Даниъл Силва
Изповедникът (10)

10. Венеция

Габриел се върна във Венеция рано следващата сутрин. Остави опела на паркинга до железопътната гара и се придвижи с водно такси до църквата „Сан Дзакария“. Влезе, без да поздрави останалите от екипа, качи се на скелето си и се скри зад завесата. След тридневното му отсъствие с неговата Дева сякаш не се познаваха, но докато часовете бавно отминаваха, отново свикнаха с присъствието си. Както винаги, тя го обгърна със спокойствие и съсредоточеността, която изискваше работата му, изтласка разследването за смъртта на Бенджамин в дълбините на съзнанието му.

Прекъсна, за да сложи нови бои в палитрата си. За миг мислите му оставиха Белини на заден план и се върнаха към Бренцоне. След закуска в хотела Габриел бе отишъл до манастира и бе потърсил майка Винченца. Когато тя се появи, попита дали може да разговаря със сестра Реджина. Лицето на монахинята видимо поруменя, докато обясняваше, че в манастира не живее жена с това име. При въпроса му дали някога е живяла, майка Винченца поклати глава и помоли синьор Ландау да уважи правото на уединение на обитателките на манастира и никога повече да не идва. После веднага прекоси двора и изчезна вътре. Тогава той видя градинаря Личо, който подрязваше лозите, виещи се около една решетка. Повика го, но старецът вдигна поглед нагоре и забърза през сенчестата градина. В този миг Габриел прозря, че Личо е човекът, следил го по улиците на Бренцоне, както и анонимният глас, който му се бе обадил в хотела. Старецът изглеждаше изплашен. Габриел реши поне за момента да не прави нищо, с което да влоши положението му. Вместо това се съсредоточи върху самия манастир. Ако майка Винченца казваше истината, че по време на войната в него са се укривали евреи, тогава някъде трябваше да се пазят сведения за това.

По обратния път към Венеция бе имал натрапчивото подозрение, че го следят със сива ланча. Във Верона се отклони от магистралата и влезе в стария градски център, където направи няколко заучени маневри за заблуда на преследвача. В Падуа ги повтори. Час по-късно, профучавайки по моста към Венеция, бе напълно уверен, че е сам.

Работи върху картината на олтара цял следобед и продължи вечерта. В седем часа излезе от църквата и отиде до офиса на Франческо Тиеполо на площад „Сан Марко“. Седнал зад широката дъбова маса, която използваше за бюро, той прелистваше куп книжа. Тиеполо бе доста талантлив реставратор, но отдавна бе изоставил четките и боите, за да ръководи преуспяващата си реставраторска фирма. Когато Габриел влезе в стаята, той му се усмихна през заплетената си черна брада. По улиците на Венеция туристите често го вземаха за Лучано Павароти.

На чаша вино Габриел му съобщи новината, че отново трябва да замине за няколко дни, за да уреди личен въпрос. Тиеполо закри лицето си с длани и избълва поредица италиански ругатни, след което отчаяно вдигна поглед.

— Марио, отварянето на достолепната църква „Сан Дзакария“ за посетители трябва да стане след шест седмици. Ако не отвори врати, възстановена в цялото си великолепие, спонсорите ще ме завлекат в подземията на Двореца на дожите за ритуално изкормване. Ясно ли се изразявам, Марио? Ако не довършиш този Белини, ще съсипеш репутацията ми.

— Напредвам, Франческо. Просто трябва да разреша личен проблем.

— Какъв?

— Свързан със смърт на близък.

— Така ли?

— Не задавай повече въпроси, Франческо.

— Прави каквото трябва, Марио. Но ще ти кажа едно. Ако реша, че има опасност картината на Белини да не бъде завършена преди крайния срок, няма да ми остане друг избор, освен да те отстраня от проекта и да я поверя на Антонио.

— Антонио не е достатъчно квалифициран, за да я възстанови, и ти го знаеш.

— Какво друго мога да направя? Да я довърша сам? Не ми оставяш избор.

Гневът на Тиеполо бързо се изпари, както обикновено, и той наля още вино в празната си чаша. Габриел погледна към стената зад бюрото му. Сред снимките на църкви, реставрирани от неговата фирма, имаше една много любопитна: Тиеполо се разхождаше из градините на Ватикана с не кого да е, а със самия папа Павел VII.

— Имал си лична аудиенция при папата?

— Не точно аудиенция. Не беше толкова официално.

— Би ли обяснил, ако обичаш?

Тиеполо сведе поглед към купчината книжа. Нямаше нужда човек да е опитен в провеждането на разпити, за да направи извода, че не гори от желание да отговори на въпроса на Габриел. Най-сетне каза:

— Не е нещо, което обсъждам често, но със Светия отец сме много добри приятели.

— Наистина ли?

— Работехме рамо до рамо тук, във Венеция, докато беше архиепископ. Всъщност той е нещо като експерт по история на изкуството. О, водехме разгорещени спорове. Сега се разбираме чудесно. Пътувам до Рим, за да вечеряме заедно, поне веднъж в месеца. Настоява да готви сам. Специалитетът му е спагети с риба тон, но слага толкова много лют пипер, че прекарваме останалата част от вечерта плувнали в пот. Този човек е роден за воин! Кулинарен садист.

Габриел се усмихна и стана. Тиеполо каза:

— Нали няма да ме разочароваш, Марио?

— Да разочаровам приятел на папата? Не, разбира се. Чао, Франческо. Ще се видим след няколко дни.

* * *

Старото гето изглеждаше опустяло. На площада не играеха деца, в кафенето нямаше възрастни клиенти, а от високите жилищни сгради не се долавяха признаци на живот. Някои от прозорците светеха и за момент до него достигна мирис на месо и лук, запържени в зехтин, но през повечето време се чувстваше като човек, завърнал се у дома в град на призраци, място, където къщите и магазините стоят, но обитателите отдавна са изчезнали.

Сладкарницата, в която бяха разговаряли с Шамрон, бе затворена. Измина няколко крачки до №2899. На малка табела на вратата се четеше надпис: Comunita ebraica di Venezia^[1]. Габриел позвъни и след миг от невидим домофон прозвуча женски глас.

— Казвам се Марио Делвекио. Имам уговорена среща с равина.

— Само момент, ако обичате.

Габриел застана с гръб към вратата и огледа площада. Моментът доста се проточи. Борбата за територия бе направила всички твърде страхливи. Мерките за сигурност в еврейските квартали из цяла Европа бяха затегнати. Досега Венеция бе пощадена, но в Рим, в цяла Франция и Австрия имаше осквернени синагоги и гробища и посегателства срещу евреи на улицата. Вестниците наричаха това „най-опасната вълна на антисемитизъм, заляла континента след Втората световна война“. В моменти като този Габриел мразеше факта, че се налага да прикрива еврейската си самоличност.

Най-сетне прозвуча сигнал и автоматичната ключалка щракна. Той бутна вратата и се озова в тъмен коридор. В далечния му край имаше друга врата. Когато наближи, и тя се отключи пред него.

Влезе в малък претъпкан кабинет. Заради атмосферата на запуснатост в гетото очакваше да види италианска версия на фрау Ратцингер — навъсена старица с черна вдовишка рокля. Вместо това, за негова голяма изненада, го посрещна висока, поразително красива жена на около тридесет години. Имаше тъмни и къдрави коси с кестеняви оттенъци. Леко прихванати с шнола над тила й, те се спускаха на талази върху атлетичните й рамене. Очите й бяха с цвят на карамел, изпъстрени със златисти точици. Устните й изглеждаха, сякаш се опитва да сдържи усмивка. Явно напълно осъзнаваше въздействието на външността си върху него.

— Равинът е в синагогата за вечерна молитва. Помоли ме да ви правя компания, докато се върне. Аз съм Киара. Току-що сварих кафе. Искате ли?

— Благодаря.

Тя наля чаша еспресо от кафеварката, добави захар, без да го попита дали желае, и му я подаде. Когато Габриел взе чашата, жената забеляза петната от боя по ръцете му. Беше дошъл в гетото веднага след разговора си с Тиеполо и не бе имал време да измие ръцете си добре.

— Художник ли сте?

— Реставратор.

— Колко интересно. Върху какво работите?

— Проекта „Сан Дзакария“.

Тя се усмихна.

— Една от любимите ми църкви. Коя картина? Да не е онази на Белини?

Габриел кимна.

— Сигурно сте много добър.

— Може да се каже, че с Белини сме стари приятели — скромно отвърна той. — Колко хора посещават вечерната служба?

— Обикновено неколцина възрастни. Понякога повече, понякога по-малко. В някои вечери равинът остава сам в синагогата. Смята, че в деня, в който престане да произнася вечерни молитви, тази еврейска общност ще изчезне.

В този миг равинът влезе в стаята. Габриел отново се изненада от младоликата му външност. Беше само с няколко години по-възрастен от него, строен и жизнен, с буйни посребрели коси под черната шапчица и старателно оформена брада. Стисна ръката на Габриел и го изгледа изпитателно през очилата с метални рамки.

— Аз съм равин Дзоли. Надявам се, че дъщеря ми се е държала като гостоприемна домакиня в мое отсъствие. Прекара доста време в Израел през последните няколко години и се опасявам, че е забравила добрите маниери.

— Държа се много любезно, но не спомена, че е ваша дъщеря.

— Виждате ли? Винаги е била непослушна. — Равинът се обърна към момичето: — Върви си у дома, Киара. Поседи при майка си. Няма да се забавим много. Елате с мен, синьор Делвекио. Предполагам, че в моя кабинет ще ви бъде по-удобно.

Жената облече палтото си и погледна Габриел.

— Много се интересувам от реставриране на картини. Ще се радвам да видя вашия Белини. Имате ли нещо против да намина и да погледам как работите?

— Непоправима е — каза равинът. — Толкова самонадеяна и пряма. Никакви маниери.

— С удоволствие ще ви покажа картината на олтара. Ще се обадя, когато е удобно.

— Можете да ме намерите тук по всяко време. Чао.

Равин Дзоли покани Габриел в кабинет с натежали от книги етажерки. Имаше забележителна колекция от религиозна литература, а разнообразието от езици говореше, че е полиглот като Габриел. Седнаха на две различни кресла и равинът продължи оттам, докъдето бяха стигнали:

— В съобщението си казвате, че искате да обсъдим въпроса за евреите, които са намерили убежище в манастира „Светото сърце“ в Бренцоне.

— Да, точно така.

— Струва ми се интересно, че сте формулирали въпроса си по този начин.

— Защо?

— Защото съм посветил живота си на изучаване и съхраняване на историята на евреите от тази част на Италия, а никога не съм виждал сведения за хора, приютени тъкмо в този манастир. Всъщност има доказателства, че се е случило точно обратното: евреи са помолили за убежище, но са ги отпратили.

— Напълно сигурен ли сте?

— Доколкото е възможно човек да е сигурен в подобна ситуация.

— Монахиня от манастира ми каза, че десетина евреи са се укривали там по време на войната. Дори ми показа стаите в подземието, където са живели.

— Как се казва тази добра жена?

— Майка Винченца.

— Боя се, че майка Винченца сериозно греши. Или по-лошо, съзнателно се опитва да ви подведе, въпреки че бих се въздържал да хвърля подобно обвинение срещу свята жена.

Габриел се сети за късното телефонно обаждане в хотелската му стая в Бренцоне: Майка Винченца ви лъже, както излъга и приятеля ви.

Равинът се наведе напред и сложи ръка върху неговата.

— Кажете ми, синьор Делвекио, от какво е породен интересът ви към този въпрос? Научен ли е?

— Не, личен.

— Тогава имате ли нещо против да ви задам един личен въпрос? Евреин ли сте?

Габриел се поколеба, но отговори честно.

— Какво знаете за нещата, които са се случвали тук по време на войната? — попита равинът.

— Срамувам се да призная, но познанията ми не са задоволителни, рави.

— Повярвайте ми, свикнал съм с това. — Той топло се усмихна. — Елате с мен. Има нещо, което трябва да видите.

* * *

Прекосиха тъмния площад и застанаха пред сграда, която изглеждаше като обикновена жилищна кооперация. През прозорец с отворени капаци Габриел видя жена, която приготвяше вечеря в малка обща кухня. В съседната стая три възрастни жени седяха сгушени срещу примигващ телевизор. Едва сега забеляза надписа над вратата: Casa israelitica di riposo. Беше еврейски приют за възрастни хора.

— Прочетете какво пише на тази плоча — каза равинът и запали кибритена клечка. Тя представляваше мемориал на венецианските евреи, арестувани от германците и депортирани по време на войната. Равинът размаха ръка, угаси клечката и надникна през прозореца в стаята с трите възрастни еврейки. — През септември 1943-а, скоро след рухването на режима на Мусолини, немската армия окупирала цяла Италия, с изключение южния връх на Апенинския полуостров. Няколко дни по-късно президентът на еврейската общност тук, във Венеция, получил заповед от СС: „Предайте списък на всички евреи, които все още живеят във Венеция, или ще има неприятни последици за вас“.

— И какво направил той?

— Предпочел да се самоубие, отколкото да се подчини. С постъпката си предупредил общността, че времето им изтича. Стотици избягали от града. Мнозина се укрили в манастири на север или в домовете на обикновени италианци. Няколко се опитали да преминат границата с Швейцария, но били заловени.

— Но никой от Бренцоне?

— Нямам сведения евреи от Венеция или от другаде да са приютени в обителта „Светото сърце“. Архивите ни съдържат писмени показания за семейство от тази общност, което помолило за подслон в Бренцоне и било отпратено.

— Кои са останали във Венеция?

— Старците. Болните. Бедните, които нямали средства да пътуват или да дават подкупи. В нощта на пети декември италианската полиция и фашистки отряди нахлули в гетото по нареждане на германците. Сто шестдесет и трима евреи били арестувани. Тук, в приюта, измъкнали възрастните хора от леглата им и ги натоварили в камиони. Първо ги интернирали в лагер във Фосоли. По-късно, през февруари, ги прехвърлили в Аушвиц. Няма оцелели.

Равинът хвана Габриел под ръка и заедно закрачиха бавно по площада.

— Евреите от Рим били откарани два месеца по-рано. В пет и половина сутринта на шестнадесети октомври повече от триста германци навлезли в гетото по време на бушуваща буря. Патрули на СС и един от Отрядите на смъртта на СС. Обикаляли от къща на къща, изтръгвали евреи от леглата им и ги натоварвали във военни камиони. Държали ги временно в казармите на Военния колеж, на около километър от Ватикана. Въпреки ужасяващото естество на работата си, някои от СС поискали да видят кубето на великолепната базилика и конвоят променил маршрута си, за да изпълни желанието им. Докато минавали покрай площад „Свети Петър“, ужасените евреи в каросериите на камионите умолявали папата да ги спаси. Всички сведения сочат, че той отлично е знаел какво става в гетото. В края на краищата е било буквално под прозорците му. Не помръднал дори пръста си да се намеси.

— Колко са били?

— Повече от хиляда в онази нощ. Два дни след акцията римските евреи били натоварени във вагони на гара Тибуртина. Пет дни по-късно хиляда и шестдесет души свършили в газовите камери на Аушвиц-Биркенау.

— Но мнозина са оцелели, нали?

— Забележително е, че четири пети от италианските евреи са останали живи след войната. Веднага щом германците окупирали Италия, хиляди от тях незабавно потърсили и намерили убежище в манастири, както и в католически болници и училища. Други хиляди били приютени от обикновени италианци. По време на процеса срещу него Адолф Айхман твърдял, че всеки оцелял италиански евреин дължи живота си на някой италианец.

— Заради наредба от Ватикана ли са го правели? Истина ли е това, което ми каза майка Винченца, че имало папска директива?

— Църквата иска да вярва, че е било така, но за съжаление няма доказателства, че от Ватикана са спуснали указания за предлагане на подслон и убежище на евреи бежанци. Дори съществуват сведения за обратното — че Ватиканът не е издавал подобна наредба.

— Какви сведения?

— Безброй разкази на евреи, които са помолили да ги приютят в имоти на Църквата и са получили отказ. Други били принуждавани да приемат католицизма, за да останат. Ако папата бе издал директива за отваряне на вратите за евреите, никоя обикновена монахиня или монах нямаше да се осмелят да проявят неподчинение. Италианските католици са ги приемали от доброта и състрадание, а не по нареждане на върховния понтифекс. Ако бяха чакали папска директива, за да знаят как да постъпят, много повече евреи биха умрели в Аушвиц-Биркенау. Не е имало такава наредба. Въпреки многобройните молби на Съюзниците и еврейските лидери по света, дълбоко в сърцето си папа Пий не е смятал, че е редно да се обяви против масовите убийства на евреи в цяла Европа.

— Защо? Защо е мълчал?

Равинът тръсна ръце в жест на безпомощност.

— Твърдял, че щом Църквата е универсална, той не може да взема нечия страна, дори срещу зла сила като нацистка Германия. Казвал, че ако заклейми зверствата на Хитлер, ще трябва да заклейми и действията на Съюзниците. Заявил, че ако говори открито, само ще направи положението на евреите още по-тежко, въпреки че е трудно човек да си представи нещо по-тежко от смъртта на шест милиона души. Освен това се смятал за държавник и дипломат, важен играч на европейската политическа сцена. Искал да изиграе роля за подписването на споразумение, което би запазило силна антикомунистическа Германия в сърцето на Европа. Имам и свои теории по въпроса.

— Какви са те?

— Въпреки публичните си изявления за обич към евреите, мисля, че негово Светейшество не е изпитвал особени симпатии към нас. Не забравяйте, че той е изградил кариерата си в Католическата църква, която винаги е проповядвала антисемитизма като доктрина. Отъждествявал евреите с болшевизма и сляпо вярвал в старите митове, че те се интересуват единствено от материалното. През трийсетте години на двадесети век, докато заемал длъжността държавен секретар, официалните вестници на Ватикана били пълни със същата антисемитска помия, която човек можел да прочете в „Дер Щюрмер“. Дори една статия в ежедневника „Ла Чивилта Католика“ обсъждала възможността евреите да бъдат елиминирани чрез изтребване. Според мен папата е смятал, че евреите получават точно каквото заслужават. Защо да рискува собственото си положение и влиянието на своята Църква заради хора, които приема като виновници за най-тежкото престъпление в историята — убийството на самия Бог?

— Тогава защо толкова много евреи са били благодарни на папата след войната?

— Евреите, останали в Италия, са имали интерес да се стремят към мир с християните, а не да задават неудобни въпроси за миналото. През 1945-а е било по-важно да се предотврати нов холокост, отколкото истината да излезе наяве. За разпръснатите останки от общността е било просто въпрос на оцеляване.

Габриел и равин Дзоли се върнаха там, откъдето бяха тръгнали, и отново застанаха един до друг, загледани през прозорците във възрастните еврейки пред телевизора.

— Какво е казал Христос? „Какво си сторил с най-малките ми братя“? Погледни ни сега: най-старата съхранена еврейска общност в Европа, превърната в това — няколко семейства, няколко болни старци — с единия крак в гроба, които не виждат смисъл да напуснат града. Повечето дни казвам вечерната молитва сам. Единствено шепа хора си правят труда да дойдат на шабат. Повечето са на гости във Венеция.

Обърна се и подозрително се вгледа в лицето на Габриел, сякаш търсеше издайнически белези от детство, прекарано в кибуците в долината на Израил.

— Защо се интересувате от тези неща, синьор Делвекио? Преди да отговорите на въпроса, моля ви, имайте предвид, че разговаряте с равин.

— Съжалявам, но това спада към категорията на неудобните въпроси, които е по-добре да не бъдат задавани.

— Боях се, че ще го кажете. Само помнете едно. Паметта в тази част на Италия е дълга, а в момента положението не е никак леко. Войната, атентаторите камикадзета… Не е разумно да отваряте стари рани точно сега. Действайте внимателно, приятелю. Заради нас.