Даниъл Силва
Изповедникът (15)

15. Нормандия, Франция

Рано следващата сутрин Ерик Ланге прекоси Ламанша с ферибота от Нюхейвън до Диеп. Остави наетото пежо на близък обществен паркинг и повървя пеш до кея „Анри IV“ за закуска. В кафене с изглед към пристанището хапна козуначена кифла, изпи чаша кафе с мляко и прочете сутрешните вестници. Нито в тях, нито по радиото се споменаваше за убийството на британския разследващ журналист Питър Малоун. Ланге беше почти сигурен, че тялото все още не е открито. Това щеше да стане около десет часа лондонско време, когато помощничките му пристигнат в къщата. В началото на разследването си полицията щеше да има дълъг списък от заподозрени. През годините Малоун си бе създал много влиятелни врагове. Всеки от тях би се радвал да го види мъртъв.

Ланге си поръча още една кифла и чаша кафе. Не бързаше да продължи пътя си. След цяла нощ шофиране се чувстваше отпаднал и идеята да прекара деня в пътуване до Цюрих никак не му допадаше. Сети се за Катрин, за уединената й вила в края на гъста нормандска гора и насладата, която би могъл да изживее в огромното й старинно легло.

Остави няколко евро на масата и продължи по кея към Поасонри — стария покрит рибен пазар на Диеп. Минаваше от сергия на сергия, внимателно оглеждайки улова и бъбрейки непринудено с прекупвачите на риба на отличен френски. Избра два чудесни калкана и отбрани морски деликатеси. Когато излезе от пазара, тръгна по Гран Рю — главната търговска улица на Диеп. Купи си хляб и няколко вида сирене. Последната му спирка бе магазин за алкохол, откъдето купи шест бутилки вино и калвадос — прочутото ябълково питие, специалитет на Нормандия.

Стовари покупките на задната седалка на пежото и потегли. Шосето се виеше покрай остри скали, издигаше се и се снишаваше покрай брега. В далечината колона от рибарски лодки плаваше към пристанище. Мина през няколко кокетни рибарски градчета и погълна една от франзелите в движение. Когато стигна до Сен Валери ан Ко, колата бе изпълнена с мирис на скариди и миди.

Километър и половина преди Сен Пиер сви по тесен местен път и подкара по него между ябълкови градини и плантации с лен. В покрайнините на село Валмон се отклони по тясна пътека през букова гора, която свършваше след около километър пред дървена порта. Отвъд портата се издигаше каменна вила, скрита в сенките на високи букове и брястове. Червеният джип на Катрин бе паркиран на чакълената алея. Навярно тя все още спеше. Катрин рядко намираше причина да стане преди дванайсет.

Ланге слезе, отвори портата и влезе с колата в двора. Без да почука, опита да отвори входната врата, но се увери, че е заключена. Имаше две възможности: да удря силно по нея, докато стопанката се събуди, или да сложи забавно начало на гостуването си. Избра втората.

Вилата имаше U-образна форма и бе заобиколена от градина с преплетени храсти. През лятото тук грееше море от ярки цветове, но сега, в последните дни на зимата, имаше само мрачни нюанси на тъмнозелено. Отвъд градината се виждаше далечният край на гората. Клоните на голите дървета стърчаха неподвижни в сутрешната тишина. Вътрешният двор бе покрит с каменни плочи. Ланге запристъпва внимателно — като по минирано поле, стараейки се да не издаде звук, и пробва резетата на всеки от шестте двукрилни френски прозореца. Петият бе отключен. Глупачка, помисли си той. Щеше да й даде урок, който дълго нямаше да забрави.

Влезе, безшумно прекоси полутъмната всекидневна и се качи до спалнята на Катрин. Надникна вътре. На слабата светлина, проникваща между спуснатите пердета, Ланге видя косите й, разпилени по възглавницата, и голите й рамене, които се подаваха над белия пухен юрган. Имаше матовата кожа на южнячка и сините очи и русите коси на нормандско момиче. Червеникавите оттенъци, както и избухливия темперамент, беше наследила от баба си от Бретан.

Ланге спокойно влезе и протегна ръка към мястото под завивката, където навярно бе кракът й. Миг преди да я сграбчи за глезена, Катрин внезапно се изправи, широко отворила очи, с деветмилиметров пистолет „Броунинг“ в ръце, и реагира с два бързи изстрела, както я бе научил. В затворената стая те отекнаха като топовни гърмежи. Ланге залегна на пода. Куршумите изсвистяха над главата му и разбиха огледалото на великолепната й двестагодишна тоалетка.

— Не стреляй, Катрин — каза той, безпомощно заливайки се от смях. — Аз съм.

— Стани! Искам да те виждам!

Ерик бавно се изправи, с протегнати напред ръце. Катрин включи нощната лампа и дълго гледа в него със святкащи очи. После замахна и хвърли пистолета над главата му. Ланге приклекна и оръжието се приземи върху парчетата огледало, без да удари никого.

— Шибано копеле! Имаш късмет, че не пръснах главата ти.

— Нямаше да съм първият.

— Обичах това огледало!

— Беше старо.

— Беше антика, идиот такъв!

— Ще ти купя ново.

— Не искам ново… искам това!

— Е, ще го поправим.

— А как ще обясним дупките от куршуми?

Ланге потърка брадичка и си придаде замислен вид.

— Да, това може да се окаже проблем.

— Разбира се, че е проблем. Копеле! — Катрин придърпа юргана над гърдите си, сякаш едва сега осъзнала голотата си, и гневът й към него започна да отшумява. — Впрочем какво правиш тук?

— Случайно минавах оттук.

Вгледа се в лицето му за момент.

— Отново си убил някого. Познавам по очите ти.

Ланге взе броунинга, спусна предпазителя и остави пистолета в края на леглото.

— Имах работа наблизо — каза той. — Нуждая се от ден-два почивка.

— Защо мислиш, че можеш да наминаваш винаги, когато ти хрумне? Можеше да ме завариш с друг мъж.

— Да, но шансът се оказа на моя страна. А и отлично зная, че с малки изключения, повечето мъже те отегчават до смърт… както в интелектуално отношение, така и в разкошното ти легло. Знам и че никой мъж, дошъл тук, не остава жив задълго. Но реших, че рискът си струва.

Катрин с усилие се опита да сдържи усмивката си.

— И защо да ти позволя да останеш?

— Защото ще ти сготвя нещо.

— Е, в такъв случай трябва да се погрижим да имам апетит. Ела в леглото. Твърде рано е за ставане.

* * *

Катрин Бусар навярно можеше да се нарече най-опасната жена във Франция. След като бе завършила литература и философия в Сорбоната, се беше присъединила към лявата екстремистка групировка „Пряко действие“, която имаше неясни политически цели, но последователна тактика. През осемдесетте организацията бе извършила поредица кървави атентати, отвличания и взривявания, оставили печална статистика за жертвите и всели паника сред нацията. Благодарение на обучението, получено от Ерик Ланге, Катрин бе станала един от най-безпогрешните убийци в групировката. Ланге бе работил с нея при две акции: убийството на лице, заемащо ключова длъжност във френското Министерство на отбраната, през 1985-а и на изпълнителен директор на френска автомобилна компания през 1986-а. И двата пъти фаталните изстрели бяха на Катрин Бусар.

Обикновено Ланге работеше сам, но в случая с Катрин бе направил изключение. Тя се проявяваше като опитен съучастник, хладнокръвен, безмилостен при схватка и изключително дисциплиниран. С Ерик имаха една и съща слабост. Стресът по време на акция разпалваше у тях сексуално желание и те взаимно се възползваха от телата си, ненаситни за наслади. Не бяха любовници — и двамата бяха видели твърде много, за да вярват в нещо сантиментално като любовта. По-скоро приличаха на опитни експерти, стремящи се към съвършенство.

Катрин бе дарена с тяло, благодарение на което получаваше; неописуема наслада, където и да се намираше. Както винаги, и сега жадно отвръщаше на докосванията на Ерик. Едва когато се почувства напълно задоволена, започна да разкрива забележителните си способности пред него. Доставяше й удоволствие да го измъчва, умееше да долавя реакциите на тялото му и тъкмо когато бе на път да загуби самообладание, го пускаше, безмилостно оставяйки го да страда. Решил, че повече няма да се примирява с това, той взе нещата в свои ръце, сграбчи я изотзад за ханша и проникна в тялото й. Би предпочел да не се държи като груб завоевател, но Катрин желаеше това. Щом достигна връхната точка, Ланге се претърколи по гръб и изкрещя към тавана като обезумял. Катрин го гледаше през рамо с израз на безкрайно задоволство, защото още веднъж го бе победила.

Когато всичко свърши, отпусна глава на гърдите му и косите й се разпиляха по корема му. Той се загледа през френския прозорец към дърветата в края на гората. Откъм протока се задаваше буря и клоните им се огъваха под напора на вятъра. Заигра с косите й, но тя не помръдна. След като бяха убивали заедно, можеше да се люби с нея без задръжки и непрестанен страх, че неволно ще разкрие нещо за себе си. Не беше влюбен, но изпитваше привързаност. Всъщност Катрин бе единствената жена, на която истински държеше.

— Толкова ми липсва — промълви тя.

— Кое, Катрин?

— Борбата. — Обърна се с лице към него. — Сега седя тук, във Валмон, живея от попечителския фонд на баща си, когото ненавиждам, и чакам да остарея. Не искам да остарявам. Искам да се боря.

— Бяхме наивни деца. Сега сме по-мъдри.

— И ти си готов да убиваш за всекиго, стига да предложи добра цена, разбира се.

Ланге сложи пръст на устните й.

— Аз нямам късмета да се издържам от попечителски фонд, Катрин.

— Затова ли стана професионален убиец?

— Притежавам някои умения… умения, които се търсят на пазара.

— Говориш като истински капиталист.

— Не си ли чула? Капиталистите победиха. Ботушът на печалбата и алчността смаза силите на доброто. Сега можеш да хапваш в „Макдоналдс“ и да ходиш в „Евро Дисни“, когато пожелаеш. Заслужаваш охолния си живот и тази прекрасна вила. Почивай си и се радвай на блаженото съществуване, което ти се полага след достойната загуба.

— Ти си непоправим лицемер — засмя се тя.

— Предпочитам да се смятам за реалист.

— За кого убиваш сега?

За хората, които някога презирахме, мислено отговори Ерик, но каза:

— Знаеш какви са правилата, Катрин. Просто спускаш пердето пред очите си.

* * *

Щом Катрин заспа, Ланге се измъкна от леглото, тихо се облече и излезе навън. Извади лаптопа на Малоун от багажника на пежото, пъхна го под палтото си и изтича в дъжда обратно до вилата. Запали огън в камината с ябълкови дърва и се настани на удобния диван във всекидневната. Повдигна капака на лаптопа, включи захранването и изчака да зареди. Според споразумението с Карло Казагранде трябваше да отнесе компютъра и другите неща, взети от кабинета на Малоун, в банков сейф в Цюрих. Докато лаптопът все още се намираше в негови ръце, без угризения можеше да надникне в паметта му.

Отвори директорията за документи и прегледа датировката на най-новите файлове. През последния час от живота си Малоун бе създал два документа, озаглавени „Израелски атентатор“ и „Убийството на Бенджамин Щерн“. Ерик усети изтръпване във върховете на пръстите. Навън бурята отекваше като фучене на влак стрела.

Отвори първия файл. Стана му интересно. Малко преди Ланге да влезе в апартамента му, разследващият журналист бе интервюирал човек, който твърдеше, че е израелски убиец. Прочете документа с известна доза професионално възхищение. Мъжът имаше доста разнообразна и продуктивна кариера: „Черният септември“, двама либийци, иракски ядрен физик, Абу Джихад…

Спря да чете и погледна през френския прозорец към дърветата, разлюлени от бурята. Абу Джихад? Нима наистина убиецът на Абу Джихад бе посетил Малоун в апартамента му малко преди него? Ако бе така, какво бе правил там, за бога? Ланге не беше от хората, които вярват в случайни съвпадения. Подозираше, че ще намери отговора във втория файл. Отвори го и се зачете.

Пет минути по-късно вдигна поглед. Оказа се по-лошо от предположенията му. Израелският агент, който спокойно бе влязъл във вилата на Абу Джихад в Тунис и го бе убил, сега разследваше убийството на професор Бенджамин Щерн. Ерик се запита защо смъртта на учения от еврейски произход представлява интерес за израелското разузнаване. Отговорът му се струваше прост: навярно професорът е бил техен агент.

Обзе го ярост към Карло Казагранде. Ако му бе казал, че Бенджамин Щерн е свързан с израелските разузнавателни служби, Ланге вероятно би отказал поръчката. Израелците го безпокояха. Играеха по правила, различни от тези на западноевропейците и американците. Произлизаха от суров край, а и сянката на холокоста тегнеше над всяко тяхно решение. Подтикваше ги да се отнасят коравосърдечно и безпощадно към враговете си. Веднъж си бе навлякъл гнева им след акция за отвличане и откуп, извършена по поръчка на Абу Джихад. Успя да им се изплъзне, като предприе драконовска мярка: уби всички свои съучастници.

Запита се дали Карло Казагранде знае за израелската връзка… и защо не го бе наел да се справи с израелеца. Може би нямаше представа как да го открие. Благодарение на информацията от компютъра на Питър Малоун, Ланге знаеше как да го намери и нямаше намерение да чака нареждане от генерала, за да действа. Имаше леко предимство, врата, която се бе отворила пред него за кратко, и трябваше да побърза, преди отново да се затвори.

Копира двата файла на диск и ги изтри от компютъра. Катрин, загърната с юргана, влезе в стаята и седна в другия край на дивана. Ланге затвори лаптопа.

— Обеща да ми сготвиш нещо — напомни му тя. — Умирам от глад.

— Трябва да замина за Париж.

— Сега?

Мъжът срещу нея кимна.

— Не може ли да почака до утре?

Ерик поклати отрицателно глава.

— Какво толкова важно има в Париж?

Той погледна навън през прозореца.

— Трябва да намеря един човек.

* * *

Рашид Хусейни нямаше вид на професионален терорист. Лицето му бе бузесто, с големи кафяви очи и натежали от умора клепачи. С измачканото си сако от туид и полото под него приличаше на докторант, работещ върху дисертация, която все не успява да завърши. Това не беше далеч от истината. Хусейни живееше във Франция със студентска виза, въпреки че рядко намираше време да посещава лекции в Сорбоната. Преподаваше английски в езиков център в мрачното арабско предградие на Северен Париж и понякога превеждаше или пишеше пламенни коментари за няколко френски леви издания. Ерик Ланге знаеше какъв е истинският източник на приходи за Хусейни. Работеше за организация, подчинена на палестинската власт, за която малцина знаеха. Рашид Хусейни — студент, преводач и журналист — беше началник на Европейския отдел на службата за международно разузнаване на ООП. Ланге бе пристигнал в Париж заради него.

Позвъни на палестинеца в апартамента му на Рю дьо Турнон. Час по-късно се срещнаха в пуста бирария в Люксембургския квартал. Хусейни, легендарният палестински националист от старата школа, пиеше червено вино. Алкохолът развързваше езика му. Изнесе лекция за страданията на палестинския народ. Дума по дума повтаряше онази, която Ланге бе изтърпял в Тунис преди двайсет години, когато двамата с Абу Джихад бяха опитали да го привлекат да работи за палестинската кауза. Страната на маслините, несправедливостта и унижението.

— Евреите са новите нацисти на света — въодушевено заяви Рашид. — На Западния бряг и ивицата Газа действат като Гестапо и СС. А израелският премиер е военен престъпник, който заслужава правосъдието на Нюрнберг.

Ланге слушаше, разбъркваше кафето си с малка сребърна лъжичка и мъдро кимаше в подходящите моменти. Не изпитваше съжаление към Хусейни. Войната го бе отминала. Някога я водеха хора като него — интелектуалци, които четяха Камю на френски и флиртуваха с празноглави германки по плажовете на Сен Тропе. Сега старите бойци затлъстяваха от европейски и американски помощи, докато децата, най-ценното богатство на Палестина, се самовзривяваха по кафенетата и пазарите на Израел.

Най-сетне Хусейни безпомощно тръсна ръце като старец, осъзнал, че става досаден.

— Извинявай, Ерик, винаги се увличам. Зная, че тази вечер не си дошъл да разговаряме за страданията на моя народ. Какво има? Работа ли търсиш?

Ланге се наведе над масата.

— Хрумна ми, че може би ти ще ми помогнеш да открия човека, който уби нашия приятел в Тунис.

Уморените очи на Рашид изведнъж светнаха.

— Абу Джихад? Бях там в онази нощ. Аз бях първият, който влезе в кабинета, след като онова израелско чудовище беше извършило пъкленото си дело. Сякаш все още чувам виковете на жената и децата на Абу Джихад. Ако имах възможност, сам щях да го очистя.

— Какво знаеш за него?

— Истинското му име е Алон, Габриел Алон, но използва десетки други самоличност Реставратор е. Работата му служи като прикритие за убийства в Европа. Един мой стар другар — Тарик ал Хурани, заложи бомба под колата му във Виена преди около дванайсет години и взриви съпругата му и сина му. Момчето загина. Все още не знаем какво е станало с жената. Алон си отмъсти на Тарик преди две години в Манхатън.

— Помня — каза Ланге. — Аферата с Арафат.

Хусейни кимна и попита:

— Знаеш ли къде е?

— Не, но мисля, че знам накъде отива.

— Накъде?

Ланге го осведоми.

— Рим? Рим е голям град, приятелю. Трябва да ми кажеш нещо повече.

— Разследва убийството на свой стар приятел. Ще отиде в Рим, за да намери италиански детектив на име Алесио Роси. Проследи Роси и ще пипнеш израелеца.

Хусейни записа името в малък бележник с кожена подвързия и вдигна поглед.

— Карабинерите? Или Държавната полиция?

— Второто — отвърна Ланге и Рашид си отбеляза с инициали.

Палестинецът отпи глътка вино и дълго се взира в събеседника си, без да проговори. Усещаше се какви въпроси се въртят в съзнанието му. „Как Ерик Ланге е разбрал накъде отива израелецът? И защо желае смъртта му?“ Реши да му даде отговорите, преди да ги е поискал:

— По петите ми е. Въпросът е личен. Искам да го видя мъртъв, както и ти. В това отношение имаме общи интереси. Ако работим заедно, можем да решим проблема по начин, който устройва и двама ни.

На лицето на Хусейни се появи усмивка.

— Винаги си бил хладнокръвен и пресметлив, нали, Ерик? Никога не допускаш емоциите ти да надделеят. С удоволствие ще работя с теб.

— Имаш ли хора в Рим, които могат да организират наблюдение на полицай?

— Мога да следя дори самия папа. Ако израелецът е в Рим, ще го открием. Но нищо повече. Последното, от което се нуждае движението ни в момента, е започване на странична дейност на европейска почва. — Присви очи. — Не забравяй, че се отказахме от тероризма. Освен това европейците са най-добрите ни приятели.

— Просто го намерете — каза Ланге. — Оставете убийството на мен.