Даниъл Силва
Изповедникът (12)

12. Виена

Организацията с неясното наименование „Разследвания и справки за събития по време на войната“ имаше строга охрана още преди началото на битките за територия. Офисите й се намираха в бивша жилищна кооперация в стария еврейски квартал на Виена, на добре укрепената врата не се виждаха никакви надписи, а стъклата на прозорците с изглед към запуснатия вътрешен двор бяха блиндирани. Изпълнителният директор Ели Лавон не страдаше от параноя, а просто бе благоразумен. През годините бе помогнал за издирването на шестима бивши надзиратели в концлагери и един висш нацистки офицер, който живееше спокойно в Аржентина. За усилията си бе възнаграден с непрестанен поток от заплахи за смърт.

Че е евреин, бе излишно да се споменава. Че е родом от Израел, можеше да се предположи по фамилното му име. Че за кратко е работил за израелските служби за разузнаване, не знаеше никой във Виена, а само шепа хора в Тел Авив, повечето от които отдавна пенсионери. При операцията „Божи гняв“ Лавон бе айн, преследвач. Бе следил членове на „Черният септември“, бе изучавал навиците им и бе измислял начини за убийството им.

При нормални обстоятелства не допускаха никого зад вратите на „Разследвания и справки за събития по време на войната“ без дългосрочна уговорка и щателно проучване на биографията. За Габриел прескочиха всички формалности и млада жена го покани в кабинета на Лавон.

Стаята имаше класически виенски пропорции и интериор: висок таван, лакиран паркет, етажерки, които се огъваха под тежестта на безброй томове и папки. Лавон стоеше на колене на пода, приведен над редица пожълтели документи. Археолог по образование, той дълги години бе правил разкопки на Западния бряг, преди изцяло да се посвети на сегашното си поприще. В момента се взираше в смачкан лист хартия със същото любопитство, което изпитваше и когато разглеждаше фрагменти от керамични съдове на пет хилядолетия.

Щом Габриел влезе в стаята, Лавон вдигна поглед и го поздрави със закачлива усмивка. Не полагаше никакви грижи за външността си и както винаги, приличаше на човек, облякъл първото, което му е било подръка, когато е изпълзял от леглото: сив кадифен панталон и кафяв пуловер с V-образно деколте, изтъркан на лактите. Сивите му коси изглеждаха така разрошени, все едно преди малко е фучал с бясна скорост в открит автомобил. Но той нямаше кола и почти никога не бързаше. Въпреки съображенията си за сигурност, бе скромен пътник във виенските трамваи. Не се страхуваше да ползва обществен транспорт. Както хората, които преследваше, Лавон владееше изкуството да се движи незабелязан по улиците.

— Нека позная. — Той хвърли цигарата си в чашка за кафе и с мъка се изправи, сякаш страдаше от хронични болки. — Шамрон те е натоварил със задачата да разследваш убийството на Бени. Щом си тук, значи си намерил нещо интересно.

— Нещо подобно.

— Седни — каза Лавон. — Разкажи ми всичко.

* * *

Изтегнат на мекото зелено канапе, с крака на страничната облегалка, Габриел го запозна с всички подробности от разследването си, като започна с посещението си в Мюнхен и завърши със срещата си с равин Дзоли в гетото на Венеция. Лавон крачеше напред-назад из стаята и оставяше след себе си струйка цигарен дим като парен локомотив. Отначало ходеше бавно, но слушайки разказа на Габриел, ускори крачките си. Накрая се спря и поклати глава.

— Боже мой, свършил си доста работа.

— Какво означава всичко това, Ели?

— Да се върнем на телефонното обаждане в хотела в Бренцоне. Според теб кой е бил?

— Ако трябва да гадая, първо бих посочил градинаря на манастира, старец на име Личо. Влезе в стаята, докато разговарях със сестра Винченца, и мисля, че ме проследи, когато си тръгнах.

— Струва ми се странно да ти остави анонимно съобщение, вместо да поговори с теб.

— Навярно се е страхувал.

— Логично обяснение. — Лавон пъхна ръце в джобовете си и се загледа във високия таван. — Сигурен ли си за името, което ти е казал? Сигурен ли си, че е Мартин Лутер?

— Напълно. „Намерете сестра Реджина и Мартин Лутер. Тогава ще узнаете истината за това, което се е случило в манастира“.

Лавон несъзнателно започна да приглажда стърчащите си коси — негов навик, когато размишляваше.

— Хрумват ми две възможности. Предполагам, че можем да изключим версията за немския монах, който в далечното минало изправил Римокатолическата църква на нокти. Тогава остава само една. Връщам се след малко.

Влезе в съседната стая. През следващите няколко минути Габриел се заслуша в познатия шум, докато старият му приятел ровеше из папки и чекмеджета и ругаеше на няколко езика. Най-сетне се върна с голяма папка-хармоника, прихваната с тежка метална скоба. Стовари я върху ниската масичка пред Габриел и я обърна към него, за да прочете етикета:

Мартин Лутер: Министерство на външните работи на Германия, 1938–1943.

* * *

После отвори папката, извади снимка и му я показа.

— Другата възможност е този Мартин Лутер. Като момче напуснал гимназията и работил като хамалин. Станал член на Нацистката партия през двайсетте. Случайно се запознал със съпругата на Йоахим фон Рибентроп, докато пренасял мебели за вилата й в Берлин. Сближил се първо с нея, а после и със съпруга й. Когато Рибентроп станал министър на външните работи през 1938-а, Лутер бил назначен в министерството.

Габриел взе снимката и я разгледа. В него се взираше мъж с лице на гризач и очила с голям диоптър, които увеличаваха влажни очи. Върна я на Лавон.

— Лутер бързо се изкачил в йерархията на Външното министерство главно благодарение на робската си преданост към Рибентроп. През 1940-а вече бил началник на Abteilung Deutschland — отдел „Германия“. Носел отговорност за всички дейности на министерството, свързани с афери на Нацистката партия. Част от отдела „Германия“ на Лутер била службата за евреите, Д-3.

— Значи твърдиш, че Мартин Лутер е бил шеф по еврейските въпроси във Външното министерство на Германия.

— Именно — потвърди Лавон. — Компенсирал липсата на образование и интелект с безскрупулност и амбициозност. Интересувал се само от едно: разширяване на личната си власт. Щом му станало ясно, че изтребването на евреите е главен приоритет на режима, направил всичко възможно министерството да не стои настрана. За награда бил поканен на най-срамния обяд в историята. — Лавон замълча и прелисти съдържанието на папката. Бързо откри това, което търсеше, извади го с енергичен жест и го сложи на масичката пред Габриел. — Това е протоколът от конференцията от Ванзее, подготвен и оформен от организатора й, самия Адолф Айхман. Имало е само трийсет копия. Всичките са унищожени, освен едно, копие номер шестнадесет. Открито е след войната, при подготовката за Нюрнбергския процес, и се съхранява в архивите на немското външно министерство в Бон. Това, разбира се, е ксерокопие. — Лавон взе документа. — Срещата се състояла във вила край Ванзее в Берлин на 20 януари 1942 г. Продължила деветдесет минути. Участниците били петнайсет. Айхман влязъл в ролята на домакин и се погрижил гостите му да бъдат добре нахранени. Церемониалмайстор бил шефът на полицията Райнхард Хайдрих. Въпреки популярните митове, конференцията от Ванзее не е мястото, на което се е пръкнала идеята за „окончателно решение на проблема“. Хитлер и Химлер вече са били убедени, че евреите в Европа трябва да се избият. Конференцията от Ванзее е представлявала по-скоро бюрократична среща за планиране и обсъждане как различните структури на Нацистката партия и немското правителство да работят заедно, за да улеснят холокоста.

Лавон подаде документа на Габриел.

— Ето списъка на участниците. Виждаш ли познати имена?

Габриел плъзна поглед по листа.

ГАУЛАЙТЕР^[1] Д-Р МАЙЕР И РАЙХЗАМТЛАЙТЕР Д-Р ЛАЙБРАНД, МИНИСТЕРСТВО НА РАЙХА ЗА ОКУПИРАНИТЕ ИЗТОЧНИ ТЕРИТОРИИ

ДЪРЖАВЕН СЕКРЕТАР Д-Р ЩУКАРТ,

МИНИСТЕРСТВО НА ВЪТРЕШНИТЕ РАБОТИ НА РАЙХА

ДЪРЖАВЕН СЕКРЕТАР НОЙМАН, ВЕДОМСТВО ЗА ИЗПЪЛНЕНИЕ НА ЧЕТИРИГОДИШНИЯ ПЛАН

ДЪРЖАВЕН СЕКРЕТАР Д-Р ФРАЙСЛЕР,

МИНИСТЕРСТВО НА ПРАВОСЪДИЕТО

ДЪРЖАВЕН СЕКРЕТАР Д-Р БЮЛЕР,

ГЛАВНО ГУБЕРНАТОРСТВО

ЗАМЕСТНИК ДЪРЖАВЕН СЕКРЕТАР Д-Р ЛУТЕР, МИНИСТЕРСТВО НА ВЪНШНИТЕ РАБОТИ

Габриел погледна Лавон.

— Лутер е бил там?

— Да, наистина. И е получил това, което най-много е искал. Хайдрих е разпоредил Външното министерство да играе ключова роля при депортирането на евреи от страните съюзнички на нацистка Германия и от немски сателити като Хърватия и Словакия.

— Мислех, че с депортирането са се занимавали СС.

— Дай ми малко време да ти обясня. — Лавон се наведе над масичката и сложи ръце на плота, сякаш бе карта на Европа. — Повечето жертви на холокоста са били от Полша, прибалтийските държави и Западна Русия — места, окупирани и пряко контролирани от нацистите. Прибирали са евреи и са ги убивали на воля, без никаква намеса от страна на други правителства, защото не е имало такива.

Лавон замълча и плъзна ръка по въображаемата карта на юг, а другата — на запад.

— Но Хайдрих и Айхман не са се задоволили да изтребват евреи само от територии под пряката власт на Германия. Искали са всеки евреин в Европа, общо единадесет милиона. — Потупа с десния си показалец по масата. — Евреите на Балканите — потупа с левия — и в Западна Европа. На повечето места е трябвало да преговарят с местните правителства, за да могат да измъкнат евреите за депортиране и избиване. Отделът на Лутер във Външно министерство е носел отговорност за това. Неговата работа е била да преговаря на ниво министерство-министерство, за да урежда безпроблемното депортиране, придържайки се към всички подробности от дипломатическия етикет. Бил е дяволски добър.

— Не оспорвам твърденията ти и нека предположим, че Личо е имал предвид този Мартин Лутер. Но какво е правил той в манастир в Северна Италия?

Лавон сви хилавите си рамене.

— Струва ми се, че старецът се е опитал да ти подскаже за нещо, случило се в манастира по време на войната. Нещо, което майка Винченца се опитва да потули. Нещо, което Бени е разкрил.

— Нещо, заради което са го убили?

Ели отново сви рамене.

— Може би.

— Кой ще посегне на нечий живот заради една книга?

Лавон се поколеба, поразмишлява, докато прибираше протокола обратно в папката, и когато вдигна поглед към Габриел, присви очи и дълбоко си пое дъх.

— Айхман и Лутер били особено притеснени заради едно-единствено правителство. По време на войната то е поддържало дипломатически отношения и със Съюзниците, и с нацистка Германия. Имало е представители във всички страни, от които са депортирани евреи. Тези представители можели да затруднят задачата им, ако поискали да се намесят със сила. По очевидни причини Айхман и Лутер знаели, че е изключително важно това правителство да не се противопостави. Хитлер го смятал за толкова ключово, че изпратил втория по ранг във Външно министерство — барон Ернст фон Вайцекер, като свой посланик. Досещаш ли се за кое правителство говоря, Габриел?

Габриел присви очи.

— Ватикан?

— Именно.

— Тогава кои са клоуните, които ме преследват?

— Много добър въпрос.

Габриел се приближи до бюрото, вдигна телефонната слушалка и набра номер. Нямаше защо Лавон да го пита на кого се обажда. Решителното му изражение и треперещите от напрежение ръце го издадоха. Човек, преследван от непознат враг, се нуждаеше от приятел, който умее да води борба с нечисти средства.

* * *

Мъжът на стъпалата пред прочутата виенска концертна зала излъчваше характерен хладен австрийски чар и виенска изтънченост. Ако някой го заговореше, би отвърнал на съвършено правилен немски, с леко провлачения говор на младеж с добро потекло, прекарал много приятни часове, вкусвайки от бохемските наслади на Виена. Нито бе австриец, нито бе отраснал във Виена. Казваше се Ефраим бен Авраам и бе прекарал детството си в прашно селище в пустошта на Негев — място, доста отдалечено от света, в който живееше сега.

Нехайно погледна часовника си, а после огледа целия Бетховен Плац. Чувстваше се като на тръни повече от обикновено. Имаше проста задача: да посрещне един агент и да го съпроводи благополучно до комуникационния център на посолството. Но човекът, когото трябваше да придружи, не беше обикновен агент. Началникът на виенския щаб ясно му бе обяснил какъв е залогът:

— Ако се издъниш, Ари Шамрон ще те намери и ще те удуши с някоя от патентованите си хватки. Не е от най-разбраните шефове.

Бен Авраам пъхна американска цигара между устните си и я запали. В този миг, през танцуващия синкав пламък на запалката си, видя легендарния агент да изплува от мрака. Хвърли цигарата върху мокрия паваж и я стъпка с върха на обувката си, без да изпуска от поглед човека, който направи две пълни обиколки на площада. След него не вървеше никой, освен дребничък невзрачен мъж с разрошени коси й измачкано палто. Още една легенда: Ели Лавон, който владееше изкуството на преследването до съвършенство. Бен Авраам го бе виждал веднъж, когато Лавон гостуваше като лектор на семинар по тактики за отбрана при улично нападение. Бе задържал обучаващите се до сутринта, за да им разказва за мрачните дни на операцията срещу „Черният септември“.

Бен Авраам загледа с възхищение как двамата се придвижваха сред вечерната тълпа като опитни синхронни плувци. Стратегията им беше по учебник, но я прилагаха с увереност и прецизност — резултат от честа съвместна работа при ситуации, в които една погрешна стъпка можеше да им коства живота.

Най-сетне младият офицер тръгна надолу по стъпалата към целта си.

— Хер Мюлер — извика той. Мъжът вдигна глава. — Радвам се да ви видя.

Лавон изчезна, сякаш се скри зад сценична завеса. Бен Авраам хвана мъжа до себе си за лакътя и го повлече по притъмнелите алеи на парка. Десет минути се движиха в кръг, озъртайки се за преследвачи. Агентът се оказа по-нисък, отколкото той бе очаквал, слаб и изпит като колоездач. Трудно можеше да повярва, че този човек е същият, ликвидирал половината от „Черният септември“, че той е влязъл във вила в Тунис и е застрелял Абу Джихад, заместник-лидера на ООП, пред очите на съпругата и децата му.

Легендарният мъж не казваше нищо. Сякаш се ослушваше за враговете си. Стъпките му по настилката на алеите бяха съвсем безшумни. Бен Авраам се качи зад волана и двайсет минути криволичи из центъра. Началник-щабът имаше право — наистина не бе от приказливите. Всъщност единствената реплика на агента досега бе учтивата молба да угаси цигарата си. Немският му звучеше рязко и отчетливо като на берлинчанин.

Доволен, че никой не ги следи, Бен Авраам сви в тясната уличка „Антон Франкгасе“ в североизточната част на Виена. Сградата на №20 бе мишена на многобройни терористични атаки през годините и сега бе солидно укрепена. Освен това австрийските тайни служби я държаха под наблюдение. Когато колата влезе в подземния паркинг, агентът залегна под таблото. За миг главата му се докосна до крака на Бен Авраам. Скалпът му гореше като на човек, който се гърчи в смъртоносна треска.

* * *

Добре охраняваният комуникационен център представляваше звукоизолирана стъклена кабина две нива под земята. Трябваха няколко минути, докато операторът в Тел Авив прехвърли обаждането към домашния телефон на Шамрон. Заради промяната в честотите, целяща избягване на подслушване, гласът му звучеше като от дъното на стоманен цилиндър. Освен това Габриел чуваше шуртенето на вода в мивка и тракането на прибори по порцелан. Почти си представи как Геула, изстрадалата съпруга на Шамрон, мие съдове в кухнята. Разказа му същото, както по-рано на Лавон. Когато свърши, Шамрон го попита какво възнамерява да прави по-нататък.

— Мисля да отида в Лондон и да попитам Питър Малоун защо Бени му се е обадил от хотел в Бренцоне.

— Малоун? Защо си въобразяваш, че ще проговори? Малоун е в бизнеса заради личен интерес. Ако наистина е надушил нещо, ще го пази в тайна по-упорито дори от горкия Бени.

— Ще се опитам да намеря деликатен подход към него.

— А ако не пожелае да сподели разкритията си с теб?

— Тогава ще пробвам с не толкова деликатен подход.

— Нямам му доверие.

— Той е единствената ми нишка в момента.

Шамрон тежко въздъхна. Въпреки разстоянието и променливата честота, Габриел долови силните хрипове в гърдите му.

— Искам срещата да протече както трябва — каза Шамрон. — Повече никакво лутане слепешком и без подкрепление. Ще го поставим под наблюдение — преди и след посещението ти. Иначе можеш да измиеш ръцете си от тази работа, да се върнеш във Венеция и да довършиш своя Белини.

— Щом настояваш.

— Не е в стила ми да давам полезни предложения. Ще се свържа с щаба в Лондон още тази вечер и ще изпратя човек при него. Дръж ме в течение.

Габриел затвори телефона и излезе в коридора. Ефраим бен Авраам го чакаше.

— Сега накъде? — попита той.

Габриел погледна часовника си.

— Откарай ме на летището.