Даниъл Силва
Изповедникът (18)

18. Рим

Роси допря пистолета до челото на Габриел и рязко дръпна лепенката от устата му.

— Кой си ти?

Габриел мълчеше и дулото се вряза дълбоко в слепоочието му.

— Приятел на Бенджамин Щерн.

— Господи! Това обяснява защо те издирват.

— Кой?

— Всички. Държавната полиция. Карабинерите. Дори разузнавателните служби на Италия са по петите ти.

Все още здраво държейки пистолета намясто, Роси извади от джоба на якето си лист от факс и го разгъна пред очите на Габриел. Той примигна от силната светлина. Беше снимка, зърнеста и явно заснета с телеобектив, но достатъчно ясна, за да различи собственото си лице. Погледна дрехите и осъзна, че са от гардероба на Ехуд Ландау. Напрегна паметта си. Мюнхен… Олимпийското село… това означаваше, че Вайс го е проследил и дотам.

Снимката се повдигна и след миг пред погледа му отново застана лицето на Алесио Роси. Детективът вонеше на пот и цигари. Яката на ризата му изглеждаше влажна и замърсена. Габриел бе виждал напрегнати хора и преди. Нервите на Роси бяха обтегнати до крайност.

— Тази снимка е изпратена до всички полицейски участъци в радиус сто и петдесет километра от Рим. Службата за сигурност на Ватикана твърди, че подготвяш атентат срещу Светия отец.

— Не е истина.

Италианецът най-сетне свали пистолета. Габриел усети пулсираща болка на мястото, където дулото бе притискало слепоочието му. Роси обърна лампата към вратата и задържа оръжието в дясната си ръка, отпусната на бедрото му.

— Как се добра до името ми?

Габриел му каза истината.

— Малоун също е убит — изтъкна Роси. — Ти си следващият, приятел. Когато те намерят, ще убият и теб.

— Кои са те?

— Един съвет от мен, хер Зидлер, или както и да се казваш. Напусни Италия. Ако можеш да тръгнеш още тази вечер, най-добре.

— Няма да тръгна, докато не ми разкажете всичко, което знаете.

Италианецът наклони глава.

— Не си в положение да поставяш условия, нали? Дойдох тук поради една-единствена причина: да се опитам да спася живота ти. Ако не обърнеш внимание на предупреждението ми, твоя работа.

— Трябва да науча това, което знаете.

— Трябва да напуснеш Италия.

— Бенджамин Щерн беше мой приятел — каза Габриел. — Имам нужда от помощта ви.

Роси се вгледа напрегнато в лицето му за миг, а после стана и влезе в банята. Габриел чу шуртене на вода в мивката. Детективът се върна след миг с влажна кърпа в ръце. Помогна на Габриел да се обърне на една страна, развърза китките му и му подаде кърпата. Докато той изтриваше кръвта от врата си, Роси застана до прозореца и отмести тънките пердета.

— За кого работиш? — попита полицаят, загледан в улицата.

— При тези обстоятелства вероятно е по-добре да не отговарям на въпроса.

— Боже мой! — промърмори Роси. — Как можах да се забъркам в това?

Той придърпа стол близо до прозореца и отново погледна към улицата. Най-сетне угаси лампата и разказа на Габриел цялата история отначало.

* * *

Монсеньор Чезаре Феличи, възрастен и отдавна пенсиониран свещеник, бе изчезнал от стаята си в колежа „Сан Джовани Еванджелиста“ една вечер през юни. Когато не се прибрал и следващата вечер, колегите му решили, че е време да съобщят на полицията. Тъй като учебното заведение нямаше статут на територията на Ватикана, попадаше под юрисдикцията на италианските власти. Инспектор Алесио Роси от Държавната полиция пое случая и посети колежа рано същата вечер.

Роси бе разследвал и преди престъпления, свързани с духовници, и знаеше как изглеждат жилищата им. Но това на монсеньор Феличи му се стори необичайно спартанско. Никакви лични документи, никакъв дневник, никакви писма от приятели или роднини. Само две износени раса, чифт резервни обувки, бельо и чорапи. Изтъркана от употреба броеница. Ремък с шипове.

През първата нощ Роси разпита двадесет души. Разказите им се припокриваха. В деня на изчезването си старият монсеньор излязъл на редовната си следобедна разходка в градината, преди да отиде в параклиса за молитва и самовглъбяване. Когато не се появил на вечеря, семинаристите и свещениците предположили, че е уморен или не се чувства добре. Никой не си направил труда да го нагледа до късно вечерта, когато открили отсъствието му.

Директорът на колежа предостави на Роси скорошна снимка на свещеника, както и кратка биография. Феличи никога не бе проповядвал. Бе прекарал буквално цялата си кариера във Ватикана като функционер на Курията. Последната му длъжност беше в Съвета за мисиите на светците. Бе пенсионер от близо двадесет години.

Нямаше никаква следа, но Роси бе започвал разследвания и с по-малко. На сутринта въведе събраната информация в базата данни на Държавната полиция и разпространи снимката му по участъците в цяла Италия. После претърси базата данни за други скорошни случаи на изчезнали свещеници. Интуицията на Роси този път не му подсказваше нищо, нямаше и никакви предположения. Просто искаше да се увери, че не става въпрос за някой откачалник, който обикаля из страната и убива свещеници.

Това, което откри, го шокира. Два дни преди Феличи в Торино бе изчезнал друг свещеник — монсеньор Мандзини. Също като Феличи, той бе пенсиониран от Ватикана. Последната му длъжност беше в Съвета за католическо образование. Живееше в старчески дом за свещеници и също като монсеньор Феличи, бе изчезнал без следа.

Второто изчезване породи множество въпроси в главата на Роси: Дали двата случая са свързани? Дали Мандзини и Феличи са се познавали? Дали някога са работили заедно? Инспекторът реши, че трябва на всяка цена да разговаря с Ватикана. Свърза се със Службата за сигурност на Ватикана и помоли за личните досиета на двамата изчезнали. Молбата му беше отхвърлена. Вместо досиетата, получи меморандум с обобщение за кариерите на свещениците в Курията, според който и двамата бяха заемали поредица административни длъжности, една от друга по-незначителни. Разочарован, Роси зададе още един въпрос: Познавали ли са се? Отговориха му, че е възможно да са се срещали лично, но никога не са работили заедно.

Усещаше, че Ватиканът крие нещо. Реши да пропусне допитването до Службата за сигурност и сам да се добере до пълните досиета. Братът на съпругата му беше свещеник във Ватикана. Роси помоли за помощ и неговият роднина се съгласи, макар и неохотно. Седмица, по-късно разполагаше с копия от личните досиета.

— Познавали ли са се?

— Всеки би предположил, че да. Всъщност Феличи и Мандзини са работили едновременно в Държавния секретариат в годините на войната.

— В кой отдел?

— Немското бюро.

* * *

Детективът дълго се взира в улицата, преди да продължи разказа си. Седмица по-късно бе получил отговор на първата си молба за сведения за други свещеници в неизвестност. Този случай не съответстваше напълно на работата му, но местната полиция бе решила все пак да му изпрати доклада. Близо до австрийската граница, в градчето Толмедзо, бе изчезнала възрастна вдовица. Местните сили на реда се бяха отказали от по-нататъшно издирване и се предполагаше, че е мъртва. Но защо бяха уведомили Роси за изчезването й? Защото се знаеше, че десет години е била монахиня, преди да се откаже от обета си през 1947-а, за да се омъжи.

Детективът реши да предаде информацията на началниците си. Описа разкритията си и ги предостави на шефа на отдела, а после помоли за разрешение да настоява пред администрацията на Ватикана за повече информация относно двамата изчезнали свещеници. Молбата му бе отхвърлена. Монахинята имаше дъщеря, която живееше във Франция, в град Льо Руре, близо до Кан. Инспекторът поиска разрешение да пътува до Франция и да я разпита. Отново отказ. Според по-висшестоящите случаят нямаше връзка с другите и бе безсмислено да се тършува зад стените на Ватикана.

— Кой каза това?

— Самият старец — отвърна Роси. — Карло Казагранде.

— Казагранде? Къде съм чувал името му?

— Генерал Карло Казагранде беше шеф на отдела за контратероризъм в италианската жандармерия през седемдесетте и осемдесетте години. Той е човекът, разгромил „Червените бригади“ и възстановил сигурността на Италия. Затова е нещо като национален герой. Сега работи за Службата за сигурност на Ватикана, но в италианското разузнаване и полицейските служби все още го смятат за бог. Безпогрешен е. Когато Казагранде говори, всички слушат. Когато Казагранде заяви, че случаят е приключен, значи е приключен.

— Кой извършва убийствата? — попита Габриел.

Детективът сви рамене. Говорим за Ватикана, приятел.

— Който и да стои зад това, Ватиканът не иска разследването да се задълбочи. Строго се прилага неписаният закон за мълчание и Казагранде използва влиянието си, за да държи италианската полиция изкъсо.

— Монахинята, която е изчезнала в Толмедзо… как се е казвала?

— Реджина Каркаси.

Намерете сестра Реджина и Мартин Лутер. Тогава ще разберете истината за това, което се е случило в манастира.

— А в кой манастир е живяла по време на войната, преди да се отрече от обета си?

— Мисля, че някъде на север. — Роси се поколеба за миг, напрягайки паметта си. — А, да, в обителта „Светото сърце“. Намира се край Лаго ди Гарда, в градчето Бренцоне. Хубаво място.

Нещо на улицата привлече вниманието на Роси. Той се наведе напред, отмести пердето встрани и впери поглед навън. Внезапно скочи на крака и сграбчи ръката на Габриел.

— Ела с мен. Веднага!

* * *

Първите полицаи нахлуха през входната врата на пансиона: двама цивилни от Държавната полиция, следвани от шестима карабинери с автомати на гърдите. Роси мина през общото помещение, а после по къс коридор към метална врата, през която се излизаше в тъмния вътрешен двор. До слуха на Габриел достигнаха бързите стъпки на полицаите по стълбището към празната му стая. Бяха успели да избегнат първата вълна. Но със сигурност щяха да последват нови.

Отвъд двора имаше алея, по която се излизаше на улицата, успоредна на Виа Джоберти. Притискайки китката на Габриел, Роси го повлече натам. Зад тях, на втория етаж на пансиона, Габриел чу как карабинерите разбиха вратата на стаята му.

Роси застина, когато по алеята дотичаха още двама въоръжени карабинери. Габриел го подкани да продължат. Преди да навлязат във вътрешния двор, полицаите внезапно спряха и светкавично насочиха автоматите си за стрелба. Габриел не можеше да се предаде. Той залегна и удари ребрата си в земята, щом първите откоси засвистяха над главата му. Роси не се оказа достатъчно бърз. Един изстрел го улучи в рамото и моментално го повали.

Пистолетът, паднал от ръцете му, се приземи на метър от лявата ръка на Габриел. Успя да го придърпа, надигна се на лакти и стреля. Единият от карабинерите падна, а после и другият.

Габриел пропълзя до детектива. Раната в дясното му рамо обилно кървеше.

— Къде се научи да стреляш така?

— Можеш ли да ходиш?

— Помогни ми да стана.

Израелецът го повдигна, обви ръка около кръста му и го довлече до алеята. Докато минаваха покрай мъртвите карабинери, чу викове зад гърба си. Пусна инспектора, грабна единия от автоматите, застана на коляно и откри огън срещу страничната стена на пансиона. Прозвучаха още викове и той видя няколко души да залягат.

Взе хвърлено списание, уви в него оръжието и пъхна деветмилиметровата „Берета“ на Роси в колана на панталона си. После провря ръка в свивката на левия му лакът и го задърпа към улицата.

Малко преди да я достигнат, насреща им изскочиха още двама карабинери. Габриел бързо стреля и ги повали.

Когато излязоха на улицата, за миг се поколеба. Отляво с бясна скорост се приближаваше кола със запалени фарове и виеща сирена. Отдясно идваха пеш четирима мъже. От другата страна на улицата имаше гостилница.

Щом пристъпи напред, откъм алеята отекнаха изстрели. Втурна се наляво покрай стената и се опита да придърпа Роси до себе си, но италианецът бе улучен два пъти в гърба. Той застина с широко разперени ръце и един последен изстрел разкъса коремната му област от дясната страна.

Габриел вече не можеше да стори нищо за него. Спринтирайки, прекоси улицата и отвори вратата на заведението. Когато се втурна в салона с автомата в ръце, настъпи суматоха.

Изкрещя на италиански:

— Терористи! Терористи! Излезте оттук! Веднага!

Всички в заведението станаха едновременно и хукнаха към вратата. Габриел побягна към кухнята и чу карабинерите отчаяно да крещят на клиентите да се разкарат от пътя им.

Претича през малката кухня, покрай смаяните готвачи и сервитьорки, и с ритник отвори задната врата. Озова се на широка не повече от метър и двайсет уличка, изпълнена с неприятни миризми и тъмна като подземие. Затръшна вратата след себе си и продължи да тича. Няколко секунди по-късно вратата отново се отвори. Габриел се обърна и откри стрелба. Вратата се затвори с трясък.

Излезе на широк булевард. От дясната му страна се намираше църквата „Санта Мария Маджоре“, а от лявата се простираше площад „Виторио Емануеле“. Хвърли автомата на уличката и пресече булеварда, преминавайки между колите. От всички посоки звучеше вой на сирени.

Придвижи се през лабиринт от тесни улици и се втурна да прекоси друг оживен булевард — Виа Мерулана. Най-сетне се озова до големия парк, заобикалящ Колизеума. Тръгна по тъмните алеи. Отрядите на карабинерите вече го търсеха там с фенерчета, които го улесняваха да ги вижда и избягва.

Десет минути по-късно стигна до реката. От обществен телефон на крайбрежната улица набра номер, който никога досега не му се бе налагало да използва. Още след първото позвъняване вдигна млада жена с приятен глас. Заговори му на иврит. Това бе най-сладостният звук, който бе чувал. Габриел изрече паролата и изрецитира поредица цифри. Последваха няколко секунди мълчание, докато момичето ги въведе в компютър.

Най-сетне се чу:

— Какво има?

— Загазих. Трябва да ме приберете.

— Ранен ли сте?

— Не тежко.

— В безопасност ли сте там, където се намирате сега?

— За момента — да, но не задълго.

— Обадете се отново след десет минути. Дотогава не преставайте да се движите.