Даниъл Силва
Изповедникът (22)

22. Средиземно море

Скалите на нос Корс^[1] се появиха на зазоряване. Клара го заобиколи и пое курс на северозапад. Пред тях се стелеха сиви облаци, набъбнали от дъжда. Вятърът се бе усилил и изведнъж бе станало доста по-хладно.

— Мистралът — каза Киара. — Днес е силен. Страхувам се, че останалата част от пътуването няма да е толкова приятна.

От пристанището на Л’ил Рус потегли ферибот към Френското крайбрежие.

— Този пътува за Ница — допълни тя. — Можем да следваме курса му, а щом наближим бреговата ивица, да се отклоним към Кан.

— Колко време?

— Пет-шест часа, може би и повече, заради мистрала. Поеми руля за малко. Ще сляза в бокса да видя дали има нещо за закуска.

— Провери дали Спящия красавец все още е с нас.

— Разбира се.

Закуската се състоеше от кафе, препечен хляб и бучка твърдо сирене. Едва успяха да хапнат, защото трийсет минути след като заобиколиха нос Корс, бурята се усили. През следващите четири часа яхтата бе тласкана от яростна водна стихия, а завесите от дъждовни капки намаляваха видимостта до по-малко от сто метра. В един момент изгубиха ферибота от поглед. Киара продължи да следва курса само с помощта на компас и GPS.

По обяд дъждът спря, но поривите на вятъра продължиха и станаха още по-силни с приближаването към брега. Отвъд бурята имаше маса леденостуден въздух и през последния час от пътуването слънцето ту изплуваше, ту отново се скриваше зад облаците. Слънчевата светлина променяше цвета на водата от сиво-зеленикав в тъмносин.

Най-сетне, буквално пред носа на яхтата, се разкри Кан: неповторимата редица искрящо бели хотели и жилищни сгради покрай „Ла Кроазет“^[2] Киара промени посоката към старото пристанище в другия край на града. През лятото крайбрежните алеи щяха да се напълнят с туристи, а пристанището — с луксозни яхти. Сега повечето ресторанти бяха със спуснати капаци и имаше предостатъчно свободни легла.

Киара остави Габриел на яхтата и измина няколко преки пеш до Рю д’Антиб, за да наеме кола. В нейно отсъствие Габриел развърза ръцете и краката на спящия капитан. Киара му бе направила нова инжекция преди четири часа, което означаваше, че ще остане упоен още няколко.

Качи се на палубата да я дочака. Минути по-късно на паркинга до кея „Сен Пиер“ спря пежо комби. Киара му помаха и се премести на другата седалка. Габриел слезе от яхтата и седна зад волана.

— Някакви проблеми? — попита той.

Тя поклати глава.

— Имаме нужда от дрехи.

— А, ще пазаруваме по „Кроазет“. Точно от това имам нужда след цяла нощ на проклетата лодка. Трудно ще избера между „Гучи“ и „Версаче“.

— Мислех си за нещо по-обикновено. Може би някой от онези приятни магазини на булевард „Карно“, от които простосмъртните си купуват дрехи.

— Колко скромно.

— Именно.

Габриел подкара по криволичещите улици на стария град и след няколко минути поеха на север по булевард „Карно“, главния път от крайбрежието на Кан към градовете във вътрешността на страната. Мистралът свиреше; само неколцина смелчаги бяха излезли навън и крачеха приведени, придърпвайки шапките над ушите си. Вятърът въртеше във въздуха прах и хартийки. След няколко преки Габриел забеляза малък универсален магазин до автобусна спирка. Киара се намръщи. Щом намери свободно място за паркиране, той й даде пачка банкноти и й продиктува размерите си. Тя слезе и измина останалото разстояние пеша.

Габриел остави двигателя запален и изслуша новините. Все още нямаше следа от предполагаемия атентатор на папата. Италианската полиция бе затегнала мерките за сигурност по националните летища и граничните пунктове. Угаси радиото.

Киара излезе от магазина двайсет минути по-късно, с издути найлонови торби в двете ръце. Вятърът духаше в гърба й и развяваше косите пред лицето й. Натоварена с чантите, бе безпомощна да стори каквото и да е.

Хвърли торбите на задната седалка и се качи в колата. Габриел пое нагоре по булевард „Карно“. След десет минути стигнаха до голямо кръгово кръстовище и последваха табелите за Грас. Излязоха на магистрала с четири платна, която се издигаше по възвишенията и продължаваше към Приморските Алпи. Киара се облегна назад, свали ватираната си блуза и с усилие смъкна непромокаемия панталон. Габриел не откъсваше поглед от пътя. След дълго ровене в чантите тя намери чистото бельо, което бе купила за себе си.

— Не гледай.

— Не бих си го и помислил.

— Нима? Защо?

— Побързай да сложиш някакви дрехи, ако обичаш.

— За първи път мъж ми казва нещо подобно.

— Очевидно защо.

Киара го перна по ръката и бързо облече дънки, плътен пуловер с висока яка и модерни черни ботуши с пресечен връх и стабилен ток. Почти се преобрази в привлекателната млада жена, която бе видял за първи път в гетото на Венеция. Когато привърши, изправи гръб.

— Твой ред е. Ще се разменим и аз ще карам, докато се преоблечеш.

Габриел я послуша. От гледна точка на модата, новото му облекло не отстъпваше на нейното: широк син памучен панталон с еластичен колан, дебел вълнен пуловер и чифт бежови еспадрили, които боцкаха стъпалата му. Доби вид на мъж, който прекарва времето си в шляене из града и игра на петанка^[3].

— Изглеждам смешно.

— Мисля, че изглеждаш добре. По-важното е, че така можеш да се разхождаш из всяко градче в Прованс, без някой да предположи, че не си местен жител.

Десетина минути Киара шофираше по криволичещо между маслинови дръвчета и евкалипти шосе. Стигнаха до средновековния град Валбон. Габриел й показа посоката на север към градчето Опио, а от Опио към Льо Руре. Паркира пред един магазин за цигари и той влезе. Зад щанда стоеше мургав мъж със ситно къдрави коси и африкански черти. Когато Габриел го попита дали познава италианка на име Каркаси, продавачът сви рамене и го посъветва да се обърне към Марк, бармана на съседната бирария.

Габриел завари Марк да забърсва чаши със замърсена кърпа. Когато му зададе същия въпрос, барманът поклати глава. Не познавал никого на име Каркаси в селото, но имало една италианка, която живеела край пътя, водещ към природния парк. Метна кърпата на рамо и излезе навън да му покаже вярната посока. Габриел му благодари и се върна при Киара.

— Натам — каза той. — Отвъд главния път, покрай жандармерията, а после нагоре по възвишението.

Пътят беше тесен колкото еднопосочна градска улица, със стръмен наклон. Сред маслиновите дръвчета и офиките имаше частни вили. Някои бяха скромни постройки, собственост на жители на селото, а други — разкошни, добре поддържани и скрити зад живи плетове и високи каменни зидове.

Вилата, в която живееше италианката, спадаше към втората категория — внушително старо имение с малка куличка над главния вход. Градината бе терасовидна, заобиколена от каменна стена. На внушаващата страхопочитание желязна порта нямаше табела с име.

Когато Габриел натисна бутона на домофона, отекна кучешки лай. Секунди по-късно иззад вилата, галопирайки, дотичаха две белгийски овчарки с оголени зъби и яростно ръмжене. Втурнаха се към портата и зъбите им зачаткаха срещу Габриел през решетките. Той бързо се отдръпна крачка назад и сложи ръка на вратата на колата. Не обичаше кучета, а и неотдавна едно вълча порода го бе оставило със счупена ръка и няколко десетки шева. Предпазливо се приближи, за да не ги дразни повече, и отново натисна бутона. Този път му отговори женски глас, който едва се чуваше сред оглушителния кучешки лай.

— Oui?

— Мадам Каркаси?

— Сегашната ми фамилия е Хубер. Каркаси беше моминското ми име.

— Вие ли сте дъщерята на Реджина Каркаси от Толмедзо в Северна Италия?

След миг колебание се чу:

— Бихте ли ми казали кой сте, ако обичате?

Доловили нотка на тревога в гласа на стопанката си, кучетата залаяха още по-настървено. През нощта Габриел не бе успял да помисли как да подходи към дъщерята на Реджина Каркаси. Сега, докато овчарките се опитваха да захапят краката му и откъм Алпите духаше страховит вятър, нямаше търпение за встъпления и подробни обяснения. Протегна ръка и още веднъж натисна бутона.

— Казвам се Габриел — обясни той, надвиквайки кучешката врява. — Работя за правителството на Израел. Мисля, че зная кой е убил майка ви и защо.

Не последва отговор по домофона, а само още лай и ръмжене. Габриел се боеше, че е стигнал твърде далеч, и то твърде рано. Отново посегна към бутона, но отпусна ръка, щом видя входната врата да се отваря и на двора да излиза жена. Тя се спря за миг, с развети от вятъра черни коси и скръстени под гърдите ръце, а после бавно тръгна към портата, взирайки се в него през решетките. Доволна, погледна надолу към кучетата и ги смъмри на бърз френски. Те спряха да лаят, отдалечиха се в тръс и изчезнаха зад вилата. Жената посегна към джоба на палтото си, извади дистанционното управление за входа и натисна бутона с палец. Портата бавно се отвори и тя ги покани с жест да влязат.

* * *

Домакинята сервира кафе и топло мляко в правоъгълната всекидневна с теракотен под и тапицирани мебели. Остъклените врати потракваха от мистрала. На няколко пъти Габриел неволно се загледа през тях, за да се увери, че никой не се опитва да влезе, но видя само сложно оформената градина и вихрушката над нея.

Името й бе Антонела Хубер, италианка, омъжена за немски бизнесмен, живеещ в Южна Франция — представител на онази приспособима класа заможни европейци, които се чувстват уютно в много страни с различна култура. Бе привлекателна жена на около четиридесет и пет, с тъмни коси до раменете и кожа със силен загар. Очите й бяха почти черни и издаваха интелигентност. Погледът й бе съсредоточен и лишен от подозрителност. Габриел забеляза глина под ноктите й. Огледа се и видя множество керамични украшения из стаята. Антонела Хубер бе опитна в изработването им.

— Съжалявам за кучетата — каза тя. — Съпругът ми често пътува по работа, така че прекарвам голяма част от времето тук сама. Престъпността е сериозен проблем по целия Лазурен бряг. Ограбваха ни пет-шест пъти, преди да си купим кучета пазачи. Напоследък не сме имали проблеми.

— Разбирам защо.

Думите му я накараха леко да се усмихне. Габриел използва кратката пауза в шеговития разговор, за да премине към съществената част. Наведе се напред на стола си, опря лакти на коленете си и избирателно разказа на Антонела Хубер за събитията, довели го тук. Каза й, че приятелят му — Бенджамин Щерн, е узнал за нещо необичайно, което се е случило в манастира „Светото сърце“ в Бренцоне по време на войната — същия манастир, където е живяла майка й, преди да се отрече от обета си. Каза й, че приятелят му е бил убит от някого, който е искал тайната за това необичайно събитие да остане погребана. Каза й, че майка й не е единственото безследно изчезнало лице в Италия. Двама свещеници — Феличи и Мандзини, се намират в неизвестност от приблизително същото време. Италианският детектив Алесио Роси е заподозрял връзка между изчезванията, но е получил заповед да приключи разследването поради натиск върху италианската полиция от страна на Карло Казагранде, работещ за Службата за сигурност на Ватикана. Антонела Хубер остана неподвижна по време на целия му разказ, с прикован в него поглед и сплетени върху коляното си пръсти. Създаваше впечатлението, че Габриел не й казва нищо, което вече да не знае или подозира.

— Майка ви не се е отказала от обета си просто за да се омъжи, нали?

След дълго мълчание отговорът беше:

— Не, не само заради това.

— В манастира е станало нещо, което я е накарало да загуби вярата си и да се отрече от Църквата.

— Да, така е.

— Разговаряла ли е за него с Бенджамин Щерн?

— Умолявах я да не го прави, но не се вслуша в предупрежденията ми и се срещна с него.

— От какво се бояхте?

— Че ще пострада, разбира се. Оказах се права, нали?

— Давали ли сте показания пред италианската полиция?

— Всеки, който разбира поне малко от италианска политика, знае, че при подобни обстоятелства не може да се има доверие на полицията. Алесио Роси не е ли единият от убитите при престрелката в Рим онази вечер? Подготовка на атентат срещу папата? — Бавно поклати глава. — Господи, готови са на всичко, за да запазят мръсните си малки тайни.

— Знаете ли защо са убили майка ви?

— Да — кимна тя. — Зная какво се е случило в манастира. Зная защо майка ми се е отрекла от обета и от вярата си и защо плати за това с живота си.

— Ще ми кажете ли?

— Може би е по-добре да ви покажа. — Жената стана. — Почакайте тук, ако обичате. Няма да се бавя.

Излезе от стаята и тръгна по стълбите към горния етаж. Габриел се облегна назад и затвори очи. Киара, която седеше до него на дивана, протегна ръка и я сложи върху неговата.

Когато се върна, Антонела Хубер държеше куп пожълтели листове.

— Майка ми е написала това в нощта преди да се омъжи за баща ми — каза тя и ги повдигна напред към гостите си. — Дала е копие на Бенджамин Щерн, заради което приятелят ви е бил убит.

Седна, сложи листовете в скута си и зачете на глас:

Казвам се Реджина Каркаси и съм родена в Брунико — планинско село близо до австрийската граница. Аз съм най-малката от седем деца и единствено момиче. Затова бе почти предопределено да стана монахиня. През 1937-а дадох обет и постъпих в Ордена на света Урсула. Бях изпратена в „Светото сърце“ — урсулински манастир в градчето Бренцоне край Лаго ди Гарда, и получих назначение като учителка в местното католическо училище за девойки. Бях на осемнайсет години.

Харесвах мисията си. Манастирът бе приятно място, стара крепост на брега на езерото. Когато започна войната, животът ни почти не се промени. Въпреки недостига на храна в страната, получавахме провизии всеки месец и никога не сме гладували. Обикновено ни оставаха продукти, които разпределяхме между нуждаещите се в Бренцоне. Продължих да изпълнявам учителските си задължения и да участвам в подпомагането на клетите души, които страдаха заради войната.

Една вечер през март 1942-а майката игуменка направи обръщение към нас след вечеря. Съобщи ни, че след три дни в нашия манастир ще се състои среща на високо равнище между представители на властта във Ватикана и делегация на висши германски ръководители. Манастирът „Светото сърце“ бил избран заради уединеното и красиво място, на което се намира. Допълни, че всички трябва да се чувстваме много горди да бъдем домакини на толкова важно събитие, и наистина бяхме поласкани. Абатисата каза още, че поводът за срещата е инициатива на Светия отец за скорошно прекратяване на войната, но бяхме инструктирани да не казваме нито дума на никого извън манастира. Забранено бе дори да го обсъждаме помежду си. Излишно е да споменавам, че никоя от нас не можа да спи в онази нощ. С вълнение очаквахме онова, което предстоеше след броени дни.

Тъй като бях отраснала близо до австрийската граница, говорех добре немски и познавах немската кухня и обичаи. Затова майката игуменка ми възложи да ръководя подготовката за конференцията и аз с радост се съгласих. Бях уведомена, че гостите ще вечерят, а после ще се оттеглят да обсъдят важните делови въпроси. По мое мнение, трапезарията ни бе твърде скромна за подобна проява и реших вечерята да се състои в общата ни всекидневна. Беше прекрасна, с огромна камина и великолепен изглед към езерото и Доломитовите Алпи — истински вдъхновяваща обстановка. Абатисата се съгласи и ми разреши да пренаредя мебелите в стаята, както намеря за добре. Вечерята щеше да се сервира на голяма кръгла маса до един от прозорците. За деловия разговор сложихме дълга правоъгълна маса пред камината. Исках всичко да е безупречно и в завършен вид стаята наистина изглеждаше чудесно. Искрено се радвах, че моите усилия могат да изиграят роля за края на смъртта и разрушенията, които причиняваше войната.

В деня преди срещата пристигна голяма доставка на хранителни продукти: шунки и салами, хляб и макарони, кутии хайвер, бутилки превъзходно вино и шампанско — много от нас не бяха виждали в живота си такива неща, особено откакто бе започнала войната. На следващия ден с помощта на още две сестри приготвих ястие, което според мен щеше да задоволи вкуса на гостите от Рим и Берлин.

Делегатите трябваше да пристигнат в шест вечерта, но в онзи ден валя обилен сняг и всички закъсняха. Представителите от Ватикана дойдоха първи, в осем и трийсет. Бяха трима: епископ Себастиано Лоренци от Държавния секретариат на Ватикана и двамата му млади помощници — отец Феличи и отец Мандзини. Епископ Лоренци огледа стаята, в която щеше да се проведе срещата, и ни поведе към параклиса, за да отслужи литургия. Преди да излезем от параклиса, повтори изричното предупреждение на абатисата да не говорим пред никого за събитията в манастира тази вечер. Добави, че ако някоя от нас наруши заповедта му, ще преживее унижението на отлъчването. Струваше ми се излишно, защото никоя не би дръзнала да прояви неподчинение при пряка заповед от официално лице от Ватикана, но знаех, че духовниците от Курията гледат много сериозно на пазенето на делата си в тайна.

Делегацията от Германия пристигна малко преди десет часа. Също бяха трима: шофьор, който не взе участие в конференцията, сътрудник на име Бекман и лидерът, заместник държавният секретар Мартин Лутер от германското Външно министерство. Никога не ще забравя това име. Представете си, мъж, който се казва Мартин Лутер, да посети римокатолическия манастир „Светото сърце“ в Бренцоне! Беше истински шок. Както и външността на държавния секретар — дребничък, болнав на вид човек, с очила с голям диоптър, през които очите му изглеждаха разкривени. Изглежда, страдаше от мъчителна настинка, защото не преставаше да бърше носа си с бяла кърпа.

Веднага седнаха да вечерят. Хер Лутер и хер Бекман отбелязаха колко красива е стаята и аз се почувствах много горда от постижението си. Сервирах ястието и отворих първите бутилки вино. Вечерта бе приятна, с много смях и приятелски шеги между петимата мъже на масата. Останах с впечатлението, че хер Лутер и епископ Лоренци се познават добре. Явно майката игуменка бе забравила да им каже, че съм от Брунико, далеч на север, защото разговаряха спокойно на немски, когато бях в стаята, навярно заблуждавайки се, че не разбирам езика. Чух доста интересни клюки за аферите в Берлин.

Конференцията започна в полунощ. Епископ Лоренци се обърна към мен на италиански:

— Имаме много работа, сестра Реджина. Погрижете се на масата винаги да има кафе. Ако видите празна чаша, напълнете я.

Всички други сестри вече си бяха легнали. Седнах в преддверието до общата всекидневна. След няколко минути по пижама се появи малкият ни кухненски помощник — сираче, което живееше в манастира. Сестрите му бяха лепнали прякора Чичото — Топчо. Детето се бе събудило от кошмар. Повиках го да поседи при мен. За да му помогна да се успокои, заедно си шепнехме „Броеницата“^[4].

Когато за първи път влязох в стаята, веднага ми стана ясно, че мъжете обсъждат споразумение за край на войната. Държавният секретар Лутер раздаваше на останалите четирима меморандум. Наливайки кафе, успях ясно да го вадя. Имаше две колони, разделени с вертикална линия. Отляво бяха написани имена на държави и територии, а отдясно — цифри. Най-отдолу на страницата бе общият сбор.

Хер Лутер каза:

— Изпълнението на програмата за окончателно решение на проблема с евреите в Европа вече започна. Документът в ръцете ви ми бе предоставен на конференция в Берлин през януари. Както виждате, според нашите изчисления в момента в Европа има единайсет милиона евреи. Тази приблизителна цифра включва териториите, контролирани от Райха и съюзниците му, както и страните, които са неутрални или на страната на врага. — Той замълча и погледна към епископ Лоренци. — Момичето говори ли немски?

— Не, не, хер Лутер. Тя е бедна девойка от района на Гарда. Владее единствено италиански и дори него говори като селянка. Можете спокойно да продължите, докато е тук.

Обърнах се и излязох от стаята, преструвайки се, че не съм разбрала ужасно обидните неща, които свещеникът току-що бе казал за мен на германеца. Навярно срамът е бил изписан на лицето ми, защото, когато се върнах в преддверието, Топчо попита:

— Какво има, сестра Реджина?

— Нищо, нищо, просто съм малко уморена.

— Ще продължим ли с „Броеницата“?

— Ти я кажи, момчето ми. Но тихичко, моля те.

Момчето отново започна да рецитира молитвата, но след броени минути заспа. Леко открехнах вратата, за да чувам какво се говори във всекидневната. Все още думата имаше хер Лутер. Ето какво чух в онази нощ, доколкото разбрах и запомних:

— Въпреки големите ни усилия да запазим евакуацията в тайна, за съжаление е изтекла информация. От посланика ни във Ватикана разбрах, че някои сведения са достигнали до ушите на Светия отец.

Епископ Лоренци отвърна:

— Това е истина, хер Лутер. Боя се, че новината за евакуацията достигна до Ватикана. Британците и американците оказват огромен натиск върху Светия отец да направи публично изявление.

— Мога ли да говоря откровено, епископ Лоренци?

— Това е целта на тази среща, нали?

— Програмата за окончателното решаване на проблема с евреите е в ход. Техниката е налице и негово Светейшество не може да стори нищо, за да я спре. Би могъл само да влоши положението, а знам, че това е последното, което Светият отец желае.

— Така е, хер Лутер. Но как един протест ще влоши положението с евреите?

— Изключително важно е залавянето и депортирането да протича гладко и с минимум съпротива и истерии. Елементът на изненада е ключов фактор. Ако Светият отец излезе с протестна нота, придружена от ясно предупреждение каква съдба очаква евреите след депортирането им на изток, това ще затрудни прочистването. Много от тях ще успеят да се укрият и да избягат от нашите сили.

— Логиката ви не може да бъде оспорена, хер Лутер.

В този момент реших, че е време да предложа на делегатите още кафе. Отместих главата на детето от скута си, почуках на вратата и изчаках епископ Лоренци да ме покани да вляза.

— Още кафе, Ваша милост?

— Ако обичате, сестра Реджина.

Разговорът прекъсна, докато напълних чашите им и излязох от стаята. Тогава представителят на германското правителство продължи. Отново оставих вратата леко открехната, за да чувам какво казва.

— Има още една причина, поради която е важно Светият отец да не надига глас за протест. Много от онези, които ни сътрудничат при тези необходими усилия, са добри католици. Ако папата заклейми постъпките им или ги заплаши с отлъчване, може би това ще ги разколебае относно работата, която вършат.

— Бъдете сигурен, хер Лутер, че последното, което би направил Светият отец, е да отлъчва католици в момент като този.

— Не бих дръзнал да поучавам Църквата как да постъпва, но имаме основания да смятаме, че за всички, включително и за Светия престол, е най-добре папата да запази мълчание.

— Интересно ми е да чуя вашето компетентно мнение, хер Лутер.

— Погледнете цифрата, която изложих пред вас. Представете си — единадесет милиона евреи! Почти невъобразимо! Ще се справим с тях възможно най-бързо и ефективно, но все пак Райхът си е поставил трудна задача. Какво ще стане, ако — не дай си боже! — Германия загуби войната срещу Сталин и болшевишката му банда? Опитайте се да си представите как милиони депортирани евреи в Европа в края на войната, живи и нежелани, се надигат да искат право на емиграция в Палестина. Ционистите и приятелите им във Вашингтон и Лондон ще тържествуват. Ще бъде невъзможно да се избегне създаването на дом за еврейската нация в Палестина. Назарет — под еврейско управление. Витлеем — под еврейско управление. Йерусалим — под еврейско управление. Всички свети места — под еврейско управление! Ако имат своя държава, ще получат правото да изпратят дипломати в цял свят, както Ватиканът. Юдаизмът, древният враг на Църквата, ще е поставен на едно ниво със Светия престол. Еврейската държава ще стане основа за световно еврейско господство. Това ще се превърне в истинска катастрофа за Римокатолическата църква — с непредвидими измерения, и тя вече се задава на хоризонта, ако не успеем напълно да заличим еврейската раса в Европа.

Последва дълго мълчание. Не можех да видя какво става вътре, но си представях сцената. Сигурна бях, че лицето на епископ Лоренци е пламнало след тази чудовищно жестока реч. Във въображението ми той се готвеше да се нахвърли върху мъжа от Берлин, гръмогласно заклеймявайки нацистите и тяхната война срещу евреите. Вместо това, ето какво чух през открехнатата врата в онази нощ:

— Както знаете, хер Лутер, ние, членовете на „Крукс Вера“, горещо поддържаме националсоциализма и похода му срещу болшевиките. Досега работихме много дискретно и все пак съвестно за съобразяване на политиката на Ватикана със стремежа към общата ни цел: свят, свободен от болшевишката заплаха. Не мога да наредя на папата какво да каже по повод ситуацията. Мога само да му предложа най-добронамерен съвет с възможно най-въздействащите думи и да се надявам да го приеме. Уверявам ви в следното: в момента той е склонен да мълчи по въпроса. Вярва, че протестът му само ще направи положението на германците католици по-комплицирано. Освен това не изпитва симпатии към евреите и вярва, че в много отношения заслужават това, което ще ги сполети. Вашите разсъждения за бъдещето на Палестина добавят ново мощно оръжие към арсенала ми. Сигурен съм, че негово Светейшество ще бъде заинтригуван да чуе всичко това. Но все пак ви моля да процедирате по такъв начин, че да не засилвате, макар и непреднамерено, натиска върху него. Светият престол не желае да чувства принуда.

— Разбира се, ще се вслушам в забележките ви, епископ Лоренци. Още веднъж доказахте, че сте истински приятел на немския народ и верен съюзник в борбата ни срещу болшевизма и евреите.

— За ваше щастие, хер Лутер, във Ватикана има още един верен приятел на немския народ — човек, който значително ме превъзхожда по сан. Той ще приеме съветите ми. Що се отнася до самия мен, ще се радвам да се отървем от тях.

— Мисля, че си заслужава да вдигнем тост.

— Съгласен съм. Сестра Реджина?

Влязох в стаята. Краката ми трепереха.

— Донесете ни бутилка шампанско — нареди епископът на италиански, а после добави: — Не, сестра, донесете две. Тази вечер имаме повод за празнуване.

Минута по-късно се върнах с две бутилки. Едната гръмна, когато я отворих, и шампанското се разля по пода и униформата ми.

— Казах ви, че е селянка — каза епископът. — Сигурно го е разклатила по пътя.

Здравата се посмяха за моя сметка и отново трябваше да се престоря, че не съм разбрала. Налях шампанското и поисках да се оттегля, но епископ Лоренци хвана ръката ми.

— Останете да пийнете с нас, сестра Реджина.

— Не, не мога, Ваша милост. Не е редно.

— Глупости! — Той се обърна към хер Лутер и го попита на немски дали мога да пийна чаша шампанско с тях, след като съм се потрудила да приготвя вечерята.

— Ja, ja — извика хер Лутер. — Всъщност настоявам.

И така останах там с изцапаната си униформа и пих от тяхното шампанско. Престорих се, че не разбирам, когато се поздравиха за много ползотворната вечер. Преди да си тръгнат, стиснах ръката на убиеца на име Лутер и целунах пръстена на неговия съучастник епископ Лоренци. Все още усещам горчивия вкус на устните си.

Щом се прибрах в стаята си, с мъка записах дословно всичко, което бях чула. После лежах будна до зори. Беше нощ на безкрайна агония.

Пиша това сега, в една септемврийска вечер на 1947 г. Вечерта преди сватбата, която никога не съм желала. Ще се омъжа за човек, към когото изпитвам привързаност, но не и любов. Постъпвам така, защото е по-лесният изход. Как мога да им кажа истинската причина за напускането си? Кой би повярвал на подобна история?

Нямам намерение да разказвам на никого за онази нощ, нито пък да показвам този документ. Това е документ на срама. Смъртта на шест милиона тежи на съвестта ми. Знаех какво ги очаква, а си мълчах. Понякога ми се явяват нощем — с измършавели тела и в затворнически дрехи — и ме питат защо не съм проговорила в тяхна защита. Нямам приемлив отговор. Бях една обикновена монахиня от Северна Италия. Те бяха най-влиятелните мъже в света. Какво можех да сторя? Какво можеше да стори която и да е от нас?

Залитайки, Киара влезе в тоалетната. След миг Габриел чу неудържимото й повръщане. Антонела Хубер остана смълчана на мястото си. Влажните й очи се взираха с празен поглед през остъклените врати в градината, разлюляна от вятъра. Габриел гледаше листовете в скута й, старателно изписани с красивия почерк на сестра Реджина Каркаси. Мъчително бе да слуша записките й, но в същото време го обзе прилив на гордост. Тези няколко пожълтели страници бяха изключително ценен документ, който съвършено се връзваше със събраните вече сведения от различни източници. Нима Личо, старецът от манастира, не го бе насочил към сестра Реджина и Лутер? Нима Алесио Роси не му бе казал за мистериозното изчезване на двама свещеници от Немския отдел на Държавния секретариат, монсеньорите Феличи и Мандзини? Нима сестра Реджина Каркаси не бе посочила същите двама свещеници като придружители на епископ Себастиано Лоренци, официален представител на Секретариата на Ватикана, член на „Крукс Вера“, приятел на Германия?

За ваше щастие, хер Лутер, във Ватикана има още един верен приятел на немския народ — човек, който значително ме превъзхожда по сан.

Ето това бе обяснението за необяснимото. Защо Пий XII бе останал мълчалив пред най-тежкия случай на масови убийства в историята? Дали защото Мартин Лутер бе убедил влиятелния член на Държавния секретариат и на тайния орден „Крукс Вера“, че заклеймяването на холокоста от папата неизбежно ще доведе до създаване на еврейска държава в Палестина и еврейска власт над християнските свещени места? Ако беше така, това обясняваше защо „Крукс Вера“ толкова упорито се опитва да запази срещата в Бренцоне в тайна: защото тя свързваше ордена, следователно и Църквата, с избиването на шест милиона евреи в Европа.

Клара излезе с влажни и зачервени очи от тоалетната и отново седна до Габриел. Антонела Хубер откъсна поглед от градината и тъмните й очи се спряха на лицето на младата жена.

— Вие сте еврейка, нали?

Киара кимна и повдигна брадичка.

— От Венеция съм.

— Във Венеция е имало жестоко прочистване. Докато майка ми е живеела спокойно зад стените на „Светото сърце“, нацистите и приятелите им са измъквали евреите от домовете им. — Антонела погледна Габриел. — А вие?

— Семейството ми беше от Германия. — Не каза нищо повече. Нямаше какво да добави.

— Можела ли е майка ми да стори нещо, за да им помогне? — Тя отново се загледа навън. — И аз ли имам вина? Трябва ли да плащам за греха на майка си?

— Не вярвам в колективната вина — отвърна Габриел. — Що се отнася до майка ви, нямало е какво да стори. Дори ако не се бе подчинила на заповедите на епископа и бе разказала на някого за срещата в Бренцоне, нищо нямаше да се промени. Лутер е бил прав. Техниката е била налице, избиването е започнало и нищо — освен поражението на нацистка Германия — не би могло да го спре. А и никой не би й повярвал.

— Може би и сега никой няма да й повярва.

— Това е унищожителен документ.

— Смъртна присъда — каза Антонела. — Просто ще го обявят за изфабрикуван. Ще кажат, че се опитвате да разклатите устоите на Църквата. Винаги постъпват така.

— Имам достатъчно доказателства, които потвърждават достоверността му, и ще е невъзможно да го отхвърлят като скалъпен. Майка ви е била безсилна да стори каквото и да било през 1942-а, но вече не е. Дайте ми бележките, които е написала със собствената си ръка. Важно е да разполагам с оригинала.

— Ще го получите при едно условие.

— Какво е то?

— Да унищожите хората, които убиха майка ми.

Габриел протегна ръка.