Даниъл Силва
Английският убиец (9)

8.
Коста де Прата, Португалия

По всичко си личеше, че жената, която се бе настанила в ремонтирания стар манастир на стръмния склон край морето, бе дала обет да живее изолирано като отшелница. Дълго време никой от селото дори не знаеше името й. Сеньора Роса, клюкарка и касиерка в супермаркета, обяви, че тя е презряна жена и натрапваше тази своя съмнителна теория на всеки, който имаше нещастието да мине покрай нейната каса. Именно Роса я кръсти Нашата Дама от хълма. Прякорът й остана и след като всички научиха името й.

Тя пристигаше в селото всяка сутрин, за да напазарува, като се спускаше стремглаво надолу по склона на хълма с яркочервения си мотопед, а русата й конска опашка се развяваше отзад като знаме. В дъждовно време носеше анорак с качулка с цвят на гъба. Правеха се много предположения за това откъде е дошла. Много слабо владееше португалски и говореше със силен акцент. Карлос, който се грижеше за двора на вилата и за малкото лозе, смяташе, че акцентът й е немски, а Мария, тази мрачна еврейска душа от Виена, благочестивата жена, която чистеше дома й, реши, че тя е холандка. Хосе от рибарския магазин я смяташе за датчанка. Но накрая, както обикновено, въпросът бе решен от Мануел, собственик на кафенето на селския площад и неофициален кмет на града.

— Нашата Дама не е германка, нито австрийка, нито холандка, нито датчанка. — Той потърка показалеца и средния си пръст с палеца — международния паричен знак. — Нашата Дама от хълма е швейцарка.

Дневният й график бе напълно предсказуем. След сутрешното й посещение в селото, можеха да я видят как плува в тъмносиния си басейн, косата й — скрита под черна гумена плувка. След това обикновено се разхождаше сред голите назъбени скали по билото на хълма или по прашната пътека, водеща до Мавританските развалини. В късния следобед свиреше на цигулка — изключително добре според онези, които я бяха слушали — в една гола стая на втория етаж на вилата. Веднъж Мария надникна там и видя как Нашата Дама цялата се тресе, тялото й подскача и се върти, косата й — мокра, очите й — здраво стиснати.

— Нашата Дама свири, все едно че е обсебена от демони — каза Мария на Карлос. — И никакви ноти. Свири по памет.

Само веднъж — по време на празника на Санто Антонио — тя взе участие в светския живот на селото. Малко след като се стъмни, когато мъжете запалиха дървените въглища за скарите и отпушиха бутилките с вино, тя се смъкна бавно надолу по склона по бяла рокля без ръкави и по сандали. За първи път не беше сама. Бяха четиринайсет души: италиански оперен певец, френска манекенка, британски филмов актьор, немски художник — заедно със съпруги, приятелки, наложници и любовници. Оперният певец и филмовият актьор се състезаваха кой ще изяде повече сардини на скара — традиционното празнично меню. Оперният певец с лекота срази актьора, който пък след това се опита да се утеши, като започна несръчно да флиртува с манекенката. Съпругата на актьора с всички сили го зашлеви насред площада. Португалските селяни, които никога не бяха виждали жена да зашлевява мъж, бурно заръкопляскаха и танците продължиха. По-късно всички се съгласиха, че благодарение на циганския оркестър, чиито членове живееха в една вила на склона на хълма, това бе най-хубавият фестивал, откакто се помнеха.

Само Нашата Дама като че ли не се веселеше. За Карлос тя представляваше един остров на меланхолията сред море от разюздан разврат. Хапваше по малко с неохота; пиеше виното си, сякаш по задължение. Когато красивият немски художник се настани до нея и я обсипа с внимание, Нашата Дама се държеше любезно, но с подчертано безразличие. Най-накрая художникът вдигна ръце и отиде да си търси друга плячка.

В полунощ, когато веселбата достигна връхната си точка, Нашата Дама се измъкна и тръгна сама по пътеката към вилата си на склона на хълма. Двайсет минути по-късно Карлос видя как ярка светлина блесна за малко в стаята на втория етаж. Именно в тази стая Нашата Дама свиреше на цигулка.

* * *

Тъй като почти нямаше какво друго да правят през това лято, селяните най-накрая се заеха да научат името и професията на тайнствената жена от склона на хълма. Карлос и Мария, които бяха най-близко до нея, бяха разпитани внимателно, но не можаха да кажат кой знае какво. Веднъж месечно получаваха чек, изпратен от лондонска компания на име „Юръпиън Артистик Мениджмънт“. Поради класовите и езиковите бариери, общуването им с жената бе сведено до размяната на най-обикновени поздрави. Но успяха да осигурят една особено важна информация: Нашата Дама бе склонна да изчезва внезапно и без обяснения. Роса от супермаркета откри какво се крие зад всичко това. Тя реши, че Нашата Дама е шпионка и че „Юръпиън Артистик Мениджмънт“ не е нищо друго, освен параван. По какъв друг начин можеше да се обясни нейната потайност? Внезапните й изчезвания и още по-внезапните й завръщания? Но ето че Мануел още веднъж реши въпроса. Една вечер, когато в неговото кафене пак се разгаряха споровете на тази тема, той пъхна ръка под бара и измъкна оттам компактдиск със запис на няколко цигулкови сонати на Брамс. Отпред имаше снимка на Нашата Дама.

— Тя се казва Анна Ролф! — победоносно обяви Мануел. — Нашата Дама от хълма е много прочута жена.

Освен това тя беше и жена, която непрекъснато налиташе на злополуки. Ето така един следобед изгуби управлението на мотопеда си и Карлос я намери да лежи край пътя с две счупени ребра. Месец по-късно тя се подхлъзна на ръба на басейна и си пукна главата. Само две седмици след това загуби равновесие на най-горната площадка на стълбището и се изтъркаля долу, право в лопатата за смет на Мария.

Карлос стигна до заключението, че по някаква неизвестна причина Нашата Дама просто не умее да се грижи за себе си. Не беше безразсъдна, а просто небрежна и като че ли не се учеше от старите си грешки.

— Репутацията на нашето село ще пострада много силно, ако се случи нещо лошо с тази толкова прочута жена — мрачно заключи Мануел. — Трябва да я пазим от самата нея.

И ето защо Карлос започна да я наблюдава тихо и внимателно. Сутрин, когато тя се плискаше в басейна си, той си намираше работа наблизо, за да може да я следи. Провеждаше нелегални прегледи на мотопеда й, за да е сигурен, че е в изправност. Създаде мрежа от пазачи, скрити в малките колиби по билото на хълма, тъй че когато Нашата Дама излизаше за следобедната си разходка, винаги беше под постоянно наблюдение.

Неговото усърдие бе възнаградено. Именно Карлос откри, че Нашата Дама се скита по скалите над морето в онзи следобед, когато се развихри силна буря. Той я намери да лежи в безсъзнание сред скалните отломки на свлачището, ръката й — притисната от петдесеткилограмов каменен блок, и я занесе на ръце до селото. Лекарите в Лисабон казаха, че ако не е бил Карлос, Анна Ролф със сигурност е щяла да остане без прочутата си лява ръка.

* * *

Възстановяването й беше дълго и мъчително — за всички. В продължение на няколко седмици ръката й бе обездвижена с помощта на тежка и твърда превръзка от стъклено влакно. Тъй като тя вече не бе в състояние да кара мотопеда си, Карлос беше принуден да й стане шофьор. Всяка сутрин двамата се качваха в белия й ланд роувър и с трясък се спускаха надолу по склона на хълма към селото. По време на тези пътешествия Нашата Дама седеше мълчаливо и се взираше навън през прозореца, превързаната й ръка — отпусната в скута. Веднъж Карлос се опита да я поразведри, като й пусна Моцарт. Тя извади диска и го хвърли сред близките дървета. Карлос никога повече не повтори тази грешка — да й пуска музика.

Превръзките на ръката й ставаха все по-малки и накрая вече не бяха необходими. Големите подутини постепенно се разнесоха и ръката й придоби нормалната си форма. Останаха само белезите. Нашата Дама правеше всичко възможно да ги прикрие. Носеше блузи с дълги ръкави и дантелени маншети. Докато пазаруваше из селото, тя пъхваше ръката си под дясната си мишница.

Настроението й стана още по-мрачно, когато се опита отново да свири на цигулка. Пет дни поред тя отиваше в стаята за музикални упражнения на втория етаж на вилата. Всеки ден се опитваше да изсвири нещо елементарно — малка гама в две октави, арпеджо, — но дори това не можеше да направи със съсипаната си ръка. Не след дълго тя надаваше вик на отчаяние, а после започваше да крещи нещо на немски. На петия ден Карлос наблюдаваше от лозето как Нашата Дама вдигна безценната си цигулка „Гуарнери“ над главата си и се приготви да я захвърли на пода. Вместо това, тя я свали до гърдите си, притисна я и заплака. Същата вечер в кафенето Карлос разказа на Мануел за случката, която бе наблюдавал. Мануел се пресегна, вдигна телефонната слушалка и поиска от оператора номера на една лондонска компания, наречена „Юръпиън Артистик Мениджмънт“.

Четиридесет и осем часа по-късно пристигна малка делегация. Състоеше се от една англичанка на име Фиона, американец на име Грегъри и намусен немец на име хер Ланг. Всяка сутрин Грегъри принуждаваше Нашата Дама да прави мъчителни упражнения в продължение на няколко часа, за да възвърне силата и подвижността на ръката си. Следобед хер Ланг стоеше над главата й в стаята за упражнения и отново я учеше да свири на цигулка. Постепенно способностите й се възстановиха, макар че дори за Карлос, който се грижеше за лозето, бе ясно, че тя не е вече онази музикантка отпреди злополуката.

През октомври делегацията си замина и Нашата Дама отново остана сама. Дните й минаваха според предсказуемия график отпреди злополуката, макар че тя вече много по-внимателно караше мотопеда си и никога не излизаше да се разхожда на скалите над морето, преди да е проверила каква е прогнозата за времето.

А после, на Архангеловден, Нашата Дама изчезна. Карлос забеляза, че когато тя се качи в ланд роувъра и пое за Лисабон, носеше само едно черно кожено куфарче, но не и цигулката си. На следващия ден той отиде в кафенето и разказа на Мануел какво е видял. Мануел му показа статия в „Интернешънъл Хералд Трибюн“. Лозарят не можеше да чете английски, но Мануел се справи с превода.

— Смъртта на един баща си е нещо ужасно — каза Карлос. — Но убийство… това е много, много по-лошо.

— Наистина — рече Мануел, като сгъна вестника. — Но би трябвало да чуеш и какво е станало с майката на бедната жена.

* * *

Карлос работеше на лозето, подготвяйки растенията за настъпващата зима, когато Нашата Дама се върна от Цюрих. Тя спря за миг на алеята, за да разпусне косата си и да я разтърси срещу морския вятър, а след това изчезна вътре във вилата. Миг по-късно Карлос я видя да се мярка зад прозореца, отивайки към стаята за музикални упражнения. Никакво осветление. Нашата Дама винаги се упражняваше на тъмно.

Когато тя започна да свири, Карлос наведе глава и възобнови работата си; лозарските ножици ритмично защракаха в такт с плисъка на вълните долу, на морския бряг. Точно това парче тя бе изпълнявала много често — някаква мистична, натрапчива соната, като че ли вдъхновена от самия Дявол, — но след злополуката все не й се бе удавало да го изсвири. Карлос се напрегна да посрещне неизбежното й избухване, но след пет минути щракането на ножиците замлъкна и той вдигна поглед към терасовидния склон и вилата. Така майсторски свиреше тя тази вечер, та човек можеше да си помисли, че във вилата има двама цигулари вместо един.

Въздухът бе станал по-студен и рехава морска мъгла пълзеше нагоре по склона на хълма. Карлос запали купчината боклуци и клекна край пламъците. Тя тъкмо наближаваше към една много трудна част на произведението, опасна поредица от снижаващи се ноти — дяволски пасаж, както си помисли той с усмивка. Карлос отново се напрегна в очакване, но тази вечер избухнаха само звуците на музиката — мълниеносна поредица от низходящи ноти, завършваща с тихото разрешение на дисонансите в първата част.

Тя поспря за няколко секунди и след това започна втората част. Карлос се обърна и погледна нагоре към склона. Вилата се къпеше в оранжевите отблясъци на залеза. Мария, икономката, бе излязла на балкона и метеше. Карлос свали шапката си, вдигна я над главата си и зачака Мария да го види — беше забранено да се вика или дори да се вдига какъвто и да било шум, когато Нашата Дама се упражняваше. След малко Мария вдигна глава и метлата застина в ръцете й. Карлос протегна ръце напред. Как мислиш, Мария? Ще бъде ли всичко наред този път? Икономката събра длани пред гърдите си и впери поглед в небесата. Благодаря ти, Боже.

Наистина, помисли си Карлос, докато наблюдаваше как пушекът от неговия огън танцува под вечерния вятър. Благодаря ти, Боже. Тази вечер всичко е наред. Времето е хубаво, лозето е готово за зимата и Нашата Дама от хълма отново свири своята соната.

* * *

Четири часа по-късно Анна Ролф свали цигулката от рамото си и я прибра в калъфа. Изведнъж се почувства изтощена и същевременно разтърсена от трескаво безпокойство — уникално усещане, което я обземаше обикновено в края на музикалните й занятия. Тя отиде в спалнята си и седна върху прохладния пухен юрган, разпери широко ръце и се заслуша в звука на собственото си дишане на фона на шумоленето на нощния вятър под стрехите. Изпитваше и нещо друго, освен умора и трескаво безпокойство; нещо, което не бе изпитвала от много дълго време. Предполагаше, че се нарича задоволство. Сонатата на Тартини винаги бе нейната запазена марка, но след злополуката жестокото кръстосване на струните и изключително трудното свирене на две струни едновременно представляваха прекалено голямо изпитание за ръката й. Тази нощ я изсвири изключително добре за първи път след възстановяването си. Винаги откриваше, че настроението й се отразява на свиренето. Гняв, тъга, безпокойство — всички тези чувства излизаха наяве, щом тя докоснеше с лъка струните на цигулката. Чудеше се защо ли чувствата, избликнали поради смъртта на баща й, я бяха вдъхновили да изсвири сонатата на Тартини.

Изведнъж изпита желание да се раздвижи. Изправи гръб, съблече влажната си тениска и намъкна памучен пуловер. В продължение на няколко минути безцелно се разхождаше из стаите на вилата си, тук включваше някоя лампа, там спускаше щорите. Гладкият под, настлан с теракотени плочки, студенееше под краката й. Колко много й харесваше това място с белосаните стени и удобните мебели с брезентови калъфи! Толкова малко приличаше то на къщата на Цюрихберг, където беше отраснала. Стаите бяха големи и открити, вместо тесни и сумрачни, мебелировката — семпла и непретенциозна. Това бе една къща на честността, къща без тайни. Това беше нейната къща.

Влезе в кухнята и си наля голяма чаша червено вино. Беше произведено от местен винар; всъщност част от нейното собствено грозде беше използвано, за да се получи този букет. Само след миг виното я поуспокои. Пиенето — това беше една от мръсните малки тайни в света на класическата музика. Тя бе работила с оркестранти, които след обедната почивка се връщаха в такова алкохолно опиянение, та беше истинско чудо, че можеха въобще да свирят. Жената надникна в хладилника. Почти нищо не бе хапнала в Цюрих и направо умираше от глад. Изпържи гъби и домати със зехтин и свежи местни подправки, после добави три разбити яйца и малко настъргано сирене. След кошмара, който бе преживяла в Цюрих, тази проста домакинска задача й достави необичайно голямо удоволствие. Когато омлетът беше готов, седна на високото столче до кухненския плот и го изяде, поливайки го с последните глътки вино.

Именно тогава забеляза мигащата лампичка на телефонния си секретар. Имаше четири съобщения. Много отдавна бе изключила звънците на телефоните, за да не я смущават, когато свири. Пъхна още една хапка от омлета в устата си и натисна бутона за прослушване на съобщенията.

Първото беше от адвоката на баща й в Цюрих. Явно се налагаше да подпише още някакви документи. „Ще бъде ли удобно да ви ги изпратя във вилата с нощната поща?“

Да, ще бъде удобно, помисли си тя. Беше му се обадила по телефона сутринта.

Второто съобщение беше от Марко. Много отдавна двамата бяха сгодени и се канеха да се оженят. Също като Анна, Марко бе даровит солист, но неособено известен извън границите на Италия. Не можа да преглътне факта, че Анна е звезда, а той не, и я наказа, като спа с половината жени в Рим. След Марко тя се бе заклела никога, ама никога повече да не се влюбва в музикант.

„Анна, мила, прочетох за баща ти във вестниците. Толкова съжалявам, любов моя. Какво мога да направя за теб? Искаш ли нещо? Ще се кача на следващия самолет.“

Не, няма да го правиш, помисли си тя. На сутринта, след като приключеше с адвоката, щеше да позвъни на Марко. Ако имаше малко късмет, щеше да й отговори телефонният му секретар и тя щеше да си спести унижението да чуе гласа му на живо.

Третото съобщение бе от Фиона Ричардсън. Фиона бе единственият човек на този свят, комуто Анна се доверяваше напълно. Всеки път, когато Анна се препъваше в живота, Фиона бе до нея, за да я изправи на крака.

„Прибра ли се вече, Анна? Как беше погребението? Направо ужасно, предполагам. Всички погребения са такива. Мислех си за Венеция. Може би ще трябва да отложим заминаването. Закарая ще те разбере, както и твоите почитатели. Никой не би могъл да свири толкова скоро след такова преживяване. Имаш нужда от време, за да скърбиш, Анна… дори наистина да си презирала този стар негодник. Обади ми се.“

Нямаше намерение да отлага този концерт във Венеция. Учуди се, че Фиона можеше дори да й предложи такова нещо. Вече бе отменила два предстоящи концерта. В пресата се долавяше недоволен ропот, както и сред някои диригенти и организатори и спонсори на концерти. Ако отменеше трети концерт, вредите щяха да бъдат непоправими. На сутринта щеше да се обади на Фиона и да й каже, че след две седмици заминава за Венеция.

Последното съобщение — отново от Фиона.

„Още нещо, Анна. Един много мил джентълмен от Израелското посолство преди два дни намина в офиса ми. Каза, че иска да се свърже с теб. Каза, че има информация за смъртта на баща ти. Изглеждаше напълно безобиден. Може да искаш да чуеш какво ще ти каже. Остави ми телефонния си номер. Имаш ли писалка?“

Фиона продиктува номера.

* * *

Карлос беше подредил маслинови цепеници в камината. Анна я запали и като се изтегна на кушетката, взе да наблюдава как пламъците обхващат дървото. Разгледа ръцете си на светлината на огъня. Белезите й сякаш се раздвижиха от трепкащите сенки.

Винаги бе смятала, че смъртта на баща й ще й донесе някакъв вътрешен мир — приключване, както толкова обичаха да се изразяват американците. За Анна сирашката съдба изглеждаше по-поносима от хладното отчуждение. Може би сега щеше да открие този вътрешен мир, ако баща й бе умрял като стар човек — от естествена смърт. Вместо това, той бе застрелян в дома си.

Затвори очи и си представи погребението му. Погребалната служба се бе състояла в една стара църква на брега на Лимат. Скърбящите на погребението изглеждаха като наблюдатели на акционерно събрание. Сякаш целият финансов свят на Цюрих се бе събрал там: финансовите „звезди“ и спецовете от големите банки и търговските къщи, както и последните останали живи връстници на баща й — старата гвардия на цюрихската финансова олигархия. Двайсет години по-рано някои от тях бяха присъствали на погребението на майка й.

Докато слушаше хвалебствените речи, Анна откри, че неволно намразва баща си, задето се е оставил да бъде убит. Сякаш той тайно бе замислил този последен акт, за да направи живота й още по-мъчителен. Пресата беше изровила от миналото истории за трагедиите в семейство Ролф: самоубийството на майка й, смъртта на брат й по време на Обиколката на Швейцария, нараняването на ръката й. „Прокълнато семейство“ — гласеше заглавието в „Нойе Цюрихер Цайтунг“.

Анна Ролф не вярваше в проклятия. Всичко си имаше причина. Тя беше наранила ръката си, защото има глупостта да стои на скалите, когато небето бе почерняло от буреносни облаци. Брат й загина, тъй като преднамерено бе избрал тази опасна професия, напук на баща си. А майка й… Анна не знаеше точно защо майка й се бе самоубила. Единствено на баща й беше известен отговорът на този въпрос. Анна бе сигурна само в едно: че тя е имала причина да се самоубие. Че семейното проклятие не е причинило смъртта й.

Нито пък то беше причина баща й да бъде убит. В деня преди погребението тя бе подложена на продължителен разпит от цюрихската полиция и от един офицер от Швейцарските секретни служби на име Герхард Петерсон. Баща ви имал ли е врагове, госпожице Ролф? Знаете ли някой, който може да е искал да нарани баща ви? Ако имате някаква информация, която би могла да помогне на разследването, моля ви, съобщете ни я сега, госпожице Ролф. Тя наистина знаеше някои неща, но те не бяха от онези, които човек съобщава на швейцарската полиция. Анна Ролф винаги бе смятала, че те представляват част от проблема.

Но на кого би могла да се довери?

Един много мил джентълмен от Израелското посолство преди два дни намина в офиса ми. Каза, че иска да се свърже с теб.

Анна погледна телефонния номер, който й бе дала Фиона.

Каза, че има информация за смъртта на баща ти.

Защо ли някакъв мъж от Израел ще твърди, че знае нещо за смъртта на баща й? И наистина ли иска да чуе какво ще й каже той? Може би ще е по-добре да остави нещата така, както са си. Ще се съсредоточи върху изпълнението си и ще се подготви за концерта във Венеция. Тя погледна още веднъж телефонния номер, запомни го и хвърли листчето в огъня.

После погледна белезите по ръката си. Не съществува такова нещо като проклятието над семейство Ролф, помисли си Анна. Всичко си има причина. Майка й се бе самоубила. Двайсет и пет години по-късно баща й бе убит. Защо? На кого би могла да се довери?

Изглеждаше съвсем безобиден. Може да искаш да чуеш какво ще ти каже.

Тя полежа няколко минути, обмисляйки положението. След това отиде в кухнята, вдигна телефонната слушалка и набра номера.