Даниъл Силва
Изповедникът (11)

11. Рим

„Л’О Вив“ бе едно от малкото места в Рим, където Карло Казагранде се чувстваше спокоен без телохранител. Заведението се намираше на тясната уличка „Виа Монтероне“, близо до Пантеона, и входът му бе осветен само от два съскащи газени фенера. При влизането най-напред се виждаше голяма статуя на Дева Мария. Една жена го поздрави топло по име и взе палтото и шапката му. Имаше кожа с цвят на кафе и бе облечена с ярка носия от родината си, Кот д’Ивоар. Както всички от персонала на ресторанта, принадлежеше към „Мисионерки на непорочното зачатие“ — група жени, свързани с Ордена на кармелитките. Повечето произхождаха от Азия или Африка.

— Гостът ви пристигна, синьор Казагранде. — Тя говореше италиански със силен акцент, но свободно. — След мен, ако обичате.

Съдейки по скромния вход, човек очакваше да попадне в тъмно и тясно помещение с няколко маси, но влизаше в голям, просторен салон със свежи бели стени и висок таван с открити греди. Както обикновено, всяко място беше заето, но за разлика от другите ресторанти в Рим, клиентелата бе мъжка и почти изключително от Ватикана. Казагранде забеляза поне четирима кардинали. Много от другите духовници изглеждаха като обикновени свещеници, но опитното му око съзря златните верижки — отличителен знак на епископи, и лилавите ивици, характерни за монсеньори. Никой обикновен свещеник не можеше да си позволи да се храни тук, освен ако не получаваше финансова подкрепа от заможни роднини. Дори скромната ватиканска заплата на Казагранде би се стопила след една вечеря тук. Но тази вечер той имаше делова среща и сметката щеше да я поеме щедрият счетоводител по разходите.

Буквално всички разговори замряха, когато Казагранде тръгна към обичайната си маса в ъгъла. По една проста причина. Част от работата му бе да налага строгия ватикански закон за мълчание. Въпреки дискретността си, ресторантът се славеше като мястото, от което тръгват всички клюки за Курията. Неведнъж хитри журналисти бяха влизали облечени в расо и бяха резервирали маси, за да се опитат да докопат някоя пикантна хапка от скандалите във Ватикана.

Акиле Бартолети стана, когато Казагранде се приближи. Беше с двадесет години по-млад от него, в разцвета на личните и професионалните си сили. Костюмът му бе семпъл и безупречно изгладен, лицето — мургаво и младежко, а ръкостискането — енергично и уверено. Сред гъстите му коси имаше достатъчно посивели кичури, за да изглежда сериозен, но не и твърде стар. Тънките устни и редицата малки неравни зъби загатваха за жестока жилка и Казагранде знаеше, че това не е далеч от истината. Всъщност шефът на Службата за сигурност на Ватикана знаеше почти всичко за Акиле Бартолети. Този човек посвещаваше всеки свой ход на напредъка в кариерата си. Държеше езика си зад зъбите, избягваше разногласия, приписваше си заслуги за успеха на други хора и се разграничаваше от провалите им. Ако бе свещеник от Курията, а не полицай от тайните служби, навярно вече щеше да е папа. Благодарение на щедрата подкрепа на Карло Казагранде, сега Акиле Бартолети заемаше длъжността директор на Италианската служба за разузнаване и военна сигурност.

Когато Казагранде седна, разговорите по масите наоколо предпазливо продължиха.

— Вдъхвате доста страхопочитание, генерале.

— Бог знае за какво са говорили, преди да вляза. Но бъди сигурен, че вече няма да се водят толкова вълнуващи разговори.

— Тази вечер тук има твърде много червено.

— Точно тези ми създават най-много грижи. Кардиналите от Курията, прекарващи дните си в обкръжението на раболепни свещеници, които казват само: „Да, Ваше Превъзходителство. Разбира се, Ваше Превъзходителство. Както кажете, Ваше Превъзходителство“.

— Превъзходно, Ваше Превъзходителство! — изчурулика Бартолети.

Той си бе позволил да поръча бутилка вино. Наля чаша на Казагранде. Храната тук беше френска, както и вината. Бартолети бе избрал чудесно „Медок“.

— Въобразявам ли си, генерале, или туземците изглеждат по-неспокойни от обикновено?

Казагранде си помисли: Нима е толкова очевидно? Достатъчно очевидно, че външен човек като Бартолети да долови невидимите електрически искри, прехвърчащи във въздуха? Реши, че всеки опит да отклони въпроса ще е прозрачна измама и следователно нарушение на неписаните правила в отношенията им.

— Причината е несигурността на момента, в който започна новото папство — отвърна той с тон на безпристрастен съдия. — Всички целунаха пръстена на папата и му се поклониха. По традиция той обеща да продължи мисията на предшественика си, но спомените за Поляка избледняват много бързо. Лукези изцяло е променил обстановката в апартамента на третия етаж. „Туземците“, както ги наричаш, се питат какво ще последва.

— А какво следва?

— Светият отец не ми се доверява относно плановете си за Църквата, Акиле.

— Да, но имате надеждни източници.

— Ето какво мога да ти кажа: той страни от бюрократите на Курията и се е обградил със свои доверени хора от Венеция. Кардиналите ги наричат Съветът на десетте. Носят се слухове.

— Какви?

— Че се кани да ограничи посмъртното влияние на Поляка. Очакват се драстични промени в Държавния секретариат и Събора за съхранение на доктрината… и това е само началото.

Възнамерява и да даде достъп до най-мрачните тайни в архивите на Ватикана, мислено добави Казагранде, но не го сподели с Акиле Бартолети.

Директорът на италианската служба за сигурност се наведе напред, нетърпелив да узнае още.

— Нали няма да промени възгледите на Църквата по основните въпроси — като контрола на раждаемостта, безбрачието, жените свещеници?

Казагранде мрачно поклати глава.

— Не би се осмелил. Ще стигне до големи противоречия с Курията, ще възнегодуват срещу него и дните му на папския престол ще бъдат преброени. Адекватност е думата, която се споменава най-често в Апостолическия дворец. Светият отец иска Църквата да има адекватно присъствие в живота на един милиард католици по света, много от които нямат достатъчно храна всеки ден. Тази дума винаги е била чужда на старата гвардия. Звучи им еретично и ги кара да се чувстват неспокойни. Старите искат покорство. Ако Светият отец се увлече прекалено много, някой ще плати скъпо за това.

— Говорим за вълка, а той в кошарата.

В ресторанта отново настъпи тишина. Този път виновникът не беше генералът. Когато вдигна поглед, той забеляза кардинал Бриндизи да върви към едно от сепаретата в дъното. Бледосините му очи едва доловимо отвръщаха на плахите поздрави на редовите членове на Курията, но Казагранде знаеше, че безпогрешната памет на кардинала е регистрирала присъствието на всекиго.

Казагранде и Бартолети не губиха време да поръчват. Бартолети прегледа менюто надве-натри, като доклад от агент, на когото има пълно доверие. Събеседникът му избра първото ястие с интересно име, което привлече погледа му. През следващите два часа, докато поглъщаха огромни порции храна и обилни количества вино, обмениха новини, слухове и клюки. Това бе ежемесечен ритуал, един от най-ценните дивиденти от преместването на генерала във Ватикана преди двадесет години. След разгрома на „Червените бригади“ заемаше толкова високо положение в Рим, че думата му звучеше като закон божи за италианското правителство. Казагранде трябва да получи всичко, което поиска. Органите на държавната сигурност на Италия сега буквално бяха оръжия на Ватикана и Акиле Бартолети представляваше един от най-важните му проекти. Пикантните подробности за ватиканските интриги, които му подхвърляше, приличаха на късове самородно злато. Често ги използваше, за да впечатлява по-висшестоящите, както и личните аудиенции при папата и билетите за първия ред на среднощната коледна литургия в „Свети Петър“.

Но Казагранде предлагаше нещо повече от църковни клюки. Ватиканът притежаваше една от най-големите и най-ефективните разузнавателни служби в света. Генералът често улавяше неща, убягнали на Бартолети и неговата служба. Например именно той бе узнал, че тунизийска терористична мрежа във Флоренция планира нападения на американски туристи по време на великденските празници. Предаде информацията на протежето си и той издаде съответните разпоредби за сериозни мерки за сигурност. Всички американци се отърваха без драскотина, а Бартолети си спечели влиятелни приятели в ЦРУ и дори в Белия дом.

Накрая, на чаша кафе, Казагранде повдигна въпроса, който го вълнуваше най-много — за израелеца на име Ехуд Ландау, пристигнал в Мюнхен, представяйки се за брат на Бенджамин Щерн; израелеца, който бе посетил манастира „Светото сърце“ в Бренцоне и се бе изплъзнал от преследвачите си с такава лекота, сякаш е изтупал няколко трохи от бялата покривка на масата в ресторанта.

— Имам сериозен проблем, Акиле, и се нуждая от помощта ти.

Бартолети долови мрачния му тон и остави чашата си върху чинийката. Без закрилата и подкрепата на генерала все още щеше да заема среден ръководен пост, вместо да е директор на италианските разузнавателни служби. Положението му не позволяваше да откаже на молба от Казагранде, независимо от обстоятелствата. Все пак Казагранде подходи тактично и с уважение. Най-малко искаше да накара влиятелното си протеже да се чувства неловко с груб намек за взаимоотношенията им.

— Знаете, че можете да разчитате на моята подкрепа и лоялност, генерале — каза Бартолети. — Ако вие или Ватиканът имате проблеми, готов съм да сторя всичко по силите си, за да помогна.

Казагранде посегна към предния джоб на сакото си и извади снимка, която сложи на масата и обърна така, че събеседникът му да я разгледа добре. Бартолети взе снимката и я доближи до пламъка на свещта, за да я види по-ясно.

— Кой е този?

— Не сме сигурни. Няколко пъти се е представял с името Ехуд Ландау.

— Ехуд? Израелецът?

Генералът кимна.

— Какъв е проблемът? — попита Бартолети, без да откъсне поглед от снимката.

— Подозираме, че възнамерява да убие папата.

Бартолети рязко вдигна очи.

— Атентатор?

Казагранде бавно кимна.

— Неведнъж сме го виждали в „Свети Петър“ по време на общата аудиенция в сряда. Държи се странно. Присъствал е и при други появи на папата в Италия и в чужбина. Предполагаме, че миналия месец е отишъл на папска литургия на открито в Мадрид с намерението да убие Светия отец.

Събеседникът му задържа снимката с два пръста и я обърна към генерала.

— Откъде се сдобихте с това?

Казагранде обясни, че един от хората му забелязал атентатора в базиликата преди седмица и го снимал, когато излязъл на площада. Разбира се, лъжеше. Снимката бе направил Аксел Вайс в Мюнхен, но нямаше нужда Акиле Бартолети да знае.

— През последните седмици получихме няколко заплашителни писма… и предполагаме, че са написани от този човек. Опасяваме се, че представлява сериозна заплаха за живота на Светия отец. Естествено искаме да го открием, преди да има възможност да изпълни заканите си.

— Ще организирам специален отряд утре рано сутринта.

— Тихо, Акиле. Последното, което иска папата, е всеобщ страх от атентат още в началото на папството му.

— Бъдете сигурен, че издирването на този човек ще се проведе така безшумно, сякаш самият вие го ръководите.

Казагранде кимна, приемайки комплимента на младото си протеже. С почти незабележимо махване с ръка поиска сметката. След малко управителката, която го бе посрещнала на входа в началото на вечерта, застана в средата на ресторанта с микрофон в ръка и свеждайки глава, произнесе кратка молитва. Сервитьорките се събраха около статуята на Дева Мария и с ръце пред гърдите запяха „Пресвета Богородице“. Скоро всички клиенти се присъединиха. Дори Бартолети, коравото ченге от тайните служби, пееше.

Когато химнът свърши, кардиналите и епископите продължиха разговорите си, зачервени от вълнение и от доброто вино. Щом донесоха сметката им, Казагранде я грабна, преди гостът му да успее да я погледне. Бартолети плахо възрази:

— Ако не ме лъже паметта, този месец е мой ред, генерале.

— Може би, Акиле, но разговорът ни тази вечер се оказа доста ползотворен. Всичко е за сметка на Светия отец.

— Предайте му специалните ми благодарности. — Бартолети повдигна снимката на атентатора. — Бъдете сигурен, че ако този човек се доближи на сто километра от него, ще го арестувам.

Казагранде прикова тъжен поглед в госта си.

— Всъщност, Акиле, предпочитам да не го арестувате.

Бартолети замислено смръщи вежди.

— Не разбирам. Какво искате от мен?

Генералът се наведе над масата, с лице близо до пламъка на свещта.

— За всички е по-добре просто да изчезне.

Директорът на италианското разузнаване пъхна снимката в джоба си.