Даниъл Силва
Английският убиец (44)

43.
Малес Веноста, Италия

Само Герхард Петерсон спа през тази нощ. Ели Лавон събуди своето момиче във Виена и в два часа след полунощ го накара да изтича до офиса му в Еврейския квартал, за да прерови прашните му архиви. Един час по-късно резултатите от търсенето излязоха с тракане от факс машината — толкова оскъдни, че можеха да се съберат на гърба на виенска пощенска картичка. Отдел „Проучвания“ в Тел Авив даде своя минимален и напълно безполезен принос, докато Одед се ровеше из съмнителните ъгълчета на интернет в търсене на кибер-клюки.

Ото Геслер беше призрак. Слух. Както се изрази Лавон, да откриеш истината за него бе като да уловиш дим в бутилка. Никой не знаеше на каква възраст е. Датата на раждането му бе неизвестна, както и месторождението му. Нямаше негови снимки. Той живееше навсякъде и никъде, нямаше родители, нито деца.

— Той може би никога няма да умре — каза Лавон, объркано триейки очите си. — Някой ден, когато му дойде времето, просто ще изчезне.

За бизнес делата на Ото Геслер се знаеше малко и се подозираше много. Смяташе се, че държи контролния пакет от акции в някои частни банки, тръстове и индустриални концерни. Кои точно частни банки, кои тръстове и кои индустриални концерни — никой не знаеше, защото Ото Геслер оперираше само чрез фирми паравани и корпоративни „марионетки“. Когато Ото Геслер сключеше сделка, не оставаха физически следи — нито следи от пръсти, нито отпечатъци от стъпки, нито ДНК, а документацията му бе запечатана по-здраво от саркофаг.

През годините името му бе изскачало на повърхността във връзка с някои случаи на пране на пари и търговски скандали. Носеха се слухове, че е монополизирал някои стокови пазари, че е продал оръжие и масло на диктатори в нарушение на международните санкции, че е превърнал доходи от продажби на наркотици в почтени холдинги за търговия с недвижима собственост. Но желязната ръка на закона никога не бе докоснала Ото Геслер. Благодарение на легион от адвокати, пръснати от Ню Йорк до Лондон и Цюрих, Ото Геслер не бе платил нито сантим за глоби и не бе прекарал нито ден в затвора.

Одед наистина откри една интересна и занимателна историйка, заровена в умозрително кратка биографична бележка в американско списание. Няколко години след войната Геслер придобил една компания, която била произвеждала оръжие за Вермахта. В склад край Люцерн той открил пет хиляди артилерийски снаряда, случайно довеяни в Швейцария след падането на Третия Райх. Не желаейки непродадени стоки да се задържат в складовете му, Геслер започнал да им търси купувач. Открил такъв в едно размирно ъгълче на Азия. Нацистките артилерийски снаряди помогнали за събарянето на някакъв колониален владетел, а Геслер спечелил от тях два пъти повече, отколкото ако ги е бил продал в Берлин.

Когато слънцето се издигна над редицата от кипариси, обграждащи градината, Лавон успя да изрови една компенсираща подробност за Ото Геслер. Имаше подозрения, че Геслер дава милиони долари за финансирането на медицински изследвания.

— На коя болест? — попита Габриел.

— Алчността? — предположи Одед, но Лавон удивено поклати глава.

— Не е известно. Старият негодник дава милиони долари всяка година и крие дори това. Ото Геслер е тайна. Ото Геслер е въплъщение на самата Швейцария.

* * *

Герхард Петерсон спа до десет часа. Габриел му разреши да се изкъпе и да се приготви на спокойствие, както и да облече дрехите, които бе носил по времето на отвличането си, сега почистени и изгладени от Ели Лавон. Габриел сметна, че студеният планински въздух ще има благоприятно въздействие върху външността на Петерсон, затова след закуска двамата се разходиха из околностите. Швейцарецът беше с една глава по-висок и по-добре облечен от своите придружители, поради което приличаше на земевладелец, който дава нареждания на група надничари.

Петерсон се опита да попълни някои от белите петна в техния портрет на Ото Геслер, макар много бързо да стана ясно, че знае съвсем малко повече от тях. Даде им точното местоположение на неговата планинска вила, подробности за охраната й, както и за условията, при които се бяха провели техните разговори.

— Значи всъщност ти никога не си виждал лицето му? — попита Одед.

Петерсон поклати отрицателно глава и извърна поглед. Не беше простил на Одед за ледените душове в мазето и не искаше дори да го погледне.

— Ти ще ме заведеш при него — каза Габриел. — Ще ми помогнеш да взема обратно картините.

Петерсон се усмихна — студената и безчувствена усмивка, която Габриел бе видял в килията си в Цюрих след ареста.

— Вилата на Ото Геслер е като крепост. Не можеш ей така да влезеш там и да го заплашиш.

— Нямам намерение да го заплашвам.

— А какво си намислил?

— Искам да му предложа сделка. Той говори само на езика на сделките. Геслер ще върне картините в замяна на значително възнаграждение за това, че ги е намерил, и след моето уверение, че неговата роля в случая никога няма да излезе на бял свят.

— Ото Геслер е свикнал да прави сделки само от позиция на силата. Не можеш да го сплашиш, а последното нещо, от което има нужда, са парите. Ако опиташ това, ще си излезеш оттам с празни ръце, стига изобщо да успееш да излезеш.

— И в двата случая ще успея да изляза.

— Аз не бих бил толкова сигурен.

— Ще изляза оттам, защото твоето задължение е да се погрижиш да не ми се случи нищо лошо. Ние знаем къде живееш, знаем къде ходят на училище децата ти и винаги ще знаем къде да те намерим.

Арогантната усмивка отново проблесна по устните на Петерсон:

— Не очаквах, че човек с твоето минало би заплашвал семейството на друг човек. Но предполагам, че в моменти на отчаяние човек прибягва към отчаяни средства. Нали така се казваше? Хайде да приключим с тази работа, а? Искам да се измъкна от това проклето място.

Петерсон се обърна и тръгна нагоре по склона на хълма към вилата, а Одед мълчаливо го следваше по петите. Ели Лавон положи малката си ръка върху рамото на Габриел:

— Може би е прав. Може би не трябва да влизаш там.

— Той ще ме измъкне. Освен това на този етап Геслер няма да спечели нищо, ако ме убие.

— Както се изрази той, в моменти на отчаяние човек прибягва към отчаяни средства. Да си вървим у дома.

— Не искам те да спечелят, Ели.

— Хора като Ото Геслер винаги печелят. Освен това откъде, по дяволите, смяташ да вземеш пари, за да откупиш картините от него? От Шамрон ли? Горя от нетърпение да видя каква физиономия ще направи Стареца, когато му представиш доклада за разходите си по този случай!

— Нямам никакво намерение да искам пари от Шамрон. Ще ги взема от човека, който пръв е откраднал картините.

— От Август Ролф?

— Разбира се.

— Изкупление, а?

— Ели, понякога опрощаването на греховете ни излиза много скъпо.

* * *

Тръгнаха по обяд. Петерсон изглеждаше разстроен, когато откри, че неговият мерцедес е паркиран в настлания с дребен чакъл преден двор, точно до закрития фолксваген, в който го бяха хвърлили след отвличането. Той седна на предната пасажерска седалка и неохотно позволи на Одед да закопчае китката му с белезници към облегалката за ръка на вратата. Габриел седна зад кормилото и натисна газта малко прекалено агресивно за вкуса на Петерсон. Одед се излегна на задната седалка, като вдигна крака върху светлокафявата кожа и сложи „Беретата“ в скута си.

Швейцарската граница се намираше само на петнайсет мили разстояние от вилата. Габриел пое напред с мерцедеса, а Ели Лавон го последва с покритата кола. Преминаването на границата мина тихо и спокойно; след една повърхностна проверка на паспортите граничният служител им направи знак да потеглят. Габриел бе махнал за малко белезниците на Петерсон, но след като изминаха една миля, той спря колата край пътя и отново го окова за вратата.

Оттам поеха на северозапад, към Давос, после стигнаха до Райхенау, а след това завиха на запад, към сърцето на Вътрешна Швейцария. В пролома Гримзел започна да вали сняг. Габриел намали скоростта, така че Лавон да може да го следва отблизо с тежкия и тромав закрит фолксваген.

Колкото повече отиваха на север, толкова по-неспокоен ставаше Петерсон. Той насочваше Габриел така, сякаш го водеше при заровен труп. Помоли да му махнат белезниците, но Габриел отказа.

— Вие сте любовници, нали? — попита Петерсон.

— С Одед ли? Сладък е, но опасявам се, че не е мой тип.

— Имах предвид Анна Ролф.

— Знам какво имаш предвид. Помислих си, че малко хумор ще разведри обстановката. Иначе може да се изкуша да ти прасна един през лицето.

— Разбира се, че сте любовници. Иначе защо ще се замесваш в тази афера? Тя е имала много любовници. Сигурен съм, че ти няма да си й последният. Ако поискаш да видиш досието й, с радост ще ти го покажа… като професионален жест на вежливост, разбира се.

— Принципите имат ли значение за теб, Герхард, или вършиш всичко само за пари? Например защо работиш за Съвета „Рютли“? Само заради парите ли го правиш или вярваш в онова, което те вършат?

— И двете.

— О, наистина! И кой точно принцип те подтиква да работиш за Ото Геслер?

— Работя за Ото Геслер, защото ми дотегна да гледам как тайфа проклети чужденци въргаля моята страна в калта заради нещо, което се е случило, преди да съм бил роден.

— Твоята страна е превърнала плячкосаното от нацистите злато в твърда валута. Тя е превърнала златните коронки и венчалните халки на евреите в твърда валута. Хиляди ужасени евреи са вложили спестяванията си във вашите банки, преди да отидат в газовите камери на „Аушвиц“ и „Собибор“, а след това тези банки са задържали парите, вместо да ги предадат на законните им наследници.

— Какво общо има това с мен? Шейсет години! Случило се е преди шейсет години! Защо не можем да помръднем от тази точка? Трябва ли да превърнете моята страна в презрян парий пред очите на целия свят заради действията на неколцина алчни банкери отпреди шейсет години?

— Защото трябва да признаете, че сте причинили зло. А освен това трябва да изкупите вината си.

— Пари? Да? Вие искате пари? Вие критикувате нас, швейцарците, за нашата предполагаема алчност, но всичко, което искате от нас, е пари. Като че ли с няколко долара могат да се оправят всички злини, причинени в миналото.

— Това не са ваши пари. Те помогнаха тази държавица увеселителен парк без излаз на море да се превърне в една от най-богатите в света, но това не са ваши пари.

Разгорещен от спора, Габриел караше прекалено бързо и Лавон бе изостанал на няколко ярда. Габриел намали скоростта, за да може Лавон да ги настигне. Беше ядосан на себе си. Последното нещо, което искаше в момента, бе да обсъжда с Герхард Петерсон моралната страна на швейцарската история.

— Има нещо, което трябва да знам, преди да говоря с Геслер.

— Искаш да знаеш как съм научил, че ти си свързан с убийството на Хамиди.

— Да.

— Преди няколко години… осем или девет, не си спомням точно… един палестинец със съмнително минало искаше да получи виза за временно пребиваване, за да живее известно време в Женева. В замяна на визата и на нашата гаранция, че неговото пребиваване в Швейцария няма да бъде разкрито на израелската държава, този палестинец предложи да ни каже името на израелеца, който е убил Хамиди.

— Как се казва палестинецът? — попита Габриел, макар че не му бе необходимо да чака отговора на Петерсон. Той знаеше. Вероятно го бе знаел през цялото време.

— Казва се Тарик ал Хурани. Именно той е сложил бомбата под колата на жена ти във Виена, нали така? Именно той е унищожил семейството ти.

* * *

На пет мили разстояние от вилата на Ото Геслер, в края на гъста борова гора, Габриел спря колата край пътя и слезе. Беше късен следобед, светлината бързо помръкваше, температурата бе някъде около двайсет градуса. Над тях изникна планински връх с бяла брада от облаци. Кой ли беше този връх? Ейгер? Юнгфрау? Мьонх? Всъщност не го интересуваше. Габриел просто искаше да приключи с тази работа, да напусне тази страна и никога повече да не стъпи тук. Докато заобикаляше колата в дебелия петнайсетина сантиметра сняг, си представи една картина: как Тарик казва на Петерсон за заложената бомба във Виена. Едва се сдържа да не измъкне Петерсон от колата и да го пребие до смърт. В този момент не беше сигурен кого мрази повече — Тарик или Петерсон.

Габриел отключи белезниците и накара Петерсон да се прехвърли през лоста за превключване на скоростите и да седне зад волана. Одед слезе от колата и отиде да се присъедини към Ели Лавон в камионетката. Габриел зае мястото на Петерсон на предната пасажерска седалка и накара Петерсон да се раздвижи, като го ръгна в ребрата с дулото на „Беретата“ си.

Над долината се спусна мрак. Петерсон караше колата с двете ръце на волана, а Габриел държеше „Беретата“ на видно място. На две мили от вилата на Геслер Лавон намали скорост и спря камионетката встрани от пътя. Габриел се изви назад и през задното прозорче видя как светлините на фаровете изгаснаха. Сега вече бяха сами.

— Кажи ми всичко още веднъж — настоя Габриел, като наруши мълчанието.

— Вече най-малко десет пъти го повторихме — възрази Петерсон.

— Не ме интересува. Искам да те чуя да повтаряш всичко още веднъж.

— Ти се казваш хер Майер.

— С какво се занимавам?

— Работиш с мен… в отдел „Анализи и защита“.

— Защо ме водиш във вилата?

— Защото имаш информация за дейността на досадния евреин на име Габриел Алон. Искам хер Геслер да чуе тези новини директно от източника.

— И какво трябва да направя, ако ти се отклониш от сценария по някакъв начин?

— Няма да кажа пак това.

— Кажи го!

— Мамка ти!

Габриел размаха „Беретата“ под носа му, преди да я пъхне в колана на панталона си.

— Ще ти пусна един куршум в черепа. Същото ще се случи и с охраната. Ето какво ще направя.

— Не се и съмнявам — рече Петерсон. — Това е единственото нещо, за което съм сигурен, че те бива.

Една миля по-надолу имаше необозначен частен път. Петерсон понамали и взе завоя със значителна скорост, като центробежната сила притисна Габриел към вратата. За миг се изплаши, че Петерсон е замислил нещо, но след това той намали скоростта и плавно тръгнаха по тесния път, а дърветата бързо се мяркаха покрай прозореца на Габриел.

В края на пътя имаше порта от желязо и камък, която изглеждаше така, сякаш можеше да издържи на атаката на бронетранспортьор. Когато се приближиха, човек от охраната застана в светлината на фаровете и размаха ръце, за да спре колата. Носеше дебело синьо яке, което не успяваше да прикрие факта, че е добре въоръжен. Върху кепето му имаше сняг.

Петерсон свали прозореца на колата:

— Името ми е Герхард Петерсон. Идвам при хер Геслер. Опасявам се, че случаят е спешен.

— Герхард Петерсон?

— Да, точно така.

— А този кой е?

— Мой колега. Казва се хер Майер. Мога да гарантирам за него.

Пазачът промърмори няколко неясни думи в микрофона. След миг портата се отвори, а той отстъпи от пътя и им направи знак да преминат.

Петерсон караше бавно. Габриел погледна през прозореца — дъгови лампи по дърветата, още един охранител със синьо яке, като този водеше на каишка куче вълча порода, което яростно го дърпаше напред. Господи, помисли си Габриел. Това място прилича на бункера на фюрера. Прибавете малко бодлива тел и минно поле — и картинката ще е пълна.

Дърветата пред тях оредяха и се появиха светлините на вилата, смекчени от сватбения воал на сипещия се сняг. Още един пазач се появи на пътя им. Този въобще не правеше опит да скрие малкия спретнат автомат, висящ на рамото му. Петерсон отново свали прозорчето на колата и пазачът пъхна едрото си лице вътре.

— Добър вечер, хер Петерсон. В момента хер Геслер отива към закрития басейн. Ще ви приеме там.

— Добре.

— Въоръжен ли сте, хер Петерсон?

Петерсон тръсна отрицателно глава. Охранителят погледна към Габриел:

— А вие, хер Майер? Носите ли оръжие тази вечер?

— Nein.

— Елате с мен.

* * *

Редица от малки лампи, монтирани на стълбове на височината на коляното, бележеше извивките на пътеката. Тук снегът беше по-дълбок, отколкото в дъното на долината — снежната покривка бе най-малко трийсетина сантиметра, — и всяка трета или четвърта лампа бе скрита в малка пряспа.

Петерсон крачеше редом с Габриел. Пазачът, който ги бе посрещнал в началото на алеята, сега вървеше пред тях. По някое време още един пазач се бе появил зад тях. Габриел усещаше топлия дъх на едно куче вълча порода отзад, на свивката на крака си. Когато кучето потърка муцуната си в ръката му, пазачът рязко дръпна каишката му. В отговор кучето изръмжа — тихо, гърлено ръмжене, от което въздухът наоколо затрептя. Хубаво куче, помисли си Габриел. Нека се постараем да не разстройваме проклетото куче.

Сградата на закрития басейн се появи пред тях, продълговата и ниска, натруфени декоративни глобуси светеха сред издигащата се пара. Вътре имаше пазачи; Габриел едва-едва различаваше фигурите им през замъглените стъкла на прозорците. Един от тях като че ли водеше дребна фигурка, облечена с хавлия.

И тогава Габриел усети прорязваща болка в десния си бъбрек. Гърбът му се огъна, главата му се отметна назад, за миг зърна острите върхове на боровете, устремени към небесата, които в агонията му изглеждаха като водовъртеж от цветове и светлини в стил Ван Гог. После му нанесоха втория удар, този път по тила. Небесата станаха черни и той се строполи по лице в снега.

 

 

44. Нидвалден, Швейцария

 

Габриел отвори едното си око; после бавно отвори и другото. Можеше въобще да не ги отваря, защото беше съвсем тъмно. Абсолютната тъма, помисли си той. Съвършената тъма.

Усещаше ужасен студ върху грубия бетонен под, а въздухът бе наситен с влага и мирис на сяра. Ръцете му бяха закопчани с белезници с дланите навън, тъй че раменните му мускули направо горяха. Опита се да си представи изкривената поза на тялото и крайниците си: дясната буза и дясното рамо, притиснати към бетонния под, лявото рамо нагоре, тазът извит, краката скръстени. Помисли си за художественото училище — учителите обикновено извиваха крайниците на моделите така, че да изпъкват мускулите, жилите и формите на тялото. Може би той беше просто един модел за картината на швейцарски експресионист. Мъж в килията за мъчения — от неизвестен художник.

Габриел затвори очи и се опита да се изправи, но при най-лекото свиване на гръбначните мускули в десния му бъбрек сякаш забиваха нажежен шиш. Като пъшкаше, той се пребори с болката и успя да се изправи. Опря глава на стената и потръпна от болка. От втория удар на тила му имаше бучка с големината на яйце.

Прокара върховете на пръстите си по стената — гола скала, гранит, както предположи. С мокър и хлъзгав мъх по него. Пещера? Нещо като изкуствена пещера? Или просто още един трезор? Тези швейцарци с техните проклети трезори! Чудеше се дали няма да го оставят тук завинаги, подобно на кюлче злато или старинно бургундско кресло.

Цареше пълна тишина, както и пълен мрак. Никакви звуци — нито от горе, нито от долу. Не се чуваха гласове, нито лай на кучета, нито вой на вятър; просто тишина, която отекваше в ушите му като звуците на камертон.

Чудеше се как го бе направил Петерсон. Как ли беше дал знак на пазача, че Габриел е неканен гост? Някаква кодова дума, произнесена на входа? Липсваща парола? Ами какво бе станало с Одед и Ели Лавон? Дали все още седяха на предната седалка на закрития фолксваген, или бяха в същото положение като Габриел… или в по-лошо. Спомни си за предупреждението на Лавон, отправено в градината на вилата в Италия: Хора като Ото Геслер винаги печелят.

Някаква херметически затворена врата се отвори наблизо и Габриел чу приближаващите се стъпки на няколко души. Светлините на две джобни фенерчета избухнаха в мрака и зашариха наоколо, докато не откриха лицето му. Габриел стисна силно очи и се опита да извърне глава от светлината, но от извиването на врата раната на главата му болезнено запулсира.

— Изправете го на крака!

Гласът на Петерсон — твърд, властен, Петерсон в стихията си.

Два чифта ръце го хванаха над лактите и го дръпнаха нагоре. Болката бе много силна — Габриел се изплаши, че раменните му стави всеки миг ще се изметнат. Петерсон замахна и му нанесе юмручен удар в корема. Коленете на Габриел се подгънаха и той се преви на две. После коляното на Петерсон се заби в лицето му. Пазачите го пуснаха и той се свлече в същата изкривена поза, в която се бе събудил.

Мъж в килията за мъчения — от Ото Геслер.

* * *

Работеха по двама като екип — единият го държеше, другият го удряше. Работеха усилено и експедитивно, но без радост и без ентусиазъм. Бяха им поставили задача — всяко мускулче по тялото му да бъде контузено и всяко местенце по лицето му да кърви — и те изпълняваха възложеното по един много професионален и бюрократичен начин. На всеки няколко минути спираха, за да пушат. Габриел разбираше това, защото при завръщането им усещаше свежия мирис на тютюн. Опита се да ги мрази — тези синеблузи воини на банка „Геслер“, — но не успя. Мразеше само Петерсон.

След около час Петерсон се върна:

— Къде са картините, които си взел от банковия сейф на Ролф в Цюрих?

— Какви картини?

— Къде е Анна Ролф?

— Кой?

— Още малко бой! Гледайте това да опресни паметта му.

И те продължиха да го бият — Габриел нямаше представа колко дълго. Не знаеше дали е нощ или ден, дали е прекарал тук един час или цяла седмица. Измерваше времето с ритъма на техните удари и с появяванията на Петерсон, които ставаха като по часовник.

— Къде са картините, които си взел от банковия сейф на Ролф в Цюрих?

— Какви картини?

— Къде е Анна Ролф?

— Кой?

— Добре, вижте дали ще може да издържи още малко. Не го убивайте.

Още един побой. Този път като че ли продължи по-кратко, но Габриел не можеше да бъде сигурен, защото току изгубваше съзнание и пак идваше на себе си.

— Къде са картините, които си взел от банковия сейф на Ролф в Цюрих?

— Какви… картини?

— Къде е Анна Ролф?

— Кой?

— Продължавайте!

Още един удар в десния бъбрек, сякаш нанесен с нож. Още един железен юмрук в лицето. Още един ботуш в слабините.

— Къде са картините?

Тишина…

— Къде е Анна Ролф?

Тишина…

— Свършен е засега. Оставете го да лежи там.

* * *

Той претърси всички отделения на паметта си, за да открие тихо местенце за почивка. Зад прекалено много врати откри кръв и огън и там не можеше да намери мир и покой. Прегръщаше сина си, правеше любов с жена си. Мястото, където намери голото й тяло, беше тяхната спалня във Виена, а срещата им, която преживя отново, бе последната. Бродеше сред картини, които бе реставрирал — нарисувани с маслени бои, с темперни бои, цели пустини от голи платна, — докато не се намери на една тераса, тераса над морето с цвят на златни листа и кайсии, окъпано в златистата светлина на залеза и нежните звуци на цигулка.

* * *

Влязоха двама пазачи. Габриел предположи, че е време за още един бой. Вместо това, те внимателно разкопчаха белезниците му и прекараха следващите десет минути, като почистваха и превързваха раните му. Докосваха го нежно, подобно на собственици на погребално бюро, които обличат труп. С подпухналите си очи Габриел наблюдаваше как водата в легена стана розова, а след това алена от кръвта му.

— Глътни тези хапчета.

— Цианид?

— За болката. Ще се почувстваш малко по-добре. Довери ни се.

Габриел направи каквото му казаха, като изпи таблетките с известно усилие. Позволиха му да поседи няколко минути. Не след дълго пулсиращата болка в главата и крайниците му започна да утихва. Той знаеше, че не е изчезнала — беше само за кратко отложена.

— Готов ли си да се изправиш?

— Зависи къде ме водите.

— Хайде, нека да ти помогнем. — Хванаха го внимателно под мишниците и го вдигнаха. — Можеш ли да стоиш прав? Можеш ли да вървиш?

Пристъпи напред с десния си крак, но поради дълбоките контузии в мускулите на бедрото, той се подгъна. Онези успяха да го хванат, преди отново да се строполи на пода, и по някаква неизвестна причина това им се видя много смешно.

— Карай по-бавно. Малки стъпки за малък човек.

— Къде отиваме?

— Изненада. Но няма да те боли. Обещаваме.

Изведоха го през вратата. Навън пред него се ширна голям коридор, подобен на тунел, дълъг и бял, с мраморен под и куполовиден таван. Въздухът миришеше на хлор. Навярно бяха близо до плувния басейн на Геслер.

Започнаха да вървят. За първите няколко метра Габриел наистина имаше нужда от цялата им подкрепа, но постепенно, след като наркотиците зациркулираха из тялото му и той свикна да стои във вертикално положение, вече можеше с усилие да влачи краката си без тяхна помощ — един пациент, който за първи път след операцията се раздвижваше из болничното отделение.

В края на коридора имаше двукрила врата, а зад нея — кръгла стая с висок куполовиден таван. В средата на стаята стоеше дребен мъж в напреднала възраст, облечен с бяла хавлия, лицето му бе скрито зад огромни слънчеви очила. Когато Габриел се приближи, той му подаде тънката си дълга ръка с морави вени. Габриел я остави да трепти във въздуха.

— Здравейте, мистър Алон. Радвам се, че най-накрая можахме да се срещнем. Аз съм Ото Геслер. Елате с мен, моля. Искам да ви покажа някои неща, които с удоволствие ще разгледате.

Зад него се отвори друга двукрила врата, бавно и тихо, сякаш бе закачена на добре смазани автоматични панти. Когато Габриел тръгна напред, Геслер се пресегна и положи костеливата си длан върху свитата му ръка.

Именно тогава Габриел разбра, че Ото Геслер е сляп.