роси само толкова, колкото бе необходимо. Инспекторът създаваше проблеми. Пъхаше си носа в дела, които не го засягат. В края на всяка смяна агентът се връщаше във Ватикана, напечатваше подробен доклад и го оставяше на бюрото на Казагранде. Старият генерал винаги прочиташе докладите за Роси незабавно. Проявяваше особен интерес към този случай.

Роси се държеше подозрително. Два пъти през този ден, веднъж сутринта и отново късно следобед, бе отишъл с цивилна кола от Главното управление до Виа Джоберти и бе паркирал там. Служителят от Ватикана бе забелязал, че Роси се взира в пансиона като мъж, който подозира, че съпругата му е с любовник в стая на горния етаж. След второто посещение агентът се свърза с информаторката в отдела на Роси — симпатично младо момиче, което приемаше телефонни обаждания и водеше документацията. Тя му каза за две съобщения, оставени за Роси от гост на пансион „Абруци“, който твърди, че има информация във връзка със стар случай. Името на госта? Зидлер, отговори информаторката. Хайнрих Зидлер.

Агентът от Ватикана имаше смътно предчувствие. Слезе от мотоциклета и влезе в пансиона. Администраторът вдигна поглед от порнографското списание в ръцете си.

— Има ли човек на име Хайнрих Зидлер, отседнал тук?

Мъжът сви едрите си рамене. Агентът плъзна две евро банкноти по плота на рецепцията и видя как се загубиха в грубата му лапа.

— Да, мисля, че сред гостите ни има мъж на име Зидлер. Почакайте да проверя. — Даде си вид, че съсредоточено преглежда регистъра. — А, да, Зидлер.

Човекът от Ватикана извади от джоба на коженото си яке снимка и я сложи върху плота. Администраторът нерешително смръщи вежди. При вида на още пари лицето му засия.

— Да, това е той. Това е Зидлер.

Агентът прибра снимката.

— В коя стая е?

* * *

Апартаментът на Виа Пинчана беше твърде голям за възрастен човек, който живее сам: високи сводести тавани, просторна всекидневна, голяма тераса с панорамен изглед към Вила Боргезе. В нощите, когато мъчителните спомени за съпругата му и дъщеря му спохождаха Карло Казагранде, жилището му се струваше огромно като базиликата. Ако все още бе само генерал от карабинерите, трудно би си го позволил, но понеже сградата бе собственост на Ватикана, не плащаше нищо. Не изпитваше угризения, че живее добре от даренията на вярващите. Апартаментът му служеше не само като жилище, а и като главен офис. Затова вземаше предпазни мерки, от каквито съседите му не се нуждаеха. Пред вратата му постоянно стоеше полицай, както и още един в кола, паркирана на Виа Пинчана. Веднъж седмично екип на Службата за сигурност на Ватикана претърсваше за подслушвателни устройства.

Вдигна телефона след първото позвъняване и моментално позна гласа на агента от папската полиция, отговарящ за случая Роси. Мълчаливо изслуша устния му доклад, а след това прекъсна връзката и набра номер.

— Трябва да разговарям с Бартолети. Спешно.

— Съжалявам, но в момента директорът е зает.

— Обажда се Карло Казагранде. Погрижете се да се освободи.

— Да, генерал Казагранде. Почакайте, ако обичате.

След миг в слушалката прозвуча гласът на Бартолети. Казагранде не губи време за любезности.

— Получихме информация, че атентаторът е отседнал в стая двайсет и две на пансион „Абруци“ в квартал Сан Лоренцо. Имаме основания да смятаме, че е въоръжен и много опасен.

Бартолети затвори. Казагранде запали цигара и зачака.

* * *

В Париж Ерик Ланге повдигна мобилния телефон към ухото си и чу гласа на Рашид Хусейни:

— Мисля, че открихме твоя човек.

— Къде се намира?

— Онзи италиански детектив се държи странно през целия ден. Преди малко е влязъл в пансион, наречен „Абруци“ — мизерна дупка близо до железопътната гара.

— На коя улица?

— Виа Джоберти.

Ерик погледна часовника си. Нямаше начин да стигне до Рим тази вечер. Трябваше да почака до сутринта.

— Дръжте го под наблюдение — каза той. — Обади ми се, ако тръгне нанякъде.

— Разбира се.

Ланге затвори, набра номера за резервации на „Ер Франс“ и запази място за полета в седем и петнайсет.