Даниъл Силва
Изповедникът (25)

25. Ватикан

Бенедето Фоа се яви на работа в четириетажната сграда до входа на площад „Свети Петър“ в десет и трийсет — напълно нормален за Рим час. В град, пълен с елегантно облечени мъже, Фоа определено бе изключение. Ръбовете на панталона му отдавна не личаха, върховете на черните му обувки бяха олющени, а джобовете на спортното му яке бяха загубили формата си от навика му да ги тъпче с бележници, диктофони и сгънати хартийки. Ватиканският кореспондент на „Ла Република“ нямаше доверие на мъже, притежаващи повече ценни вещи, отколкото могат да поберат в джобовете си.

Той си проправи път сред тълпата туристи пред магазините за сувенири на партера и се опита да влезе във фоайето. Охранител със синя униформа препречи пътя му. Фоа въздъхна тежко и затършува из джобовете си за журналистическия си пропуск. Това бе напълно излишен ритуал: като доайен сред ватиканистите^[1], лицето му бе толкова добре познато на охраната на пресцентъра, колкото и това на страховития му началник австриец. Да го принуждават да показва пропуска си бе просто една от хитрите форми на наказание, като забраната да пътува в самолета на папата за посещението му в Аржентина и Чили през следващия месец. Фоа бе непослушно момче. Фоа бе на изпитателен срок. Бяха го вързали на кладата, но му даваха шанс за опрощение. Още една погрешна стъпка — и щяха да го подпалят.

Зала „Стампа дела Санта Седе“ — пресцентърът на Светия престол, бе модернистичен остров сред ренесансово море. Фоа премина през автоматично отварящите се стъклени врати и прекоси фоайето, облицовано с лъскав черен мрамор, стигайки до своето кътче в общия офис на журналистите. Ватиканът налагаше обет за бедност на онези, на които благоволяваше да даде постоянен пропуск. Работното място на Фоа се състоеше от малко бюро с телефон и факс апарат, който винаги се повреждаше в най-неудобния момент. Съседката му Джована, блондинка рубенсов тип от списание „Инсайд дъ Ватикан“, го смяташе за еретик и отказваше на многобройните му покани за обяд.

Фоа тежко се отпусна на стола си. На бюрото му лежеше брой на „Л’Осерваторе Романо“, а до него — купчина листове от Информационната служба на Ватикана. Ватиканска версия на „Правда“ и ТАСС. Със свито сърце започна да чете — като политолог, търсещ скрит смисъл в съобщение, че член на Политбюро страда от мъчителна настинка. Пълна скука, както винаги. Бенедето побутна хартийките и потъна в дълбок размисъл къде да обядва.

Погледна към Джована. Може би днес стоицизмът й щеше да рухне. Промъкна се в нейната кабина и я видя приведена над официалния пресбюлетин. Когато надникна над рамото й, тя го закри с ръка като ученичка, която се опитва да попречи на съседа си по чин да препише на контролно.

— Какво е това, Джована?

— Току-що го издадоха. Вземи своето копие и го прочети сам — отвърна тя и го избута в коридора.

Продължи да чувства допира на ръката й до хълбока си, докато вървеше към предната част на помещението, където зад дървено бюро седеше навъсена монахиня. Неприятно му напомняше за учителката, която някога го бе удряла с пръчка. Тя с неохота му даде два бюлетина, сякаш бе надзирател в лагер, разпределящ дневни дажби. Само за да я подразни, Фоа се застоя пред бюрото й и ги прочете там.

Първият съдържаше съобщение за събрание в залата на Събора за съхранение на доктрината. Едва ли читателите на „Ла Република“ щяха да проявят интерес. Фоа щеше да остави това на Джована и кохортата й от Католическата информационна служба. Вторият бе доста по-интересен — съобщение за промяна в графика на Светия отец за петък. Бе отменил аудиенция с делегация от Филипините и вместо това възнамеряваше да направи кратко посещение в Голямата синагога и обръщение към вярващите.

Бенедето вдигна поглед и се намръщи. Посещение в синагогата, обявено само два дни преди събитието? Невъзможно! Подобна проява би трябвало да се включи в папския график седмици предварително. Нямаше нужда човек да е вещ в делата на Ватикана, за да разбере, че става нещо странно.

Той надникна в коридора с мраморен под. В дъното имаше отворена врата към разкошен кабинет. Зад лакираното бюро седеше мъж с внушителна фигура — Рудолф Герц, бивш австрийски телевизионен журналист, който сега оглавяваше пресслужбата на Ватикана. Прекрачването на прага към този коридор без разрешение нарушаваше правилата, но Фоа се реши на самоубийствената стъпка. Когато монахинята не гледаше към него, скочи натам като жаба на пружина. На няколко крачки от вратата на Герц широкоплещест свещеник го сграбчи за яката и го повдигна от пода. Бенедето успя да задържи бюлетина в ръката си.

— Каква игра играеш, Рудолф? За идиоти ли ни вземаш? Как смееш да ни сервираш това само два дни по-рано? Трябваше да бъдем уведомени! Защо ще ходи там? Какво ще говори?

Герц спокойно вдигна глава. Имаше скиорски тен и бе издокаран като за вечерните новини. Фоа стоеше безпомощен и очакваше отговор, макар да знаеше, че няма да го получи, защото някъде по пътя от Виена към Ватикана Рудолф Герц сякаш бе онемял.

— И ти не знаеш защо папата ще ходи в синагогата, нали, Рудолф? Той го пази в тайна от пресцентъра. Става нещо и аз ще разбера какво.

Герц повдигна вежди. Желая ти късмет. Едрият свещеник прие това като знак да завлече журналиста обратно до бюрото му в общия офис.

Фоа прибра нещата си в джобовете на якето и се отправи към стълбите. Тръгна покрай реката по Виа дела Кончилиационе^[2], все още със смачкания в шепата му бюлетин. Знаеше, че това е предупреждение за настъпването на катаклизми. Не знаеше само какви. Противно на здравия разум, бе допуснал да го използват в игра, стара като света: ватикански интриги, поставящи едно крило на Курията срещу друго. Подозираше, че изненадващото съобщение за посещение в Голямата синагога е кулминацията на играта. Обзе го гняв, че се е оставил да го заблудят като всички останали. Бе сключил сделка. Според Бенедето сделката бе нарушена.

Спря се на площада, до защитните стени на крепостта Сант Анджело. Трябваше да телефонира, но не можеше да го направи от пресцентъра. От обществен апарат набра вътрешен номер в Апостолическия дворец. Бе личният телефон на човек, много близък до Светия отец. Той вдигна бързо, сякаш очакваше позвъняването.

— Имахме споразумение, Луиджи — заговори Фоа без предисловия. — Ти го наруши.

— Спокойно, Бенедето. Не хвърляй обвинения, за които после ще съжаляваш.

— Съгласих се да участвам в малката ти игричка за детството на Светия отец в замяна на нещо специално.

— Повярвай ми, Бенедето, това специално нещо ще дойде при теб много по-скоро, отколкото предполагаш.

— Очаквам всеки момент да ме отстранят завинаги от пресцентъра, защото ти помогнах. Можеше поне да ме предупредиш за това предстоящо посещение в синагогата.

— Не успях да го направя поради причини, които ще ти станат напълно ясни в близките няколко дни. Що се отнася до проблемите ти в пресцентъра, и това ще отмине.

— Защо той ще ходи в синагогата?

— Трябва да почакаш до петък, както всички други.

— Ти си гадно копеле, Луиджи.

— Моля те, не забравяй, че разговаряш със свещеник.

— Не си свещеник. Ти си главорез в расо.

— С тези ласкателства няма да стигнеш доникъде, Бенедето. Съжалявам, но Светият отец иска да разговаря с мен.

Линията прекъсна. Фоа тръшна слушалката и унило затътри крака обратно към пресцентъра.

* * *

Недалеч, в строго охраняван дипломатически комплекс в края на сенчеста задънена улица, наречена Виа Микеле Меркати, Арон Шилох, израелският посланик във Ватикана, седеше на бюрото си и прелистваше сутрешната кореспонденция от Министерството на външните работи в Йерусалим. На касата на вратата почука дребничка жена с къси тъмни коси и влезе, без да изчака разрешение. Яел Равона, секретарката на посланика Шилох, сложи на бюрото един-единствен лист. Беше бюлетин от Информационната служба на Ватикана.

— Току-що пристигна по телеграфа.

Посланикът бързо го прочете и вдигна поглед.

— В синагогата? Защо не ни уведомиха, че предстои нещо подобно? Не виждам смисъл.

— Съдейки по тона на съобщението, пресцентърът и Информационната служба също не са знаели.

— Свържи се с Държавния секретариат. Кажи, че искам да разговарям с кардинал Марко Бриндизи.

— Да, Ваше Превъзходителство.

Яел Равона излезе. Посланикът вдигна телефонната слушалка и набра номер в Тел Авив. Миг по-късно каза тихо:

— Трябва да говоря с Шамрон.

* * *

В същия момент Карло Казагранде седеше на задната седалка на служебната си кола, която се движеше с голяма скорост по магистрала С-4 през планините на североизток от Рим. Причината за непредвиденото пътуване се намираше в заключеното дипломатическо куфарче на седалката до него — доклад, получен рано сутринта от агента, на когото бе възложил разследването за детството на Светия отец. Агентът бе принуден да прибегне до крайно средство — проникване в апартамента на Бенедето Фоа. При бързото претърсване на папките бе открил бележките му по темата и включил съдържанието им в доклада.

Най-сетне на върха на възвишението се появи Вила Галатина, заплашително издигаща се над долината. Казагранде съзря високо над бойните кули един от охранителите на Роберто Пучи, с пушка на рамо. Порталът беше отворен. Пазач в бежов костюм погледна табелите с ватиканския регистрационен номер, преди да допусне колата в имението.

Роберто Пучи посрещна генерала в преддверието. Носеше бричове за езда и миришеше на барутен дим. Очевидно бе прекарал сутринта в тренировки по стрелба. Дон Пучи често казваше, че единственото, което обича повече от колекцията си огнестрелни оръжия, е трупането на пари — и Светата майка Църква, разбира се. Финансистът поведе госта си през дълга полутъмна галерия към огромната главна приемна с изглед към градината. Кардинал Марко Бриндизи вече бе пристигнал и настанил слабото си тяло на стол пред камината, опасно балансирайки чаша чай върху бедрото си, покрито с предницата на расото. Светлината, която се отразяваше в стъклата на малките му кръгли очила, ги превръщаше в бели дискове, закриващи очите му. Казагранде застана на коляно и целуна протегнатата му ръка, а кардиналът повдигна двата пръста на десницата си в тържествен знак на благословия. „Има поразително красиви ръце“, помисли си генералът.

Той седна, набра шифъра на куфарчето си и повдигна капака. Бриндизи взе единствения напечатан лист с логото на Службата за сигурност на Ватикана, сведе поглед и зачете. Новодошлият търпеливо чакаше с отпуснати в скута ръце. Роберто Пучи крачеше из стаята като неспокоен ловец, търсещ примамлив трофей.

Малко по-късно кардиналът стана и направи няколко крачки към камината. Хвърли доклада в пламъците, остана загледан в тях, докато хартията се сгърчи и изпепели, а после се обърна с лице към Казагранде и Пучи, с очи, скрити зад двата бели светещи диска. Двамата uomini di fiducia — доверени лица — на Бриндизи зачакаха присъдата, въпреки че Казагранде знаеше каква стратегия ще избере той. Над неговата Църква тегнеше смъртоносна заплаха. Необходими бяха крути мерки.

* * *

Роберто Пучи постоянно се намираше в мерника на италианските разузнавателни служби, а и бяха изминали много дни, откакто Вила Галатина бе щателно претърсена за подслушвателни устройства. Преди кардиналът да произнесе смъртната си присъда, Казагранде повдигна пръст към устните си и очи към тавана. Въпреки студения дъжд, тримата тръгнаха през градината на дон Пучи, с чадъри над главите, като траурно шествие след ковчег, теглен от коне. Подгъвът на расото на кардинала бързо се намокри. Казагранде си представи, че пристъпват рамо до рамо през локви кръв.

— Случайния папа е започнал много опасна игра — заговори Бриндизи. — Инициативата му да даде достъп до архивите е хитър начин да разкрие пред света неща, които вече знае. Това е проява на невероятно безразсъдство. Мисля, че е напълно възможно Светият отец да страда от умопомрачение или душевна неуравновесеност. Наш дълг и отговорност пред Бога е да го отстраним.

Роберто Пучи прочисти гърлото си и отвърна:

— Отстраняване и убийство са две различни неща, Ваше Високопреосвещенство.

— Всъщност не, дон Пучи. Конклавът му даде власт на абсолютен монарх. Не можем просто да помолим краля да абдикира. Само смъртта би сложила край на папството му.

Казагранде се втренчи в редицата кипариси, които се поклащаха от силния вятър. Да убием папата? „Лудост“. Отмести поглед към Бриндизи. Кардиналът изпитателно се взираше в него. Изпитото лице, кръглите очила — сякаш самият Пий XII го изучаваше.

Бриндизи продължи:

— „Няма ли кой да ме отърве от онова досадно отче?“ Знаеш ли кой е изрекъл тези думи, Карло?

— Крал Хенри Втори, ако не греша. А „досадното отче“, което е имал предвид, е бил Томас Бекет^[3]. Скоро след това негово изказване четирима от рицарите му нахлули в Кентърбърийската катедрала и съсекли Томас с мечовете си.

— Много впечатляващо — каза кардиналът. — Случайния папа и сейнт Томас имат доста общи неща. Томас бил суетен, самонадеян човек, който с много свои дела заслужил тази кончина. Същото може да се каже и за Светия отец. Няма право да пренебрегва Курията и да поема подобна инициатива на своя глава. Що се отнася до грехове и суетност, трябва да го сполети съдбата на Томас. Изпрати рицарите си, Карло. Съсечете го.

— Ако Светият отец умре от насилствена смърт, ще се превърне в мъченик, също като сейнт Томас.

— Още по-добре. Ако кончината му бъде добре режисирана, цялата му проклета афера ще свърши напълно в наш интерес.

— Как по-точно, Ваше Преосвещенство?

— Представяш ли си гнева, който ще се стовари върху евреите, ако Светият отец бъде убит в синагога? Разбира се, убиец със способностите на вашия приятел може да се справи с това. Щом изчезне, ще заведем дело срещу нашия атентатор, израелеца, който се е промъкнал сред нас като реставратор на безценните ни творби на изкуството и е чакал удобен момент да убие Светия отец. Забележителна история, Карло, неустоима за всички световни медии.

— Трудна е за вярване, Ваше Преосвещенство.

— Не и ако свършите работата си както трябва.

Настъпи мълчание, нарушавано само от хрущенето на камъчетата под обувките им по чакълената алея. Казагранде не усещаше как краката му докосват земята. Сякаш се носеше във въздуха и наблюдаваше сцената от високо: старинното абатство, лабиринтите от подрязани храсти, тримата мъже — Светата Троица на „Крукс Вера“, които спокойно обсъждаха дали да убият папата. Стисна дръжката на чадъра си, питайки се истински ли е, или сънува допира му. Искаше му се да полети с него и да бъде пренесен в друго време, в годините преди вярата и обсебилата го жажда за мъст да го направят жесток и покварен като враговете му. Видя Анджелина, седнала на одеяло под сянката на пиния в парка на Вила Боргезе. Наведе се да я целуне, очаквайки да го лъхне сладостен дъх на ягоди, но вместо това усети вкус на кръв. Чу глас. В паметта му бе гласът на Анджелина, която му казваше, че иска да прекара лятната почивка в планините на север. В реалността гласът на кардинал Бриндизи продължаваше да изтъква аргументи защо убийството на папата би послужило на интересите и на Църквата, и на „Крукс Вера“. Колко спокойно кардиналът говори за убийство, помисли си Казагранде. В този миг прозря всичко. Църква, разкъсвана от противоречия. Време на утвърдени лидерски позиции. След смъртта на Светия отец Бриндизи щеше да получи това, от което последният конклав го бе лишил.

Генералът действаше внимателно.

— Ако мога да подходя към въпроса от оперативна гледна точка, Ваше Преосвещенство, убийството на папа не е нещо, което може да се осъществи веднага. Нужни са месеци, даже години, за да се планира нещо подобно. — Направи пауза, очаквайки Бриндизи да го прекъсне, но кардиналът уверено вървеше напред — като човек, на когото все още предстои дълъг път. Казагранде продължи: — Щом напусне територията на Ватикана, папата ще бъде строго охраняван от италианската полиция и службите за сигурност. В момента те са в повишена бойна готовност заради нашия мним атентатор. Около Светия отец ще има непроницаема стена.

— Това, което казваш, е вярно, Карло. Но два важни фактора значително натежават в наша полза. Ти работиш за Службата за сигурност на Ватикана. Можеш да вкараш свой човек близо до Светия отец, когато пожелаеш.

— А вторият?

— Леопарда ще е човекът, който ще се добере до папата.

— Съмнявам се, че дори Леопарда би се нагърбил с подобна задача, Ваше Преосвещенство.

— Предложи му пари. Това е примамката за същества като него.

Казагранде имаше чувство, че отчаяно се опитва да събори стените на старото абатство с голи ръце. Реши да се втурне към тях за последен път.

— Когато преминах от карабинерите във Ватикана, положих свещена клетва да закрилям папата. Сега вие искате да я наруша, Ваше Преосвещенство.

— Положил си клетва и пред „Крукс Вера“, и лично пред мен, която те задължава да се подчиняваш безпрекословно.

Генералът се спря и застана с лице към кардинала. Очилата му бяха напръскани от дъжда.

— Хранех надежда да видя жена си и дъщеря си отново в рая, Ваше Преосвещенство. Със сигурност извършителя на подобно деяние го очаква проклятие.

— Не се страхувай от пламъците на ада, Карло. Ще получиш опрощение от мен.

— Нима наистина притежавате подобна власт? Да пречистите душата на човек, убил папата?

— Разбира се! — сопна се Бриндизи, сякаш въпросът беше богохулство. После държанието и тонът му станаха по-спокойни: — Уморен си, Карло. Тази афера създаде големи трудности на всички ни. Но има начин да я прекратим, и то скоро.

— На каква цена за нас и за Църквата, Ваше Преосвещенство?

— Той иска да съсипе Църквата. Аз искам да я спася. На чия страна си?

След миг колебание Казагранде каза:

— На вашата, Ваше Преосвещенство. И тази на Светата майка Църква.

— Знаех, че няма да ме разочароваш.

— Имам само един въпрос. Възнамерявате ли да придружите Светия отец в синагогата? Не бих искал да станете свидетел на ужасното деяние.

— Както казах на Светия отец, когато ми зададе същия въпрос, в петък възнамерявам да се разболея от грип, който няма да ми позволи да отида с него.

Казагранде хвана ръката на кардинала и пламенно целуна пръстена. Свещеникът протегна дългите си пръсти и направи кръстен знак на челото му. В очите му нямаше обич; само хладна и непоколебима решителност. Генералът забеляза, че се държи, сякаш помазва мъртвец.

* * *

Бриндизи отпътува за Рим. Казагранде и Роберто Пучи останаха в градината.

— Не е нужно човек да е особено проницателен, за да види с каква неохота се захващаш с това, Карло.

— Само безумец би се радвал на възможността да убие папата.

— Какви са намеренията ти?

Казагранде побутна няколко камъчета с върха на обувката си и вдигна поглед към кипарисите, приведени от вятъра. Знаеше, че поема по път, който води към собствената му гибел.

— Заминавам за Цюрих — каза той. — Ще наема професионален убиец.