Даниъл Силва
Изповедникът (20)

20. Рим

Шимон Пацнер пристигна в тайната квартира в осем часа на следващата сутрин. Бе нисък, набит, с коси като стоманеносива вълна и белези от акне върху широките скули. По небръснатото лице и тъмните кръгове около очите му личеше, че не е спал. Безмълвно си наля чаша кафе и стовари сутрешните вестници върху кухненската маса. Стрелбата в квартал Сан Лоренцо бе водеща новина във всичките. Габриел, все още замаян от болкоуспокояващите, ги погледна, но нямаше сили дори да направи гримаса.

— Предизвикал си истински хаос в моя град. — Пацнер преполови кафето си на един дъх и се намръщи. — Представи си изненадата ми, когато получих тревожния сигнал, че великият Габриел Алон е загазил и трябва спешно да го измъкна. Редно беше някой от булевард „Цар Саул“ да прояви малко разум и да ми съобщи, че Габриел Алон е пристигнал в града, за да очисти някого.

— Не съм дошъл в Рим, за да убивам.

— Глупости! — сопна се Пацнер. — Точно това правиш.

Той вдигна поглед, когато в стаята влезе Киара. Бе облечена с хавлиен халат, а косите й, все още влажни от душа, бяха пригладени назад. Наля си кафе и седна на масата до Габриел.

Пацнер продължи:

— Знаеш ли какво ще стане, ако италианците разберат кой си? Това ще провали партньорството ни. Никога вече няма да работят с нас.

— Зная — отвърна Габриел. — Но не съм дошъл да убивам никого. Опитаха се да убият мен.

Пацнер издърпа стол и седна, облегнал пълните си ръце на масата.

— Какво правеше в Рим, Габриел? Не ми разправяй врели-некипели.

Когато Габриел го осведоми, че е пристигнал във връзка с работа за Шамрон, шефът на щаба отметна едрата си глава назад и изпусна въздуха от дробовете си към тавана.

— Шамрон? Ето защо никой на булевард „Цар Саул“ не знае с какво си се захванал. За бога! Трябваше да се досетя, че зад това стои старецът.

Габриел реши, че дължи обяснение на Пацнер. Безразсъдно беше да дойде в Рим след убийството на Питър Малоун. Беше подценил способностите на враговете си и бе създал огромна бъркотия, с която Шимон трябваше да се справи. Изпи чаша кафе, за да проясни съзнанието си, и му разказа историята от самото начало. През цялото време Киара остана с поглед, прикован в него. Отначало Пацнер успя да запази спокойствие, но към края вече нервно пушеше.

— Изглежда, са проследили Роси — каза Пацнер. — Той ги е довел при теб.

— Явно знаеше, че е под наблюдение. В стаята ми не се отдели от прозореца. Видя ги да идват, но твърде късно.

— Имаше ли нещо в онази стая, което може да издаде връзката ти със Службата?

Габриел поклати отрицателно глава и попита Шимон дали е чувал за групировка, наречена „Крукс Вера“.

— В Италия се носят какви ли не слухове за тайни общества и интриги във Ватикана — каза Пацнер. — Помниш ли скандала с П-2^[1] през осемдесетте?

Смътно, помисли си Габриел. Напълно случайно италианската полиция се бе натъкнала на документ, разкриващ съществуването на тайно дясно общество, което като червей си проправя път към най-високите етажи на властта, военните сили и разузнаването. Говореше се, че е проникнало и във Ватикана.

— Чувал съм името „Крукс Вера“ — продължи Шимон, — но никога не съм обръщал особено внимание. Поне досега.

— Кога трябва да замина?

— Ще те прехвърлим довечера.

— Къде?

Пацнер наклони глава на изток и непоколебимостта в очите му издаде, че има предвид Израел.

— Не искам да се връщам в Израел. Искам да открия кой уби Бенджамин.

— Сега не можеш да отидеш никъде в Европа. Свършено е с теб. Прибираш се у дома — и точка. Шамрон вече не е шеф. Лев е шефът и не иска да си навлече неприятности заради поредната авантюра на стареца.

— Как ще ме измъкнете от страната?

— По същия начин като Вануну. По вода.

— Ако не ме лъже паметта, това също беше една от авантюрите на Шамрон.

Мордехай Вануну бе недоволен работник от завода за ядрено оборудване „Димона“, разкрил пред лондонски вестник съществуването на израелски ядрен арсенал. Жена агент на име Шерил бен Тов го бе подмамила от Лондон в Рим, където го отвлякоха и откараха с малка лодка до израелски плавателен съд, който чакаше на Италианското крайбрежие. Малцина извън Службата знаеха истината за този епизод: че предателството на Вануну и издаването на израелски тайни е планирано и режисирано от Ари Шамрон като начин да предупреди враговете на Израел, че нямат шанс да преодолеят ядрената пропаст, и същевременно да остави на Израел възможността официално да отрича, че притежава ядрено оръжие.

— Вануну напусна Италия вързан и упоен със солидна доза опиат — каза Пацнер. — На теб ще ти спестим тези неудобства, стига да си послушен.

— Откъде ще отплаваме?

— Брегът до Фиумичино е идеалното място. В девет вечерта ще се качиш на моторница. На пет мили от брега ще се прехвърлиш в яхта за презокеанско плаване с екипаж от един човек. Той е агент на тайните служби, но дълги години е бил капитан на боен катер. Ще те откара до Тел Авив. Няколко дни по море ще ти се отразят добре.

— Кой ще кара лодката до яхтата?

Пацнер погледна Киара.

— Отраснала е във Венеция. Страшно добра е с моторниците.

— Както и с мотоциклетите — отбеляза Габриел.

Пацнер се наведе над масата.

— Трябва да видиш как борави с берета.

* * *

Ерик Ланге пристигна на летище Фиумичино в девет сутринта. След като мина през митницата и паспортния контрол, забеляза човека на Рашид Хусейни. Държеше картонена табела с надпис: „Трансеуро Текнолоджис — г-н Бауман“. На покрития паркинг отвън го чакаше очукана бежова ланча, която агентът подкара с изключителна предпазливост. Представи се с името Азис и заговори на английски с лек британски акцент. И той като Хусейни имаше вид на човек от академичните среди.

Откара го до стара жилищна кооперация в подножието на хълма Авентин и го поведе по олющено стълбище, което се виеше спираловидно към тъмния горен етаж. В апартамента нямаше нищо, освен телевизор, включен към сателитна антена на малкия балкон. Азис даде на Ланге пистолет, деветмилиметров „Макаров“ с монтиран в цевта заглушител, а после свари турско кафе в кухненския бокс. Следващите три часа прекараха седнали с кръстосани крака на пода като бедуини, пиейки кафе и гледайки по „Ал Джазира“ новините за битките за територия. Палестинецът пушеше една след друга американски цигари. При всеки кадър с престрелка бълваше поредица ругатни на арабски.

В два следобед той слезе да донесе хляб и сирене от магазина на партера. Когато се върна, завари Ланге да гледа с интерес кулинарно предаване по американски кабелен канал. Свари още кафе и включи отново на „Ал Джазира“, без да поиска разрешение. След лекия обяд Ланге подложи шлифера си като възглавница и се изтегна на голия под да подремне. Събуди го звънът от мобилния телефон на Азис. Отвори очи и видя, че арабинът записва нещо върху хартиена кесия.

Азис затвори и отново впери поглед в телевизора. Водещият задъхано коментираше кадри на стрелба на израелски войници по тайфа палестински момчета.

Арабинът запали нова цигара и погледна Ланге.

— Да вървим да убием копелето.

* * *

До залез болката в раната на Габриел намаля и апетитът му се възвърна. Киара приготви фетучини с гъби и сметана и после изгледаха вечерните новини. Първите десет минути от емисията бяха посветени на издирването на атентатора срещу папата. Докато вървяха кадри на тежковъоръжени полицейски патрули по летищата и границите, говорителят описа акцията като едно от най-мащабните издирвания в историята на Италия. Когато на екрана се появи снимката на Габриел, Киара стисна ръката му.

След вечеря тя направи чиста превръзка на раната и му инжектира нова доза антибиотик. Предложи му болкоуспокояващо, но той отказа. В осемнайсет и трийсет се преоблякоха. Прогнозата бе за дъжд и бурно море, затова сложиха подходящи дрехи: ватирано бельо, непромокаеми горни дрехи и гумени ботуши, обути върху непромокаеми чорапи. Пацнер бе оставил на Габриел фалшив канадски паспорт и деветмилиметрова „Берета“. Габриел скри паспорта в джоб с цип на якето си и пъхна беретата в отворен външен джоб за лесен достъп.

Пацнер пристигна в шест. Закръгленото му лице бе намръщено, а движенията — резки и енергични. Докато пиеха по чаша кафе, накратко ги осведоми какво ги очаква. Измъкването от Рим щеше да е най-опасната част. Полицията бе завардила пътищата и спираше случайни граждани за проверка из целия град. Деловият му тон поуспокои нервите на Габриел.

В деветнайсет часа излязоха от апартамента. Слизайки по стълбите, Пацнер изрече няколко думи на отличен италиански така, че да се чуе. В двора имаше паркиран тъмносив микробус за доставки „Фолксваген“. Шимон се настани на предната седалка, а Габриел и Клара влязоха през страничната врата в отделението за товар. Подът беше студен. Шофьорът запали двигателя и включи чистачките. Носеше син анорак, а бледите ръце, които стискаха волана, бяха като на пианист. Пацнер го наричаше Рувен.

Микробусът рязко потегли, премина през сводестия вход на двора, зави надясно и се вля в движението. Седнал на пода отзад, Габриел виждаше само нощното небе и светлината от фаровете на преминаващите коли. Знаеше, че се движат на запад. За да избегнат постовете по централните римски булеварди и магистралата, Пацнер бе избрал маршрут до морето по странични и глухи улици.

Габриел забеляза, че Киара се взира в него. Опита се да срещне погледа й, но тя извърна глава. Той опря глава на стената и затвори очи.

* * *

По краткия път от хълма Авентин до стария дворец, намиращ се на върха на Яникулум, Азис бе осведомил Ланге за последните новини. От няколко години палестинското разузнаване знаеше, че Шимон Пацнер е агент на израелските тайни служби. Бяха проследили прехвърлянията му от щаб на щаб и пътя на кариерата му. В Рим, където се предполагаше, че той е началникът, го държаха под постоянно наблюдение. Два пъти този ден — веднъж рано сутринта и отново късно следобед, бе посетил апартамент в дворец на хълма Яникулум, превърнат в жилищна кооперация. Разузнаването на ООП отдавна подозираше, че имотът е израелска тайна квартира. Случаят беше особен, връзката — косвена, но предвид обстоятелствата изглеждаше доста вероятно Габриел Алон, убиецът на Абу Джихад, да е вътре.

Паркирали на улицата, на сто метра разстояние от стария дворец, Ланге и Азис наблюдаваха и чакаха. Прозорците само на два от апартаментите откъм улицата светеха — на втория и на последния етаж. Капаците на последния бяха спуснати. Ланге запомни наемателите, които пристигнаха: две момчета с мотоскутери; жена с малък двуместен фиат; мъж на средна възраст с дъждобран, който слезе от градски автобус. Тъмносив микробус „Фолксваген“ с шофьор в синьо непромокаемо яке влезе във вътрешния двор.

Ланге погледна часовника си.

Десет минути по-късно микробусът изпълзя от двора и сви към улицата. Когато профуча покрай тях, Ланге забеляза, че отпред се е качил пътник. Рязко смушка Азис в ребрата. Палестинецът запали, нарочно изчака известно време, после обърна и потегли след микробуса.

* * *

Пет минути след като напуснаха тайната квартира, мобилният телефон на Шимон Пацнер звънна. Бе взел предпазната мярка зад тях да се движи кола с втори екип, който да съобщава дали не ги следят. Обаждането от този екип в момента можеше да означава две неща: или че няма преследвачи и трябва да продължат към брега по плана, или „проблем, преминете към резервния вариант“.

Пацнер натисна бутона за разговор и вдигна телефона към ухото си. Мълчаливо слуша няколко секунди, а после промърмори:

— Задръжте ги при първа възможност. — Прекъсна връзката и погледна шофьора. — Имаме си компания, Рувен. Бежова ланча, две коли зад нас.

Шофьорът натисна газта и микробусът се понесе напред. Габриел пъхна ръка в джоба си и стисна беретата за кураж.

* * *

За Ланге бясната скорост на микробуса бе потвърждение, че Габриел Алон е вътре. Освен това означаваше, че са ги засекли, елементът на изненадата е загубен и убийството на Алон е възможно само с яростно преследване и стрелба, а това противоречеше на професионалните принципи на Ерик. Той убиваше с хитрост и изненада. Появяваше се там, където най-малко го очакват, и безшумно се измъкваше. Престрелките бяха за командосите и аматьорите, а не за професионалните наемни убийци. Но за нищо на света не би допуснал Алон да се отърве толкова лесно. Макар и с неохота, той нареди на Азис да продължи преследването. Палестинецът зае удобна поза и силно натисна педала за газта, опитвайки се да не изостава.

Две минути по-късно купето на ланчата се изпълни с ослепителна халогенна светлина. Ланге бързо хвърли поглед назад и видя характерните фарове на мерцедес на няколко сантиметра от задната броня. Мерцедесът се отклони вляво и дясната част на предната му броня се изравни с лявата на ланчата.

Ланге се подпря на таблото. Мерцедесът ускори и изви към другата кола. Ланчата се разтърси от удара и бясно се завъртя по посока на часовниковата стрелка. Азис изкрещя и отчаяно сграбчи волана. Ерик се вкопчи в страничната облегалка, очаквайки да се преобърнат.

Това не се случи. След мигове, които му се сториха цяла вечност, ланчата спря с лице към насрещното движение. Ланге се обърна, надникна през задното стъкло и видя как микробусът и мерцедесът изчезнаха зад едно възвишение.

* * *

Час и половина по-късно микробусът спря на паркинг срещу брулен от вятъра бряг. Мощният рев на джъмбо джет, който се спускаше от черното небе, доказваше, че се намират близо до пистата на летище Фиумичино. Киара слезе и тръгна към водата, за да се увери, че е чисто. Микробусът вибрираше от порива на вятъра. Две минути по-късно тя се върна и кимна. Пацнер стисна ръката на Габриел и му пожела късмет. После погледна Киара.

— Ще чакаме тук. Побързайте.

Габриел тръгна след нея по скалистия бряг. Стигнаха до лодката — триметров „Зодиак“, и я довлякоха до леденостудената вода. Моторът запали без проблем. Киара умело изведе лодката в морето и тъпият й нос се понесе над развълнуваната повърхност, докато Габриел гледаше към чезнещите светлини на отдалечаващия се бряг. Италия — страна, която обичаше, място, където; беше намерил спокойствие след операцията „Божи гняв“. Запита се дали някога ще може да се върне там.

Киара извади от джоба на якето си радиостанция и произнесе няколко думи в микрофона. Миг по-късно, пред тях засияха светлините на моторна яхта.

— Е — каза тя и посочи натам, — това е транспортът ти за дома.

Смени курса, отвори клапана и лодката запрепуска по белите гребени на вълните. На петдесет метра от яхтата угаси двигателя и тихо се плъзна към кърмата. Едва сега за първи път погледна Габриел.

— Ще дойда с теб.

— Какво говориш?

— Ще дойда с теб — решително повтори тя.

— Заминавам за Израел.

— Не, заминаваш за Прованс, където ще откриеш дъщерята на Реджина Каркаси. А аз идвам с теб.

— Ще ме закараш до яхтата и ще се върнеш обратно.

— Дори с канадски паспорт, точно сега не можеш да отидеш никъде в Европа. Не можеш нито да наемеш кола, нито да се качиш в самолет. Нуждаеш се от мен. А ако Пацнер лъже? Ако на борда има двама души, а не само един?

Габриел трябваше да признае, че тя има право.

— Постъпваш безразсъдно, Киара. Ще провалиш кариерата си.

— Не, няма. Ще кажа, че ти си ме принудил да те придружавам против волята ми.

Габриел вдигна поглед към яхтата, която изглеждаше все по-голяма. Киара заслужаваше поздравления. Бе избрала идеалния момент да заложи капана си.

— Защо? — попита той. — Защо искаш да направиш това?

— Баща ми каза ли ти, че неговите баба и дядо са били сред възрастните евреи, измъкнати от гетото и депортирани в Аушвиц? Каза ли ти, че са умрели там, заедно с всички други?

— Не спомена.

— Знаеш ли защо не ти е казал? Защото дори сега, след толкова години, за него е твърде мъчително да разказва за тях. Може да изрецитира имената на всички венециански евреи, убити в Аушвиц, но не се решава да промълви и дума за собствените си баба и дядо. — Киара извади беретата от джоба си и зареди. — Ще дойда с теб да открием онази жена.

„Зодиак“-ът се блъсна в кърмата на яхтата. На палубата се появи силует, който погледна към тях над парапета. Габриел развърза въжето и задържа лодката стабилно, докато Киара се изкачи по стълбата. Последва я. Когато стигна до палубата, капитанът вече стоеше с вдигнати ръце и израз на безкрайно недоумение на лицето.

— Съжалявам — каза Габриел. — Има малка промяна в плана.

* * *

Киара бе донесла спринцовка и шишенце приспивателно. Поведоха капитана към бокса под палубата и вързаха китките и глезените му с въже. Мъжът се съпротивлява няколко секунди, докато Киара повдигаше ръкава му, но когато Габриел притисна гърлото му, престана и й позволи да му постави инжекцията. Щом сънотворното подейства, Габриел провери възлите. Бяха достатъчно здрави, за да не може да се развърже, но нямаше да прекъснат притока на кръв към дланите и ходилата му.

— Колко трае действието на това приспивателно?

— Десет часа, но той е едър. Ще му инжектирам нова доза в осем.

— Само не убивай горкия нещастник. От нашите е.

— Ще се оправи.

Тръгнаха към мостика. На масата бе разгъната карта на водите до западното крайбрежие на Италия. Провери местоположението им на GPS дисплея и бързо очерта курс. Включи двигателите, насочи яхтата в желаната посока и заплаваха на север, към протоците между островите Елба и Корсика.

Киара се обърна към Габриел, който я гледаше с възхищение, и каза:

— Ще имаме нужда от кафе. Ще се погрижиш ли за това?

— Ще направя каквото мога.

— По някое време тази вечер.

— Тъй вярно.

* * *

Шимон Пацнер стоеше на брега неподвижен, с обувки, пълни с морска вода, и мокри до коленете крачоли, като статуя, която дълго време е стояла потопена и най-сетне бавно се показва от оттеглящите се води. Повдигна радиостанцията към устните си и за последен път се опита да се свърже с Киара. Мълчание.

Трябваше да се е върнала преди час. Имаше две вероятности, никоя от които не беше приятна. Вероятност номер едно: нещо да се е объркало и да са се загубили. Номер две: Алон…

Пацнер ядосано хвърли радиостанцията си във водата с израз на искрено презрение и бавно закрачи обратно към микробуса.

* * *

Ерик Ланге разполагаше с достатъчно време да хване нощния влак за Цюрих. Накара Азис да свие по тиха странична уличка близо до железопътната линия, която тръгваше от Стационе Термини, и му каза да угаси двигателя. Палестинецът изглеждаше озадачен.

— Защо искаш да те оставя тук?

— В момента всеки полицай в Рим търси Габриел Алон. Със сигурност са завардили гарите и летищата. Най-добре е човек да не показва лицето си, ако не е абсолютно наложително.

Палестинецът сякаш прие обяснението му. Ланге забеляза влак, който потегли от гарата. Търпеливо изчака удобен момент.

— Кажи на Хусейни, че ще му се обадя в Париж, когато нещата се успокоят — каза Ерик.

— Съжалявам, че тази нощ не успяхме.

Ланге сви рамене.

— С малко късмет, ще ни се удаде друга възможност.

Изведнъж влакът се озова точно до тях и в колата отекна металическото му скърцане. Ерик се възползва от шанса си. Отвори вратата и слезе. Азис се наведе над предната седалка и извика, но шумът на влака заглуши думите му.

— Какво? — попита с ръка до ухото. — Не те чувам.

— Пистолетът — повтори Азис. — Забрави да ми дадеш пистолета.

— А, да.

Ланге извади „Макаров“-а със заглушител от джоба на якето си и го насочи срещу него. Палестинецът протегна ръка да го вземе. Първият куршум проби дланта му, преди да се забие в гърдите му. Вторият остави голяма точка точно над дясното му око.

Ерик хвърли пистолета на предната седалка и влезе в гарата. Пътниците на влака за Цюрих тъкмо се качваха. Намери купето си в спалния вагон първа класа и се изтегна на удобното легло. Двайсет минути по-късно, когато влакът преминаваше през северните предградия на Рим, той затвори очи и моментално заспа.