Даниъл Силва
Изповедникът (6)

6. Мюнхен

Габриел прекара по-голямата част от следващата сутрин в опити да открие доктор Хелмут Бергер, декана на факултета по съвременна история на университета „Лудвиг-Максимилиан“. Остави две съобщения на домашния телефонен секретар на професора, още едно на мобилния му телефон и друго при надменната му секретарка във факултета. Докато обядваше в сенчестия вътрешен двор на хотела, му хрумна да причака професора пред кабинета му. Но пристигна портиерът с бележка в ръка. Професорът любезно се бе съгласил да се срещне с хер Ландау в осемнайсет и трийсет в ресторант „Гастщете Атцингер“ на Амалиенщрасе.

Имаше пет часа време за убиване. Следобедът бе ясен и свеж и Габриел реши да се поразходи. Излезе от хотела и тръгна по тясна павирана уличка, която водеше до южния край на Английските градини. Бавно закрачи по алеите, покрай сенчестите потоци, през широките слънчеви морави. В далечината на фона на кристалночистото синьо небе блестеше тристаметровата кула „Олимпия“. Габриел продължи с наведена глава.

Прекоси парка и навлезе в улиците на Швабинг. На Адалбертщрасе видя фрау Ратцингер да мете стъпалата пред №68. Нямаше желание отново да разговаря със старицата, така че сви зад ъгъла и се отправи в обратна посока. От време на време вдигаше поглед и виждаше кулата да се извисява пред него, все по-огромна.

Десет минути по-късно се озова в южните покрайнини на олимпийското село. В много отношения Олимпиапарк бе точно това — село, голяма жилищна зона със собствена гара, собствена поща и дори собствен кмет. Панелните едноетажни къщи и блокове не остаряваха с достойнство. В опит за освежаване много от тях бяха боядисани в преливащи се ярки цветове.

Стигна до Конолищрасе. Всъщност това не бе улица, а пешеходна алея между ред малки триетажни кооперации. Спря се пред №31. На балкона на втория етаж излезе гол до кръста тийнейджър и изтръска покривка за легло. Нещо проблесна в паметта на Габриел и вместо млад германец, си представи палестинец с черна плетена маска. От партерния апартамент излезе жена, която буташе количка и притискаше дете към гърдите си. За миг Габриел зърна Иса, лидера на организацията „Черният септември“, с намазано с вакса лице, да крачи наперено в сафари и с шапка за голф.

Жената го погледна, сякаш бе свикнала непознати да се спират пред дома й с озадачени изражения. Безмълвно каза: Да, това е мястото, където се е случило. Но сега тук е моят дом, така че, ако обичате, вървете си. Изглежда, долови в погледа му нещо друго, което я смути и я накара бързо да сложи детето си в количката, да закопчае каишките и да се отправи към игралната площадка.

Габриел се изкачи по могила, обрасла с трева, и седна на студената земя. Обикновено, когато спомените изплуваха, отчаяно се опитваше да ги потисне, но сега ги остави да се отприщят. Романо… Спрингер… Спит-цер… Славин… лицата на мъртвите проблеснаха в паметта му. Общо единадесет. Двама убити при окупирането. Още девет при проваления немски опит за освобождаване при Фюрстенфелдбрук^[1]. Голда Мейер искаше отмъщение в библейски размери, око за око, и бе наредила на Службата да „изпрати момчетата“, за да издирят членовете на „Черният септември“, организирали атаката. Командването на мисията бе поверено на безскрупулен оперативен офицер на име Ари Шамрон, а едно от момчетата, които той намери, бе обещаващ млад студент в йерусалимската Художествена академия „Бетсал’ел“ на име Габриел Алон.

Незнайно как, Шамрон се бе натъкнал на досието на Габриел от злополучната му задължителна военна служба. Дете на оцелели от Аушвиц, той бе смятан от началниците си за арогантен и себичен младеж, склонен към меланхолия, но същевременно доста интелигентен и способен да поема инициатива, без да чака напътствия от командващите офицери. Освен това владееше езици, което не бе ценно качество за фронтовата линия, но бе точно каквото търсеше Шамрон. Неговата война нямаше да се води в Голан или Синай. Щеше да е тайна война, разиграваща се в сенките на Европа. Габриел се бе опитал да откаже. Шамрон не му беше оставил избор.

— В Германия отново умират евреи с вързани на гърба ръце — беше казал Шамрон. — Твоите родители са оцелели, но колко други не са? Техните братя и сестри? Лели и чичовци? Баби и дядовци? Всички са били избити, нали? Нима ще стоиш тук в Тел Авив, с четките и боите си и няма да сториш нищо? Имаш качества. Позволи ми да ги използвам за няколко месеца. После можеш да правиш с живота си каквото поискаш.

Операцията носеше кодовото название „Божи гняв“. На жаргона на екипа Габриел бе алеф, стрелец. Агентите, които издирваха членовете на „Черният септември“ и опознаваха навиците им, бяха наричани айн^[2]. Коф означаваше „свързочник“. Бенджамин Щерн бе хет, логистик. Имаше задължението да осигурява транспорт и подслон, така че никога да не бъде засечена връзка със Службата. Понякога съчетаваше това с шофиране при неотложно бягство. Именно Бенджамин беше седял зад волана на зеления фиат, откарал Габриел от Пиаца Анибалиано в нощта, когато бе убил шефа на „Черният септември“ в Италия. На път за летището помоли Бенджамин да отбие встрани от пътя, защото усещаше гадене. Сякаш все още го чуваше да му крещи бързо да се качи на задната седалка.

— Дай ми само минута.

— Ще изпуснеш полета си.

— Казах — само минута!

— Какво ти става? Онова копеле заслужаваше да умре!

— Ти не видя лицето му, Бени. Не видя шибаното му лице.

През следващите осемнайсет месеца екипът на Шамрон уби дванадесет членове на „Черният септември“. Габриел застреля шестима. След края на операцията Бенджамин продължи академичната си кариера. Габриел се опита да се върне в „Бетсал’ел“ и да стори същото, но вдъхновението му на художник бе помрачено от призраците на убитите. Остави Леа в Израел и замина да учи реставрация при Умберто Конти във Венеция. В реставрирането на картини намираше успокоение. Конти, който не знаеше нищо за миналото на Габриел, изглежда, разбираше това. Късно вечер го измъкваше от стаята му в стария пансион и го повеждаше по улиците на Венеция, за да разглеждат произведения на изкуството. Една вечер, докато стояха пред великата картина на Тициан от олтара на църквата „Фрари“, бе сграбчил ръката му.

— Човек, който е доволен от себе си, може да стане добър, но не и велик реставратор. Само човек, чието собствено платно е увредено, може да бъде истински велик реставратор. За теб работата е като медитация. Ритуал. Един ден ще станеш велик реставратор. Ще ме надминеш. Сигурен съм.

Конти не знаеше, че Шамрон бе казал на Габриел същите думи вечерта преди да го изпрати в Рим, за да убие първия палестинец.

* * *

Точно в осемнайсет и трийсет Габриел стоеше пред „Гастщете Атцингер“. Първото, което видя от професор Хелмут Бергер, бе фарът на велосипеда му, чиято светлина се плъзгаше по Амалиенщрасе. После се появи силуетът му, с ритмично движещи се крака и редки посивели коси, пърхащи като криле над големите му уши. На гръб носеше кафява кожена раница.

Първоначалното впечатление за непринуденост, породено от пристигането на професора, бързо изчезна. Както много немски интелектуалци, Хелмут Бергер имаше държание на отегчен човек, прекарал деня в изнервящо общуване със същества на по-нисше интелектуално ниво. Заяви, че има време само за една малка бира, но покани Габриел да си избере нещо от менюто. Габриел поръча само минерална вода, което германецът явно намери за много скандално.

— Съжалявам за вашия брат. Извинете, за вашия полубрат. Беше незаменим във факултета. Смъртта му шокира всички ни. — Изрече репликата без израз на емоции, сякаш бе съчинена от някой негов студент. — С какво мога да ви помогна, хер Ландау?

— Вярно ли е, че Бенджамин е бил в отпуск по време на убийството?

— Да, точно така. Работеше върху поредната си книга.

— Знаете ли на каква тема щеше да е книгата?

— Всъщност не.

— Нима? — Габриел бе истински изненадан. — Обичайно ли е някой от факултета ви да излезе в отпуск, за да работи върху книга, без да каже за какво ще пише?

— Не, но Бенджамин се държеше много потайно по отношение на този проект от самото начало.

Габриел реши да не го притиска с повече въпроси за това.

— Знаехте ли нещо за заплахите, които е получавал?

— Бяха толкова много, че е трудно да си спомня ясно всичките. Теориите на Бенджамин за колективната вина на Германия по време на войната го направиха, да кажем, неособено популярен в доста среди.

— Струва ми се, че вие не сте споделяли възгледите на Бенджамин.

Професорът сви рамене.

— Преди няколко години написах книга за колективната вина на Германската католическа църква по време на войната. Бенджамин не се съгласи със заключенията ми и неведнъж публично изрази отношението си. Не бяха приятни дни за никого от двама ни. — Професорът погледна часовника си. — Страхувам се, че имам друг ангажимент. Имате ли още въпроси, на които мога да отговоря? Може би нещо по-конкретно?

— Миналия месец Бенджамин е пътувал до Италия. Случайно да знаете с каква цел? Имало ли е някаква връзка с книгата му?

— Нямам представа. Нали разбирате, доктор Щерн нямаше навик да ме предупреждава предварително за пътуванията си. — Професорът допи бирата си и стана. „Колеги, свободни сте“. — Още веднъж моите съболезнования, хер Ландау. Желая ви успех в разследването.

Не се и съмнявам, помисли си Габриел, докато гледаше как професор Бергер се отдалечава с колелото си.

* * *

По обратния път към хотела Габриел се отби в голяма студентска книжарница в южния край на университетския комплекс. Прегледа указателя, после се изкачи по стълбите до раздела за туризъм и потърси картата на Северна Италия.

Разстла я на близката маса, пъхна ръка в джоба си и извади картичката. Хотелът, в който бе отседнал Бенджамин, се намираше в Бренцоне. Съдейки по снимката, градчето беше край брега на някое от езерата в Северна Италия. Започна от запад и бавно плъзна поглед на изток, прочитайки имената на всички селища около големите северни езера — Лаго ди Маджоре, Лаго ди Комо и накрая Лаго ди Гарда. Бренцоне. Ето го най-сетне, на източния бряг на Лаго ди Гарда, почти по средата между заобления южен и заострения като кама северен край.

Габриел сгъна картата и я отнесе на долния етаж до касата. После отново мина през въртящите се врати и излезе на улицата, с картата и пощенската картичка в джоба на якето си. Очите му инстинктивно огледаха паважа, паркираните коли, прозорците на околните сгради.

Зави наляво и тръгна обратно към хотела си, питайки се защо детектив Аксел Вайс седеше в кафенето на отсрещната страна на улицата през цялото време, докато той се намираше в книжарницата… и защо сега вървеше след него през центъра на Мюнхен.

* * *

Габриел бе сигурен, че лесно може да избегне или разобличи немския детектив, но сега не бе моментът да изменя на професионализма си. Аксел Вайс знаеше за него единствено, че се казва Ехуд Ландау и че е брат на зверски убития историк Бенджамин Щерн, нищо повече… което правеше факта, че го следи, още по-любопитен.

Влезе в хотел на Максимилианщрасе, проведе кратък телефонен разговор от апарата във фоайето, после излезе и продължи да върви. Полицаят все още беше там, на петдесетина метра зад него, от другата страна на улицата.

Габриел отиде направо в хотела си. Взе ключа си от служителя на рецепцията и се качи с асансьора до стаята си. Опакова дрехите си в черен кожен сак, отключи сейфа и взе папката, която бе получил от израелското консулство, и плика с очилата на Бенджамин. Прибра ги в куфарчето си и затвори капака. Накрая угаси лампите, отиде до прозореца и отмести пердетата. Съвсем наблизо видя паркирана кола. Над волана светеше запален връх на цигара. Вайс. Отново спусна пердетата, седна на ръба на леглото и зачака телефонът да звънне.

Двайсет минути по-късно:

— Ландау.

— На ъгъла на Зайцщрасе и Унсьолдщрасе, южно от „Принцрегентен“. Знаеш ли къде е?

— Да — отговори Габриел. — Дай ми номера.

Девет цифри. Габриел не губи време да ги записва.

— Ключовете?

— Обичайното място. Задната броня, откъм бордюра.

Габриел затвори, облече якето си и взе багажа си. Във фоайето осведоми нощния администратор, че си тръгва преди края на заявения престой.

— Искате ли такси, хер Ландау?

— Не. Ще ме вземат. Благодаря.

Сметката му се плъзна към него по плота. Плати с една от кредитните карти на Шамрон и излезе. Тръгна бързо наляво, със сака в едната ръка и куфарчето в другата. Двайсет секунди по-късно чу отваряне и затваряне на врата на кола, последвано от стъпки по мокрия паваж на Аннащрасе. Запази уверената си походка, устоявайки на импулса да погледне назад през рамо.

… на ъгъла на Зайцщрасе и Унсьолдщрасе…

Мина покрай една църква, сви вляво и спря на малкия площад, за да се ориентира. После тръгна надясно по друга тясна уличка към шума от натовареното движение по Принцрегентенщрасе. Вайс все още го следваше като опашка.

Габриел пристъпи покрай редица паркирани коли и прочете регистрационните номера, докато откри този, който му бяха продиктували по телефона. Бе закачен на тъмносив опел „Омега“. Без да спре, леко се наведе и плъзна пръсти под задната броня, където намери ключовете. Издърпа ги с бързо и ловко движение, което Вайс навярно не забеляза.

Натисна бутона на дистанционното управление. Вратите автоматично се отключиха. Бързо стовари чантите на предната седалка. Погледна надясно. Вайс тичаше към него с видима паника.

Габриел се качи, енергично пъхна ключа в стартера и запали. Щом потегли и се отдалечи от бордюра, направи рязък завой надясно и изчезна сред вечерния поток от коли.

* * *

Детектив Аксел Вайс изскочи от колата си толкова бързо, че забрави да вземе мобилния си телефон. Тича по целия път обратно и се спря да си поеме дъх, преди да набере номера. Малко по-късно съобщи на мъжа в Рим новината, че израелецът на име Ландау е изчезнал.

— Как така?

Засрамен, Вайс му разказа.

— Успя ли поне да направиш снимка?

— По-рано днес… в Олимпиапарк.

— Селото? Какво е правил там, по дяволите?

— Зяпаше кооперацията на Конолищрасе 31.

— Това е мястото, където е станал инцидентът, нали?

— Точно така. Не е необичайно евреин да отиде да се поклони там.

— А обичайно ли е да разбере, че е под наблюдение, и да организира съвършено бягство?

— Вземам си бележка.

— Изпрати ми снимката… тази вечер.

След тези думи мъжът в Рим затвори.