Даниъл Силва
Изповедникът (4)

4. Мюнхен

Два дни по-късно детектив Аксел Вайс от мюнхенската криминална полиция стоеше пред входа на Адалбертщрасе 68, облечен с цивилен костюм и бежов шлифер. Беше висок, с тясно мургаво лице, дълъг нос и късо подстригани черни коси и приличаше на доберман. Предпазливо стисна ръката на Габриел, сякаш за да прецени твърдостта й. После братски го потупа по рамото.

— Приятно ми е, хер Ландау, макар и да съжалявам, че се запознаваме при тези обстоятелства. Нека отидем някъде, където е удобно да поговорим, преди да ви заведа в апартамента.

Тръгнаха по мокрия от дъжда паваж. Скоро щеше да се здрачи и светлините на Швабинг една по една засилваха. Габриел никога не бе харесвал германските градове вечер. Детективът спря пред едно кафене и надникна през запотеното стъкло. Паркет на пода, кръгли маси, студенти и интелектуалци, приведени над книги.

— Тук става — каза той. Отвори вратата и поведе Габриел към тиха маса в дъното. — Вашите хора от консулството ми казаха, че сте собственик на художествена галерия.

— Да, така е.

— В Тел Авив?

— Познавате ли Тел Авив?

Детективът поклати глава.

— Сигурно от известно време насам ви е доста трудно… заради войната и прочее.

— Справяме се. Винаги сме се справяли.

Появи се сервитьорка. Детектив Вайс поръча две кафета.

— Нещо за ядене, хер Ландау?

Габриел поклати глава. Когато сервитьорката се оттегли, Вайс попита:

— Имате ли визитка?

Той зададе въпроса привидно нехайно, но Габриел знаеше, че е подложен на проверка. Работата го бе научила да свикне да не приема нещата такива, каквито изглеждат на пръв поглед. Когато разглеждаше картини, виждаше не само повърхността им, а и скиците и пластовете грунд отдолу. По същия начин подхождаше към хората, с които се срещаше, когато работеше за Шамрон, и към ситуациите, в които попадаше. Имаше ясното впечатление, че Аксел Вайс не е просто детектив от мюнхенската криминална полиция. Усети как очите на Вайс се втренчиха в него, когато посегна към портфейла си и извади една от визитните картички, които Шамрон му бе дал във Венеция. Детективът я задържа срещу светлината, сякаш търсеше признаци, че е фалшификат.

— Мога ли да я взема?

— Разбира се. — Габриел отвори портфейла си. — Искате ли друго доказателство за самоличността ми?

Мъжът срещу него, изглежда, сметна въпроса за обиден и направи широк жест на нехайство.

— О, не! Не, разбира се. Просто се интересувам от изкуство, това е.

Габриел устоя на изкушението да се увери колко малко знае немският полицай за изкуството.

— Говорихте ли със сънародниците си?

Габриел мрачно кимна. В ранния следобед бе посетил израелското консулство за дълъг официален разговор. Консулът му бе дал папка с копия от полицейски доклади и изрезки от мюнхенската преса. Сега папката се намираше в скъпото кожено куфарче на Ехуд Ландау.

— Консулът беше много отзивчив — отвърна Габриел. — Но ако нямате нищо против, детектив Вайс, бих искал да чуя за смъртта на Бенджамин и от вас.

— Разбира се — кимна събеседникът му.

През следващите двайсет минути той подробно описа на Габриел обстоятелствата около убийството. Часът на смъртта, калибъра на оръжието, старателно документираните заплахи за живота на Бенджамин, графитите по стените на апартамента му. Говореше спокойно, но прямо, както навярно всички полицаи по света са обучени да разговарят с близките на жертвите. Държанието на Габриел копираше неговото. Не се престори нито че скърби, нито че ужасяващите подробности около смъртта на неговия полубрат са му причинили болка. Той бе израелец. Виждаше смърт около себе си почти всеки ден. Времето за траур беше отминало. Сега бе време за търсене на отговори и трезво мислене.

— Защо е бил прострелян в коляното, детектив Вайс?

Вайс присви устни и наведе издължената си глава:

— Не сме сигурни. Може да е оказал съпротива. Или са искали да го измъчват.

— Но ми казахте, че никой от другите наематели не е чул нито звук. Ако е бил измъчван, виковете му със сигурност щяха да се чуват из сградата.

— Както казах, хер Ландау, не сме сигурни.

Посоката на разговора очевидно не се хареса на Вайс, но господин Ландау, търговец на произведения на изкуството от Тел Авив, все още не бе свършил.

— Раната на коляното позната ли ви е от разследвания на други убийства, извършени от десни екстремисти?

— Не бих казал.

— Имате ли заподозрени?

— Разпитваме много хора от различни среди във връзка с убийството. За съжаление това е единственото, което мога да ви кажа в момента.

— Нали не изключвате вероятността мотивът да е свързан с работата му като преподавател в университета? Например разочарован студент?

Детективът се усмихна, но явно търпението му бе подложено на изпитание.

— Брат ви е бил много уважаван. Студентите са го боготворели. Освен това през този семестър е взел отпуск. — Детективът замълча и за миг прикова изпитателен поглед в Габриел. — Знаехте това, нали, хер Ландау?

Габриел реши, че е най-добре да не лъже.

— Не, страхувам се, че не. Не бях разговарял с него от доста време. Защо е взел отпуск?

— Деканът ни каза, че е работел върху нова книга. — Детективът изпи последната глътка от кафето си. — Сега ли искате да огледаме апартамента?

— Имам само още един въпрос.

— Какво искате да узнаете, хер Ландау?

— Как убиецът е проникнал в сградата?

— На този мога да отговоря — отвърна Вайс. — Въпреки факта, че често е получавал смъртни заплахи, брат ви е живеел в много несигурна сграда. Наемателите са много небрежни по отношение на това кого пускат вътре. Ако някой натисне бутона на домофона и каже: „Реклами“, често е влизал без проблем. Студентката от апартамента над професор Щерн е почти сигурна, че тя е допуснала убиеца в кооперацията. Все още е много разстроена. Явно е била привързана към него.

* * *

Върнаха се обратно до жилищната сграда в проливния дъжд. Детективът натисна бутон на домофона. Габриел видя името на табелката — Лилиан Ратцингер, домоуправителка. Малко по-късно иззад вратата надникна дребничка жена с навъсено лице и подозрителни кафяви очи. Когато позна Вайс, отвори.

— Добър ден, фрау Ратцингер — поздрави я детективът. — Това е братът на Бенджамин, Ехуд Ландау. Дошъл е, за да уреди делата на професора.

Старицата погледна Габриел и кимна. После се обърна, сякаш изпитала неудобство при вида му.

Остър мирис лъхна Габриел във фоайето. Напомни му за разтворителите, които използваше, за да отстранява замърсено лаково покритие на картини. Хвърли поглед зад един ъгъл и видя козметичен салон. Възпълна жена, на която правеха педикюр, го погледна над лъскаво немско модно списание. Габриел извърна глава. „Бенджамин, вечният студент — помисли си. — Само той би се чувствал уютно на подобно място“.

На най-близката стена имаше ред метални пощенски кутии. Една все още носеше името на Бенджамин. През малкото прозорче Габриел видя, че е празна.

Възрастната жена ги поведе по слабо осветеното стълбище, с връзка дрънчащи в ръката й ключове. Спря пред апартамента на Бенджамин. От касата на вратата висяха смачкани остатъци от полицейска лента, а на пода лежаха купчина увехнали рози. На стената имаше залепена бележка, надраскана от отчаяна ръка: Liebe ist starker als Hass — „Любовта е по-силна от омразата“. Нещо в идеалистичната наивност на този лозунг подразни Габриел. Тогава си спомни, че Леа му бе казала същите думи малко преди той да замине за Европа, за да убива палестинци за Шамрон.

— Любовта е по-силна от омразата, Габриел, Каквото и да правиш, не изпитвай омраза към тях. Ако ги намразиш, ще станеш също като Шамрон.

Старицата отключи вратата и се оттегли, без да го погледне. Габриел се запита каква е причината за безпокойството й. Може би възрастта й. Може би бе от поколението германци, които все още се чувстват неловко в присъствието на евреи.

Вайс го заведе в предната стая с изглед към Адалбертщрасе и включи лампата на бюрото. Габриел погледна надолу и бързо се отдръпна крачка назад. Подът бе покрит със засъхналата кръв на Бенджамин. Вдигна очи към стената и едва сега видя графитите. Детективът посочи към първия символ — ромб върху обърнато V.

— Това е руна — каза Вайс. — Древен нормандски символ, който изразява принадлежност към езическата религия одинизъм.

— А вторият? — попита Габриел, макар вече да знаеше отговора.

Вайс се загледа в символа, преди да отговори. Три седмици, свързани в основата, в бял кръг на червен фон.

— Нарича се Трите седмици или Трираменна свастика — обясни германецът. — Символизира превъзходство над дявола, чието число е 666.

Габриел пристъпи напред и наклони глава настрана, сякаш оглеждаше платно, което се нуждае от реставриране. Опитното му око забеляза, че художникът е по-скоро имитатор, отколкото фанатик. Нещо друго привлече вниманието му. Навярно символите на омраза бяха нарисувани мигове след убийството на Бенджамин, а линиите изглеждаха гладки и съвършено очертани, без никакъв признак на напрежение или тревога. „Човек, свикнал да убива — помисли си той. — Човек, който остава невъзмутим близо до мъртвец“.

Върна се до бюрото.

— Компютърът му взет ли е като веществено доказателство?

Вайс поклати глава.

— Откраднат е.

Габриел погледна към сейфа, който бе отворен и празен.

— И те са откраднати — каза детективът, предвидил следващия въпрос.

Габриел извади малък бележник и химикалка от джоба на якето си. Полицаят тежко се отпусна на дивана, сякаш цял ден бе ходил пеш.

— Трябва да остана с вас в апартамента, докато правите оглед на вещите. Съжалявам, но такива са правилата. — Той разхлаби вратовръзката си. — Разполагате с толкова време, колкото ви е нужно, хер Ландау. Каквото и да правите, не се опитвайте да вземете нищо оттук. Това също е правило.

* * *

Габриел направи всичко, което бе възможно в присъствието на полицая. Започна от спалнята. Леглото стоеше неоправено, а върху едно от издрасканите кожени кресла имаше струпани прани дрехи, все още прихванати с амбалажна хартия и канап. На масата се виждаха черна маска за очи и чифт тапи за уши от шуплеста гума. Спомни си, че Бенджамин бе имал пословично лек сън. Пердетата бяха плътни и тъмни, каквито би сложил човек, който работи нощем и спи през деня. Когато ги отмести, въздухът изведнъж се изпълни с прах.

През следващите тридесет минути внимателно прегледа съдържанието на гардероба, тоалетката и нощното шкафче. Нахвърля подробни записки в бележника с кожена подвързия, в случай че детектив Вайс поиска да погледне описа му. Впрочем не забеляза нищо необичайно.

Влезе във втората спалня. Покрай стените имаше лавици с книги и шкафове за папки. Очевидно Бенджамин я бе превърнал в хранилище. По пода бяха разпилени книги, а чекмеджетата зееха отворени. Габриел се запита чие дело е това — на мюнхенската полиция или на убиеца.

Претърсва близо час. Прелисти всяка папка, страниците на всяка книга. Вайс застана на прага само веднъж, за да види дали напредва, и с прозявка се оттегли обратно във всекидневната. Габриел отново нахвърля множество бележки за пред детектива, но не намери нищо, което да свързва Бенджамин със Службата, и нищо, което да обясни причината за убийството му.

Върна се във всекидневната. Вайс гледаше вечерните новини по телевизора. Изключи го, когато Габриел влезе.

— Свършихте ли?

— Имал ли е Бенджамин избено помещение в сградата?

Детективът кимна.

— Немските закони изискват хазяите да осигуряват изба за всеки наемател.

Габриел протегна ръка.

— Бихте ли ми дали ключа?

* * *

Фрау Ратцингер заведе Габриел в сутерена и тръгна пред него по коридор с тесни врати. Спря пред онази, на която пишеше номер 2Б. Отвори я със сумтене и дръпна шнура с ключа за електрическата крушка. Прелетял молец докосна бузата на Габриел. Жената кимна и безмълвно се отдалечи.

Габриел надникна в мазето. Бе малко по-голямо от килер, широко около метър и двайсет и дълго метър и осемдесет, изпълнено с мирис на ленено масло и влага. Ръждясала рамка за велосипед с едно колело, чифт стари ски, кашони без етикети, натрупани до тавана, който бе на петна от течове.

Отмести счупения велосипед и ските и започна да тършува из кашоните с вещите на Бенджамин. В няколко от тях намери овързани купчини пожълтели книжа и стари тетрадки — останки от един живот, прекаран в университетски аудитории и академични библиотеки. В други имаше прашни стари книги — Габриел предположи, че според собственика те са били без стойност и е нямало смисъл да заемат място по лавиците в апартамента му. Откри и опаковани копия от „Заговорът от Ванзее: Преоценка“ — последната книга на Бенджамин.

Съдържанието на последния кашон бе чисто лично и Габриел се почувства като крадец, нахълтал в чужд дом. Запита се какво ли щеше да е, ако ролите бяха разменени, ако Шамрон бе изпратил някого от Службата да тършува из неговите вещи. Какво би намерил? Само това, което Габриел иска да бъде намерено. Разтворители и пигменти, четките и палитрата му, чудесната му колекция от монографии. „Берета“^[1] до леглото му.

Дълбоко си пое дъх и продължи. В кутия от пури откри потъмнели медали и избелели ленти, които му напомниха за забележителните постижения на Бенджамин като бегач в ученическите му години. В един плик имаше семейни снимки. Също като Габриел, Бенджамин бе единствено дете. Родителите му бяха оцелели след ужасите в Рига, но бяха загинали при автомобилна катастрофа по пътя към Хайфа. После откри куп писма. Листовете със златист цвят все още ухаеха на люляк. Габриел прочете няколко реда и бързо ги остави. Вера… единствената му любов. Не помнеше колко нощи бе лежал буден в мизерни тайни квартири, слушайки мърморенето на Бенджамин как безсърдечната Вера го е направила неспособен да обича която и да е друга жена. Габриел бе почти сигурен, че я е намразил повече, отколкото самият Бенджамин.

Последният пакет съдържаше кафява картонена папка. Повдигна корицата и видя вътре куп изрезки от вестници. Бегло прегледа заглавията. Единадесет израелски лекоатлети и треньори задържани като заложници в олимпийското село… Терористите настояват за освобождаването на палестински и немски затворници… „Черният септември“…

Габриел затвори папката.

От нея изпадна черно-бяла снимка. Вдигна я от пода. Две момчета с дънки и раници. Двама млади германци, решили да прекарат лятото в пътуване из Европа — или поне така изглеждаше. Бе направена в Антверпен, близо до реката. Отляво бе Бенджамин, с гъст чуплив перчем, спуснат пред очите му, дяволита усмивка и ръка, нехайно обвита около раменете на другото момче.

Приятелят му изглеждаше сериозен и мрачен, сякаш нещо толкова банално като една снимка не го интересуваше. Беше със слънчеви очила и късо подстриган и макар и да нямаше повече от двайсет години, над слепоочията му се забелязваха бели косми.

— Характерен белег за момче, твърде рано започнало да върши мъжка работа — бе казал Шамрон. — Сива пепел по косите на принца на огъня.

* * *

Вестникарските статии за клането в Мюнхен никак не се харесаха на Габриел, но не можеше да измъкне обемистата папка незабелязано от детектив Вайс. Снимката бе нещо друго. Пъхна я в скъпия портфейл на хер Ландау и го прибра в джоба си. После си проправи път до вратата на мазето и я затвори.

Фрау Ратцингер го чакаше в коридора. Габриел се запита колко дълго е стояла там, но не се осмели да й зададе въпроса. В ръката й имаше малък пакет с нещо, увито в дунапрен. Видя, че е адресиран до Бенджамин и вече е отворен.

Старицата му го подаде.

— Хрумна ми, че може би ще поискате да вземете това — каза тя на немски.

— Какво е?

— Очилата на Бенджамин. Забравил ги в някакъв хотел в Италия. Портиерът бил така добър да му ги изпрати. Пристигнаха след смъртта му.

Габриел взе пакета от нея, повдигна капака и извади очилата. Бяха типични за професор — с пластмасови рамки, очукани и издраскани. Отново надникна в плика и извади оттам пощенска картичка. Представляваше снимка на хотел в цвят охра край сапфиреносиньо езеро в Северна Италия. Габриел прочете посвещението на гърба:

Успех с книгата ви, професор Щерн.

Джакомо

* * *

Детектив Вайс настоя да откара Габриел до хотела му. Тъй като хер Ландау бе в Мюнхен за първи път, трябваше да изрази възхищение от неокласическата красота на ярко осветения център. Забеляза, че Вайс хитро удължи пътуването с пет минути, като пропусна няколко очевидни преки.

Най-сетне стигнаха до малката павирана уличка „Аннащрасе“ в квартала Лехел. Вайс спря пред хотел „Опера“, подаде визитка на Габриел и още веднъж изрази съболезнования за загубата на хер Ландау.

— Ако има нещо друго, което мога да направя за вас, не се колебайте да ми се обадите.

— Има едно нещо — каза Габриел. — Бих искал да се срещна с декана на факултета на Бенджамин в университета. Имате ли телефонните му номера?

— А, доктор Бергер. Разбира се.

Полицаят извади от джоба си електронен органайзер, намери номерата и ги продиктува. Габриел си направи труда да ги запише на гърба на визитката на Вайс, въпреки че веднъж чути, вече бяха запечатани в паметта му.

Благодари и се качи в стаята си. Поръча от румсървис омлет и зеленчукова супа за лека вечеря. После взе душ и се настани в леглото с папката, която бе получил следобед от консула. Внимателно прочете всичко, затвори я и се загледа в тавана, слушайки барабаненето на дъждовните капки по прозореца. „Кой те уби, Бени? Неонацист?“ Не, Габриел се съмняваше в това. Подозираше, че руната и Трите седмици, нарисувани на стената, са заблуда за поемане на отговорност. Но защо бе убит? Габриел имаше работна теория. Бенджамин бе прекъснал работата си в университета, за да пише нова книга, а в апартамента му нямаше нищо, което да издава, че е работел върху нов проект. Никакви записки. Никакви файлове. Никакъв ръкопис. Само една кратка бележка, написана на гърба на пощенска картичка: Успех с книгата ви, професор Щерн. Джакомо

Отвори портфейла и извади снимката, взета от мазето. Най-голямото проклятие за Габриел бе паметта му, която запечатваше всичко. Сякаш видя как Бенджамин подава фотоапарата си на привлекателна млада белгийка и почувства как приятелят му го задърпа към парапета над реката. Дори си спомни последните думи, които Бенджамин каза, преди да обгърне раменете му.

— Усмихни се, идиот такъв.

— Не е смешно, Бени.

— Представяш ли си физиономията на стария, ако ни види да позираме за снимка?

— Жив ще те одере.

— Не се безпокой. Ще я изгоря.

Пет минути по-късно Габриел направи точно това в мивката в банята.

* * *

Детектив Аксел Вайс живееше в Богенхозен, жилищен квартал в Мюнхен на другия бряг на река Изар. Не отиде там. След като остави израелеца, паркира в сенките на една съседна улица, откъдето можеше да наблюдава входа на хотела. Тридесет минути по-късно набра от мобилния си телефон номер в Рим.

— Говори шефът.

Думите бяха изречени на английски със силен италиански акцент. Винаги беше така.

— Мисля, че май имаме проблем.

— Разкажи ми всичко.

Детективът подробно докладва за събитията този следобед и вечерта. Имаше опит в общуването по отворена телефонна система и внимаваше да не споменава нищо конкретно. Освен това фактите бяха добре известни на човека от другата страна на линията.

— Разполагаш ли с ресурси да проследиш обекта?

— Да, но щом е професионалист…

— Действай! — гневно каза мъжът от Рим. — И направи снимка.

След миг връзката прекъсна.