Даниъл Силва
Изповедникът (19)

19. Рим

Виа Джоберти бе озарена от примигващи сини светлини. Акиле Бартолети излезе от пансиона „Абруци“ и забеляза колата на Карло Казагранде сред суматохата. Шефът на италианската служба за сигурност се приближи с уверена походка на влиятелен началник и се качи на задната седалка.

— Вашият терорист е адски добър с пистолета, генерале. Дано никога не успее да се доближи до Светия отец.

— Колко жертви има?

— Четирима убити карабинери и още шестима ранени.

— Мили боже! — промърмори Казагранде.

— Има още един прострелян. Детективът от Държавната полиция Алесио Роси. Очевидно се е намирал в стаята на атентатора, когато карабинерите са нахлули. Бог знае защо, Роси се е опитал да избяга заедно с него.

Казагранде се престори на изненадан. Тонът, с който Бартолети изрече следващия въпрос, издаде, че представлението му не е било достатъчно убедително.

— Има ли нещо във връзка с тази афера, което сте пропуснали да ми съобщите, генерале?

Казагранде срещна изпитателния му поглед и бавно поклати глава.

— Казах ти всичко, което зная, Акиле.

— Разбирам.

Казагранде се опита бързо да смени темата:

— Какво е състоянието на Роси?

— Мъртъв е, за съжаление.

— Израелецът ли го е убил?

— Не, изглежда, застреляли са го карабинерите.

— Имаше ли нещо в стаята?

— Само дрехи. Никакви документи, нищо, което да издава самоличността му. Вашият човек е опитен.

Казагранде погледна към отворения прозорец на втория етаж. Беше се надявал историята да приключи тихомълком. Сега трябваше да използва обстоятелствата в свой интерес.

— Съдейки по представянето му тази вечер, няма съмнение, че е професионалист.

— Не мога да оспоря това заключение, генерале.

— Що се отнася до Роси, може би по някакъв начин се е замесил в неговия заговор.

— Може би — съгласи се Бартолети, макар и да не изглеждаше убеден.

— Не бива да допускаме израелецът да напусне Рим при никакви обстоятелства.

— В момента го издирват сто полицаи.

— Няма дълго да остане в Рим. Ще замине при първа възможност. На ваше място бих затворил изходите на града. Поставете охрана на всяка гара и автогара.

Изражението на Бартолети издаде, че му е неприятно да се отнасят с него като с некомпетентен новак, който се нуждае от указания как да ръководи издирването на беглец.

— Според мен на този етап аферата не засяга Ватикана, генерал Казагранде. В края на краищата убити са италиански полицаи на италианска територия. Ще проведем издирването така, както намерим за добре, и ще информираме Службата за сигурност на Ватикана за развоя на събитията.

Ученикът се обръща срещу учителя си, помисли си Казагранде. Такава бе природата на всички подобни връзки.

— Разбира се, Акиле — снизходително каза той. — Не те подценявам.

— Не се чувствам подценен, генерале. Но не бих хранил големи надежди, че този човек просто ще изчезне. Лично аз съм любопитен да узная какво е правил инспектор Роси в стаята му. Предполагам, вие също.

Бартолети изскочи от колата, без да дочака отговор, и се оттегли с бързи крачки. Шофьорът на Казагранде надникна в огледалото за обратно виждане.

— Обратно към Виа Пинчана ли, генерале?

Казагранде поклати отрицателно глава.

— Към Ватикана.

* * *

От павилион за сувенири близо до Форума Габриел си купи тъмносин памучен пуловер с качулка и надпис Viva Roma^[1]!, щампован на гърдите. В една обществена тоалетна свали ризата си и я пъхна в кошчето за смет. Едва сега забеляза, че отляво го е одраскал куршум, оставяйки кървава следа на кръста му. Изтри кръвта с тоалетна хартия и внимателно облече новия пуловер. Беретата на Роси все още стоеше пъхната в колана на дънките му. Излезе и тръгна на север — към Пиаца Навона.

Бе позвънил за втори път на номера за спешни случаи. Вдигна същата жена и му каза да отиде в църквата „Санта Мария дела Паче“. Вътре, до изповедалнята, трябваше да го чака мъж с бежов шлифер и сгънат брой на „Л’Осерваторе Романо“. Агентът щеше да му каже кое е следващото място, където да отиде.

Първата му грижа сега беше да не вкара в капан спасителите си. Смеси се с туристите и обикновените жители на Рим по тесните улички и алеи на историческия център, като се стараеше да се движи далеч от оживени булеварди. Все още чуваше воя на полицейските сирени в далечината, но знаеше, че никой не го следи.

На Пиаца Навона карабинерите патрулираха по двойки. Габриел вдигна качулката си и се присъедини към публиката на музикант, който свиреше на класическа китара до един фонтан. Забеляза, че северният край не е заварден от полицията. Обърна се, прекоси площада и тръгна по тясна алея към входа на църквата. На стъпалата седеше просяк. Габриел мина покрай него и влезе.

Лъхна го мирис на тамян. Спомни си за Венеция и тишината в „Сан Дзакария“. Само преди две седмици спокойно работеше върху възстановяването на една от най-важните картини в Италия. А сега всеки полицай в страната го търсеше. Запита се дали някога ще може да се върне към предишния си живот.

Спря до съда със светена вода, размисли и продължи. Пред мемориален свещник бе коленичила възрастна жена. Срещу вратите на изповедалнята седеше мъж с бежов шлифер. На скамейката имаше брой на „Л’Осерваторе Романо“, сгънат надве. Габриел се настани до него.

— Ранен сте — каза мъжът с шлифера. Габриел се наведе и видя, че пуловерът му е напоен с кръв. — Имате ли нужда от лекар?

— Не съм толкова зле. Да тръгваме.

— Аз оставам тук. Задачата ми е само да ви предам съобщението.

— Къде трябва да отида?

— Пред църквата е паркиран мотоциклет БМВ, сив металик. Мотористът е с тъмночервена каска.

Габриел излезе навън. Мотоциклетът беше там. Когато го видя да се приближава, мотористът натисна стартера и двигателят забръмча. Габриел преметна крак над седалката зад него и обви ръце около кръста му. После бързо се вляха в потока от превозни средства към реката.

Очевидно агентът, който караше мотоциклета, беше жена: заоблен ханш, тънка талия и стройни бедра в сини дънки, буйни коси, подаващи се под каската. Бяха къдрави и ухаеха на жасмин и тютюн. Габриел бе сигурен, че този аромат му е познат.

Профучаха по Виа Лунготевере. Вдясно, над Ватиканския хълм, се издигаше кубето на „Свети Петър“. Отвъд реката той хвърли беретата на Алесио Роси в черната вода.

Поеха нагоре по хълма Яникулум. На Пиаца Черези завиха по стръмна улица с малки жилищни кооперации и кедри между тях. Мотоциклетът забави, когато наближиха стар дворец, превърнат в жилищна сграда. Жената угаси двигателя и продължиха по инерция под аркада, водеща до сенчест вътрешен двор.

Габриел слезе и тръгна след нея към партера, а после нагоре по две редици стъпала. Тя отключи вратата и го придърпа в тъмното антре. Вътре разтвори ципа на коженото си яке и свали каската. Косите й се разпиляха по раменете. Едва сега запали лампата.

— Ти? — промълви Габриел.

Жената се усмихна. Беше Киара, дъщерята на равина от Венеция.

* * *

За втори път тази вечер мобилният телефон на Ерик Ланге тихо запиука на нощното шкафче в хотелската му стая в Париж. Доближи го до ухото си и изслуша разказа на Рашид Хусейни за престрелката в пансиона „Абруци“. Явно Карло Казагранде не знаеше за Алон и бе изпратил хайка некомпетентни италиански полицаи за работа, която можеше да свърши с лекота един добър професионалист с пистолет. Може би шансът на Ланге да се справи сам с Алон беше окончателно провален.

— Какво ще правите сега? — попита той.

— Търсим го, както и половината италианска полиция. Няма гаранции, че ще го намерим. Израелците умеят да измъкват хората си, когато стане напечено.

— Да, така е — съгласи се Ерик. — Бих казал, че римският щаб на израелските тайни служби ще има доста работа тази нощ. Изправени са пред сериозна криза.

— Наистина сериозна.

— Засякохте ли някого от агентите им в Рим?

— Двама-трима, за които сме сигурни — отвърна Хусейни.

— Може би е разумно да ги проследите. С малко късмет, ще ви отведат право при него.

— Напомняш ми за Абу Джихад — каза Хусейни. — Той също беше гениален.

— Ще пристигна в Рим сутринта.

— Дай ми информация за полета си. Ще изпратя човек да те посрещне.

* * *

Габриел прекара доста време под душа, за да отмие кръвта от раната и косата си. Когато излезе, с бяла хавлия около кръста, Киара го чакаше. Тя внимателно почисти раните и направи плътна превръзка около кръста му. Накрая му постави инжекция с антибиотик и му подаде две жълти капсули.

— Какво е това?

— Болкоуспокояващи. Изпий ги. Ще спиш по-спокойно.

Габриел преглътна капсулите с минерална вода от пластмасова бутилка.

— Сложих чисти дрехи за теб на леглото. Гладен ли си?

Той поклати глава и влезе в спалнята да се преоблече. Изведнъж се олюля. Докато бе тичал, с обтегнати нерви и повишен адреналин, не усещаше болката. Сега сякаш нож разряза тялото му отстрани.

Киара бе сложила на леглото син памучен пуловер и панталон. Габриел внимателно ги облече. Бяха с няколко сантиметра по-дълги от неговия размер и трябваше да навие ръкавите и крачолите. Когато излезе, тя седеше в хола и гледаше новините по телевизията. Откъсна очи от екрана, хвърли поглед към него и смръщи вежди при вида му.

— Сутринта ще ти намеря дрехи по мярка.

— Колко са убитите?

— Петима — отвърна Киара. — И още няколко ранени.

Петима убити… Габриел затвори очи и потисна гаденето. Нов пристъп на болка прониза тялото му. Разбрала, че се измъчва, Киара докосна лицето му.

— Гориш — каза тя. — Имаш нужда от сън.

— Винаги ми е трудно да спя в моменти като този.

— Разбирам… Какво ще кажеш за чаша вино?

— С болкоуспокояващите?

— Може да ти помогне.

— Съвсем малко.

Киара влезе в кухнята и се върна с чаша червено вино. Габриел насочи дистанционното към телевизора и го угаси.

— А за теб?

Тя поклати отрицателно глава.

— Трябва да се грижа за безопасността ти.

Той отпи глътка вино.

— Наистина ли се казваш Киара Дзоли?

Тя кимна.

— И наистина си дъщеря на равина?

— Да.

— Къде си назначена?

— Официално работя за римския щаб, но често пътувам.

— Каква работа вършиш?

— О, това-онова.

— А онази вечер?

— Шамрон ме помоли да те наглеждам, докато си във Венеция. Представи си изненадата ми, когато влезе в центъра на еврейската общност, за да се срещнеш с баща ми.

— Какво ти каза той за разговора ни?

— Че си му задал много въпроси за италианските евреи по време на войната… и за манастира „Светото сърце“. Край Лаго ди Гарда. Ще ми разкажеш ли подробности?

Нямам сили за това, помисли си Габриел.

— Докога трябва да остана тук?

— Утре сутринта Пацнер ще ти каже всичко.

— Кой е Пацнер?

Киара се усмихна.

— Явно доста време си бил извън играта. Шимон Пацнер е началникът на римския щаб. В момента търси начин да те измъкне от Италия и да те върне в Израел.

— Няма да се върна в Израел.

— Е, не можеш да останеш тук. Да пусна ли отново телевизора? Цялата полиция в Италия те търси. Но не аз вземам решенията. Аз съм просто редови агент. Пацнер ще се обади сутринта.

Габриел се чувстваше твърде слаб, за да спори с нея. Клепачите му натежаха от комбинацията от болкоуспокояващи и вино. Може би беше за добро. Киара му помогна да се изправи и да се довлече до спалнята. Когато легна, отново усети остра болка. Внимателно отпусна глава на възглавницата. Киара угаси лампата и седна на кресло до леглото му, с берета в скута.

— Не мога да спя, докато си тук.

— Ще спиш.

— Стой в другата стая.

— Не ми е позволено да те оставям без надзор.

Габриел затвори очи. Момичето имаше право. След няколко минути се унесе. Сънят му се изпълни с безброй кошмарни видения. Още веднъж преживя престрелката в двора на пансиона и видя окървавените карабинери. В стаята му се появи Алесио Роси, но облечен като свещеник, и вместо берета, насочи към главата му разпятие. Смъртта на Роси, с широко разперени ръце и рана на корема, Габриел видя като творба на Караваджо.

После го споходи Леа. Слезе при него от картината на олтара и развя полите на роклята си. Габриел погали кожата й и видя, че белезите са изчезнали. Устните й имаха вкус на маслини, зърната на гърдите й, притиснати към неговите, бяха твърди и студени. Прие го в тялото си и бавно го доведе до върха на насладата. Потънал в нея, Габриел я чу да го пита защо се е влюбил в Анна Ролф. Теб обичам — увери я той. — Винаги ще обичам само теб.

Събуди се за кратко. Сънят изглеждаше толкова реален, че той очакваше да намери Леа в стаята. Но когато отвори очи, насреща си видя лицето на Киара, която бдеше над него с оръжие в ръка.