Даниъл Силва
Изповедникът (23)

23. Льо Руре, Прованс

Габриел потегли от вилата на Антонела Хубер в спускащия се здрач и бе изпратен от белгийските овчарки със свиреп лай. Киара седеше до него, стискайки писмото. В подножието на хълма завиха по двулентова магистрала и поеха на запад към Грас. Последните слънчеви лъчи очертаваха далечните планински била като кървавочервена рана.

Пет минути по-късно той забеляза тъмносив фиат седан. Мъжът зад волана беше твърде предпазлив. Придържаше се към своето платно и дори когато Габриел намали скоростта далеч под ограничението, фиатът остана на няколко коли разстояние от задната му броня. „Не — помисли си той, — това не е средностатистически френски шофьор“.

Продължи по магистралата и навлезе в Грас. Стигна до стария градски център, който отдавна бе завладян от имигранти от Арабския запад, и за миг Габриел имаше чувството, че се намира в Алжир или Маракеш.

— Прибери писмото.

— Какво има?

— Следят ни.

Той ускори и направи поредица резки завои.

— Все още ли е там?

— Да.

— Какво ще правим?

— Ще си поиграем на гоненица.

Габриел излезе от старата градска част и се върна по възвишението до главната магистрала, неотлъчно следван от фиата. Профуча през центъра, а после сви по №85 — пряката магистрала от Грас към Приморските Алпи. Десет секунди по-късно видя в огледалото за обратно виждане как фиатът поднесе. Натисна газта докрай и пришпори пежото нагоре по стръмния наклон.

Грас постепенно се загуби в далечината. Пътят криволичеше и бе пълен с неравности и остри завои. Вдясно от него се издигаше обрасъл с храсти планински склон, а вляво имаше дълбока клисура, която стигаше до морето. Пежото не беше толкова мощно, колкото му се искаше, и макар да натискаше газта силно, фиатът лесно го настигаше. При всеки равен участък от пътя той вдигаше очи към огледалото и винаги го виждаше през няколко коли зад тях. Веднъж му се стори, че шофьорът разговаря по мобилен телефон. За кого работиш? На кого се обаждаш? И как ни откри, по дяволите? Антонела Хубер… Бяха убили майка й. Може би бяха изпратили някого да държи дома й под наблюдение.

След десет минути пред тях се появи селото Сен Валер, тихо и с плътно спуснати капаци на къщите. Габриел паркира до малък площад и размени мястото си с Киара. Фиатът спря в другия край на площада и зачака. Каза й да тръгне по Д-5 към Сен Сезар и извади деветмилиметровата берета, която бе получил от Шимон Пацнер в Рим. Фиатът ги последва.

Спускаха се дълго по криволичещ и на места труден път, а в други участъци — прав и равен. Киара шофираше умело, както бе управлявала и яхтата, със спокойна увереност, от която Габриел не можеше да не се впечатли.

— Посещавала ли си курс по шофиране при преследване в Академията?

— Разбира се.

— Научи ли нещо?

— Бях номер едно в групата си.

— Покажи ми.

Киара превключи скоростите и рязко натисна газта. Пежото профуча напред с ревящ двигател. Остана на същата скорост, докато стрелката достигна края на червената зона, и отново превключи. Габриел погледна спидометъра, който показваше почти 180 километра в час. Изглежда, успя да изненада шофьора на фиата с рязкото ускоряване, но реакцията му бе бърза и скоро той пак бе на предишното си място, на двайсетина метра от задната им броня.

— Нашият приятел не се отказва.

— Какво искаш да направя?

— Накарай го да се поизпоти. Искам нервите му да бъдат обтегнати до крайност.

Докато се движеха по дълъг участък надолу, Киара пришпори пежото на над двеста. При следващата поредица завои майсторски превключваше скоростите и натискаше спирачката. Очевидно добре бе усвоила уроците в Академията. Мъжът във фиата трудно ги следваше. На два пъти почти загуби контрол на завоите.

С тази скорост не след дълго стигнаха до Сен Сезар. Бе средновековен град, с останки от крепостни стени, разделен надве от Д-5. Киара забави. Габриел й изкрещя да кара по-бързо.

— А ако някой пресече проклетия път?

— Не ми пука! Карай по-бързо, дявол да го вземе!

— Габриел!

Светкавично профучаха през тъмния град. Шофьорът на фиата нямаше смелостта да ги последва и премина по-бавно през града. В резултат изостана с около триста метра.

— Това беше шибана лудост. Можехме да убием някого.

— Не му позволявай отново да ни настигне.

Шосето преминаваше в четирилентова магистрала. От лявата им страна бе големият природен парк, известен с пещерите си, а в далечината — острите планински зъбери, открояващи се на ярката лунна светлина.

— Завий натам!

Киара удари спирачките и остави пежото да се плъзне по инерция. След това едновременно намали скоростта и натисна газта и колата се наклони, докато завиваше по коларския път. Габриел се обърна и погледна назад. Фиатът бе взел завоя и се носеше след тях с бясна скорост.

— Угаси фаровете.

— Няма да виждам нищо.

— Угаси ги веднага!

Киара щракна светлините и инстинктивно отпусна газта, но Габриел отново й изкрещя да кара по-бързо и се понесоха под сребристото сияние на луната. Навлязоха в горичка от ниски дъбове и пинии. Пътят рязко свиваше надясно. Фаровете на фиата не се виждаха.

— Спри!

— Тук ли?

— Спри!

Тя натисна спирачките. Габриел блъсна вратата. Въздухът бе изпълнен със задушлив прах.

— Тръгвай — нареди той, скочи навън и затръшна вратата.

Киара изпълни командата му и продължи по посока на планинското било. След няколко секунди Габриел чу бръмченето на фиата. Коленичи зад един дъб край пътя, с пистолет в протегнатата си напред ръка. Когато фиатът поднесе на завоя, изстреля няколко куршума в гумите.

Улучи най-малко два пъти. Фиатът моментално загуби контрол, понесе се на зигзаг и заподскача, преди центробежната сила от резкия завой да го повали наляво. Габриел загуби броя на преобръщанията; най-малко пет-шест, може би и повече. Изправи се и бавно тръгна към купчината разкривена стомана, с пистолета до хълбока си. Чуваше се звън от мобилен телефон.

Откри фиата с колелата нагоре, застанал на смачкания си покрив. Наведе се, надникна през разбитото предно стъкло и видя шофьора да лежи върху това, което бе представлявало таван. Краката му бяха неестествено усукани, а от премазаните му гърди бликаше кръв. Все още се намираше в съзнание и ръката му посягаше към пистолета, на няколко сантиметра от пръстите. Гледаше съсредоточено, но ръката не се подчиняваше на командите на мозъка му. Вратът му бе счупен, а не го осъзнаваше.

Най-сетне откъсна очи от пистолета и впери поглед в Габриел.

— Глупаво беше да ни преследваш така — тихо заговори Габриел. — Ти си аматьор. Шефът ти те е изпратил на самоубийствена мисия. Кой е шефът ти? Той ти причини това, не аз.

Мъжът едва успя да промълви нещо сред бълбукането на кръвта. Взираше се в Габриел, но умът му се намираше някъде другаде. Не му оставаше да живее много.

— Не си пострадал твърде тежко — ласкаво каза Габриел. — Само порязвания и драскотини. Може би една-две счупени кости. Кажи ми за кого работиш и ще повикам линейка.

Мъжът разтвори устни и издаде звук. Габриел се наведе по-ниско, за да го чуе.

— Каззз… Каззз… Ззззз…

— Казагранде? Карло Казагранде? Това ли се опитваш да ми кажеш?

— Каззз… ззззз…

Габриел пъхна ръка под якето на умиращия и потърси портфейла му. Беше напоен с кръв. Когато го пъхна в джоба си, отново чу телефонния звън. Звукът идваше откъм задната седалка. Надникна и го видя на земята под багажника, с примигваща лампа за батерията. Грабна го, натисна бутона за разговор и го допря до ухото си.

— Pronto.

— Какво става там? Къде е той?

— Тук е — спокойно отвърна Габриел на италиански. — Всъщност в момента разговаря с вас.

Мълчание.

— Зная какво се е случило в онзи манастир — каза Габриел. — Зная за „Крукс Вера“. Зная, че вие сте убили приятеля ми. Скоро ще ви открия.

— Къде е моят човек?

— В момента не се чувства много добре. Искате ли да си побъбрите с него?

Сложи телефона на земята, на сантиметри от устата на умиращия. Когато се изправи, видя светлините на пежото да подскачат по пътя към него. Киара спря на няколко метра. Вървейки към колата, Габриел чуваше само един звук:

— Каззз… Каззз… Ззззззз…