Даниъл Силва
Английският убиец (46)

46.
Нидвалден, Швейцария

Въздействието на наркотиците отслабна, както Габриел очакваше, и болката го замъчи отново, по-страшна от преди, сякаш през този кратък отдих бе успяла да набере сили за последната атака. Като че ли всички нерви в тялото му едновременно изпращаха болезнени сигнали на мозъка. Това го обърка и тялото му започна да трепери неудържимо, от което болката стана дори още по-силна. Повдигаше му се, но се молеше да не повърне. Знаеше, че конвулсиите на повръщането ще му причинят още по-мъчителни страдания.

Още веднъж потърси спокойно място, където да подслони мислите си, но сега споменът за Ото Геслер и за неговата колекция непрекъснато се натрапваше в съзнанието му. Геслер с неговата хавлия и слънчевите очила; зала подир зала, пълни с плячкосани от нацистите произведения на изкуството. Чудеше се дали онова, което бе видял, е истинско, или бе просто страничен ефект на наркотиците, които го бяха накарали да вземе. Да, помисли си. Истинско е. Всичкото си беше там, събрано на едно място, недосегаемо за него. Недосегаемо за целия свят.

Вратата се отвори и тялото му се напрегна. Кой ли беше? Помагачите на Геслер, дошли да го убият? Самият Геслер, дошъл да му покаже още една зала, пълна с изгубени картини на големите майстори? Но когато килията му се изпълни със светлина, той разбра, че не е нито Геслер, нито са неговите главорези.

Беше Герхард Петерсон.

* * *

— Можеш ли да станеш?

— Не.

Петерсон клекна пред него. Запали цигара и дълго се взира в лицето на Габриел. Както изглеждаше, онова, което видя, изписано на него, го натъжи.

— Важно е да се опиташ да се изправиш.

— Защо?

— Защото те скоро ще дойдат да те убият.

— И какво чакат?

— Да стане тъмно.

— Защо им е да е тъмно?

— Ще отнесат трупа ти горе на глетчера и ще го хвърлят в някоя пукнатина.

— Звучи ми утешително. Предполагах, че ще ме пъхнат в метална каса и ще ме депозират в някой от секретните банкови сейфове на Геслер.

— И това обмисляха. — Невесело хихикане. — Казах ти да не идваш тук. Не можеш да го победиш, казах ти го. Трябваше да ме послушаш.

— Ти винаги си прав, Герхард. За всичко си прав.

— Не за всичко. — Той пъхна ръка в джоба си и извади „Беретата“ на Габриел. Сложи пистолета върху обърнатата си длан и я протегна към него, сякаш му предлагаше волни пожертвования.

— Това за какво е?

— Вземи го. — Размаха леко пистолета. — Хайде, вземи го.

— Защо?

— Защото ще ти трябва. Без него нямаш абсолютно никакъв шанс да се измъкнеш жив от това място. С него, като се има предвид в какво състояние си, изчислявам шансовете ти на едно към три. Но си струва да опиташ, не си ли съгласен? Вземи пистолета, Габриел.

Пистолетът бе топъл от ръката на Петерсон. Дръжката от орехово дърво, спусъкът, дулото — първият предмет, който му подейства утешително, откакто бе дошъл на това място.

— Съжалявам, че те биха. Не зависеше от мен. Понякога един агент на място трябва да извърши непростими неща, за да докаже своята bona fides^[1] на хората, които мами.

— Ако паметта не ме лъже, ти ми нанесе първите два удара.

— Никога по-рано не бях удрял човек. Вероятно мен ме заболя повече, отколкото теб. Освен това трябваше ми време.

— Време за какво?

— За да взема мерки да те измъкна оттук.

Габриел извади пълнителя, за да се увери, че пистолетът е зареден и че Петерсон не го мами отново.

— Разбирам, че Геслер има страхотна колекция — каза Петерсон.

— Никога ли не си я виждал?

— Никога не съм бил поканен.

— Вярно ли е? Това място наистина ли е банка? Никой ли не може да се вмъкне вътре?

— Габриел, цялата тази страна е банка. — Петерсон отново пъхна ръка в джоба си и този път извади оттам пет-шест таблетки. — Ето, вземи ги. Нещо за болката и стимулант. Ще имаш нужда.

Габриел глътна хапчетата наведнъж, а след това с един удар натика пълнителя обратно.

— Какви мерки си взел по-точно?

— Намерих твоите двама приятели. Бяха заседнали в една странноприемница в селото. Ще те чакат в подножието на планината, в края на имението на Геслер, близо до мястото, където ги оставихме вчера.

Вчера? Само един ден ли беше изминал? Повече му приличаше на година. На цял живот.

— Пред вратата има един-единствен пазач. Първо ще трябва да се справиш с него. Тихо. Ще можеш ли? Имаш ли достатъчно сили?

— Ще се справя.

— Завий по коридора надясно. В края му ще видиш стълбище, а на най-горната площадка има врата. През нея ще излезеш навън, на двора. Оттам ще трябва да си проправиш път и надолу по склона на планината ще стигнеш при приятелите си.

Като премина през охранителите и кучетата вълча порода, помисли си Габриел.

— Напусни Швейцария по същия път, по който минахме вчера. Аз ще уредя преминаването на границата да мине гладко.

— Какво ще стане с теб?

— Ще им кажа, че съм дошъл да те видя за последен път, за да се опитам да те убедя да ми кажеш къде си скрил картините. Ще им кажа, че си ме надвил и си избягал.

— Дали ще ти повярват?

— Възможно е да ми повярват, а може и да ме хвърлят в онази пукнатина на глетчера, която са запазили за теб.

— Ела с мен.

— Жена ми, децата ми… — След това добави: — Моята страна.

— Защо правиш това? Защо не ги оставиш да ме убият и да приключиш въпроса?

Тогава Петерсон му разказа историята, която се бе случила в тяхното село по време на войната — историята за евреите, които преминали швейцарската граница от Франция, търсейки убежище, само за да бъдат прогонени обратно през границата право в ръцете на Гестапо.

— След смъртта на баща ми преглеждах някои книжа в кабинета му, опитвах се да подредя нещата му. Намерих едно писмо. Беше от федералната полиция. Похвално и благодарствено писмо. Знаеш ли за какво беше то? Именно баща ми бе съобщил за пристигането на евреите в нашето село. Именно заради баща ми те бяха изпратени обратно в Германия и убити. Не искам повече еврейска кръв по ръцете на моето семейство. Искам да напуснеш това място жив.

— Когато бурята се развихри, може да си имаш много големи неприятности.

— Бурите в тази страна имат навика да налитат главно на планинските върхове. Казват, че горе, на Юнгфрау, вятърът духа с двеста мили в час. Но бурите явно губят силата си, когато стигнат до Цюрих и Берн. Хайде, нека да ти помогна.

Петерсон го изправи на крака.

— Едно към три, а?

— Ако имаш късмет.

Габриел застана точно до вратата. Петерсон удари два пъти с юмрук по нея. След миг резетата се плъзнаха надолу, вратата се отвори и един пазач влезе в стаята. Габриел се изправи пред него и като събра и последната си капчица сила, заби дулото на „Беретата“ в лявото му слепоочие.

* * *

Петерсон се опита да напипа пулса на врата му.

— Много внушителен удар, Габриел. Вземи якето му.

— Има кръв по него.

— Направи каквото ти казвам. Това ще ги накара да се поколебаят, преди да те застрелят, а и ти ще имаш нужда от него да те пази от студа. Вземи и автомата му… просто в случай че ти потрябва нещо по-мощно от твоята „Берета“.

Петерсон помогна на Габриел да съблече якето на мъртвеца. Той избърса кръвта в пода и го облече. Метна автомата на рамото си. „Беретата“ държеше в дясната си ръка.

— Сега се заеми с мен — каза Петерсон. — Нещо убедително, но не чак толкова непоправимо.

Преди Петерсон да успее да се приготви да посрещне болката, Габриел го удари с дръжката на пистолета по скулата, като разцепи плътта. Петерсон мигновено загуби равновесие, но успя да се задържи на краката си. Докосна раната с върховете на пръстите си и погледна кръвта по тях:

— Кръвта на изкуплението, нали?

— Нещо такова.

— Тръгвай!