Даниъл Силва
Английският убиец (45)

45.
Нидвалден, Швейцария

Пред тях се откри мраморна зала, огромна като пещера, с куполовиден таван, напомнящ музея Д’Орсе. Струящата от стъкления таван светлина бе изкуствена. От залата излизаха десетина коридора, водещи до по-малки зали с безброй окачени по стените картини. Нямаше надписи, но опитното око на Габриел забеляза, че всяко помещение бе посветено на отделна тема: италианска живопис от петнайсети век, холандска и фламандска от седемнайсети век, френска от деветнайсети век. И така следваха една след друга, галерия след галерия — един частен музей, пълен с изгубените картини на европейските майстори. Ефектът бе зашеметяващ, макар очевидно не и за Геслер — той не можеше да види нищо.

— Съжалявам, че моите хора трябваше да ви третират по този начин, но се опасявам, че сам сте си виновен. Много глупаво беше от ваша страна да идвате тук.

Имаше треперлив глас, писклив и сух като пергамент. Ръката му върху ръката на Габриел беше безплътна — като полъх на топъл вятър.

— Сега разбирам защо толкова много сте искали да накарате Август Ролф да замълчи. Колко са на брой?

— Честно казано, и аз вече не знам броя им.

Влязоха в друго помещение: испански платна от петнайсети век. Охранител със синьо сако лениво крачеше напред-назад, подобно на пазач в музей.

— И не можете да видите нито една?

— Не, опасявам се, че не.

— А защо ги държите тук?

— Възприемам се някак си като импотентен мъж. Само защото не мога да легна с жена си не значи, че искам да отстъпя тялото й на други мъже.

— Значи сте женен?

— Възхитително попадение, мистър Алон, но в Швейцария правото на личен живот е нещо много свещено. Може би ще кажете, че експлоатирам това право до крайност, но такъв живот съм си избрал.

— Винаги ли сте били сляп?

— Задавате прекалено много въпроси.

— Дойдох тук, за да ви направя предложение за приключването на този случай, но сега виждам, че никога няма да го приемете. Вие сте Херман Гьоринг на двайсети век. Алчността ви е безгранична.

— Да, но за разлика от хер Гьоринг, когото много добре познавах, аз не съм грабил.

— А как наричате всичко това?

— Аз съм колекционер. Това е една много специална колекция, много лична, но все пак си е просто колекция.

— Не съм единственият, който знае за нея. Анна Ролф знае, а също и моята служба. Можете да ме убиете, но най-накрая някой ще открие какво сте заровили тук.

Геслер се засмя — сух, безрадостен смях:

— Мистър Алон, никой никога няма да открие какво има тук. Ние, швейцарците, възприемаме много сериозно нашето право на личен живот. Никой никога няма да може да отвори тези врати без моето съгласие. Но просто за да съм сигурен, предприех още една допълнителна стъпка. Като се възползвах от една малко известна вратичка в швейцарския закон, аз обявих цялата тази собственост за частна банка. Тези помещения са част от тази банка — ако искате, наречете ги трезори. Собствеността в тях се намира под закрилата на швейцарските закони за банковата тайна и никой при никакви обстоятелства не може да ме накара да ги отворя или да разкрия какво има вътре.

— И това ви доставя удоволствие?

— Наистина — отвърна той безстрастно. — Дори да ме принудят да отворя тези помещения, никой не може да ме преследва за закононарушение. Нали разбирате, придобиването на всеки от тези предмети е напълно легално според швейцарските закони, а може да се нарече и морално според Божиите и природните закони. Дори някой да успее да докаже без сянка на съмнение, че определена картина в моята колекция немците са откраднали от негов предшественик, той ще трябва да ми компенсира стойността по пазарни цени. Съвсем ясно е, че цената на репатрирането ще се окаже шокираща. Вие и вашите приятели в Тел Авив можете да крякате колкото си искате, но никой никога не може да ме принуди да отворя стоманените врати, които водят към тези помещения.

— Ти си кучи син, Геслер!

— О, вече прибягваме към ругатни и мръсен език. Обвинявате швейцарците за това положение, но ние не сме виновни. Немците започнаха войната. Ние имахме благоразумието да стоим зад страничната линия и именно заради това искате да ни накажете.

— Вие не сте стояли зад страничната линия. Вие сътрудничихте на Адолф Хитлер! Дадохте му оръжие, дадохте му пари. Вие бяхте негови слуги. Вие всички сте просто слуги.

— Да, ние наистина се възползвахме във финансово отношение от нашия неутралитет, но защо сега повдигате този въпрос? След войната ние се разбрахме със съюзниците и всичко ни беше простено, защото Западът се нуждаеше от нашите пари, които подпомогнаха възстановяването на Европа. После дойде периодът на студената война и Западът отново имаше нужда от нас. Е, сега, след като студената война свърши, всички от двете страни на желязната завеса блъскат по вратата на Швейцария и подлагат шапка за пари. Всеки иска да му се извиним. Всеки иска пари. Но някой ден вие пак ще имате нужда от нас. Винаги е било така. Немските принцове и френските крале, арабските шейхове и американските укриватели на данъци, наркобосовете и търговците на оръжие. Боже мой, дори вашите разузнавателни служби използват нашите услуги, когато им се налага. През годините вие самият сте били редовен клиент на „Креди Сюис“. Затова ви моля, мистър Алон, за миг слезте на земята от вашите възвишени морални селения и бъдете разумен.

— Ти си крадец, Геслер. Обикновен престъпник.

— Крадец ли? Не, мистър Алон, нищо не съм откраднал. Чрез ловката си тактика на бизнесмен аз съм придобил великолепна частна колекция от произведения на изкуството наред със смайващо лично богатство. Но не съм крадец. Ами какво да кажем за вас и вашите хора? Вие хленчите за предполагаемите престъпления на швейцарците, но сте основали вашата собствена държава върху земя, открадната от други. Картини, мебели, бижута — това са само предмети, които лесно могат да бъдат заменени. Но земята е нещо съвсем друго. Земята е завинаги. Не, мистър Алон, аз не съм крадец. Аз съм победител — също като вас и вашите хора.

— Върви по дяволите, Геслер!

— Аз съм калвинист, мистър Алон. Ние, калвинистите, вярваме, че богатствата на земята се дават на онези, които ще бъдат допуснати в Небесното царство. Ако богатствата, струпани в тези стаи, представляват някакво доказателство, то аз ще отида в противоположната посока на Ада. Опасявам се, че не сме чак толкова сигурни какво ще представлява вашият живот в отвъдното. Ще направите останалата част от живота си на земята по-малко неприятна, ако ми отговорите на един прост въпрос. Къде са картините, които сте взели от банковия сейф на Август Ролф?

— Какви картини?

— Тези картини ми принадлежат. Мога да покажа документ, който удостоверява, че Ролф ги е прехвърлил на мен малко преди смъртта си. Аз съм законният собственик на тези картини и си ги искам обратно.

— Мога ли да видя този документ, моля?

— Къде са картините?

— Не знам за какво говорите.

Геслер пусна ръката на Габриел:

— Някой да го вземе, моля.