Даниъл Силва
Изповедникът (8)

8. Лаго ди Гарда, Италия

Рано следобед Габриел стигна до северния край на Лаго ди Гарда. Докато се придвижваше на юг покрай брега, климатът и растителността постепенно се промениха от алпийски в средиземноморски. Спусна стъклото и хладният въздух обля лицето му. Сивкаво-зеленикавите листа на маслиновите дръвчета проблясваха на чезнещата слънчева светлина. Долу водната повърхност бе неподвижна и гладка като плоча от полиран гранит.

Градчето Бренцоне тъкмо се пробуждаше от следобедната дрямка, сенниците пред крайбрежните барове и кафенета се изпъваха, продавачите подреждаха стоката си по тесните павирани улички на стръмното възвишение Монте Балдо. Габриел продължи, докато в покрайнините намери грандхотела — вила с цвят на шафран.

Щом влезе през портала, към него забърза пиколо, въодушевено като затворник, благодарен за малко компания. Фоайето бе като от минали времена. Габриел не би се изненадал да види Кафка, седнал на ръба на прашно кресло, да редактира поредния си ръкопис в дълбоките сенки. В съседната трапезария двама отегчени сервитьори лениво приготвяха десетина маси за вечеря. Ако съдеше по мудното им темпо, тази вечер повечето маси нямаше да бъдат заети.

Щом го видя да се приближава, служителят на рецепцията зае сериозна поза. Габриел погледна сиво-черната табелка с името му, закачена на лявата предница на сакото: Джакомо. Рус и синеок, широкоплещест като пруски офицер, той любопитно го изгледа иззад плота.

С престорено силен акцент Габриел се представи като Ехуд Ландау от Тел Авив. Администраторът изглеждаше видимо доволен. Когато го попита за мъж, посетил хотела преди два месеца — професор Бенджамин Щерн, който е забравил очилата си, служителят бавно поклати глава. Петдесетте евро, които Габриел пъхна в ръката му, сякаш раздвижиха паметта му.

— А, да, хер Щерн! — Сините очи затанцуваха. — Писателят от Мюнхен. Добре си го спомням. Остана за три нощувки.

— Професор Щерн беше мой брат.

— Беше?

— Бе убит в Мюнхен преди десет дни.

— Моите съболезнования, синьор Ландау, но май е редно да говоря за професор Щерн с полицията, а не с брат му.

Когато Габриел каза, че провежда свое разследване, служителят замислено смръщи вежди.

— За съжаление не мога да ви кажа нищо ценно, освен да ви уверя, че смъртта на професор Щерн няма нищо общо с престоя му в Бренцоне. Впрочем брат ви прекара по-голямата част от времето в манастира.

— Манастир?

Администраторът заобиколи плота.

— Последвайте ме.

Той поведе Габриел през фоайето и през двойна остъклена врата. Прекосиха тераса с изглед към езерото и се спряха до парапета. Недалеч, стърчаща отвъд езерото върху скала, се издигаше крепост с високи назъбени стени.

— Манастирът „Светото сърце“. През деветнадесети век е бил санаториум. Монахините заели имота преди Първата световна война и оттогава е тяхно владение.

— Знаете ли какво е правил брат ми там?

— За жалост — не. Но попитайте майка Винченца. Тя е абатисата^[1]. Чудесна жена. Сигурен съм, че с радост ще ви помогне.

— Бихте ли ми дали телефонния й номер?

Хотелиерът поклати глава.

— Там няма никакви телефони. Сестрите много държат на уединението си.

* * *

Два високи кипариса стояха като часовои от двете страни на железния портал. Когато Габриел натисна звънеца, от езерото се надигна студен вятър и вихрушката, която премина през двора, раздвижи клоните на маслините. След миг се появи старец, облечен с изцапани работни дрехи. Щом Габриел каза, че иска да проведе кратък разговор с майка Винченца, той кимна и изчезна в манастира. Малко по-късно развърза веригата на портала и му даде знак да го последва.

Монахинята чакаше в преддверието. Сиво-бяла забрадка обграждаше овалното й лице. Дебелите стъкла на очилата правеха съсредоточените й очи огромни. Когато Габриел спомена името на Бенджамин, на лицето й засия широка искрена усмивка.

— Да, разбира се, че го помня — каза тя и хвана ръката му. — Чудесен човек. Толкова интелигентен. Беше ми приятно да разговарям с него.

Габриел й съобщи новината. Майка Винченца се прекръсти и преплете пръсти под брадичката си. Големите й очи се насълзиха.

Въпреки обета за бедност, сестрите от Бренцоне обитаваха един от най-добре поддържаните църковни имоти в Италия. Общата стая, в която Габриел бе въведен, представляваше просторна правоъгълна галерия с мебели, подредени в три отделни ъгъла за сядане. През огромните прозорци той видя тераса и ярката луна, сияеща над езерото.

Седнаха върху две избелели кресла до прозореца. Майка Винченца позвъни с малко звънче и когато се появи млада монахиня, помоли за кафе. Монахинята се оттегли така плавно и безшумно, че Габриел се запита дали няма колела под дългата си униформа.

Той разказа на абатисата за убийството на Бенджамин. Тактично премълча някои подробности, за да спести шока на набожната жена срещу него. Въпреки това, след всеки нов факт тя въздъхваше тежко и бавно се прекръстваше. Когато Габриел свърши, изглеждаше напълно съкрушена. Малката чашка подсладено еспресо, донесена от мълчаливата млада монахиня, сякаш поуспокои нервите й.

— Знаехте ли, че Бенджамин е писател?

— Разбира се. Затова беше в Бренцоне.

— Във връзка с писането на книга?

— Точно така.

Майка Винченца замълча, когато влезе градинарят със сноп маслинови съчки в ръце.

— Благодаря, Личо — каза тя.

Старецът остави съчките в коша до огнището и отново излезе.

Абатисата продължи:

— Щом сте негов брат, защо не знаете каква е била темата на книгата му?

— Поради някаква причина Бенджамин пазеше в тайна този проект дори от приятелите и близките си. — Габриел си спомни разговора с професор Бергер в Мюнхен. — Дори деканът на факултета в университета „Лудвиг-Максимилиан“ не е знаел върху какво работи.

Майка Винченца, изглежда, прие това обяснение, защото след минута внимателно обмисляне каза:

— Брат ви пишеше книга за евреите, намерили убежище в Църквата по време на Втората световна война.

За миг Габриел се замисли върху новината. Книга за евреи, които са се крили в манастири? Струваше му се правдоподобно, но не звучеше като тема, която Бенджамин би прегърнал. Нито пък обясняваше необичайната му потайност. Реши да продължи играта.

— Какво го е довело тук?

Майка Винченца го изгледа изпитателно над ръба на чашата си.

— Допийте кафето си — каза тя. — После ще ви покажа защо брат ви дойде в Бренцоне.

* * *

Слязоха по стръмното каменно стълбище, светейки си с фенерче. Топлата ръка на монахинята леко докосваше лакътя на Габриел. На най-долното стъпало ги лъхна мирис на влага и той видя как дъхът му се издига като пара. Пред тях имаше тесен коридор с множество сводове от двете страни. Нещо тук напомняше за катакомбите. Изведнъж пред очите му се явиха видения на изтерзани души, шепнещи и бродещи с факли.

Майка Винченца го поведе по коридора, спирайки се до всеки свод, и освети тясно помещение. Каменните зидове блестяха от влага, а мирисът от езерото се усещаше натрапчиво. Габриел имаше чувството, че чува плясък на вода над главите им.

— Единственото място, където според сестрите бежанците щели да се намират в безопасност — каза монахинята най-сетне, нарушавайки тишината. — Както навярно усещате, през зимата е било непоносимо студено. Всички са страдали, особено децата.

— Колко са били?

— Около десетина. Може би и повече. След време останали по-малко.

— Защо?

— Някои се прехвърлили в други манастири. Едно семейство се опитало да стигне до Швейцария. Швейцарски граничен патрул ги хванал и ги предал на германците. Чух, че умрели в Аушвиц. По време на войната бях малко момиче, разбира се. Семейството ми живееше в Торино.

— Сигурно е било доста опасно за жените, които са живеели тук.

— Да, много. В онези дни из страната обикаляли фашистки отряди, търсещи евреи. Давали се подкупи. Евреи били предавани за пари. Всеки, който укривал евреи, бил застрашен от ужасни последици. Сестрите ги приели с голям риск за самите себе си.

— Защо са го направили?

Абатисата топло се усмихна и притисна ръката му.

— Църквата има вековни традиции, синьор Ландау. Свещениците и монахините приемат за свой дълг да помагат на бежанци. Да спасяват незаслужено преследваните. Сестрите от Бренцоне укривали евреи от християнско милосърдие. А и защото така им било наредено от Светия отец.

— Папа Пий е наредил манастирите да приемат евреи?

Монахинята широко отвори очи.

— Точно така. Манастири, училища, болници. Всички църковни институции и имоти са получили нареждане от Светия отец да отворят вратите си за евреите.

Лъчът на фенерчето се спря на голям плъх със светещи жълти очи, който бързо побягна, драскайки с нокти по камъните.

— Благодаря ви, майко Винченца — каза Габриел. — Мисля, че видях достатъчно.

— Както желаете. — Монахинята стоеше неподвижно, с вперен в него поглед. — Това място не бива да ви натъжава, синьор Ландау. Благодарение на сестрите от Бренцоне укрилите се тук хора са оцелели. Не е място за сълзи, а за радост. За надежда.

Габриел не каза нищо в отговор и майка Винченца го поведе обратно нагоре по стълбите. Докато вървеше по чакълената настилка в двора, вечерният вятър повдигна полите на униформата й.

— След малко започва вечерята ни. Каня ви да я споделите с нас, ако желаете.

— Много сте любезна, но не искам да ви смущавам. Освен това вече ви отнех достатъчно време.

— Нищо подобно.

Щом стигнаха до портала, Габриел се спря и се обърна с лице към нея.

— Знаете ли имената на хората, намерили убежище тук? — изведнъж попита той.

Монахинята сякаш се изненада от въпроса му. Остана загледана в него, но решително поклати глава.

— За съжаление имената са се загубили през годините.

— Жалко.

— Да — бавно кимна тя.

— Мога ли да ви задам още един въпрос, майко Винченца?

— Разбира се.

— Получихте ли разрешение от Ватикана да разговаряте с Бенджамин?

Абатисата предизвикателно вдигна глава.

— Няма нужда някой бюрократ от Курията да ми казва кога да говоря и кога да мълча. Само моят Бог може да ми нареди това, а Бог поиска да разкажа на брат ви за евреите, намерили убежище в Бренцоне.

* * *

Майка Винченца имаше малък кабинет на втория етаж на манастира — приятна стая с изглед към езерото. Заключи вратата, след което седна на скромното си бюро и отвори горното чекмедже. Там, скрит зад малка картонена кутия с химикалки и кламери, бе лъскавият й мобилен телефон. Притежаването на подобна вещ противоречеше на строгите правила в манастира, но човекът от Ватикана я бе уверил, че при тези обстоятелства това не би представлявало нарушение — морално или каквото и да е друго.

Включи телефона, както я бе инструктирал, и внимателно въведе номера. След няколко секунди чу сигнал „свободно“. После прозвуча мъжки глас.

— Обажда се майка Винченца.

— Зная кой се обажда — прекъсна я мъжът със строг делови тон. Едва сега тя си спомни за предупреждението му никога да не споменава имена по телефона. Почувства се като глупачка.

— Казахте ми да ви позвъня, ако някой дойде в манастира да пита за професора. — Поколеба се, очаквайки той да заговори, но не последва реплика. — Днес следобед дойде един човек.

— С какво име се представи?

— Ландау — отвърна тя. — Ехуд Ландау от Тел Авив. Каза, че е негов брат.

— Къде е сега?

— Не зная. Вероятно е отседнал в стария хотел.

— Можете ли да разберете?

— Да, предполагам.

— Проверете… и ми позвънете отново.

Връзката прекъсна.

Майка Винченца сложи телефона обратно в скривалището му и тихо затвори чекмеджето.

* * *

Габриел реши да прекара нощта в Бренцоне и да се върне във Венеция рано сутринта. Вървя пеш от манастира до хотела и резервира стая. Перспективата да вечеря в мрачната трапезария бе потискаща и той реши да се поразходи до крайбрежието в хладната мартенска вечер и да хапне риба в уютен ресторант, пълен с жители на градчето. Бялото вино бе местно и много студено.

Докато се хранеше, запечатаните в съзнанието му образи проблеснаха. Руната и Трираменната свастика, нарисувани върху стената в апартамента на Бенджамин, кръвта по пода, където е лежало тялото; детектив Вайс, преследвал го по улиците на Мюнхен; майка Винченца и слизането по стълбите до влажното манастирско подземие.

Беше убеден, че някой е убил Бенджамин, за да го накара да замълчи. Само това можеше да обясни защо компютърът му е изчезнал и защо в апартамента му няма никакви доказателства, че е работел върху книга за евреи, намерили убежище в католически имоти по време на войната. Най-общо казано, това не беше тема, заради която някой да намери смъртта си.

Плати сметката и тръгна към хотела. Не бързаше, шляеше се по тихите улички на стария град, почти не обръщайки внимание накъде върви и свивайки по тесни случайни преки. Мисълта му напредваше заедно с разходката му през Бренцоне. Инстинктивно подходи към проблема като към реставрация, сякаш книгата на Бенджамин беше картина, толкова сериозно пострадала от времето, че е останало почти голо платно с няколко цветни петна и фрагменти от контури. Ако Бенджамин бе стар майстор, Габриел щеше да изучи всички негови подобни творби, да анализира техниката му и влиянията през периода, когато е нарисувана картината. Казано накратко, щеше да погълне всички подробности за художника, колкото и незначителни да изглеждат, преди да застане пред платното и да се залови за работа.

Засега имаше оскъдна основа, върху която да изгради реставрацията си, но докато скиташе по уличките, осъзна още една съществена подробност.

За втори път от два дни насам усети, че го следят.

Сви зад първия ъгъл и мина покрай редица магазини със спуснати капаци. Когато погледна назад през рамо, видя мъж, който сви след него. Направи същата маневра и още веднъж забеляза преследвача — просто сянка на тъмната уличка, слаб, леко приведен силует, пъргав като улична котка.

Габриел се промъкна в сумрачното стълбище на малка жилищна сграда и се заслуша, докато стъпките постепенно заглъхнаха. Щом престана да ги чува, отново излезе на улицата и се отправи към хотела. Сянката му бе изчезнала.

* * *

Когато влезе в хотела, администраторът Джакомо все още стоеше на рецепцията. Плъзна ключовете по плота, сякаш представляваха безценна реликва, и го попита за вечерята.

— Беше чудесна, благодаря.

— Може би утре ще опитате от нашата кухня.

— Може би — уклончиво повтори Габриел и прибра ключа в джоба си. — Бих искал да видя сметката на Бенджамин за престоя му тук, особено за телефонните разговори. Може да ми е от полза.

— Да, зная какво имате предвид, синьор Ландау, но се опасявам, че ще е нарушение на строгата политика за неприкосновеност на гостите ни. Сигурен съм, че човек като вас разбира това.

Габриел изтъкна, че щом Бенджамин вече не е между живите, грижата за неприкосновеността му е неуместна.

— Съжалявам, но правилата се отнасят и за покойниците — каза администраторът. — Само ако полицията поиска подобна информация, сме длъжни да я предоставим.

— Важна е за мен — настоя Габриел. — Готов съм да платя необходимата такса за услугата.

— Такса? Разбирам. — Замислено се почеса по брадичката. — Мисля, че ще възлезе на петстотин евро. — Направи пауза, докато Габриел прецени сумата. — За обработване на информацията. В аванс естествено.

— Да, разбира се.

Габриел отброи банкнотите и ги сложи на плота. Ръката на администратора се плъзна по повърхността и парите изчезнаха.

— Приберете се в стаята си, синьор Ландау. Ще ви донеса разпечатката.

Качи се по стълбите до стаята си. Затвори вратата и закачи веригата, а после застана до прозореца, загледан навън. Езерото проблясваше на лунната светлина. Нямаше никого — или поне не се виждаше. Габриел седна на леглото и започна да се съблича.

Под вратата се появи плик, който се плъзна по теракотата на пода. Взе го и извади съдържанието. Прегледа разпечатката на светлината на нощната лампа. По време на двудневния си престой в хотела Бенджамин бе позвънил само три пъти: два — в апартамента си в Мюнхен — навярно за да провери съобщенията на телефонния си секретар, а третия — на номер в Лондон.

Габриел вдигна слушалката и го набра.

Включи се телефонен секретар.

— Свързахте се с офиса на Питър Малоун. Съжалявам, но в момента не мога да се обадя. Ако желаете, оставете…

Той затвори.

Питър Малоун? Британският разследващ журналист? Защо Бенджамин се е свързал с човек като него? Габриел сгъна разпечатката и я пъхна обратно в плика. Тъкмо се канеше да го прибере в куфарчето на Ехуд Ландау, когато телефонът звънна.

Протегна ръка, но се поколеба. Никой не знаеше, че е тук, само администраторът и мъжът, който го бе проследил от ресторанта. Може би Малоун бе запаметил номера и бе решил да отговори на обаждането му. По-добре беше да провери, отколкото да тъне в невежество. Грабна слушалката и я задържа до ухото си, без да проговори.

Най-сетне каза:

— Да?

— Майка Винченца ви лъже, както излъга и приятеля ви. Намерете сестра Реджина и Мартин Лутер. Тогава ще узнаете истината за това, което се е случило в манастира.

— Кой се обажда?

— Не се връщайте тук. Не сте в безопасност.

Щрак.