Даниъл Силва
Английският убиец (26)

25.
Цюрих

Габриел хвърли фенерчето към другия край на стаята, извади „Беретата“ и мигновено залегна на пода. Мъжът, който стоеше на вратата, стреля. Пистолетът имаше заглушител, но дулото ослепително блесна в тъмнината. Куршумът изсвири във въздуха над главата на Габриел и разби прозореца зад бюрото на Ролф. Преди човекът да успее да стреля отново, Габриел се изправи на едно коляно и стреля по посока на видяното преди малко святкане на дулото. Изстрелите улучиха мишената — Габриел разбра това, защото чу как куршумите се забиват в плътта и раздробяват кости. Скочи на крака и изтича напред, стреляйки в движение, както го бяха обучили в Академията. Както го беше правил много пъти по-рано. Той се наведе над тялото на непознатия, доближи дулото до ухото му и стреля за последен път.

Тялото се сгърчи конвулсивно, после се отпусна.

Габриел коленичи и претърси джобовете на мъртвеца: нямаше портфейл, нито ключове, нито пари. На няколко крачки от тялото лежеше деветмилиметров „Глок“. Габриел го пъхна в джоба си и излезе в коридора.

До централното стълбище в къщата имаше ниша с два високи прозореца с изглед към улицата. Той погледна надолу и зърна двама мъже, които тежко се изкачваха по стъпалата на входното стълбище. Изтича по коридора до прозорците с изглед към задната градина. Навън имаше друг мъж — с изваден пистолет, изправен, с разкрачени крака, говореше по малко радио, което държеше в ръка.

Докато слизаше надолу по витото стълбище, Габриел изхвърли празната гилза от „Беретата“ и вкара резервния пълнител. Тръгна обратно по пътя, който двамата с Анна Ролф бяха изминали в онази нощ, когато му показа тайния трезор: през просторната трапезария, през кухнята, надолу по задните стълби, през избата с виното и в складовото помещение.

Стигна до един портал с прозорец от витражно стъкло, гледащ към градината. Габриел го открехна съвсем леко и погледна надолу. Мъжът с радиото и пистолета се промъкваше крадешком по заснежената тераса. Другите двама бяха влезли в къщата — Габриел чуваше трополенето на стъпките им на първия етаж над главата си.

Излезе навън и тръгна бързо през градината право към мъжа с пистолета. Заговори бързо на немски:

— Ей, ти! Не видя ли накъде отиде тоя тъпанар? — Мъжът го погледна съвършено объркано. Габриел продължаваше да върви напред. — Какво ти става бе, човек? Да не си глух? Отговаряй!

Когато онзи приближи радиото до устните си, Габриел рязко вдигна ръка и започна да стреля. Пет изстрела, последният в гърдите от три крачки разстояние.

Габриел погледна нагоре към къщата. Виждаха се лъчи на фенерчета, играещи по спуснатите завеси. След това завесите се разтвориха и между тях се появи едно лице. Вик. Силни удари по стъклото.

Габриел се обърна и хукна през градината, стигна до една стена — висока два метра и половина, както предположи, с редица шипове от ковано желязо отгоре. Погледна през рамо и видя двамата мъже от къщата. Единият бе коленичил до мъртвеца, а другият оглеждаше градината с помощта на мощно фенерче.

Габриел подскочи и се хвана за металните шипове върху оградата. Лъч светлина падна върху него и някой извика нещо на немски. Той се изтегли нагоре, като блъскаше крака в стената. Един куршум улучи гипсовата мазилка, последва още един. Габриел усети как остриетата разрязват ръцете му.

Преметна крак върху оградата и се опита да се прехвърли от другата страна, но якето му се бе закачило за един шип и той се замята безпомощно, заслепен от светлината на фенерчето. Яростно изви тялото си и се освободи от шипа, а след това тупна в съседната градина.

Пликът се изплъзна изпод якето му и падна в снега. Габриел го грабна, пъхна го обратно под колана на панталона си и затича.

* * *

Блясък на халогенна лампа — и нощта стана ослепителнобяла. Някъде зави алармена сирена. Габриел затича покрай вилата, докато стигна до една друга стена, която я обграждаше откъм улицата. Прехвърли я бързо и тупна от другата й страна.

Озова се на една тясна улица. Прозорците на съседните вили един след друг светваха — тези швейцарци с тяхната легендарна бдителност! Докато бягаше надолу по улицата, в главата му се въртеше Единайсетата заповед на Ари Шамрон: Не се оставяй да те хванат!

Стигна до Крахбюлщрасе, широкия булевард, където бе паркирал колата си. Втурна се надолу по леко наклонената улица и тогава зърна колата си. Рязко се закова на място и се стовари на паважа. Двама мъже оглеждаха вътрешността й с помощта на джобни фенерчета.

Когато се изправи с мъка на крака, мъжете насочиха фенерчетата си към него. Той се врътна мигновено и хукна обратно нагоре по склона. В никакъв случай не се оставяй да те арестуват!

Извади „Глока“, който бе отнел от мъжа в кабинета, и продължи да тича. Усети, че започва да се изморява. Студеният въздух направо режеше белите му дробове, а в устата си усети вкус на ръжда и кръв. След няколко крачки видя светлините на кола, която се спускаше надолу по склона: голямо ауди седан, чиито колела разпръскваха пресния сняг.

Погледна назад през рамо. Двамата мъже го преследваха пешком. Нямаше странични улици, нито тесни улички — беше в капан. Пролей невинна кръв, ако се наложи!

Аудито се носеше право към него. Той спря да тича и с двете си изопнати ръце насочи „Глока“ към него. Колата забави ход и спря на няколко крачки от него, а той се прицели в силуета зад кормилото. Преди да успее да стреля, вратата до предната пасажерска седалка внезапно се отвори.

— Качвай се, Габриел! — извика Анна Ролф. — По-бързо!

* * *

Тя караше със същия устрем, с който свиреше на цигулка — едната й ръка на кормилото, другата — стиснала скоростния лост. Надолу по Цюрихберг, през Лимат, по тихите улици на градския център. Габриел внимателно се огледа назад през рамо.

— Вече можеш да караш по-бавно.

Тя намали газта.

— Къде си се научила да шофираш така?

— Аз бях момиче от Цюрих с много пари. Когато не се упражнявах на цигулката, хвърчах из Цюрихзее с една от колите на баща ми. Разбих три, докато навърших двайсет и една.

— Моите поздравления.

— Язвителната не ти подхожда, Габриел. Цигарите ми са в жабката. Направи ми услуга и ми запали една.

Габриел отвори жабката и извади пакет „Житан“. Запали една цигара със запалката на контролното табло. Пушекът одраска гърлото му и той едва не се задуши.

Анна му се присмя:

— Представете си израелски непушач.

— Какво правиш тук, по дяволите?

— Само това ли имаш да ми кажеш? Ако не бях се появила, щяха да те арестуват.

— Не, ако не беше се появила, сега щях да съм мъртъв. Но въпреки това искам да знам какво, по дяволите, правиш тук. Рами даде ли ти разрешение да напуснеш вилата?

— Подозирам, че вече е открил, че ме няма.

— Как успя да се измъкнеш?

— Качих се горе, в моето студио, да свиря. Пуснах запис на едно много дълго парче. Предполагам, че се сещаш за останалото.

— Как се измъкна от околностите на вилата?

— Карлос каза на Рами, че ще ходи в селото да напазарува. Аз бях на задната седалка под едно одеяло.

— Със сигурност можем да приемем, че няколко десетки мои колеги трескаво и безрезултатно те издирват в момента. Това беше много глупав ход от твоя страна. Как стигна до Цюрих?

— Със самолет, разбира се.

— Директно от Лисабон?

— Да.

— Откога си тук?

— От около два часа.

— Влизала ли си в къщата на баща ти?

Тя поклати отрицателно глава:

— Когато пристигнах там, видях двама мъже да чакат отвън в паркирана кола. Отначало предположих, че това може да е частна охрана. След това обаче разбрах, че нещо не е наред.

— И какво направи?

— Не се чувствах в безопасност в колата, затова взех да обикалям наоколо, надявайки се да те открия, преди да се опиташ да влезеш в къщата. Изпуснала съм те, разбира се. След това чух алармата.

— Каза ли на някого, че пристигаш?

— Не.

— Сигурна ли си?

— Разбира се, че съм сигурна. Защо питаш?

— Защото това обяснява много неща. Това означава, че вилата е под постоянно наблюдение. Това означава, че те знаят, че сме се върнали тук. Това означава, че са ме проследили до Рим. Те са ме следили през цялото време оттогава насам.

— Какво стана в къщата на баща ми?

* * *

Когато Габриел приключи разказа си, Анна каза:

— Намери ли най-после историята на картините?

— Беше изчезнала.

— Не е възможно.

— Някой трябва да я е докопал преди нас.

— Откри ли нещо друго?

Открих една снимка на баща ти заедно с Адолф Хитлер и Хайнрих Химлер — наслаждават се на гледката от „Бергхоф“ в Берхтесгаден.

— Не — отвърна Габриел. — Не открих нищо друго.

— Сигурен ли си в това? Не се ли възползва от възможността да се поровиш в личните книжа на баща ми?

Габриел пренебрегна въпроса й:

— Баща ти пушеше ли?

— Защо това има значение сега?

— Просто отговори на въпроса ми, моля те. Пушеше ли баща ти?

— Да, баща ми пушеше!

— Какви цигари?

— „Бенсън и Хеджис“.

— А някога пушил ли е „Силк Кътс“?

— Той имаше много консервативни навици.

— А някой друг от къщата?

— Не се сещам за такъв. Защо ме питаш?

— Защото някой напоследък е пушил „Силк Кътс“ в кабинета на баща ти.

Стигнаха до езерото. Анна спря колата до тротоара:

— Къде отиваме?

— Ти се връщаш обратно в Португалия.

— Не, няма. В тази работа сме заедно или въобще не участвам. — Тя запали мотора. — Къде отиваме?