Даниъл Силва
Изповедникът (13)

13. Лондон

На втория си ден в Лондон Габриел посети антикварна книжарница на Чаринг Крос Роуд по здрач и си купи един-единствен том. Пъхна го под мишница и тръгна към метростанцията на Лестър Скуеър. На входа свали износеното си пепелявосиво яке и го хвърли в кошче за смет. Купи си билет от автомат, слезе с дългия ескалатор до перона на линия „Север“ и изтърпя неизбежното десетминутно закъснение. Използва времето, за да прелисти книгата. Щом намери търсения пасаж, го огради с червено мастило и препъна страницата, за да я отбележи.

Влакът най-сетне пристигна с грохот. Габриел се провря през тълпата в претъпкания вагон и обви ръка около метален стълб. Отиваше към Слоун Скуеър, закъдето трябваше да направи смяна на крайбрежния булевард. Докато пътуваше, сведе поглед към полуизтъркания надпис със златисти букви на корицата на книгата: „Измамниците“ от Питър Малоун.

Малоун… едно от най-презираните имена в Лондон. Изобличител на лични и професионални прегрешения, разрушител на съдби и кариери. Като разследващ репортер на „Сънди Таймс“, той имаше дълъг и разнообразен списък от жертви: двама министри от кабинета, заместник-шеф на MI5^[1], поредица корумпирани бизнесмени и дори главният редактор на конкурентен вестник. През последното десетилетие бе публикувал и серия сензационни биографии и политически разкрития. „Измамниците“ бе посветена на подвизите на Службата. Бе предизвикала малка огнена буря в Тел Авив — главно заради поразителната си достоверност. Съдържаше дори разкритието, че Ари Шамрон е привлякъл за свой шпионин човек от висшите редици на MI6^[2]. Последвалата криза по-късно бе наречена от Шамрон „най-лошата в отношенията между британци и евреи след атентата в хотел «Цар Давид»“.

Десет минути по-късно Габриел вървеше в спускащия се мрак по улиците на Челси, с книгата на Малоун под мишница. Прекоси Кадогън Скуеър и се спря пред красива бяла къща от времето на крал Джордж. Прозорците на втория етаж светеха. Изкачи стъпалата до входната врата, остави книгата на плетената сламена изтривалка, после се обърна и бързо се отдалечи.

В другия край на площада беше паркиран сив рекламен микробус на американска фирма. Когато Габриел почука на затъмненото задно стъкло, вратата веднага се отвори и разкри пълния мрак вътре, нарушаван само от лекия металически блясък на табло с уреди. Пред устройствата седеше хилаво момче с типично еврейски черти на име Мордекай. Подаде костеливата си ръка и му помогна да се качи. Щом затвори вратата, Габриел коленичи до него. По пода се въргаляха мазни опаковки от сандвичи и празни стиропорени чашки. Мордекай бе прекарал по-голямата част от последните трийсет и шест часа в микробуса.

— Колко души има в къщата? — попита Габриел.

Момчето протегна ръка и завъртя един ключ. В тонколоните зазвуча тихият глас на Питър Малоун, който разговаряше с помощничките си.

— Трима — отвърна Мордекай. — Малоун и две момичета.

Габриел набра номера на Малоун. Телефонният звън отекна като противопожарна аларма в тонколоните на микробуса. Подслушвачът протегна ръка и намали силата на звука. След третото позвъняване журналистът вдигна и каза името си с леко шотландско натъртване.

Габриел заговори на английски, без да се старае да прикрива израелския си акцент.

— Преди малко оставих екземпляр от последната ви книга пред вратата ви. Предлагам да му хвърлите един поглед. Ще ви се обадя отново точно след пет минути.

Габриел затвори и изтри с ръка част от запотеното стъкло. Входната врата леко се отвори. Малоун подаде глава като костенурка и я раздвижи наляво-надясно, напразно търсейки с поглед човека, който току-що му се бе обадил. Най-сетне се наведе и взе книгата. Габриел погледна Мордекай и се усмихна. Победа. Пет минути по-късно натисна бутона на телефона си за повторно избиране. Този път Малоун вдигна още след първото позвъняване.

— Кой сте вие?

— Видяхте ли пасажа в книгата, който съм оградил?

— За убийството на Абу Джихад? Какво имате предвид?

— Бях там в онази нощ.

— На чия страна?

— На добрите.

— Значи сте палестинец?

— Не, не съм палестинец.

— Тогава кой сте?

— Агентът с кодово име Меча.

— Мили боже! — промълви Малоун. — Къде сте? Какво искате?

— Да разговарям с вас.

— За какво?

— За Бенджамин Щерн.

Дълга пауза.

— Няма какво да ви кажа.

Габриел реши да стане по-настъпателен.

— Намерихме телефонния ви номер сред вещите му. Знаем, че сте му сътрудничили за неговата книга. Предполагаме, че знаете кой го е убил и защо.

Отново настана дълго мълчание, докато Малоун обмисляше следващия си ход. Габриел съзнателно бе заговорил в множествено число и бе постигнал желаното въздействие.

— И ако наистина зная нещо?

— Искам да обменим информация.

— Какво ще получа в замяна? — Отзивчивият репортер Малоун се опитваше да изкопчи нещо от Габриел за услугата.

— Ще ви разкажа всичко за нощта в Тунис — отвърна Габриел и добави: — Както и за няколко други.

— Сериозно ли говорите?

— Бенджамин беше мой приятел. Готов съм почти на всичко, за да открия убийците му.

— Тогава се споразумяхме — припряно заговори Малоун. — Къде искате да се състои срещата ни?

— Има ли персонал в къщата? — попита Габриел, макар да знаеше отговора.

— Две момичета.

— Освободете ги. Оставете вратата отключена. След като ги видя да излизат, ще дойда. Никакви касетофони, никакви камери, никакво хитруване. Разбирате ли ме?

Габриел прекъсна връзката, преди репортерът да успее да отговори, и прибра телефона в джоба си. Десет минути по-късно през входната врата излязоха две млади жени. Щом се отдалечиха, Габриел слезе от микробуса и тръгна през площада към къщата. Вратата се оказа отключена, точно според указанията му. Побутна резето и влезе.

* * *

Двамата подозрително се взираха един в друг насред мраморното фоайе — като капитани на противникови отбори преди футболен мач. Сега Габриел разбра защо е трудно да се гледа британска телевизия, без на екрана да се появи лицето на Малоун… и защо е смятан за един от най-желаните ергени в Лондон. Беше елегантен и строен, безупречно облечен с вълнен панталон и виненочервена плетена жилетка. Габриел, с дънки и кожено яке, с лице, скрито зад тъмни очила и бейзболна шапка, изглеждаше като момче от бедняшки квартал. Малоун не му подаде ръка.

— Можете да свалите тази смешна дегизировка. Нямам навик да предавам източниците си.

— Ако не възразявате, предпочитам да остана с нея.

— Както желаете. Кафе? Нещо по-силно?

— Не, благодаря.

— Кабинетът ми се намира на горния етаж. Мисля, че там ще се чувствате удобно.

Бе някогашна гостна стая, продълговата и правоъгълна, с високи до тавана етажерки и персийски килими. В средата имаше две големи старинни маси, една за Малоун и една за помощничките му. Домакинът изключи компютъра, седна на един от столовете с облегалки до газовата печка и покани Габриел да стори същото.

— Трябва да призная, че ми се струва странно да седя в една стая с вас. Слушал съм много за подвизите ви и имам чувството, че вече ви познавам. Вие сте истинска легенда. „Черният септември“, Абу Джихад и безброй други междувременно. Убивали ли сте някого наскоро?

Макар Габриел да не подсили примамката, Малоун продължи:

— Намирам ви за доста интересна личност, но не мога да отрека, че действията ви противоречат на моралните ми принципи. Според мен държава, прибягваща до атентати като политическо средство, не е по-добра от врага, срещу когото се бори. В много отношения дори е по-голямо зло. В моята книга вие сте представен като убиец. Навярно разбирате какво имам предвид.

Габриел се запита дали идването му тук не е грешка. Отдавна се бе убедил, че в спорове като този никой не надделява. Бе водил безброй подобни със самия себе си. Седеше съвсем неподвижно, взираше се в Питър Малоун през тъмните си очила и чакаше той да стигне до съществената част. Малоун кръстоса крака и изтупа прашинка от крачола на панталона си. Този жест издаваше нервност. Габриел изпита задоволство.

— Трябва да уточним подробностите по споразумението си, преди да продължим — настоя журналистът. — Ще ви кажа това, което зная за убийството на Бенджамин Щерн. В замяна вие ще ми дадете интервю. Зная правилата, писал съм за разузнавателните служби и преди. Няма да публикувам нищо, което би издало истинската ви самоличност или би могло да повлияе на настоящите ви операции. Договорихме ли се?

— Да.

За миг Малоун вдигна очи към матовата светлина на невидимите лампи, после отново впери поглед в Габриел.

— Прав сте за Бенджамин. Сътрудничих за книгата му. Партньорството ни трябваше да остане в тайна. Изненадан съм, че ме открихте.

— Защо Бенджамин се е обърнал към вас?

Малоун стана и пристъпи към етажерките с книги.

Свали един том и го подаде на Габриел. „Крукс Вера: КГБ на Католическата църква“.

— Бенджамин бе разкрил нещо голямо… свързано с Ватикана и войната.

Габриел повдигна книгата.

— Нещо за „Крукс Вера“?

Малоун кимна.

— Приятелят ви беше гениален учен, но не разбираше нищо от разследваща журналистика. Помоли ме да работя с него като консултант при проучването на всичко, свързано с „Крукс Вера“. Съгласих се и се споразумяхме за възнаграждението. Трябваше да ми плати половината пари в аванс, а останалите — при завършване и получаване на ръкописа. Излишно е да споменавам, че получих първата част.

— Какво бе разкрил?

— За съжаление не разполагам с тази информация. Приятелят ви действаше много предпазливо. Ако не знаех кой е, щях да го взема за един от вашите.

— Какво искаше от вас?

— Достъп до материалите, които събрах, докато пишех книгата за „Крукс Вера“. Освен това искаше да издиря двама свещеници, работили във Ватикана по време на войната.

— Имената им?

— Монсеньори Чезаре Феличи и Томазо Мандзини.

— Намерихте ли ги?

— Опитах — отвърна Малоун. — Открих, че и двамата са изчезнали и обявени за мъртви. Има нещо още по-интересно. Детективът от римското Главно управление на Държавната полиция, който разследвал случаите, бил отстранен от началниците си и прехвърлен другаде.

— Знаете ли името му?

— Алесио Роси. Но, за бога, не му казвайте, че сте го узнали от мен. Трябва да пазя репутацията си.

— Щом знаете толкова много, защо не сте написали нищо по въпроса?

— Има само поредица убийства и изчезвания. Убеден съм, че са свързани, но все пак не разполагам с нито едно неоспоримо доказателство, което да издава някаква връзка между тях. Ни най-малко не искам без солидни основания да отправя обвинение в убийство срещу Ватикана или лице, близко до Ватикана. Освен това никой порядъчен редактор няма да го приеме.

— Но имате предположения кой може да се крие зад това.

— Не бива да забравяте, че говорим за Ватикана — изтъкна Малоун. — Хора, свързани с тази уважавана институция, са се замесвали в интриги и заговори вече близо две хилядолетия. По-добри играчи са от всеки друг. И в миналото религиозни страсти и битки за доктрината са ги подтиквали да извършват смъртния грях убийство. Църквата е разяждана от тайни общества и клики, които вероятно са замесени в нещо подобно.

— Кой? — повтори Габриел.

Питър Малоун отвърна с усмивка, подобаваща на кинозвезда:

— Според моето скромно мнение държите отговора в ръцете си.

Габриел сведе поглед. „Крукс Вера: КГБ на Католическата църква“.

* * *

Журналистът излезе от стаята и след миг се върна с бутилка „Медок“ и две големи кристални чаши. Напълни ги щедро и подаде едната на Габриел.

— Говорите ли латински?

— Всъщност в родината ми говорим друг древен език.

Малоун се усмихна на Габриел над чашата си и продължи:

— „Крукс Вера“ на латински означава „истинският кръст“. Това е и името на свръхтаен орден в рамките на Римокатолическата църква, нещо като църква в църквата. Ако погледнете в „Ануарио Понтифичо“, годишника на Ватикана, няма да откриете да се споменава за „Крукс Вера“. Ако попитате в пресцентъра на Ватикана, ще ви кажат, че това са измислици, непростими клевети, разпространявани от враговете на Църквата с цел дискредитирането й. Но ако питате мен, „Крукс Вера“ наистина съществува, както доказах в тази книга — въпреки твърденията на Ватикана. Вярвам, че пипалата на „Крукс Вера“ са стигнали до най-висшите нива на Ватикана и поддръжниците й заемат постове, от които упражняват власт и влияние в целия свят.

— Какво точно представлява?

— Групировката е основана по време на Испанската гражданска война от свещеник антикомунист на име Хуан Антонио Родригес. Монсеньор Родригес действал много внимателно по отношение на типа хора, приемани за нови членове. Повечето били миряни, много от тях богати или с политическо влияние: банкери, адвокати, индустриалци, министри, шпиони и полицаи от тайните служби. Както се досещате, Родригес никога не се е интересувал от спасяването на души. Според него това трябвало да се остави в ръцете на обикновените енорийски свещеници. Родригес имал една-единствена грижа: опазване на Римокатолическата църква от смъртните й врагове.

— Кои са били те?

— Комунистите — отвърна Малоун и побърза да добави: — И евреите, разбира се. „Крукс Вера“ се разпростряла бързо в Европа през тридесетте. Укрепила влиянието си във Франция, Италия, Германия, на Балканите и в самата Римска курия. По време на войната членове на „Крукс Вера“ работели в папското домакинство и Държавния секретариат. С разрастването на организацията монсеньор Родригес разширил мисията си. Вече не се задоволявал само да защитава Църквата от враговете й. Искал да възвърне позицията й на абсолютна власт, която е заемала през Средновековието. Върховната цел на „Крукс Вера“ и до ден днешен е същата: преосмисляне на загубите от Реформацията и Просвещението и връщане на държавата в подчинение на Църквата. Освен това искат да премахнат така наречените от тях „наследени реформи“ на Втория ватикански събор: „Ватикана 2“

— Как възнамеряват да постигнат целите си?

— Колкото и да презира КГБ, в много отношения „Крукс Вера“ е негово точно копие; затова съм озаглавил книгата си така. Води тайна война срещу онези, които нарича свои врагове, и действа като тайна полиция в самата Църква, налагайки строго придържане към доктрината и потушавайки всяко негодувание. О, от време на време позволяват на реформаторите да излеят гнева си, но ако представляват сериозна заплаха, „Крукс Вера“ се намесва и им помага да получат просветление.

— А ако не се примирят?

— Нека просто да кажем, че неколцината, дръзнали да се опълчат срещу Църквата, са загинали при неясни обстоятелства. Висши духовници, осмелили се да се противопоставят на „Крукс Вера“, са ставали жертви на внезапен сърдечен удар. Журналисти, предприели разследване за ордена, са изчезвали или са се самоубивали. Както и членове на „Крукс Вера“, пожелали да напуснат.

— Как един религиозен орден оправдава употребата на насилие?

— Свещениците в „Крукс Вера“ не са единствените, които прибягват до насилие. Те дават разпореждания, но тези, които действително вършат мръсната работа, са миряни. В ордена са познати под името воини на Христа. Подтиквани са да кроят мръсни номера, за да налагат волята на ордена. Всичко — от изнудване до убийство. А след като деянието е извършено, свещениците гарантират опрощение и запазване тайната на изповедта. Впрочем на Христовите воини им е забранено да се изповядват пред други свещеници, освен пред тези от „Крукс Вера“. Така неприятните тайни не излизат извън семейството.

— Какво е отношението им към сегашния папа?

— Доколкото съм чувал, меко казано, неособено топло. Папа Павел VII говори за възраждане и обновяване. За „Крукс Вера“ тези думи означават реформи и либерализация и са повод за безпокойство.

— Какво ви кара да мислите, че „Крукс Вера“ е замесен в убийството на Бенджамин?

— Възможно е да са имали мотив. Ако има нещо, което „Крукс Вера“ ненавижда най-много, то е изваждане на кирливите ризи на Ватикана на показ. Орденът гледа на себе си преди всичко като на пазител на Църквата. Ако доказателствата, които е събрал приятелят ви, могат да й навредят, той е попаднал в категорията на враговете. И „Крукс Вера“ е приел за свой дълг да го накаже сурово за доброто на Църквата, разбира се.

— Малоун допи виното си и си наля още. Чашата на Габриел остана недокосната. — Ако сте разговаряли с хора, задавали сте въпроси и сте пъхали носа си в афери, които не ви засягат, твърде възможно е и вие вече да сте попаднали в обсега на радара им. Ако решат, че представлявате заплаха, без колебание ще ви убият.

— Благодаря ви за откровеността.

— Сключихме сделка. — Малоун извади бележник и химикалка и изведнъж ролите се размениха. — Сега е мой ред да задавам въпроси.

— Само не забравяйте правилата. Ако ме предадете…

— Не се безпокойте; отлично зная, че „Крукс Вера“ не е единствената тайна организация, способна на мръсни номера. — Малоун наплюнчи показалеца си и отвори бележника на нова страница. — Господи, имам толкова много въпроси, че не знам откъде да започна.

* * *

През следващите два часа Габриел с неохота изпълни своята част от сделката. Най-сетне излезе от къщата на журналиста и прекоси Кадогън Скуеър под проливния дъжд. На Слоун Стрийт извади мобилния телефон от джоба си и набра номера на Мордекай в оборудвания микробус.

— Продължавай да го наблюдаваш — каза Габриел. — Ако тръгне нанякъде, проследи го.

* * *

Питър Малоун седеше пред компютъра в кабинета си на горния етаж и трескаво набираше записките си. Не можеше да повярва на късмета си. Отдавна знаеше, че успехът е резултат от неуловимо съчетание на упорита работа и чист късмет. Понякога добрият материал просто падаше в скута му. Разликата между посредствения и великия журналист бе по какъв начин ще го използва.

След час трескава работа ръкописните му бележки бяха подредени в два файла. Първият съдържаше разказ за подвизите на агента с кодово име Меча, а вторият — най-същественото от разговора им за Бенджамин Щерн. Съзнателно или не, израелецът току-що му бе дал нишката, от която се нуждаеше за статията си. Израелското разузнаване разследваше убийството на изтъкнатия историк Бенджамин Щерн. Сутринта щеше да се обади в Тел Авив, за да си осигури спокойствие, докато работи, без заплахи и мърморене от щаба, а после щеше да добави останалите мистериозни подробности, на които се бе натъкнал във връзка със случая. Не беше казал на израелеца всичко, което знаеше за убийството на Щерн, и беше сигурен, че събеседникът му също премълча част от информацията. Такива бяха правилата на играта. Необходим бе журналистически опит, за да се долови границата между истина и дезинформация, да се отсеят златните късчета от пясъка. С малко късмет, щеше да завърши статията до уикенда.

Няколко минути преглежда цитатите. Реши да се обади на Том Грейвс, редактора си в „Сънди Таймс“, за да му запази място на първа страница. Посегна към телефона, но преди да вдигне слушалката, внезапен удар в гърдите го тласна назад. Погледна надолу и забеляза малко, бързо нарастващо петно кръв на ризата си. Вдигна глава и видя непознат мъж, застанал на пет крачки от бюрото му, с пепеляворуси коси и почти безцветни очи. Погълнат от работата си, Малоун не го бе чул да влиза в къщата.

— Защо? — промълви журналистът, докато устата му се пълнеше с кръв.

Убиецът наклони глава, сякаш бе озадачен, и заобиколи бюрото.

— Ego te absolvo a peccatis tuis — каза той, докосвайки с пръсти челото на жертвата си. — In nomine Patris et Filii et Spiritus Sancti. Amen.

После насочи пистолета със заглушител към главата на Малоун за последен изстрел.

* * *

На жаргона на Службата устройството, което Мордекай, специалистът по наблюдение и подслушване, бе сложил в кабинета на Малоун, се наричаше „стъкло“. Скрито сред електрониката на телефона, то осигуряваше проследяване на всички разговори на Малоун, както и на всичко, което ставаше в стаята. Мордекай бе чул целия разговор на Габриел с журналиста. Беше продължил да слуша и как Малоун работи на компютъра си след тръгването на Габриел.

Малко след девет часа Мордекай долови тих говор на език, който не разбираше. През следващите пет минути прозвуча отваряне и затваряне на чекмеджета. Предположи, че е Малоун, но когато входната врата се отвори и оттам излезе висок широкоплещест мъж, моментално разбра, че в къщата се е случило нещо ужасно.

Мъжът бързо слезе по стъпалата и тръгна през площада право към микробуса. Мордекай изпадна в паника. Единствените оръжия, с които разполагаше, бяха самонасочващ се микрофон и фотоапарат „Никон“ с далекообхватен обектив. Посегна към апарата. Докато мъжът се приближаваше, спокойно го вдигна към окото си и бързо направи три снимки.

Бе убеден, че последната ясно е запечатала образа.