Даниъл Силва
Изповедникът (33)

33. Ватикан

По план речта на папата трябваше да започне точно в единадесет. В десет и трийсет той излезе от кабинета си, придружаван от отец Донати и Габриел. В коридора пред папския апартамент срещнаха група от цивилната гвардейска охрана. Командирът бе внушителен на ръст мъж на име Карл Брюнер. Този миг Габриел бе очаквал с ужас — първия сблъсък с доблестните швейцарци католици, положили клетва, ако е необходимо, да дадат живота си, за да защитят папата.

Щом Брюнер го забеляза, пъхна ръка под сакото на синия си костюм и извади пистолет. Втурна се напред, с рязко движение блъсна папата встрани и сграбчи Габриел за гърлото. Той потисна инстинкта си за самосъхранение и се остави да бъде повален на земята. Нямаше голям шанс. Карл Брюнер бе най-малко с двайсет и пет килограма по-тежък от него и с телосложение на ръгбист. Ръката му стягаше гърлото на Габриел като стоманено менгеме. Когато се приземи по гръб, швейцарецът се хвърли върху гърдите му. Габриел задържа ръцете си широко разперени и му позволи да измъкне беретата от раменния му кобур. Брюнер хвърли оръжието встрани и насочи своето срещу лицето на противника си, докато други двама мъже от групата го държаха здраво притиснат към пода.

Останалите телохранители бяха образували защитен кръг около папата и се подготвиха да тръгнат с него по коридора. Той им нареди да пуснат Габриел и забърза към командира им, който го побутна встрани и му извика да се отдръпне.

— Освободи го, Карл — каза папата.

Брюнер се изправи, но двамата му подчинени продължиха да притискат Габриел към пода. Командирът посегна към джоба си и извади копие от предупредителната наредба от Службата за сигурност с портрета на израелеца и го показа на папата.

— Този човек е атентатор, Ваше Светейшество. Дошъл е тук, за да ви убие.

— Той е приятел и се грижи за сигурността ми. Всичко е едно голямо недоразумение. Отец Донати ще ви обясни. Повярвай ми, Карл. Трябва да го пуснеш.

* * *

Автоколоната бързо профуча през портата „Санта Анна“ и сви по Виа дела Кончилиационе към реката. Папата затвори очи. Габриел погледна отец Донати, който се наведе и прошепна в ухото му, че негово Светейшество винаги се моли по време на автомобилно шествие.

Един мотоциклетист зае позиция на около метър от прозореца на папата. Габриел внимателно огледа лицето му, формата на брадичката и скулите, които се виждаха под стъклото на каската. Мислено ги сравни с тези на човека от снимките, сякаш проверяваше автентичността на картина, сравнявайки замаха на четката на известен майстор с този от новооткритата творба. Приликата беше достатъчна, за да го накара да посегне към пистолета под сакото си. Отец Донати забеляза това. Папата, който все още се молеше със затворени очи, бе в пълно неведение.

Когато автоколоната сви по „Лунготевере“, мотоциклетистът изостана с няколко метра. Напрежението на Габриел се разсея. Улицата беше затворена за превозни средства, а край реката имаше само няколко групички зяпачи. Явно папското шествие в тази част на Рим не привличаше голям интерес.

Пътуването се оказа кратко, по изчисленията на Габриел — само три минути. Синагогата се появи пред тях и скоро преминаха покрай тълпата демонстранти. Колоната спря в двора. Габриел слезе пръв и закри полуотворената врата с тялото си. Главният равин стоеше на стъпалата отпред, заобиколен от представители на римската еврейска общност. Около лимузината застанаха охранители — италиански и ватикански, цивилни и униформени. Вдясно от стъпалата ватиканският журналистически корпус напираше зад жълтото въже. Във въздуха отекваше бръмченето на мотори.

Габриел огледа лицата на охранителите, а после — на репортерите и фотографите. Поне десетина от тях можеха да са дегизираният атентатор. Сведе глава към задния прозорец на колата и погледна отец Донати.

— Този момент ме безпокои най-много. Да побързаме.

Изправи се и се озова срещу безцеремонния Карл Брюнер.

— Това е част от работата ми — каза Брюнер. — Отдръпнете се.

Габриел се подчини. Брюнер помогна на папата да слезе. Останалите от отряда на швейцарската гвардия плътно ги обградиха. Габриел попадна в море от тъмни костюми, сред което папата — с искрящото си бяло расо — със сигурност се открояваше отдалеч.

Мотоциклетите замлъкнаха. На стъпалата на синагогата папата прегърна главния равин и неколцина представители на еврейската общност. Бе настъпила тишина. Чуваха се само далечните скандирания на демонстрантите и шумът на работещите камери, подобен на бръмчене на цикади. Габриел застана зад Карл Брюнер, чиято лява ръка докосваше кръста на папата, и се огледа, отваряйки очите си на четири и търсейки нещо необичайно. Някакъв мъж си проправяше път напред и махаше с ръка.

Зад тях настъпи суматоха. Габриел се обърна тъкмо навреме, за да види как трима карабинери повалиха някого на земята, но се оказа просто демонстрант с лозунг „Свобода за китайските католици!“.

Папата също се обърна. Габриел срещна погледа му.

— Моля ви, влизайте вече, Ваше Светейшество — прошепна той. — Тук, отвън, има твърде много хора.

Папата кимна и се обърна към домакина си:

— Е, рави, започваме, нали?

— Да, Ваше Светейшество. Заповядайте вътре. Позволете ми да ви покажа нашия свещен храм.

Той поведе папата нагоре по стъпалата. След секунди, за облекчение на Габриел и отец Донати, религиозният водач на един милиард католици по света благополучно влезе в синагогата.

* * *

На входа на площад „Свети Петър“ Ерик Ланге слезе от мотоциклета. Катрин се плъзна напред и пое кормилото. Той се обърна и тръгна пеш.

Площадът бе пълен с поклонници и туристи. Покрай колонадата крачеха карабинери. Ланге се отправи към Апостолическия дворец с бодра и уверена походка. Крачките му бяха бързи, но спокойни. Минавайки покрай извисяващия се египетски обелиск, няколко пъти пое дълбоко дъх, за да овладее пулса си.

На няколко крачки от сградата полицай препречи пътя му.

— Накъде си се запътил? — попита го той на италиански, взирайки се в него с упорити кафяви очи.

— Към Бронзовите врати — отвърна Ерик.

— Имаш ли уговорена среща?

Мнимият свещеник извади портфейла си и показа идентификационния си пропуск. Карабинерът се отдръпна назад.

— Простете, отец Бек. Не ви познах.

Ланге прибра портфейла.

— Кажи ми името си, младежо.

— Матео Галеаци.

Ерик погледна полицая в очите.

— Ще кажа някоя добра дума за теб вътре. Зная, че генерал Казагранде ще е доволен да чуе, че карабинерите строго следят за спазването на реда тук, на площада.

— Благодаря, отче.

Карабинерът леко се поклони и даде знак с ръка на отец Бек да продължи. Ланге почти изпита съжаление към момчето. След няколко минути щеше да стои на колене и да моли за прошка, че е пуснало атентатор в Апостолическия дворец.

До Бронзовите врати отново бе спрян, този път от гвардеец в традиционна ренесансова униформа, наметнат с тъмносиня пелерина. Още веднъж показа баджа си. Швейцарецът му нареди да се регистрира на пропуска за посетители, вдясно от вратата. Там Ланге се легитимира пред още един гвардеец.

— С кого имате среща тук?

— Не е твоя работа — хладно отвърна Ерик. — Това е оглед от съображения за сигурност. Ако сметнеш за необходимо, можеш да съобщиш на Казагранде, че съм влязъл в двореца. Ако кажеш на някой друг, дори на приятелчетата си, които пазят в момента, ще се занимая лично с теб.

Швейцарецът преглътна с мъка и кимна. Ланге се обърна. Пред него величествено се издигаше Скала Реджа, осветена от големи железни фенери. Бавно се изкачи по стъпалата — като човек, вършещ работа, която дълбоко в себе си ненавижда. Спря за миг и погледна надолу към пропуска за посетители, откъдето охраната зорко го наблюдаваше. На първата площадка застана пред двойна стъклена врата и отново го спряха. Преди гвардеецът да каже дума, Ланге извади пропуска си. Пазачът го погледна и едва не се препъна, бързайки да му стори път.

Удивително, помисли си Ерик. Планът на Казагранде вървеше по-гладко, отколкото си бе представял.

След миг се озова в сумрачен вътрешен двор — Кортиле ди Сан Дамазо. Над него се виеха терасите на Апостолическия дворец. Мина под каменна аркада, стигна до едно стълбище и бързите му стъпки отекнаха нагоре по мраморните стъпала. Размина се с още трима гвардейци, но никой вече не го спря. Толкова навътре в двореца свещеническият му костюм и бялата якичка бяха достатъчна легитимация.

На най-горния етаж тръгна към входната врата на папския апартамент. Там стоеше пазач с алебарда, който препречи пътя му. Ланге задържа пропуска си пред лицето му.

— Трябва да се видя с отец Донати.

— В момента не е тук.

— Къде е?

— Придружава Светия отец. — След миг колебание швейцарецът добави: — В синагогата.

— А, да, разбира се. Навярно отец Донати ще се зарадва да узнае, че сте казали на напълно непознат човек къде се намира.

— Съжалявам, отче, но…

Ерик го прекъсна:

— Трябва да оставя нещо за отец Донати. Бихте ли ме завели в кабинета му?

— Както знаете, отец Бек, не ми е позволено да напускам този пост при никакви обстоятелства.

— Много добре — каза Ланге със снизходителна усмивка. — Поне веднъж реагирахте правилно. Ако обичате, покажете ми посоката към кабинета на добрия свещеник.

Гвардеецът се поколеба, но все пак го упъти. В папския апартамент нямаше никого, освен една монахиня със сива униформа, която забърсваше прах с дълга пръчица с пера. Тя му се усмихна, когато Ланге мина покрай кабинета на отец Донати и влезе в съседната стая.

Затвори вратата след себе си и се спря за малко, докато очите му свикнаха с тъмнината. Спуснатите плътни завеси скриваха изгледа към площад „Свети Петър“. Мъжът пристъпи напред по семплия персийски килим. Прокара длан по светлата плюшена тапицерия на стола с висока облегалка, докато оглеждаше дървеното бюро. Беше твърде скромно за човек с такава власт. Твърде строго. Попивателна хартия, цилиндрична кутия за химикалки и бележник с линирани листове за нахвърляне на идеи. Бял телефонен апарат със старомодна шайба. Когато вдигна поглед, забеляза изображението на Мадоната. Сякаш се взираше в него.

От предния джоб на свещеническия си костюм извади хартиен плик и го сложи върху попивателната. Чу се приглушено металическо тупване. Огледа за последен път кабинета, обърна се и забърза към вратата.

На входа на апартамента строго се взря в гвардееца.

— Скоро ще си поговорим — каза той с укорителен тон, преди да се отдалечи по коридора.

* * *

Бюрото в кабинета на държавния секретар кардинал Марко Бриндизи далеч не бе така семпло като това в папския кабинет. Представляваше масивна ренесансова мебел с резбовани крака, инкрустирана със злато. Хората, които заставаха пред него, се чувстваха неловко, а това бе добре дошло за целите на Бриндизи.

В момента седеше сам, допрял върховете на пръстите си, с вперен в пространството поглед. Няколко минути по-рано през прозореца си, обърнат към площад „Свети Петър“, бе видял папското шествие да потегля към реката по Виа дела Кончилиационе. Навярно папата вече влизаше в синагогата.

Очите на кардинала се спряха върху редицата телевизионни екрани на стената срещу бюрото му. Марко Бриндизи имаше цел отново да въздигне Църквата до положението, което бе заемала през Средновековието, но той бе и човек на съвременната епоха. Дните, в които ватиканските бюрократи бяха писали разпоредбите си с мастило и перодръжка, оставаха в далечното минало. Бриндизи бе похарчил милиони, за да поднови техническото оборудване на Държавния секретариат и да превърне църковните бюрократи в съвременни хора. Настрои телевизора на Би Би Си. Наводнение в Бангладеш, хиляди загинали, стотици хиляди бездомни. Набеляза си да дари значителна сума чрез ватиканските благотворителни организации за облекчаване на страданията, доколкото е възможно. Включи втори телевизор на RAI — най-популярната италианска телевизионна мрежа. Трети предаваше Си Ен Ен.

Беше изпълнил заканата си да не придружи папата при позорния му поход. Затова сега би трябвало да оформя оставката си, и то така, че да звучи интелигентно и учтиво, за да не донесе срам на Светия престол и да не породи неудобни въпроси от страна на нахалните ватикански репортери, които търсеха с какво да запълнят скандалните си рубрики. Ако наистина имаше намерение да подава оставка, трябваше да изрази силно желание да се върне към задълженията на енорийски свещеник, отслужване на литургии, кръщаване на деца и причестяване на болни. Всеки средно интелигентен журналист от ватиканистите би прозрял, че подобно писмо е грандиозна заблуда. През целия си живот Марко Бриндизи беше обучаван, подготвян и насърчаван да упражнява бюрократична власт в Курията. Идеята по своя воля да се откаже от заеманата длъжност щеше да прозвучи абсурдно. Никой не би повярвал на подобно писмо и кардиналът нямаше намерение да го пише. „Освен това — помисли си той, — на човека, който нареди да подам оставка, не му остава много живот“.

Ако напишеше оставката си, би провокирал ред неудобни въпроси в дните след убийството на папата. Дали двамата най-висши духовници в църковната йерархия са имали разногласия през последните няколко седмици? Дали кардиналът, заемащ поста държавен секретар, би спечелил нещо от смъртта на папата? Няма оставка — няма въпроси. Всъщност — благодарение на няколко умело разпространени слуха — кардинал Бриндизи щеше да бъде представен като най-близък приятел на папата и негово доверено лице в Курията, човек, който искрено му се е възхищавал и в замяна се е радвал на неговата обич. Тези кратки статии щяха да привлекат вниманието на кардиналите преди следващия конклав. Както и мъдрото ръководене на църковните дела в тягостните дни след атентата. В такъв момент конклавът не би гласувал доверие на аутсайдер. Следващият папа трябваше да бъде от Курията и посоченият от нея кандидат щеше да е държавният секретар кардинал Марко Бриндизи.

Образ по RAI го изтръгна от подобното на транс бленуване: папа Павел VII на входа на Голямата синагога. Бриндизи видя във въображението си друг образ: Бекет, застанал на своя олтар в Кентърбъри. „Убийството на едно досадно отче“.

Изпрати рицарите си, Карло. Съсечете го.

Кардинал Марко Бриндизи усили звука и се подготви да чуе новината за смъртта на папата.