Даниъл Силва
Изповедникът (9)

9. Гринделвалд, Швейцария

Мъжът, който обитаваше голямата уединена вила в сянката на Айгер, беше самотник, макар и да живееше в съответствие с високия стандарт на планините в Централна Швейцария. Постави си за цел да узнае какво се говори за него и разбра, че в баровете и кафенетата на Гринделвалд непрекъснато се носят слухове за заниманията му. Някои го смятаха за преуспял частен банкер от Цюрих, други вярваха, че е собственик на голям химически концерн с главен офис в Цуг. Според друга версия бе наследник на богато семейство и не бе имал никаква кариера. Разпространяваха се и безпочвени клюки, че търгува с оръжие или пере пари. Момичето, което почистваше вилата му, разказваше, че кухнята му е пълна със скъпи медни съдове и всякакви съвременни уреди. Затова някои предполагаха, че е готвач или ресторантьор. Последното му допадна най-много. С удоволствие би изкарвал прехраната си с готвене, ако не се бе заловил със сегашната си професия.

Малкото писма, които пристигаха във вилата му, бяха адресирани до Ерик Ланге. Говореше немски с цюрихски акцент, но с напевната интонация на коренните жители на долините от централната част на Швейцария. Пазаруваше в супермаркета „Мигрос“ в града и винаги плащаше в брой. Никой не го посещаваше и въпреки привлекателната му външност, никога не бе забелязван в компанията на жена. Често отсъстваше за дълги периоди. Когато го питаха за причината, измърморваше нещо за бизнес пътуване. При настояване за подробности сивите му очи изведнъж добиваха смразяващ израз и малцина се осмеляваха да продължат да любопитстват.

Създаваше впечатлението, че е човек с твърде много свободно време. От декември до март, когато имаше дебел сняг, прекарваше повечето дни по пистите. Бе умел скиор, бърз, но никога безразсъден, с телосложението и силата на спускач и бързината и пъргавината на слаломист. Обличаше се в скъпи, но семпли екипи, внимателно подбрани, за да не привличат вниманието. На седалковите лифтове бе пословично мълчалив. През лятото, когато всичко — освен постоянните ледници — се разтапяше, излизаше от вилата си всяка сутрин и се изкачваше по стръмния склон. Тялото му изглеждаше създадено за това: високо и силно, с тесен ханш, широки рамене, мускулести бедра и мощни прасци. Придвижваше се бързо по каменистите пътеки, пъргав като котка, и сякаш никога не се уморяваше.

Обикновено се спираше в подножието на Айгер да пийне нещо сгряващо и да погледа с присвити очи брулената от вятъра отвесна стена. Никога не се катереше, дори смяташе алпинистите, които се втурваха да атакуват планината, за най-големите глупци на света. Някои следобеди от терасата на вилата си чуваше бръмченето на спасителни хеликоптери и понякога виждаше през телескопа си „Цайс“ мъртви катерачи, увиснали на въжетата си, да се люлеят от фьона — характерния вятър на Айгер. Той изпитваше страхопочитание пред планината. Айгер, както и мъжът, който се представяше с името Ерик Ланге, бе хладнокръвен убиец.

* * *

Малко преди обяда Ланге скочи от седалковия лифт за последното си спускане за деня. В началото на пистата изчезна сред борова гора и се плъзна през сенките до задната врата на вилата си. Свали ските и ръкавиците и натисна няколко бутона с цифри на малкото табло до вратата. Влезе, съблече екипа си и закачи ските на специалната решетка. Горе взе душ и се преоблече за път — кадифен панталон, тъмносив кашмирен пуловер и велурени спортни обувки. Багажът му бе събран в сак.

Спря се пред огледалото в банята, за да реши как ще изглежда. Имаше руси коси с изсветлели от слънцето кичури и леко прошарени. Естественият цвят на очите му бе светъл. Периодично променяше чертите на лицето си с пластични операции в дискретна клиника в покрайнините на Женева. Сложи очила с рогови рамки, втри в косите си гел и ги приглади назад. Промяната във външността беше забележителна.

Влезе в спалнята. Зад големия гардероб имаше скрит сейф с шифър. Завъртя ръчката на тежката врата. Вътре се намираха професионалните му принадлежности: фалшив паспорт, голяма сума пари в различни валути, колекция от пистолети. Напълни портфейла си с швейцарски франкове и избра деветмилиметровия „Стечкин“, любимото си оръжие. Пъхна го в сака си и затвори вратата на сейфа. Пет минути по-късно потегли със своето ауди седан към Цюрих.

* * *

В пълната с насилие история на европейския политически екстремизъм никой терорист не е бил заподозрян в проливане на повече кръв от мъжа с прозвището Леопарда. Наемен убиец на свободна практика, той практикуваше занаята си из целия континент и беше оставил след себе си пътека, осеяна с трупове и разрушения от взривове, от Атина до Лондон и от Мадрид до Стокхолм. Бе работил за подразделението на фракцията „Червена армия“ в Западна Германия, за „Червените бригади“ в Италия и за „Пряко действие“ във Франция. Бе убил британски офицер за Ирландската републиканска армия и испански министър за баската сепаратистка групировка ЕТА. Имаше дълги и плодотворни връзки с палестинските терористи. Бе извършил поредица отвличания и убийства за Абу Джихад, заместник-командира на ООП^[1], и бе убивал за фанатизирания палестински дисидент Абу Нидал. Всъщност доста хора смятаха, че Леопарда е гениалният ум, криещ се зад едновременните атаки на летищата в Рим и Виена през декември 1985-а, когато загинаха деветнайсет души, а 120 бяха ранени. Бяха изминали девет години от последното нападение, в което бе заподозрян — убийството на френски индустриалец в Париж. Някои хора от европейските служби за сигурност и разузнаване го мислеха за мъртъв — убит при спречкване с един от работодателите си. Други се съмняваха, че изобщо някога е съществувал.

* * *

Нощта вече се бе спуснала, когато Ерик Ланге пристигна в Цюрих. Паркира колата си на една доста неприятна улица на север от железопътната гара и продължи пеш към хотел „Сен Готар“, точно до лекото възвишение на Банхофщрасе. Имаше резервирана за него стая. Липсата на багаж не изненада администратора. Заради местонахождението и дискретността си хотелът често се използваше за бизнес срещи, твърде поверителни, за да се състоят дори в офиса на частна банка. Говореше се, че самият Хитлер отсядал тук, когато идвал в Цюрих за среща с швейцарски банкери.

Ланге се качи с асансьора до стаята си. Спусна пердетата и прекара няколко минути в разместване на мебелите. Избута един фотьойл до средата на стаята, с лице към вратата, а пред него ниска масичка, върху която сложи две неща: малко, но мощно фенерче и пистолета. После седна и угаси лампите. Настъпи пълен мрак. Разочарова се от вкуса на виното от минибара, от което отпиваше, докато чакаше да пристигне клиентът. Винаги поставяше условието да преговаря лично, а не чрез посредници или куриери. Щом някой искаше услугите му, трябваше да прояви смелостта да се срещне с него и да покаже лицето си. Ланге държеше на това не от себелюбие, а заради собствената си безопасност. Услугите му бяха толкова скъпи, че само много заможни хора можеха да си ги позволят. Хора, вещи в изкуството на предателството. Хора, които знаеха как да поставят капани на другите и да ги принуждават да плащат за греховете си.

В 20:15, точния час, който бе определил, Ланге чу почукване на вратата. Взе „Стечкин“-а в едната ръка, а в другата — фенерчето, и позволи на посетителя да влезе в тъмната като гробница стая. Когато вратата отново се затвори, включи фенерчето. Лъчът освети дребничък, добре облечен мъж около седемдесетте, с оловносиви коси и равно подрязан бретон. Ланге го познаваше — генерал Карло Казагранде, бивш шеф на отдела за контратероризъм на карабинерите, а сега пазител на всички тайни на Ватикана. Колко ли стари врагове на генерала биха искали да са на мястото му сега, със зареден пистолет, насочен срещу великия Казагранде, палача на „Червените бригади“, спасителя на Италия. Бригадите се бяха опитали да го убият, но тогава Казагранде бе живял под земята, прехвърляйки се от бункер в бункер, от казарма в казарма. Вместо него бяха заклали съпругата му и дъщеря му. Оттогава старият генерал се промени, което може би обясняваше това, че сега се намираше тук, в тъмна хотелска стая в Цюрих, за да наеме професионален убиец.

— Тук е като в изповедалня — отбеляза Казагранде на италиански.

— Именно — отвърна Ланге на същия език. — Можете да коленичите, ако така ще се чувствате по-удобно.

— Предпочитам да остана прав.

— Носите ли досието?

Казагранде повдигна дипломатическото си куфарче. Ланге придвижи пистолета до лъча на фенерчето, така че мъжът от Ватикана да го вижда. Движенията на Казагранде бяха бавни, сякаш боравеше с опасни експлозиви. Отвори куфарчето, извади голям кафяв плик и го сложи на масичката. Ланге го взе с ръката, в която държеше пистолета, разклати го и изсипа съдържанието в скута си. След миг вдигна поглед.

— Разочарован съм. Надявах се, че задачата ми ще е да убия папата.

— Бихте го направили, нали? Бихте убили своя папа.

— Не е мой папа, но отговорът на въпроса ви е: „Да, бих го убил“. Ако бяха наели мен вместо онзи смахнат турчин, Поляка щеше да умре още в онзи следобед на площад „Свети Петър“.

— Тогава предполагам, че трябва да съм благодарен на КГБ, че не са наели вас. Бог знае, че сте вършили доста мръсна работа за тях.

— КГБ? Не вярвам, генерал Казагранде, както навярно и вие. Поляка не беше любимец на КГБ, но и те не бяха толкова глупави, че да посегнат на живота му. Доколкото съм чувал, смятате, че заговорът за убийство на папата се е състоял по-близо до дома, в самата Църква. Затова разкритията, до които стигнахте при проучването си, бяха строго пазени в тайна. Перспективата истинската самоличност на заговорниците да излезе наяве изглеждаше твърде смущаваща за всички засегнати. Освен това беше удобно да поддържате недоказаната хипотеза за вината, сочеща към изток, към Москва, към истинските врагове на Ватикана.

— Дните, в които решавахме проблемите си с убийства на папи, свършиха със Средновековието.

— Моля ви, генерале, подобни твърдения не правят чест на човек с вашия интелект и опит. — Ланге стовари досието на масичката. — Връзките между този мъж и израелския професор са твърде силни. Не се наемам. Намерете някой друг.

— Няма друг като вас. А и нямам време да издиря друг надежден кандидат.

— Тогава ще ви струва скъпо.

— Колко?

След пауза Ланге каза:

— Петстотин хиляди, платени в аванс.

— Това е малко прекалено, не смятате ли?

— Не, не смятам.

Казагранде си даде вид, че обмисля условието. Най-сетне кимна.

— След като го убиете, искам да претърсите кабинета му и да донесете всички материали, които го свързват с професора и книгата. Освен това искам да получа компютъра му. Донесете нещата в Цюрих и ги оставете в същия банков сейф, в който оставихте материалите от Мюнхен.

— Пренасянето на компютъра на човек, когото току-що е очистил, не е най-разумният ход на един наемен убиец.

Казагранде вдигна очи към тавана.

— Колко?

— Още сто хиляди.

— Дадено.

— Когато видя, че парите са внесени по сметката ми, ще пристъпя към действие. Има ли краен срок?

— Вчера.

— Тогава трябваше да дойдете при мен преди два дни.

Генералът се обърна и излезе. Ерик Ланге угаси фенерчето и допи виното си на тъмно.

* * *

Казагранде тръгна по Банхофщрасе във вихрушката, която се надигаше откъм езерото. Изпита страхотно желание да падне на колене и да изповяда греховете си пред свещеник. Не можеше. Според правилата на Институцията трябваше да се изповядва само пред свещеник, който е член на братството. Поради деликатното естество на работата му единственият му изповедник бе кардинал Марко Бриндизи.

Стигна до Талщрасе — тиха улица между сиви каменни сгради и модерни офиси. След няколко крачки спря пред скромна врата. На стената до нея имаше метална табела: Бекер и Пул, частни банкери, Талщрасе 26

Натисна с палец бутона до табелата. Погледна в обектива на устройството за ирисова идентификация и се отдръпна. След миг резето щракна и той влезе в малко преддверие.

Хер Бекер го очакваше. Безупречно облечен, придирчив и напълно плешив, той бе известен с изключителната си дискретност дори в потайния свят на Банхофщрасе. Обменът на информация, който последва, бе кратък и почти излишен. Казагранде и Бекер се познаваха добре и бяха имали доста съвместен бизнес през годините, въпреки че банкерът нямаше представа кой е той и откъде идват парите му. Както обикновено, Казагранде трябваше да напряга слуха си, за да чува гласа му, малко по-силен от шепот дори при нормален разговор. Докато двамата вървяха по коридора към банковия трезор, мокасините на Бекер не издаваха нито звук при допир с мраморния под.

Влязоха в помещение без прозорци и почти без мебели, освен висока маса. Хер Бекер остави клиента си сам и миг по-късно се върна с метален сейф.

— Оставете го на масата, когато свършите. Ако искате още нещо, ще чакам до вратата — каза банкерът и излезе.

Казагранде разкопча палтото си и отвори ципа на двойния хастар. Вътре имаше скрити няколко пачки банкноти, предоставени от Роберто Пучи. Една по една италианецът ги пъхна в сейфа.

Когато свърши, повика хер Бекер. Дребничкият швейцарски банкер го изпрати до изхода и му пожела приятна вечер. Вървейки обратно по Банхофщрасе, Казагранде неволно започна да си повтаря успокояващ откъс от „Покаянието“.