Даниъл Силва
Изповедникът (3)

3. Венеция

Нощните дъждове бяха наводнили площад „Сан Дзакария“ Реставраторът стоеше на стъпалата пред църквата, безпомощен като корабокрушенец. В средата на площада от мъглата изникна възрастен свещеник, който повдигна краищата на скромното си черно расо и показа чифт гумени ботуши до коленете.

— Тази сутрин тук е като Галилейско море, Марио — каза той и извади от джоба си тежка връзка ключове. — Жалко, че Бог не ни е дарил със способността да ходим по водата. Тогава зимите във Венеция щяха да са далеч по-поносими.

Масивната дървена врата се отвори с протяжно проскърцване. Църквата все още тънеше в мрак. Свещеникът включи осветлението и отново се отправи към наводнения площад, след като се спря за кратко да потопи ръцете си в светената вода и да се прекръсти.

Скелето бе скрито зад завеса. Реставраторът се качи на платформата си и включи луминесцентната лампа. Образът на Девата примамливо засия срещу него. През голяма част от тази зима се бе посветил изцяло на задачата да възстанови лицето й. Понякога тя му се явяваше насън, промъкваше се в стаята му с изранени бузи и го молеше да я изцели.

Включи портативната електрическа печка, за да отвърне въздуха, и си наля чаша кафе от термоса — достатъчно силно, за да го ободри, но не и ръката му да затрепери. После подготви палитрата си, смесвайки сух пигмент с разредител в малко легенче. Когато най-сетне свърши, придърпа големите лупи и започна работа.

Близо час църквата бе изцяло на негово разположение. После бавно, един по един, се занизаха останалите от екипа. Скрит зад завесата си, реставраторът позна всеки от тях по звука. Тежките стъпки на Франческо Тиеполо, ръководителя на проекта „Сан Дзакария“, отчетливото чат-чат-чат на Адриана Дзинети, известна специалистка по почистване на олтари и съблазнителка на мъже; тромавата походка на вечно слухтящия Антонио Полита, разпространител на злонамерени лъжи и клюки.

Реставраторът оставаше загадка за другите. Държеше работната му платформа и картината на олтара винаги да бъдат скрити зад завеса. Франческо го бе помолил да я свали, за да могат туристите и пословично критичната висша прослойка венецианци да наблюдават работата му.

— Венеция иска да вижда какво правиш с Белини * Марио. Венеция не обича изненади.

Реставраторът с неохота отстъпи и два дни през януари работи пред погледите на туристите и останалите от екипа. Краткият експеримент бе прекратен, когато монсеньор Морети, енорийският свещеник на „Сан Дзакария“, намина на изненадваща инспекция. Щом вдигна поглед и съзря лицето на Девата, наполовина заличено, падна на колене в истерична молитва. Върнаха завесата и Франческо не посмя отново да настоява за свалянето й.

Другите от екипа виждаха в нея дълбок метафоричен смисъл. Защо прибягваше до такива мерки да се крие? Защо Марио странеше от тях? Защо отклоняваше многобройните им покани за обяд, вечеря и съботните запои в бар „Харис“? Бе отказал да присъства дори на коктейл, организиран от „Приятели на «Сан Дзакария»“. Творбата на Белини беше една от най-значимите картини в цяла Венеция и отказът му да прекара няколко минути с дебелите американски дарители, направили проекта възможен, се прие като скандална постъпка.

Дори Адриана Дзинети не можеше да проникне отвъд завесата. Това породи нескрити подозрения, че реставраторът е хомосексуалист, което свободомислещият екип не смяташе за престъпление, и слабата му популярност сред някои от момчетата временно нарасна. Версията отпадна една вечер, когато в църквата го посети поразително привлекателна жена. Имаше широки скули, бледа кожа, зелени като на котка очи и изваяна брадичка. Единствено Адриана Дзинети забеляза големия белег на лявата й ръка.

— Тя е другият му реставраторски проект — мрачно заключи Адриана, когато двойката изчезна във венецианската нощ. — Очевидно предпочита жени с малки несъвършенства.

Представяше се с името Марио Делвекио, но италианският му, въпреки че бе отличен, издаваше лек, ала доловим акцент. Обясняваше го с това, че е отраснал в чужбина и е живял в Италия само за кратки периоди. Някой бе дочул, че е стажувал при легендарния Умберто Конти, друг — че Конти е обявил ръцете му за най-талантливите, които е виждал.

Завистливият Полита бе пуснал следващата поредица слухове сред екипа. Антонио се вбесяваше от спокойното темпо, с което работеше колегата му. За по-малко време, отколкото бе нужно на великия Марио Делвекио да възстанови лицето на Девата, той бе почистил и реставрирал шест картини. Фактът, че те почти нямаха стойност, само засилваше гнева му.

— Самият маестро я е нарисувал за един следобед — мърмореше Антонио пред Тиеполо. — А този приятел работи цяла зима. Все тича до Академията да зяпа картините на Белини. Кажете му да побърза, иначе ще се мотаем тук десет години!

Именно Антонио бе изровил доста странна история за Виена, която бе споделил с колегите си по време на приятелско събиране в една снежна вечер през февруари — по съвпадение, в гостилница „Ала Мадона“^[1]. Около десет години по-рано, при цялостното почистване и възстановяване на катедралата „Свети Стефан“ във Виена, един от реставраторите в екипа бил италианец на име Марио.

— Нашият Марио? — попита Адриана над чаша червено вино.

— Разбира се, че е бил нашият Марио. Същият особняк. Същото темпо на охлюв.

Според източника на Антонио, въпросният реставратор изчезнал безследно една нощ — същата нощ, когато в стария еврейски квартал избухнала бомба.

— За какво намекваш, Антонио? — полюбопитства Адриана, като настойчиво се взираше в него през рубинената течност.

Антонио направи дълга драматична пауза, загреба хапка гъста полента и повдигна вилицата си като скиптър.

— Не е ли очевидно? Явно този човек е терорист. Предполагам, че е от „Червените бригади“.

— Или може би самият Осама бен Ладен!

Всички от екипа избухнаха в такъв смях, че едва не ги изгониха от заведението. Вече никой не спомена думите на Антонио Полити, но самият той не престана да вярва в истинността им. Тайно се надяваше мълчаливият му колега зад завесата да повтори представлението си от Виена и да изчезне без следа. Тогава Антонио щеше да заеме мястото му, да довърши проекта и името му да се прочуе.

Работата на реставратора спореше и времето отлиташе неусетно. Когато погледна часовника си, се изненада, че вече е единайсет и трийсет. Седна на ръба на платформата, наля си още кафе и погледна картината. Нарисувана от Белини в разцвета на силите му, тя бе смятана от много историци за първата велика творба, предназначена за олтар, от шестнадесети век. Реставраторът никога не се уморяваше да я съзерцава. Възхищаваше се на майсторството, с което Белини бе използвал светлината и пространството, на силата, която привличаше погледа му навътре и нагоре, на съвършените благородни черти на Мадоната, младенеца и светците около тях. Беше картина на абсолютна тишина. Дори след дълга и напрегната работа цяла сутрин тя го обгръщаше с усещане за спокойствие.

Отмести завесата. Слънцето се бе показало и главният кораб на църквата бе изпълнен със светлина, която нахлуваше през витражите на прозорците. Тъкмо допи кафето си и движение на входа привлече вниманието му. Посетителят бе около десетгодишно момче с дълги къдрави коси. Обувките му бяха подгизнали от водата на площада. Реставраторът се загледа в него. Дори след десет години не можеше да погледне дете, без да си спомни за сина си.

Момчето отиде първо при Антонио, който му махна с ръка да се разкара, без да прекъсва работата си. После тръгна по пътеката между скамейките към високия олтар, където по-благосклонно го прие Адриана. Усмихна му се, докосна бузата му и посочи към скелето на реставратора. Детето се спря до платформата и безмълвно му подаде листче хартия. Той го разгъна и откри няколко думи, написани като последна молба на отчаян влюбен. Нямаше подпис, но почеркът бе издайнически като мазките от четката на Белини.

Гето Нуово. Шест часът.

Реставраторът смачка бележката и я пъхна в джоба си. Когато отново погледна надолу, момчето си бе отишло.

* * *

В пет и трийсет следобед Франческо Тиеполо влезе в църквата и бавно закрачи към олтара. С гъстата си брада, дълга бяла риза и копринен шал, вързан плътно около врата, едрият италианец изглеждаше като току-що излязъл от ренесансова работилница. Това бе съзнателно изграден имидж.

— Браво на всички — напевно каза той и гласът му отекна в абсидите и колоните. — Достатъчно за днес. Съберете нещата си. Вратите се затварят след пет минути. — Стовари мечешката си лапа върху платформата на реставратора, енергично я побутна веднъж и разклати лампите и четките му. — Ти също, Марио. Целуни дамата за лека нощ. Ще издържи няколко часа без теб. Чакала те е петстотин години.

Реставраторът старателно почисти четките и палитрата си и прибра пигментите и разтворителите си в правоъгълна кутия от лакирано дърво. После угаси лампата и скочи от скелето. Както винаги, излезе от църквата, без да каже нито дума на колегите си.

С кутията под мишница, тръгна по площад „Сан Дзакария“. Имаше пъргава походка и можеше да прекоси площада с лекота. Със средния си ръст и слабо тяло, лесно щеше да остане незабелязан. Черните му коси бяха прошарени и късо подстригани. Ъгловатото лице с дълбока трапчинка на брадичката създаваше илюзията, че е изсечено от дърво. Най-дълготрайно впечатление оставяха очите с форма на бадем и поразително ярък изумруденозелен цвят. Въпреки усилията, които изискваше работата му, и факта, че наскоро бе отпразнувал петдесет и първия си рожден ден, все още имаше отлично зрение.

Премина под един свод и стигна до Рива дела Скавони, широкия кей край Канале ди Сан Марко. Въпреки хладното мартенско време, наоколо имаше доста туристи. Реставраторът различи най-малко шест езика, повечето от които владееше. До ушите му достигна фраза на иврит. Бързо заглъхна — като музика, заглушена от вятъра, но остави у него отчаян копнеж да чуе истинското си име.

Корабче №82 чакаше на спирката. Той се качи и застана до парапета, откъдето можеше да види лицето на всеки пътник, който се качва или слиза. Извади бележката от джоба си, прочете я за последен път, а после я хвърли отвъд борда и я проследи с поглед, докато копринените води на лагуната я отнесоха.

* * *

През петнадесети век мочурлив участък от сушата на квартал Канареджо^[2] бил ограден за строеж на нова ковачница, наричана на венециански диалект geto. Ковачницата никога не била построена, а век по-късно, когато управниците на Венеция потърсили подходящо място, където да настанят разрастващото се еврейско население, решили, че това отдалечено кътче, известно като Гето Нуово, е идеалното. Площадът бил голям и нямало енорийска църква. Околните канали образували естествен обръч, отделящ острова от съседните, и можело единственият мост да се охранява от християни. През 1516 г. изселили християните от Гето Нуово и принудили евреите на Венеция да заемат мястото им. Позволявали им да напускат гетото след изгрев-слънце, когато камбаната започне да бие, и то само ако носят жълта туника и шапка. Трябвало да се приберат на острова преди залез-слънце и портите се залоствали. Само еврейските декари имали право да го напускат нощем. Населението му достигнало над пет хиляди души. А сега тук живееха едва двадесетина евреи.

Реставраторът мина по малък железен мост. Пред него се издигаха няколко жилищни сгради, необичайно високи за Венеция. Продължи през аркада, която минаваше под сградите, и след миг се озова на площада. Ресторант, предлагащ кашер^[3], еврейска фурна, книжарница, музей. Имаше и две стари синагоги, напълно незабележими, освен за опитното око. Само петте прозореца на горния етаж на всяка от тях — символ на петте книги от Тората — издаваха местоположението им.

Няколко момчета играеха футбол между дългите сенки и локвите. Топката им полетя към реставратора. Той ловко я ритна и я върна. Едно от тях я пое с гърди — същото, което бе дошло сутринта в „Сан Дзакария“.

Детето кимна към кладенеца в средата на площада. Реставраторът се обърна и видя позната фигура, облегната на него, пушейки цигара. Сив кашмирен шлифер, сив шал, плътно увит около врата, издължено лице. Кожата на мъжа бе матова, набраздена и белезникава като скала в пустинята, закалявана милион години от слънцето и вятъра. Носеше малки кръгли очила, непреднамерено модерни. Изражението му издаваше нервност.

Когато реставраторът се приближи, старецът вдигна глава и устните му се изкривиха в нещо средно между усмивка и гримаса. Сграбчи ръката му и я разтърси така силно, че щеше да строши костите. После ласкаво го целуна по бузата.

— Тук си заради Бенджамин, нали?

Старецът притвори сбръчканите си клепачи и кимна. Плъзна два възлести пръста в свивката на лакътя му.

— Повърви с мен.

За миг реставраторът изпита желание да се освободи, но знаеше, че няма път за бягство. Бяха убили човек от семейството, а Ари Шамрон не беше от хората, които смирено спазват шивах^[4].

Преди година Габриел се бе видял с него за последен път. Шамрон бе остарял видимо от онзи ден. Когато закрачиха по площада в спускащия се здрач, Габриел едва сдържа желанието си да го хване под ръка. Бузите му бяха хлътнали, а стоманеносините му очи — очи, които някога вдъхваха страх както у враговете, така и у съюзниците му — бяха премрежени и влажни. Когато повдигна турската цигара към устните си, дясната му ръка затрепери.

Тези ръце бяха превърнали Ари Шамрон в легенда. Скоро след постъпването му в Службата през 1950-а, началниците му бяха забелязали, че притежава необикновено здрава хватка за мъж с толкова скромна физика. Обучиха го за уличен бой и безшумни убийства и го изпратиха на бойното поле. Предпочитаното му оръжие бе гарота^[5] и той я използваше смъртоносно от павираните улици на Европа до неугледните затънтени кътчета на Кайро и Дамаск. Убиваше арабски шпиони и генерали. Убиваше нацистки учени, които помагаха на Насър да строи ракети. А в една топла вечер през април 1960-а, в градче на север от Буенос Айрес, Ари Шамрон бе скочил от задната седалка на кола и бе сграбчил Адолф Айхман^[6] за гърлото, който чакал автобус, за да се прибере у дома.

Единствено Габриел знаеше неприятна подробност за онази нощ в Аржентина: Адолф Айхман едва не се бе измъкнал, защото Шамрон се бе препънал в развързаната връзка на обувката си. Същото ходене по ръба бележеше всеки етап от изкачването му по множеството ръководни стъпала на булевард „Цар Саул“. Премиерите никога не знаеха какво да очакват, когато Шамрон се появи на прага им — новина за пореден грандиозен успех или тайно признание за нов унизителен провал. Склонността му да поема рискове беше много ценно качество и същевременно голяма политическа слабост. Габриел вече не броеше колко пъти старецът е бил отстраняван, а после повикван обратно с гръмки фанфари.

Шамрон окончателно се бе простил с висшата ръководна длъжност, но никога нямаше да го отстранят напълно. Имаше двойствен статут на специален административен съветник, който му даваше достатъчен достъп, за да напомня често за себе си, и от вилата си, подобна на крепост, с изглед към Галилейско море, все още упражняваше значителна власт, макар и в сянка. Шпионите и генералите редовно го посещаваха, за да му целуват ръка, и никое важно решение, свързано с държавната сигурност, не се вземаше, без първо да се допитат до него.

Здравословното му състояние се пазеше в дълбока тайна. Габриел бе дочул слухове за рак на простатата, лек сърдечен удар или хронични проблеми с бъбреците. Очевидно не му оставаше много живот. Шамрон не се боеше от смъртта — само от това, че отсъствието му ще причини хаос. Сега, докато бавно се разхождаха из старото гето, смъртта бе техен спътник. Смъртта на Бенджамин. И на Шамрон. Близостта й бе направила Шамрон неспокоен. Изглеждаше като човек, който бърза да уреди сметките си. Стар воин, нетърпелив да влезе в една последна, отчаяна битка.

* * *

— Отиде ли на погребението?

Шамрон поклати глава.

— Бенджамин се страхуваше, че академичните му постижения ще бъдат опетнени, ако се разчуе, че е работил за нас. Присъствието ми на погребението би породило неудобни въпроси във и извън Израел, така че останах настрана. Трябва да призная, че не изгарях от желание да присъствам. Трудно е да погребеш дете.

— Отишъл ли е някой? Той нямаше други роднини в Израел.

— Казаха ми, че присъствали няколко стари приятели без връзка с тайните служби и колеги от факултета в Еврейския университет.

— Кой те изпрати тук? — попита Габриел.

— Какво значение има?

— За мен има значение. Кой те изпрати?

— Аз съм нещо като пуснат под гаранция — отегчено каза Шамрон. — Не мога да направя нито крачка без одобрението на върховния трибунал.

— И кои са хората в този трибунал?

— Единият е Лев. Разбира се, ако зависеше от него, щяха да ме заключат в килия с желязна кушетка, на хляб и вода. Но за мой късмет, другият член на трибунала е министър-председателят.

— Твоят стар боен другар.

— Да кажем, че просто споделяме едно и също мнение за конфликта и истинските намерения на враговете ни. Говорим на един и същ език и си прекарваме приятно заедно. Държи ме в играта, въпреки огромните усилия на Лев да ме обвие в мъртвешки саван.

— Това не е игра, Ари. Никога не е било.

— Не е нужно да ми го напомняш, Габриел. Ти прекарваш времето си тук, докато шахидите^[7] се самовзривяват и стават на парчета на улица „Бен Йехуда“ и улица „Яфа“.

— Работя тук.

— Извинявай, Габриел. Не исках да прозвучи толкова сурово. Впрочем върху какво работиш?

— Наистина ли те интересува?

— Разбира се. Иначе нямаше да попитам.

— Картината на Белини на олтара на църквата „Сан Дзакария“. Една от най-важните във Венеция.

На лицето на Шамрон се появи искрена усмивка.

— Ще се радвам да видя физиономията на архиепископа, ако някога узнае, че безценната му картина е била реставрирана от добро еврейско момче от долината на Израил.

Внезапно се спря и неудържимо закашля, с кърпичка на устата. Когато няколко пъти вдиша дълбоко и издиша, за да се успокои, Габриел долови хриповете в гърдите му. Старецът трябваше да влезе на топло, но бе твърде упорит, за да признае физическата си слабост. Реши да го направи вместо него.

— Имаш ли нещо против да седнем някъде? Стоях прав на скелето от осем сутринта.

Шамрон леко се усмихна. Знаеше, че Габриел го заблуждава. Поведе го към една сладкарница в края на площада. Нямаше други хора, освен високото момиче зад бара. Сервира им, без да попита какво ще поръчат, чаши еспресо, малки бутилки минерална вода и чинийка сладкиш с канела и ядки. Когато се наведе над масата, буйните й тъмни коси се спуснаха пред едното й рамо. Загърна се със златистожълт шал и излезе, оставяйки ги сами в заведението.

— Слушам те — каза Габриел.

— Има напредък. Обикновено веднага започваш да ми крещиш, че съм съсипал живота ти.

— Сигурен съм, че ще стигнем и до това в един момент.

— Сякаш двамата с дъщеря ми сте се наговорили.

— Има нещо вярно. Как е тя?

— Все още живее в Нова Зеландия, в птицеферма, колкото и да не ти се вярва, и все още отказва да отговаря на обажданията ми. — Направи дълга пауза, докато запалваше поредната си цигара. — Ужасно ми е сърдита. Казва, че никога не съм бил до нея. Не разбира, че бях зает. Трябваше да се грижа за сигурността на цял народ.

— Няма да се сърди вечно.

— Ако не си забелязал, и аз няма да живея вечно. — Шамрон набоде хапка и бавно задъвка. — Как е Анна?

— Предполагам, че е добре. Не съм се чувал с нея от близо два месеца.

Шамрон се наведе напред и укорително го изгледа над очилата си.

— Моля те, кажи ми, че не си разбил сърцето на горката жена.

Габриел разбърка захарта в кафето си и избегна настойчивия му поглед. Анна Ролф… Световноизвестна концертираща цигуларка и дъщеря на богатия швейцарски банкер Август Ролф. Година по-рано Габриел й беше помогнал да открие убийците на баща си. Невъзможно бе да й спести неприятните обстоятелства около сделките на баща й по време на войната и източника на забележителната му колекция от картини на импресионисти и модернисти. Неусетно се влюби в темпераментната виртуозна музикантка. След операцията живя с нея шест месеца в уединената й вила на Португалското крайбрежие. Връзката им започна да се срива, когато Габриел й призна, че всеки път, когато се разхождат по улиците на селото, вижда сянката на съпругата си Леа… и дори в някои нощи, когато се любят, Леа сякаш присъства като мълчалива свидетелка на страстните им изживявания. Когато Франческо Тиеполо му предложи да участва в проекта „Сан Дзакария“, Габриел прие без колебание. Анна Ролф не се опита да го спре.

— Много съм привързан към нея, но не би се получило.

— Прекара ли поне известно време с теб във Венеция?

— Участва в благотворителен концерт в църквата „Фрари“. Остана при мен два дни. Но това само влоши нещата.

Шамрон бавно угаси цигарата си.

— Мисля, че отчасти аз съм виновен. Тласнах те към тази връзка, преди да си готов.

Както винаги при подобни случаи, Шамрон го попита дали наскоро е посещавал Леа. Габриел му разказа как, преди да дойде във Венеция, е отишъл в отдалечената психиатрична клиника в Южна Англия, как се поразходил с нея из градините и дори си направили пикник под оголените клони на един клен. Но докато говореше, умът му се намираше другаде: на малката уличка във Виена, недалеч от Юденплац; мястото, където бомба бе убила сина му; в ада, увредил тялото на Леа и отнел паметта й.

— Минаха дванайсет години, а тя все още не ме познава. Честно казано, понякога и аз не мога да я позная. — Габриел замълча за миг, после продължи: — Но не си дошъл тук, за да обсъждаме личния ми живот.

— Така е — въздъхна Шамрон. — Но личният ти живот е от значение. Ако все още бе сериозно обвързан с Анна Ролф, не бих поискал отново да работиш за мен… съвестта не би ми позволила.

— Нима някога съвестта ти се е намесвала, когато си искал да направиш нещо?

— Ето това е старият Габриел, когото познавам и обичам. — Шамрон хладно се усмихна. — Какво знаеш за убийството на Бенджамин?

— Само това, което прочетох в „Хералд Трибюн“. Според мюнхенската полиция е убит от неонацисти.

Шамрон изсумтя. Очевидно не бе съгласен с изводите на мюнхенската полиция, макар и неокончателни.

— Възможно е. Книгите на Бенджамин за холокоста го направиха крайно непопулярен сред много прослойки на германското общество, а и фактът, че е израелец, би могъл да го превърне в мишена. Но не съм убеден, че някакъв скинар е успял да го очисти. Нали разбираш, винаги, когато някой евреин е убит на територията на Германия, ставам неспокоен. Искам да узная повече от това, което мюнхенската полиция казва в официалните си изявления.

— Защо не изпратиш някой катса^[8] в Мюнхен да проведе разследване?

— Защото ще е подозрително, ако наш агент започне да задава въпроси. Освен това знаеш, че винаги предпочитам да действам скришом, отколкото явно.

— Какво си намислил?

— В близките два дни детективът, поел случая в Мюнхен, ще се срещне с полубрата на Бенджамин, Ехуд Ландау. След като осведоми Ландау за хода на разследването до момента, ще му позволи да огледа вещите на Бенджамин и да уреди изпращането им обратно в Израел.

— Ако не ме лъже паметта, Бенджамин няма полубрат.

— Вече има.

Шамрон сложи на масата израелски паспорт и го плъзна към Габриел с дланта си. Габриел повдигна корицата и видя собственото му лице да се взира в него от снимката. Погледна името: Ехуд Ландау.

— Ти си човекът с най-набитото око, когото познавам. Огледай апартамента. Виж дали има нещо, което не се връзва с обстановката. Ако можеш, отстрани всичко, заради което биха го свързали със Службата.

Габриел затвори паспорта, но не го взе от масата.

— В момента съм по средата на трудна реставрация. Не мога изведнъж да хукна за Мюнхен.

— Ще ти отнеме два дни… най-много три.

— Така каза и миналия път.

Избухливият темперамент на Шамрон, който винаги тлееше под повърхността, сега изригна. Той удари с юмрук по масата и изкрещя на Габриел на иврит:

— На кое държиш повече — да довършиш глупавата си картина или да ми помогнеш да открия кой уби приятеля ти?

— За теб винаги всичко е толкова просто, нали?

— О, де да беше така! Ще ми помогнеш ли, или ще ме принудиш да поверя тази деликатна мисия на някого от новаците на Лев?

Габриел не скри негодуванието си, но вече бе взел решение. С ловко движение грабна паспорта и го пъхна в джоба на палтото си. Имаше ръце на илюзионист и умееше да създава заблуда за окото. В един миг паспортът бе там, а в следващия бе изчезнал. Тогава Шамрон извади средно голям кафяв плик. Вътре Габриел намери самолетен билет и скъп портфейл от черна кожа, швейцарско производство. Отвори портфейла: израелска шофьорска книжка, кредитни карти, членска карта от скъп фитнес клуб в Тел Авив, талон за местна видеотека и значителни суми в евро и шекели.

— С какво изкарвам прехраната си?

— Собственик си на художествена галерия. Визитките ти са в преградата с ципа.

Габриел ги намери и извади една.

ГАЛЕРИЯ „ЛАНДАУ“,

УЛИЦА „ШЕНКИН“, ТЕЛ АВИВ

— Съществували?

— Вече да.

Последният предмет в плика бе златен часовник с черна кожена каишка. Габриел го обърна и прочете гравираното посвещение на гърба: На Ехуд от Хана с любов.

— Трогателна подробност — каза той.

— Винаги съм смятал, че дребните неща са важни.

Часовникът и самолетният билет бързо се озоваха до паспорта в джоба на Габриел. Двамата мъже станаха. Когато излязоха, момичето с дългите коси и златистия шал бързо застана до Шамрон. Габриел се досети, че е телохранител на стареца.

— Къде ще отидеш сега?

— Връщам се у дома — отвърна Шамрон. — Ако попаднеш на нещо интересно, изпрати го на булевард „Цар Саул“ по обичайния канал.

— До кого да го адресирам?

— До мен, но това не означава, че Лев няма да надникне, така че спазвай подобаваща дискретност. — В далечината прозвуча камбанен звън. Шамрон се спря в средата на площада, до кладенеца, и за последен път се огледа наоколо. — Първото ни гето. Господи, колко мразя това място!

— Жалко, че не си живял във Венеция през шестнадесети век — каза Габриел. — Съветът на Десетте^[9] не би се осмелил да заключи евреите.

— Бях тук — уверено заяви Шамрон. — Винаги съм бил тук. И помня всичко.