Даниъл Силва
Изповедникът (34)

34. Рим

Сред изящния източен интериор на централната синагога в Рим цареше атмосфера на напрегнато очакване. Габриел зае мястото си в предната част на синагогата, с дясно рамо към подиума и ръце зад гърба, притиснати към студената мраморна стена. До него стоеше отец Донати, нервен и раздразнителен. От този ъгъл имаше отлична видимост към всички краища на помещението. Наблизо седяха група кардинали от Курията с разкошни пурпурни одежди, които съсредоточено слушаха встъпителните реплики на главния равин. Точно зад тях нервничеха напористите млади репортери от ватиканския журналистически корпус. Началникът на пресслужбата Рудолф Герц изглеждаше, сякаш му се гади. Останалите места заемаха обикновени хора от римската еврейска общност. Когато папата най-сетне се изправи, за да произнесе речта си, въздухът в залата осезаемо се наелектризира.

Габриел устоя на изкушението да го погледне и очите му продължиха внимателно да търсят признаци на нещо, което изглежда неуместно. Карл Брюнер, застанал на метър от него, правеше същото. Очите им се срещнаха за миг. Габриел реши, че Брюнер не представлява заплаха за живота на негово Светейшество.

Папата прочувствено изрази благодарността си към равина и общността за поканата да говори пред тях в този ден. После произнесе няколко думи за красотата на синагогата и еврейската вяра, наблягайки на общото наследство на християни и евреи. Цитира предшественика си и нарече евреите „по-големи братя на католиците“.

— Помежду ни съществува специална връзка, като между братя и сестри — каза той, — но тази връзка е крехка и би могла да се скъса, ако не се поддържа подобаващо. Твърде често през последните две хилядолетия между братята и сестрите е имало кавги, довели до ужасяващи последици за еврейския народ.

Говореше без писмени бележки пред себе си. Аудиторията бе възхитена.

— През април 1986 година предшественикът ми, папа Йоан Павел Втори, дойде в тази синагога, за да съгради мост над пропастта между нашите две общности и да започне оздравителен процес. През годините бе постигнато много. — Папата направи кратка пауза и в залата настъпи гробна тишина. — Но трябва да се свърши още доста работа.

Последваха горещи аплодисменти, които отекнаха в синагогата. Кардиналите се присъединиха. Отец Донати смушка Габриел и се наведе към ухото му.

— Наблюдавайте ги — прошепна той и посочи към мъжете в червено. — Да видим дали и след няколко минути ще ръкопляскат.

Но Габриел продължи да оглежда всички присъстващи. Папата заговори отново:

— Мои братя и сестри, Бог призова папа Йоан Павел Втори при себе си, преди да довърши започнатото. Възнамерявам да продължа делото му оттам, където бе прекъснато. Възнамерявам да поема неговия товар върху плещите си и да го отнеса до крайната цел.

Отново го прекъснаха аплодисменти. Колко гениално, помисли си Габриел. Светият отец представяше инициативата си просто като продължение на наследството на Поляка, вместо като нещо радикално ново. Човекът, който желаеше да гледат на него като на скромен венециански свещеник, явно беше хитър стратег и дипломат.

— Първите стъпки по пътя към помирението се оказаха лесни в сравнение с трудностите, които ни предстоят. Последните стъпки ще са най-мъчителни. Може би понякога ще се изкушаваме да се върнем назад. Не бива. Трябва да довършим този поход и заради католиците, и заради евреите.

Отец Донати докосна ръката на Габриел.

— Започва се.

— И в двете религии вярваме, че прошката не идва лесно. Ние, римокатолиците, трябва да направим откровена изповед, за да получим опрощение. Ако сме извършили убийство и признаем, че сме изрекли напразно името Божие, не можем да очакваме да ни бъде простено. — Папата се усмихна и в синагогата се разнесе вълна от смях. Габриел забеляза, че някои кардинали като че ли не намират репликата за смешна. — На Йом Кипур, еврейския Ден на изкуплението, евреите търсят онези, на които са причинили страдание, за да признаят искрено греха си и да поискат прошка. Време е ние, католиците, да сторим същото. Но щом сме решили да направим признание за греховете си, първо трябва да узнаем цялата истина. Затова съм тук днес.

Главата на Римокатолическата църква замълча. Габриел го видя да поглежда към отец Донати, докато събираше сили, сякаш искаше да каже: „Вече няма връщане назад“. Отец Донати кимна и папата отново насочи вниманието си към аудиторията. Габриел стори същото, но поради друга причина. Търсеше с поглед въоръжен човек.

— Тази сутрин, в тази великолепна синагога, обявявам началото на преразглеждане на отношенията между Църквата и еврейския народ, както и действията на Църквата по време на Втората световна война, най-мрачния период в еврейската история, времето, когато шест милиона души са загинали в огньовете на Шоа^[1]. За разлика от предишни проучвания на тези ужасни години, всички свързани с тях документи, съхранявани в тайните архиви на Ватикана, независимо от давността си, ще бъдат предоставени на комисия от учени за преглед и оценка.

Сред ватиканския журналистически корпус настана суматоха. Няколко репортери тихо говореха по мобилни телефони, а останалите трескаво драскаха в бележниците си. Рудолф Герц седеше със скръстени ръце, опрял брадичка на гърдите си. Явно негово Светейшество бе пропуснал да предупреди главния си говорител днес да очаква голяма новина. Папата вече бе навлязъл в немаркирана територия. Сега се канеше да стигне още по-далеч.

— Холокостът не е престъпление на Католическата църква — продължи той, — но твърде много католици, миряни и духовници, са взели участие в избиването на евреи и ние не можем да отминем това с безразличие. Трябва да признаем този грях и да помолим за прошка.

Сега не последваха аплодисменти, а само смаяни погледи и благоговейно мълчание. Изглежда, никой от присъстващите в залата не можеше да повярва, че главата на Римокатолическата църква е изрекъл подобни думи.

— Холокостът не е престъпление на Католическата църква, но тя е посяла семената на отровното растение, известно с името антисемитизъм, и му е осигурила вода и плодородна почва, за да поникне и процъфти в Европа. Трябва да признаем този грях и да помолим за прошка.

Габриел долови напрежение сред кардиналите. Мрачни погледи, поклащане на глави, повдигане и отпускане на рамене. Той погледна отец Донати и прошепна:

— Кой от тях е кардинал Бриндизи?

Свещеникът поклати глава.

— Не е тук днес.

— Защо?

— Каза, че е настинал. Истината е, че по-скоро би предпочел да изгори на клада, отколкото да чуе тази реч.

Папата продължи:

— Църквата не би могла да спре Шоа, но навярно сме били в състояние да избавим много повече евреи от страданията. Трябвало е да оставим геополитическите си интереси настрана и да заклеймим това зло от върха на могъщата си църква. Трябвало е да отлъчим онези наши духовници, които са били сред убийците и съучастниците им. След войната е трябвало да посветим много повече време на грижи за жертвите вместо на спасението на палачите, много от които са намерили убежище в този благословен град по пътя си към далечни страни.

Светият отец разпери широко ръце.

— За тези и други грехове, които скоро ще бъдат разкрити, поднасяме своята изповед и молим за вашата прошка. Няма думи, с които да се опише колко дълбоко скърбим. В часа, когато сте имали най-голяма нужда от помощ, когато нацистите са ви изтръгвали от домовете ви по улиците около тази синагога, отчаяните ви викове са били посрещнати с мълчание. Днес, когато моля за прошка, ще го сторя по същия начин. С мълчание.

Папа Павел VII сведе глава, скръсти ръце под разпятието на гърдите си и затвори очи. Габриел бе поразен. Отново огледа синагогата. Не беше единственият. Цялата аудитория бе зяпнала от изумление, включително и обикновено цинично настроените журналисти. Двама кардинали се присъединиха към молитвата на папата, но останалите изглеждаха смаяни като всички присъстващи.

За Габриел обаче гледката на Светия отец, потънал в мълчалива молитва пред олтара на синагогата, означаваше нещо друго. Вече бе произнесъл речта си. Инициативата му не можеше да се заличи — дори да не доживееше да я осъществи. Ако от „Крукс Вера“ възнамеряваха да го убият, щяха да го сторят преди, а не след словото. Ако го убиеха, когато то вече е станало факт, щяха да го превърнат в мъченик. Папата се намираше в безопасност, поне засега. Габриел имаше само една грижа — благополучното му завръщане в папския апартамент.

Внезапно движение привлече погледа му. Оказа се Карл Брюнер, който вдигна дясната си ръка и докосна слушалката в ухото си. Изведнъж изражението му се промени. Сви рамене и се наведе напред, заставайки почти на пръсти. В лицето му нахлу кръв, широко отворените му очи засвяткаха. Доближи ръка до устните си и произнесе няколко думи в микрофона, скрит в маншета на ризата му. После направи крачка към отец Донати.

Свещеникът се приведе и попита:

— Някакъв проблем ли има, Карл?

— Във Ватикана е проникнало неизвестно лице.

* * *

След като излезе от папския апартамент, Ерик Ланге тръгна по стълбите към кабинета на ватиканския държавен секретар, един етаж по-ниско. В преддверието се сблъска с отец Масконе, верния личен секретар на кардинал Бриндизи.

— Искам да се срещна с кардинала, ако обичате.

— Невъзможно е. — Отец Масконе прелисти някакви книжа и видимо настръхна. — За кого се мислите, за бога, та нахълтвате тук и отправяте подобна молба?

Натрапникът посегна към джоба си и с ловко движение извади пистолета със заглушител. Отец Масконе промълви:

— Пресвета Дево, моли се за мен.

Ланге го простреля точно в средата на челото и бързо заобиколи бюрото.

* * *

Габриел и отец Донати изтичаха по стъпалата на синагогата. Папската лимузина стоеше отпред, проблясвайки от ситните капки дъжд, заобиколена от няколко карабинери на мотоциклети. Отецът отиде при най-близкия полицай и обясни:

— Извънредна ситуация във Ватикана. Имаме нужда от транспорт.

Карабинерът поклати глава.

— Не мога, отец Донати. Това е сериозно нарушение на правилника. Рискувам да ме уволнят, ако ви позволя да вземете мотоциклета ми.

Габриел сложи ръка на рамото му и каза на италиански:

— Лично папата ни изпрати на тази мисия. Наистина ли отказвате да изпълните пряка молба от негово Светейшество?

Карабинерът бързо слезе от мотоциклета.

Габриел хвана кормилото и преметна крак през седалката. Свещеникът се качи зад него.

— Можете ли да карате това нещо?

— Дръжте се здраво.

Габриел сви по опустелия булевард „Лунготевере“ и даде газ докрай. Фучейки на север към Ватикана, чу отец Донати да шепне в ухото му молитва за Божията закрила.

* * *

Марко Бриндизи стоеше в средата на стаята, срещу редицата телевизори. Ръцете му, с дланите нагоре, бяха широко разперени, а на лицето му нямаше и капка руменина. В гнева си бе тръснал глава и червената шапчица бе паднала от темето му върху килима.

— Нима никой няма да накара този еретик да замълчи? — крещеше кардиналът. — Проклет да си, Карло! Съсечи го! Къде е твоят човек?

— Тук съм — спокойно отвърна Ерик Ланге.

Бриндизи леко извърна глава и видя мъж в семпъл свещенически костюм, който безшумно се бе промъкнал в кабинета му.

— Кой си ти?

Ланге рязко повдигна ръка и насочи пистолета.

— Искате ли да направите последна изповед, Ваше Високопреосвещенство?

Кардиналът присви очи.

— Нека огънят на ада погълне душата ти.

Затвори очи и се подготви да срещне смъртта.

Ланге не го кара да чака дълго.

Натисна спусъка три пъти в бърза последователност. От дулото на „Стечкин“-а излезе пламък, но никакъв звук. Три куршума улучиха сърцето на Марко Бриндизи, оформяйки съвършен триъгълник.

Щом той се строполи по гръб, Ланге пристъпи напред и погледна в изцъклените му очи. Допря върха на заглушителя до слепоочието на кардинала и изстреля последен куршум.

След това се обърна и спокойно излезе.