Даниъл Силва
Изповедникът (14)

14. Рим

Освен най-малката държава в света, Ватиканът е и най-оскъдно населената. Повече от четири хиляди души работят там всеки ден, но тези, които наистина живеят зад стените й, са едва четиристотин. Държавният секретар кардинал Марко Бриндизи бе един от тях. Личният му апартамент в Апостолическия дворец се намираше на един етаж разстояние от този на Светия отец. Някои свещеници намираха живота в центъра на властта на Ватикана за живот в позлатена клетка, но кардинал Бриндизи се чувстваше безкрайно доволен. Обитаваше разкошно жилище, пътят му до работа бе съвсем кратък, а персоналът от свещеници и монахини се стараеше да задоволява всяка негова потребност. Имаше само един недостатък: близостта на папския апартамент. В двореца кардиналът не можеше да стори почти нищо, за да избегне любопитните погледи на папските секретари. Сепарето на ресторанта „Л’О Вив“ бе удобно за много лични срещи на кардинала, но други, като уговорената за тази вечер, трябваше да се състоят при по-голяма дискретност.

Мерцедесът седан го чакаше в двора на „Сан Дамазо“, до входа на Апостолическия дворец. За разлика от по-нисшестоящите кардинали, Бриндизи не разчиташе на късмета си, за да ползва най-доброто возило от автомобилния парк на Ватикана. Имаше постоянно зачислен мерцедес седан с шофьор, както и охранител от папската полиция. Качи се на задната седалка и колата потегли. Бавно се придвижи по Виа Белведере, покрай Папската аптека и постройките на швейцарската охрана, преди да премине през портата „Санта Анна“ и да продължи по улиците на Рим.

Отвъд Пиаца дела Чита зави към входа на подземен паркинг. Сградата над него бе жилищна кооперация, собственост на Ватикана, обитавана от много кардинали от Курията. Имаше още няколко като нея, разпръснати из Рим.

Колата спря до сив микробус фиат. Щом Бриндизи слезе, задната врата на микробуса се отвори и през нея излезе мъж с расо, пурпурно наметало и пояс. Но за разлика от държавния секретар, той нямаше право да носи това облекло. Не беше кардинал; всъщност не беше дори обикновен свещеник. Бриндизи не знаеше името му, а само че преди постъпването си в папската полиция известно време е работил като актьор.

Двойникът на Бриндизи излезе от сенките и за миг застана пред него. Както винаги, кардиналът усети хладна тръпка в тила. Сякаш стоеше срещу огледало. Чертите, кръглите очила, златният кръст на гърдите… мъжът дори се беше научил да имитира навика му арогантно да накланя шапката си. На лицето му проблесна шеговита усмивка, точна имитация на тази на Бриндизи, след което каза:

— Добър вечер, Ваше Преосвещенство.

— Добър вечер, Ваше Преосвещенство — повтори кардиналът.

Двойникът рязко кимна, качи се на задната седалка на служебната му кола и потегли. Отец Масконе, личният секретар на Бриндизи, го чакаше в микробуса.

— Побързайте, Ваше Преосвещенство. Не е безопасно да стоите дълго тук.

Той помогна на кардинала да се качи, затвори задната врата и му посочи табуретка с бродирана тапицерия. Микробусът излезе на улицата и потегли през Рим към Тибър.

Свещеникът отвори един сак и извади сив панталон, поло, скъпо светлобежово сако и чифт черни обувки. Кардинал Бриндизи разкопча наметалото си и започна да се съблича. След минута остана само по бельо и ремък с шипове около дясното бедро.

— Може би трябва да свалите ремъка — каза свещеникът. — Възможно е да изпъква под дрехите.

Кардинал Бриндизи поклати глава.

— Желанието ми да сваля одеждите си стига дотук, отец Масконе. Ще остана с него, независимо дали ще личи под… — Направи пауза. — … панталона ми.

— Добре, Ваше Преосвещенство.

С помощта на свещеника кардиналът бързо облече необичайните дрехи. Когато се приготви, свали издайническите си очила и ги смени с чифт леко затъмнени без рамки. Преобразяването бе пълно. Вече не изглеждаше като висшестоящ кардинал, а като заможен римлянин с лоша репутация, може би търсещ развлечения с по-млади жени.

Пет минути по-късно микробусът спря на пустия площад отвъд Тибър. Свещеникът отвори вратата. Държавният секретар кардинал Марко Бриндизи се прекръсти и слезе.

* * *

В много отношения Рим е град, в който човек трудно може да остане сам. При нормални обстоятелства Марко Бриндизи не можеше да мине по Виа Венето, без да го разпознаят, дори облечен с черно расо на енорийски свещеник. Но тази вечер незабелязано си проправи път през шумните тълпи и мина покрай препълнените кафенета като обикновен жител на Рим, търсещ добра храна и приятна компания.

Най-славните дни на Виа Венето отдавна бяха отминали. Все още бе чудесен булевард с редици чинари от двете страни, изискани магазини и скъпи ресторанти, но интелектуалците и филмовите звезди търсеха неоткрити наслади на по-екзотични места. Сега тук се тълпяха главно туристи, бизнесмени и привлекателни италиански тийнейджърки, които фучаха наоколо с мото-скутери.

Изкушенията на dolce vita^[1] по Виа Венето никога не бяха привличали Марко Бриндизи — дори през шестдесетте, когато беше млад католически бюрократ, наскоро пристигнал от родния си град сред хълмовете на Умбрия, а сега му се струваха още по-малко примамливи. Откъслечните разговори на маса, които достигаха до ушите му, му се струваха досадни. Знаеше, че някои кардинали и дори папи са обичали да се разхождат из Рим, предрешени като обикновени хора, за да видят как живеят другите. Бриндизи нямаше подобно желание. С малки изключения, смяташе тези други за лишена от морал недодялана паплач, която би живяла далеч по-добре, ако по-често се вслушваше в поученията на Църквата, отколкото в непрестанните бръщолевения по телевизията.

Привлекателна жена на средна възраст с дълбоко деколте на роклята му хвърли похотлив поглед от масата си в едно кафене. Играейки ролята си, Бриндизи й се усмихна в отговор. Докато вървеше по-нататък, кардиналът мислено помоли Христос за опрощение и притисна ремъка на крака си така, че шиповете да се впият по-дълбоко. Бе слушал изповеди на свещеници, поддали се на изкушенията на плътта. Свещеници, които имаха държанки. Свещеници, извършили непростим грях с други свещеници. Тези изкушения бяха напълно непознати за Бриндизи. От мига, в който бе прекрачил прага на семинарията, сърцето му бе отдадено на Христос и Дева Мария. Гадеше му се от свещеници, неспособни да спазват обетите си. Според него всеки съгрешил трябваше да бъде отстраняван от Църквата. Но бе и прагматик и разбираше, че при подобна политика редиците на духовенството значително щяха да оредеят.

Стигна до кръстовището на Виа Венето и Корсо д’Италия и погледна часовника си. Бе пристигнал точно в уговорения час. Няколко секунди по-късно до бордюра спря кола. Задната врата се отвори и през нея слезе Карло Казагранде.

— Извинете ме, че няма да ви целуна ръка, но при тези обстоятелства ще е неуместно. Времето е доста меко тази вечер. Пеша ли ще отидем до Вила Боргезе?

* * *

Генералът поведе кардинала през широкия булевард, излагайки втория по влияние човек в Католическата църква на кръвожадността на римските шофьори. Благополучно преминаха на отсрещната страна и тръгнаха по чакълена алея. В неделя паркът щеше да се напълни с пищящи деца и мъже, слушащи футболни мачове по портативни радиоапарати. Тази вечер се чуваше само шумът от движението по булеварда. Кардиналът вървеше, сякаш все още носеше пурпурните си одежди, с хванати зад гърба ръце и наведена глава — като богат човек, който е изпуснал портмонето си и прави отчаяни опити да го открие. Когато Казагранде му прошепна, че Питър Малоун е мъртъв, Бриндизи тихо отправи кратка молитва, но сдържа импулсивната си реакция да се прекръсти.

— Този ваш убиец е добър професионалист — каза той.

— За съжаление, има дългогодишен опит.

— Разкажете ми за него.

— Част от задълженията ми е да ви предпазвам от подобни неща, Ваше Преосвещенство.

— Настоявам за това не защото изгарям от любопитство, Карло. Единственото, което ме интересува, е дали се действа ефективно за решаване на проблема.

Стигнаха до галерия „Боргезе“. Казагранде седна на мраморна пейка пред музея и даде знак на Бриндизи да стори същото. Кардиналът дълго изтупва праха, преди решително да се настани върху студения камък. През следващите пет минути генералът с неохота изрецитира всичко, което знаеше за стрелеца с прозвището Леопарда, като започна от дългото му и кърваво сътрудничество с крайнолеви и палестински терористични групировки и завърши с превръщането му във високоплатен професионален убиец. Казагранде имаше натрапчивото чувство, че кардиналът изпитва задоволство от косвената си връзка със злото.

— Истинското му име?

— Неизвестно е, Ваше Преосвещенство.

— Националността му?

— Според преобладаващото мнение сред европейските служби за сигурност е швейцарец, но и това е само предположение.

— Познаваш ли този човек лично?

— Бил съм в една стая с него, Ваше Преосвещенство. Водили сме бизнес преговори, но не бих казал, че го познавам. Съмнявам се, че има човек, който да го познава истински.

— Интелигентен ли е?

— Високоинтелигентен.

— Образован?

— Има сведения, че известно време е учил теология в университета във Фрибур, преди да го привлекат левите екстремисти. Освен това е известно, че като младеж е бил послушник в Цюрих.

— Искаш да кажеш, че това чудовище е учило за свещеник? — Кардинал Бриндизи бавно поклати глава. — Едва ли все още се смята за католик.

— Леопарда? Не съм сигурен дали вярва в нещо друго, освен в себе си.

— А сега човек, който някога е убивал за комунистите, работи за Карло Казагранде — героя, помогнал на полския папа да срази Империята на злото.

— Както се казва, в политиката всеки спи с всекиго. — Казагранде стана. — Хайде да вървим.

Поеха по пътека между кедрови дървета. Кардиналът бе с една глава по-висок от началника на Службата за сигурност. Свещеническите одежди правеха външността му по-малко страховита. Облечен както сега, с цивилни дрехи, Марко Бриндизи изглеждаше сурова, зловеща фигура. Човек, който вдъхваше повече страх, отколкото доверие.

Седнаха на пейка с изглед към Пиаца ди Сиена. Казагранде си спомни за съпругата си — как бе седял с нея точно на същото място и бяха гледали конното шествие. Почти усети аромата на ягодите в ръцете й. Анджелина обичаше да хапва ягоди и да пие шампанско през пролетта във Вила Боргезе.

Кардинал Бриндизи го изтръгна от мъчителния спомен с въпрос за човека, познат с името Ехуд Ландау. Началникът на Службата за сигурност на Ватикана му разказа за посещението на Ландау в манастира „Светото сърце“ в Бренцоне.

— Господи! — промърмори кардиналът под нос. — Как се е справила майка Винченца?

— Явно доста добре. Разказала му историята, която съчинихме, за да замаже очите му, и го отпратила. Но на следващата сутрин той отишъл отново и попитал за сестра Реджина.

— Сестра Реджина! Това е истинска катастрофа. Откъде е разбрал?

Казагранде поклати глава. Самият той не преставаше да си задава същия въпрос, откакто майка Винченца му бе позвънила за втори път. Откъде бе разбрал? Апартаментът на Бенджамин Щерн бе щателно претърсен. Всичко, свързано с манастира, бе изнесено и унищожено. Очевидно някакво доказателство бе убягнало от мрежата на Казагранде и бе попаднало в ръцете на противниците му от Израел.

— Къде се намира сега? — попита кардиналът.

— За съжаление нямам представа. Изпратих човек по петите му в Бренцоне, но във Верона му се изплъзнал. Явно е опитен професионалист. Оттогава нямаме вести.

— Как възнамерявате да се справите с него?

Казагранде отмести поглед от старата писта за конни състезания към бледосините очи на кардинала.

— Като държавен секретар трябва да ви уведомя, че Службата за сигурност е идентифицирала човек, за когото предполага, че подготвя атентат срещу Светия отец.

— Ще го имам предвид — каза кардиналът с делови тон. — Какви стъпки сте предприели, за да сме сигурни, че няма шанс да успее?

— Разговарях с Акиле Бартолети и той реагира според очакванията. Сформиран е специален отряд и в момента денонощно издирва атентатора.

— Предполагам, че някой трябва да уведоми и Светия отец за заплахата. Можем да използваме тази информация, за да повлияем на решението му да посети гетото следващата седмица.

— Четете мислите ми — кимна Казагранде. — Изчерпахме ли дневния ред?

— Само още един въпрос. — Кардиналът го осведоми за разследването на репортера от „Ла Република“ за детството на Светия отец. — Уличаване на Ватикана в измама, макар и безобидна, е крайно нежелателно точно в този момент. Погрижи се онзи самонадеян журналист да бъде поставен на място.

— Ще се постарая — увери го Казагранде. — Какво казахте на Светия отец?

— Че е най-добре да подготви кратък меморандум за неприятните подробности от детството си.

— Какво отговори?

— Съгласи се, но не желая да го чакам. Държа да проведеш свое разследване. Важно е да узнаем истината, преди да излезе на страниците на „Ла Република“.

— Веднага ще възложа това на някого.

— Много добре — каза кардиналът. — Е, вече смятам, че дневният ред е изчерпан.

— Един от хората ми ще тръгне след вас. Микробусът ще се появи в подходящия момент и ще ви откара във Ватикана… освен ако не искате отново да минете пеша по Виа Венето. Какво ще кажете да пийнем по чаша „Фраскати“ и да погледаме как тече животът в Рим?

Кардиналът се усмихна в отговор на непримамливото предложение.

— Всъщност, Карло, предпочитам да гледам Рим от прозорците на Апостолическия дворец.

След тези думи се обърна и се отдалечи. Миг по-късно изчезна в мрака.