Даниъл Силва
Изповедникът (16)

16. Рим

„Абруци“ се намираше в окаяно състояние. Жълтеникавата сграда бе разположена в квартала Сан Лоренцо, между главната железопътна гара Стационе Термини и църквата „Санта Мария Маджоре“. Фасадата й изглеждаше като надупчена от картечни откоси, а във фоайето вонеше на гнилоч. Въпреки запуснатия си вид, малкият пансион задоволяваше идеално нуждите на Габриел. Главното управление на Държавната полиция се намираше на няколко крачки, а и за разлика от повечето пансиони в Рим, този имаше телефон във всяка стая. И най-важното — ако от „Крукс Вера“ го издирваха, последното място, на което щяха да го потърсят, бе „Абруци“.

Нощният администратор бе възпълен човек с отпуснати рамене и румено лице. Габриел се регистрира под името Хайнрих Зидлер, говорейки на развален италиански с натрапчив немски акцент. Управителят го изгледа със съжаление и записа името и номера на паспорта му в хотелския регистър.

Габриел прекоси разхвърляното общо помещение, където двама хърватски тийнейджъри водеха оспорван мач по тенис на маса. Изкачи се тихо по прашното стълбище, влезе в стаята си и заключи вратата. Петната от ръжда по мивката в банята приличаха на засъхнали пръски кръв. Изми лицето си, свали обувките си и се отпусна върху леглото. Опита се да затвори очи, но не успя. Твърде изтощен, за да заспи, дълго лежа по гръб, заслушан в ударите на топчето по масата за тенис на долния етаж, припомняйки си всичко, преживяно през последните двайсет и четири часа.

Беше тръгнал на път призори. Вместо да хване директен полет от Лондон за Рим, при който се налагаше да премине през митницата на летище Фиумичино, летя до Ница. На аерогарата там посети офиса на „Херц“, където приятел на Службата на име мосю Анри му даде под наем рено седан по такъв начин, че никога да не бъде засечена връзка с него. От Ница шофира до Италия по магистрала А-8. Близо до Монако превключи на англоезичното радио „Ривиера“, за да чуе последните новини за битките за територия, но вместо това узна, че Питър Малоун е бил открит смъртоносно прострелян в дома си в Лондон.

Спря встрани от магистралата и докато покрай него профучаваха коли, с разтуптяно сърце изслуша останалата част от репортажа, стиснал волана толкова силно, че можеше да го изтръгне. Бе изчерпал ходовете си като шахматист гросмайстор и усещаше надвиснала опасност. Бе прекарал два часа в апартамента на журналиста. Малоун бе водил подробни записки. Скотланд Ярд със сигурност ги бяха открили. Щом са засекли връзка с разузнавателни служби, навярно се бяха обърнали към MI5. Съществуваше голяма вероятност всички ключови полицейски сили и служби за сигурност в Европа да издирват израелския атентатор с кодово име Меча. Какво можеше да стори за безопасността си? Да се обади на Шамрон, който да уреди незабавното му бягство в Нетания, докато нещата се успокоят? Но това означаваше да се откаже да издирва убийците на Бенджамин. И на Малоун. Върна се на магистралата и продължи към Италия. На границата сънен служител го допусна в страната, като вяло махна с ръка.

А сега, след безкрайното шофиране по Апенинския полуостров, се бе озовал тук, в пансиона „Абруци“, в стая, изпълнена с неприятни миризми. Тенис мачът долу се бе превърнал в нещо като балканска война. Виковете на недоволната страна отекваха в стаята му. Сети се за Питър Малоун и се запита дали носи някаква вина за смъртта му. Той ли бе отвел убийците в дома му, или Малоун вече е бил набелязан за елиминиране? А дали следващият в списъка им бе самият той? Докато се унасяше в дрямка, предупреждението на Малоун прозвуча като ехо в паметта му: Ако решат, че представлявате заплаха, без колебание ще ви убият.

Утре щеше да намери Алесио Роси, а после щеше да се измъкне от Рим възможно най-бързо.

* * *

Габриел спа неспокойно и се събуди рано от звъна на църковни камбани. Отвори очи и примигна от силната слънчева светлина. Взе душ, облече чисти дрехи и слезе в столовата за закуска. Хърватите не се виждаха никъде, имаше само двама американски религиозни поклонници и шумна компания колежани от Барселона. Във въздуха се долавяше вълнение и Габриел си спомни, че е сряда — денят, в който Светият отец поздравява поклонниците на площад „Свети Петър“.

В девет часа се върна в стаята си и за първи път се обади на инспектор Алесио Роси в Държавната полиция. От телефонната централа го свързаха с гласовата поща на детектива.

— Казвам се Хайнрих Зидлер — представи се Габриел. — Имам информация, засягаща отец Феличи и отец Мандзини. Можете да се свържете с мен в пансион „Абруци“.

Затвори. А сега какво? Нямаше друг избор, освен да чака и да се надява детективът да отговори на съобщението му. В стаята нямаше телевизор. Нощното шкафче имаше вградено радио, но ключът за настройване беше счупен.

След цял час парализираща скука набра номера за втори път. Телефонистката отново прехвърли обаждането към гласовата поща на Роси. Габриел остави ново съобщение, същото като първото, но с леко тревожен тон.

В единайсет и трийсет позвъни за трети път и го свързаха с полицай, който обясни, че инспекторът е излязъл във връзка с разследване и ще се върне едва късно следобед. Габриел пак остави съобщение и затвори.

Реши да се възползва от възможността да излезе от стаята. Докато вървеше по улиците около църквата „Санта Мария Маджоре“, няколко пъти провери дали го следят, но не забеляза никого. Продължи пеша по Виа Наполеоне III. Мартенският въздух бе свеж, чист и изпълнен с мирис на дим от горящи цепеници. Хапна спагети в ресторант близо до площад „Виторио Емануеле II“ След обяда мина покрай извисяващата се сграда на Стационе Термини и между класическите фасади на римските правителствени учреждения, докато откри Държавната полиция. Пийна еспресо в кафене на отсрещната страна на улицата и гледайки полицаите и секретарките, които влизаха и излизаха, се запита дали Роси е сред тях.

В три часа тръгна обратно към пансиона „Абруци“. Докато минаваше по Пиаца ди Република, тълпа от около петстотин студенти нахлу на площада откъм „Университа Романа“. Начело на шествието вървеше небръснат младеж с кърпа на главата. Около кръста му бяха вързани фалшиви фишеци динамит. Зад него група мними опечалени носеха картонен ковчег. Когато се приближиха, Габриел видя, че повечето демонстранти са италианци, включително и водачът, облечен като терорист камикадзе. Скандираха: „Освободете земята на Палестина!“ и „Смърт на евреите!“ — не на арабски, а на италиански. Млада италианка, на не повече от двайсет години, пъхна в ръката му листовка. Съдържаше карикатура на израелския премиер — с униформа на СС, мустаци като на Хитлер и ботуш, трошащ черепа на палестинско момиче. Габриел смачка листа на топка и го хвърли на площада.

Заобиколи сергия с цветя. Двама карабинери безсрамно флиртуваха с продавачката. Вдигнаха погледи, когато Габриел мина покрай тях, и го изгледаха с нескрит интерес, преди отново да насочат вниманието си към момичето. Навярно това не означаваше нищо, но от начина, по който се взираха в него, го изби студена пот.

Вървя бавно до хотела, оглеждайки се внимателно дали някой го следи. Забеляза отегчен карабинер на мотоциклет, спрял на слънце, който наблюдаваше движението почти с безразличие и прояви още по-малък интерес към Габриел.

Най-сетне влезе в пансион „Абруци“. Испанците се бяха върнали от следобедната аудиенция въодушевени. Една от тях — момиче със стърчащи коси, бе успяла да докосне ръката на папата.

Щом влезе в стаята си, Габриел отново набра номера на Роси.

— Pronto.

— Инспектор Роси?

— Si.

— Казвам се Хайнрих Зидлер. Обадих се по-рано днес.

— Все още ли сте в пансион „Абруци“?

— Да.

— Не се обаждайте повече тук.

Щрак.

* * *

По здрач се разрази средиземноморска буря. Габриел лежеше в леглото си на отворен прозорец, слушаше плющенето на дъждовните капки по паважа на улицата и мислено, сякаш превърташе на аудиокасета, си преповтаряше разговора с Алесио Роси.

— Все още ли сте в пансион „Абруци“?

— Да.

— Не се обаждайте повече тук.

Явно италианският детектив искаше да се срещне с хер Зидлер. Но явно не желаеше да контактува с него от служебния си телефон. Габриел нямаше друг избор, освен да го чака и да се надява Роси да предприеме следващия ход.

В девет часа телефонът най-сетне звънна. Бе нощният администратор.

— Един човек иска да се види с вас.

— Как се казва?

— Не се представи. Да го изпратя ли горе?

— Не, ще сляза след минута.

Габриел затвори, излезе в коридора и заключи вратата си. На долния етаж завари единствено администратора, седнал на рецепцията.

Погледна към него и сви рамене. Мъжът посочи с месестия си пръст към общото помещение. Габриел влезе, но вътре бяха само двамата хърватски играчи на тенис на маса.

Върна се до рецепцията. Италианецът нехайно тръсна ръце и втренчи поглед в малък черно-бял телевизор. Габриел се качи по стълбите до стаята си. Отключи вратата и влезе.

Видя задаващия се удар и блясъка на черен метален предмет, който го връхлетя, описвайки дъга — като замах на напоена с боя четка към бяло платно. Твърде късно вдигна ръце, за да предпази главата си. Дръжката на пистолета удари черепа му ниско зад лявото ухо.

Прониза го внезапна болка. Погледът му се премрежи. Краката му за миг се парализираха и усети, че ще се свлече на пода. Нападателят го сграбчи и безшумно го повали върху балатума. Отново си спомни предупреждението на Малоун: Ако решат, че представлявате заплаха, без колебание ще ви убият, а после чуваше само звуците от тенис мача в общото помещение;

Туп-туп-туп…

* * *

Когато Габриел се съвзе, лицето му гореше. Отвори очи и видя халогенна лампа на не повече от два-три сантиметра от лицето си. Притвори клепачи и се опита да извърне глава. Болката в задната част на черепа го прониза като нов удар. Запита се колко дълго е лежал в несвяст. Нападателят бе имал достатъчно време да сложи лепенка на устата му и да върже китките му. Кръвта по врата му вече бе засъхнала.

Светлината беше толкова близо, че го заслепяваше и му пречеше да вижда. Струваше му се, че все още се намира в „Абруци“. Това се потвърди, когато чу викове на сърбохърватски. Лежеше в леглото си.

Опита да изправи гръб. Появи се цев на пистолет, сякаш изплувала от светлината. Притисна се към гръдната му кост и го повали обратно на матрака. Едва сега видя лице с големи тъмни сенки под очите и набола по ъгловатата долна челюст брада. Устните помръднаха и до ушите на Габриел достигна глас. Все още се чувстваше замаян и сякаш гледаше филм с несинхронизиран звук. Трябваха му няколко мига, докато съзнанието му възприеме и осмисли това, което току-що бе чул.

— Казвам се Алесио Роси. Какво искаш, по дяволите?