Даниъл Силва
Английският убиец (2)

1.
Лондон • Цюрих

Някога платежоспособната фирма „Изящни изкуства — Ишърууд“ се бе помещавала в хубав частен имот на елегантната Ню Бонд Стрийт в „Мейфеър“. След това настъпи лондонският ренесанс на дребната търговия и Ню Бонд Стрийт — или по-скоро Ню Бондщрасе, както я наричаха насмешливо хората от бранша — бе залята от магазинчета на „Тифани“ и „Гучи“, на „Версаче“ и „Микимото“. Джулиан Ишърууд и другите търговци, специализирали се в продажбите на картини на Старите майстори с музейна стойност, бяха прогонени в изгнание около парка „Сейнт Джеймс“ — диаспората на Бонд Стрийт, както Ишърууд имаше навик да ги нарича. Най-накрая той се настани в разнебитен склад от времето на кралица Виктория, разположен в квадратен вътрешен двор, известен под името Мейсънс Ярд, който се намираше в съседство с лондонските офиси на дребна гръцка параходна компания и на кръчма, обслужваща хубавички млади фирмени служителки, идващи на работа с мотопеди.

В сравнение с долнопробните имитатори от околностите на парка „Сейнт Джеймс“, които непрекъснато злословеха един за друг, представлението във фирмата „Изящни изкуства — Ишърууд“ изглеждаше по-истинско. Тук имаше драма и напрежение, комедия и трагедия, зашеметяващи висини и видимо бездънни спадове. Всичко това до голяма степен се дължеше на личността на собственика. Той притежаваше един почти фатален недостатък за търговец на произведения на изкуството: предпочиташе да ги притежава, вместо да ги продава. Всеки път, когато някоя картина напуснеше изисканата му галерия, Ишърууд изпадаше в безумна паника. Поради този си бедствен недъг той бе вече затрупан с апокалиптични запаси от залежал инвентар, както нежно го наричаха хората от бранша — картини, за които никога нямаше да се намери достоен купувач. Непродаваеми картини. Изгорели картини, както обичаха да се изразяват на Дюк Стрийт. Шкарто. Ако помолехте Ишърууд да ви обясни тази видимо необяснима липса на търговски нюх, той вероятно би изтъкнал проблема с баща си, макар непрекъснато да повтаряше, че никога — ама наистина никога, приятелю! — няма да го споменава.

Но сега той бе добре. Беше изплувал. Беше пълен с пари. По-точно казано — един милион лири, скътани на топличко в банковата му сметка в Барклис Банк, и то благодарение на един венециански художник на име Франческо Векелио и на навъсения реставратор, който в момента пристъпваше по мокрите плочки на Мейсънс Ярд.

Ишърууд намъкна един шлифер. Видът му на англичанин и изцяло английският гардероб прикриваха факта, че той въобще не беше — поне не в тесния смисъл на думата — англичанин. Англичанин по националност и паспорт — да, но германец по рождение, с френско възпитание и изповядващ еврейската религия. Малцина знаеха, че сегашното му фамилно име представлява нещо като фонетично извращение на истинското. Още по-малко хора знаеха, че през годините той бе правил услуги на един кръглолик джентълмен от някаква мистериозна фирма в Тел Авив. Рудолф Хелер бе името, което използваше този джентълмен, когато посещаваше Ишърууд в галерията му. Това име бе взето назаем, също както синия му костюм и джентълменските маниери. Истинското му име беше Ари Шамрон.

— В живота на човек му се налага да направи своя избор, нали така? — бе отбелязал Шамрон навремето, когато завербува Ишърууд. — Човек не предава втората си родина, нито колежа си, нито полка си, когато остава верен на своята плът и кръв, на племето си — за да не би още някой побъркан австриец или Багдадския касапин да се опита пак да ни направи всички на сапун, нали така, Джулиан?

— Вярно, хер Хелер.

— Няма да ви платим за това и една лира. Името ви няма да фигурира въобще в нашите документи. От време на време ще ми правите услуги. Много специфични услуги за един много специален агент.

— Страхотно! Великолепно! Къде да се подпиша? Какви услуги? Нищо непочтено, доколкото разбирам?

— Да кажем, че трябва да го изпратя в Прага. Или в Осло. Или в Берлин, да не дава господ. Ще искам да му намерите законна работа там. Нещо за реставриране. Установяване на автентичност. Консултантски услуги. Нещо, съответстващо на времето, което ще трябва да прекара там.

— Никакъв проблем, хер Хелер. А между другото този ваш агент има ли си име?

Агентът имаше много имена, както си спомни сега Ишърууд, докато наблюдаваше как мъжът прекосява квадратния двор. Истинското му име бе Габриел Алон и естеството на неговата секретна работа си личеше по ловките маневри, които извършваше в момента. Начинът, по който поглеждаше назад през рамо, докато се промъкваше през пасажа откъм Дюк Стрийт. Начинът, по който — въпреки непрестанния дъжд — той обиколи не един път, а два пъти стария двор, преди да се приближи до солидната врата на галерията и да натисне звънеца на Ишърууд. Бедничкият Габриел! Беше един от тримата или четирима най-добри в бранша, но не можеше да си позволи да върви по права линия. И как ли би могъл? След онова, което се бе случило с жена му и детето му във Виена… Никой човек не би бил същият след такова нещо.

Колкото и да е неочаквано, беше среден на ръст; с плавната си походка безпрепятствено прекоси Дюк Стрийт и стигна до ресторанта „При Грийн“, където Ишърууд бе запазил маса за обяд. Когато двамата седнаха, святкащите му очи обходиха помещението подобно на прожектори. Бяха продълговати, неестествено зелени и много бързо шареха наоколо. Скулите му бяха изпъкнали и квадратни, устните — тъмночервени, а острият му нос сякаш бе изрязан от дърво. Едно неподвластно на времето лице, както си помисли Ишърууд. Това можеше да бъде лице, взето от корицата на лъскаво модно списание за мъже или от някой мрачен портрет на Рембранд. Това също така можеше да бъде лице на човек с какъв ли не произход. Което представляваше едно изключително професионално преимущество.

Ишърууд си поръча пълнена писия и Сансер^[1], а Габриел — черен чай и купичка месен бульон. На Ишърууд той заприлича на православен отшелник, преживяващ с гранясало бяло сирене и корави като камък питки, само че Габриел, вместо в манастир, живееше в хубава селска къща край уединено заливче, образувано от Корнуолския прилив. Ишърууд никога не го бе виждал да се храни обилно, нито да се усмихва, нито пък да оглежда хубавите крака на някоя жена. Той никога не ламтеше за материални облаги. Имаше си само две играчки — стар автомобил ем джи и дървен кеч^[2], реставрирани от самия него. Слушаше своята опера на една ужасна, малка портативна компактдискова уредба, изцапана с боя и лак. Харчеше пари само за провизии. В своето малко корнуолско ателие той си имаше повече високотехнологични играчки, отколкото можеха да се намерят в отдела за консервация на галерия „Тейт“.

Колко малко се бе променил Габриел през тези двайсет и пет години, откакто се познаваха! Още няколко бръчки се бяха появили около зорките му очи, още няколко килограма се бяха прибавили към кльощавата му фигура. По онова време той беше почти момче, тихо като църковна мишка. Но дори тогава косата му бе прошарена — белег, че момчето бе свършило мъжка работа.

— Джулиан Ишърууд, представям ви Габриел — бе казал Шамрон. — Габриел притежава огромен талант, уверявам ви.

Огромен талант наистина, но имаше празнини в биографията на младия мъж — например липсващите три години след завършването на престижната Художествена академия „Бетсал’ел“ в Йерусалим и чиракуването му при майстора реставратор Умберто Конти.

— Габриел обиколи Европа — лаконично бе казал Шамрон.

Тогава за последен път бе засегната темата за европейските приключения на Габриел. Джулиан Ишърууд не говореше за онова, което се бе случило с баща му, а Габриел не говореше за онова, което бе вършил за Ари Шамрон (наречен още Рудолф Хелер) приблизително от 1972 до 1975 година. Тайно в себе си Ишърууд наричаше този период изгубените години.

Ишърууд бръкна във вътрешния джоб на сакото си и извади чек.

— Твоят дял от продажбата на Векелио. Сто хиляди лири.

Габриел ловко улови чека и с плавно движение го пъхна в джоба си. Имаше ръце на фокусник и чувство за ориентация на фокусник. Чекът се появи и мигом изчезна.

— А твоят дял на колко възлиза?

— Ще ти кажа, но първо трябва да ми обещаеш, че няма да разкриеш сумата на тези лешояди — отвърна Ишърууд, като обхвана с жест помещението на ресторанта „При Грийн“.

Габриел не каза нищо и това бе изтълкувано от Ишърууд като скрепена с кръв клетва за вечно мълчание.

— Един милион.

— Долара?

— Лири, приятел. Лири.

— Кой я купи?

— Една много хубава галерия от американския Среден Запад. Уверявам те, че картината е в добро обкръжение. Представяш ли си? Купих я за шестнайсет хиляди от една прашна зала за търгове в Хъл, защото интуицията ми подсказа — тази страхотна, невероятна интуиция!, — че това е липсващата икона от олтара на църквата „Сан Салваторе“ във Венеция. И се оказах прав! Такъв сполучлив удар можеш да направиш само веднъж в кариерата си, два пъти, ако си късметлия. Наздраве!

Двамата се чукнаха — високата винена чаша и чаената чашка от костен китайски порцелан. Точно в този миг един тантурест мъж с розова риза и с розови бузи в тон с нея задъхано изникна до масата им.

— Джули! — напевно изрече той.

— Здрасти, Оливър.

— На Дюк Стрийт се носят слухове, че си пипнал кръгъл милион за твоя Векелио.

— Къде си чул това, дявол те взел?

— При нас няма тайни, скъпи. Просто ми кажи дали е истина, или е долна лъжа и клевета.

Той се обърна към Габриел, сякаш едва сега го бе забелязал, и пъхна под носа му визитна картичка с релефни златни букви, затъкната между дебелите пръсти на месестата му ръка.

— Оливър Димблъби. „Изящни изкуства — Димблъби“.

Габриел мълчаливо пое картичката.

— Защо не пийнеш едно с нас, Оливър? — обади се Ишърууд.

Под масата Габриел силно настъпи крака му.

— Не мога сега, приятел. Онова дългокрако същество ей там, в сепарето, обеща да ми шепне мръсотийки на ухото, ако й купя още чаша шампанско.

— Слава богу! — изломоти Ишърууд през стиснати зъби.

Оливър Димблъби се отдалечи с патешка походка. Габриел освободи крака на Ишърууд.

— Толкова за твоите тайни.

— Лешояди — повтори Ишърууд. — Сега съм изплувал, но само да се спъна и веднага пак ще закръжат над мене и ще зачакат да умра, за да оглозгат костите ми.

— Може би този път ще трябва малко по-внимателно да си пазиш парите.

— Опасявам се, че съм безнадежден случай. Всъщност…

— О, боже!

— … Следващата седмица пътувам за Амстердам, за да видя една картина. Представлява олтарен триптих от неизвестен художник, но аз пак имам предчувствие. Предполагам, че е излязла от ателието на Роже ван дер Вейден. Всъщност може да реша да заложа много пари на нея.

— Произведенията на Ван дер Вейден са прочути с това, че е много трудно да се установи автентичността им. Съществуват само няколко картини, за които твърдо се знае, че са негови, и на тях няма нито негов подпис, нито дата.

— Ако е излязла от неговото ателие, по нея ще има негови пръстови отпечатъци. И ако някой може да ги открие, това си именно ти.

— С удоволствие ще й хвърля един поглед.

— Върху какво работиш в момента?

— Току-що завърших един Модилиани.

— Имам работа за теб.

— Каква работа?

— Преди няколко дни ми се обади един адвокат. Каза, че клиентът му има картина, която трябва да бъде почистена. Каза още, че неговият клиент желае ти да поемеш работата и ще плати добре.

— Как е името на този клиент?

— Не ми каза.

— Какво представлява картината?

— Не ми каза.

— Е, и как ще процедираме?

— Отиваш във вилата и се заемаш с картината. Собственикът ти плаща хотела и разходите.

— Къде е това?

— В Цюрих.

Нещо проблесна в зелените очи на Габриел — видение, спомен. Ишърууд трескаво се ровеше в чекмеджетата на своята не толкова надеждна памет. Дали съм го пращал в Цюрих по поръка на хер Хелер?

— Цюрих представлява ли проблем?

— Не. С Цюрих всичко е наред. Колко ще ми плати?

— Два пъти по толкова, колкото ти дадох току-що… ако започнеш веднага.

— Дай ми адреса.

* * *

Габриел нямаше време да пътува обратно до Корнуол, за да си приготви багажа, затова след като се наобядва, тръгна да пазарува. На Оксфорд Стрийт си купи два комплекта дрехи и малка кожена чанта. След това отиде до Грейт Ръсъл Стрийт, където посети стария магазин „Всичко за художника“ на „Л. Корнелисен и син“. Един лененорус ангел на име Пенелопи му помогна да се снабди с пълен комплект бои, четки и разтворители. Тя знаеше само работния му псевдоним и Габриел безсрамно флиртуваше с нея със заваления акцент на италиански изгнаник. Пенелопи уви покупките му в кафява амбалажна хартия и върза пакета с връвчица. Той я целуна по бузата. Косата й миришеше на какао и тамян.

Габриел знаеше прекалено много за тероризма и сигурността, за да му е приятно да пътува със самолет, затова отиде с метрото до спирка „Ватерло“ и хвана късния следобеден „Евростар“ до Париж. На гара Де л’Ест се качи на нощния влак за Цюрих и към девет часа на следващата сутрин вече крачеше надолу по леко наклонената Банхофщрасе.

Как елегантно Цюрих прикрива богатствата си, мислеше си той. Голяма част от златото и среброто на света лежеше в банковите трезори под краката му, но наоколо не се виждаха грозни административни цитадели, бележещи границите на финансовия район, нито пък паметници на правенето на пари. Просто сдържаност, дискретност и измама. Презряна жена, която извръща поглед, за да скрие срама си. Швейцария.

Той излезе на Парадеплац. От едната страна на площада се виждаше управлението на „Креди Сюис“, от другата страна — Националната банка на Швейцария. Пърхащо ято гълъби прогони тишината. Той прекоси улицата.

Срещу хотел „Савой“ имаше пиаца за таксита. Седна в една чакаща кола, като първо погледна номера й и го запамети. Даде на шофьора адреса на вилата, като се постара да прикрие берлинския си акцент, който бе наследил от майка си.

Докато прекосяваха реката, шофьорът включи радиото. Говорителят четеше новините от изминалата нощ. Габриел се помъчи да разбере неговия zurideutsch^[3]. Изключи радиото и се съсредоточи върху предстоящата си задача. Някои хора от света на изкуството смятаха, че реставрацията е досадна работа, но Габриел гледаше на всяка подобна задача като на едно предстоящо приключение, като на възможност да се пренесе в друго време и в друг свят. Място, където успехът или поражението зависеха от неговите собствени умения и самообладание — и от нищо друго.

Питаше се какво ли го очаква. Щом собственикът специално бе поискал той да свърши работата, почти със сигурност ставаше въпрос за някой от Старите майстори. Също така можеше да се предположи, че картината е доста замърсена и повредена. Собственикът не би си дал толкова труд и не би влязъл в такива разходи, за да го докара в Цюрих, ако картината се нуждаеше само от свежа лакировка.

Колко ли дълго щеше да му се наложи да остане тук? Шест седмици? Шест месеца? Трудно бе да се каже. Всяка реставрация си имаше своите особености; много щеше да зависи от състоянието на картината. За реставрацията на онази картина на Векелио му бе потрябвала година, макар че по средата на работата си бе взел кратък творчески отпуск — благодарение на Ари Шамрон.

* * *

„Розенбюлвег“ бе тясна уличка, по която едва можеха да се разминат две коли. Изкачваше се стръмно нагоре по склона на Цюрихберг. Вилите бяха стари и големи, сгушени една в друга. Стени с гипсова мазилка, керемидени покриви, гъсто обрасли градинки. Всички бяха такива, освен онази, пред която спря таксито. Издигаше се на едно възвишение и за разлика от съседките си, бе разположена няколко метра навътре от улицата. Обграждаше я висока метална ограда, наподобяваща затворническа решетка. На нивото на паважа имаше врата с входна сигнализация, оборудвана с малка камера за наблюдение. Зад нея се виждаха каменни стълби. Зад тях бе вилата — мрачна сграда от сив камък, с кули и извисяващ се портик.

Колата си замина. Долу, в краката му, се виждаха центърът на Цюрих и езерото. Отвъдният му бряг бе обгърнат от облаци. Габриел си спомни, че в ясен ден оттук можеха да се видят Алпите, но сега и те бяха забулени.

На каменната стена до вратата бе поставен телефон. Габриел вдигна слушалката, чу сигнала и изчака. Нищо. Затвори слушалката, вдигна я отново. Пак никакъв отговор.

Извади изпратения от адвоката факс, който Ишърууд му бе дал в Лондон. „Трябва да пристигнеш точно в девет часа сутринта. Натисни звънеца и ще те въведат вътре.“ Габриел погледна часовника си. Беше девет и три минути.

Докато пъхаше документите обратно в джоба си, заваля. Той се огледа: наоколо нямаше кафенета, където би могъл да поседи спокойно, нито паркове или площади, където би могъл да намери убежище в дъжда. Просто една пустиня от наследени жилищни имоти. Ако се помотаеше още малко на улицата, можеха да го арестуват за скитничество.

Извади мобилния си телефон и набра номера на Ишърууд. Сигурно в момента пътуваше към галерията си. Докато чакаше да го свържат, Габриел си представи как сгърбилият се зад волана на новичкия си и лъскав ягуар Ишърууд пълзи по „Пикадили“, сякаш управлява петролен танкер в опасни води.

— Съжалявам, но има промяна на плана. Човекът, който трябваше да те посрещне, внезапно е заминал извън града. Нещо спешно. Не ми обясни точно. Нали ги знаеш швейцарците, приятел?

— Какво трябва да правя?

— Той ми изпрати секретните кодове за портала и за входната врата. Ще се наложи сам да си отключиш. За теб трябва да има бележка във вестибюла с обяснение къде да намериш картината и стаята си.

— Доста нетрадиционно, не мислиш ли?

— Смятай, че си извадил късмет. Както изглежда, за няколко дни цялата къща ще е на твое разположение и никой няма да наднича над рамото ти, докато работиш.

— Може би си прав.

— Нека да ти дам секретния код. Случайно да имаш хартия и писалка? Кодовете са доста дълги.

— Просто ми го кажи, Джулиан. Вали като из ведро и направо ще стана вир-вода тук, навън.

— О, да. Ти с твоите светски таланти. Имах едно момиче в галерията, което умееше да прави същото.

Ишърууд избъбри две поредици от номера, всяка от тях осемцифрена, и прекъсна връзката. Габриел вдигна слушалката на секретния телефон и набра номерата. Избръмча зумер; той натисна секретната брава и влезе. На входната врата на къщата повтори същата процедура и след миг се озова в притъмнелия вестибюл и заопипва стената, за да намери ключа на лампата.

Пликът лежеше в голяма стъклена купа върху резбована старинна масичка в подножието на стълбището. Беше адресиран до синьор Делвекио — работния псевдоним на Габриел. Взе го и го скъса с палец. Едноцветна гълъбовосива хартия, плътна, без антетка. Ясен, старателен почерк, без подпис. Приближи го до носа си. Без аромат.

Започна да чете. Картината бе окачена във всекидневната — „Портрет на млад мъж“ от Рафаел. За Габриел бе направена резервация в гранд хотел „Долдър“, намиращ се на една миля разстояние отвъд Цюрихберг. В хладилника имаше храна. Собственикът на вилата щеше да се върне в Цюрих на следващия ден. Щял да бъде много благодарен, ако синьор Делвекио би могъл веднага да се захване за работа.

Габриел пъхна бележката в джоба си. Така, значи Рафаел. Това щеше да му е втората негова картина. Преди пет години бе реставрирал една негова работа с религиозен сюжет — Мадоната с младенеца, основаваща се на прочутата композиция на Леонардо. Габриел усети леко гъделичкане по връхчетата на пръстите си. Това бе великолепна възможност. Беше доволен, че е поел работата, независимо от нетрадиционната подготовка.

Прекоси коридора и влезе в една голяма стая. Вътре беше тъмно, нямаше осветление, тежките завеси бяха плътно спуснати. Въпреки сумрака, в помещението се долавяше типичният средноевропейски аристократичен безпорядък.

Пристъпи няколко крачки напред. Килимът под краката му бе влажен. Във въздуха се долавяше привкус на сол и ръжда. Този мирис бе познат на Габриел. Той се наведе, докосна с пръсти килима и ги приближи до лицето си.

Беше стъпил в локва кръв.

* * *

Ориенталският килим бе избелял и много стар, какъвто бе и мъртвецът, проснат в средата му. Лежеше по лице и в смъртта си бе протегнал дясната си ръка напред. Носеше двуреден син блейзер, лъснал на гърба от носене, и сив фланелен панталон. Беше обут с кафяви обувки от чортова кожа. Едната обувка, дясната, имаше удебеление на тока и подметката. Крачолите на панталона му се бяха събрали нагоре. Кожата му изглеждаше невероятно бяла, подобно на оглозган кокал. Носеше два различни чорапа.

Като човек, който е свикнал да се занимава с мъртъвци, Габриел нехайно коленичи до трупа. Това бе много дребен човек, най-много метър и половина висок. Лежеше на една страна, виждаше се лявата половина на лицето му. Под кръвта Габриел успя да различи квадратната му челюст и изящната скула. Косата му бе гъста и снежнобяла. Както изглеждаше, по него бяха стреляли само веднъж — в лявото око — и куршумът бе излязъл през тила. Ако се съдеше по размера на изходната рана, оръжието бе пистолет от доста голям калибър. Габриел вдигна поглед и забеляза, че куршумът е разбил огледалото над голямата камина. Предположи, че старецът е мъртъв от няколко часа.

Реши, че би трябвало да позвъни на полицията, но след това си представи положението от тяхната гледна точка. Чужденец в богаташка къща, труп, застрелян в окото. Най-малкото щяха да го задържат за разпит. Не можеше да си позволи такова нещо.

Той се изправи и насочи погледа си от мъртвеца към картината на Рафаел. Поразителен образ — красив млад мъж в полупрофил, изобразен с чувствени краски. Габриел предположи, че е бил нарисуван по времето, когато Рафаел е живял и работил във Флоренция, вероятно между 1504 и 1508 година. Жалко, че старецът бе мъртъв; щеше да бъде истинско удоволствие да реставрира такава картина.

Върна се обратно във вестибюла, спря и погледна надолу към пода. По мраморната повърхност се виждаха кървавите следи, оставени от самия него. Нищо не можеше да се направи. Той бе обучен при подобни обстоятелства да си тръгва веднага, без да се притеснява, че е изцапал нещо или е вдигнал малко шум.

Взе куфарите си, отвори вратата и излезе навън. Беше заваляло по-силно и когато стигна до портата в края на настланата с плочи алея, вече не оставяше след себе си кървави следи.

Бързо закрачи към близката оживена улица: Крахбюлщрасе. Трамвай номер 6 плавно се спускаше надолу по склона на хълма. Като вървеше бързо, стараейки се да не тича, Габриел успя да го настигне на близката спирка и скочи вътре без билет.

Трамваят се люшна напред. Габриел седна и погледна вдясно. На стената на вагона, точно върху една звезда на Давид, с черен неизтриваем маркер бе изрисувана свастика. Под нея се виждаха две думи: JUDEN SCHEISS^[4].

* * *

Трамваят го закара директно на Хауптбанхоф — Централна гара. Вътре откри един подземен пасаж с магазинчета и си купи чифт безбожно скъпи кожени боти, марка „Бали“. Качи се горе в главната чакалня и провери таблото със заминаващите влакове. След петнайсет минути имаше влак за Мюнхен. От Мюнхен щеше да вземе вечерния полет за Лондон, щеше да отиде направо в дома на Ишърууд в Южен Кенсингтън и щеше да го удуши с голи ръце.

Купи си билет за първа класа и влезе в тоалетната. В една кабинка смени своите мокасини с новите боти. На излизане хвърли мокасините в кофа за смет и ги покри с хартиени салфетки.

Когато излезе на перона, влакът вече пристигаше. Той се качи на втория вагон и си запроправя път по коридора, докато стигна до своето купе. Беше празно. Миг по-късно, когато влакът се люшна напред, Габриел затвори очи, но виждаше пред себе си само трупа, лежащ под картината на Рафаел, и двете думи, изписани на стената на трамвая: JUDEN SCHEISS.

Влакът бавно спря. Все още бяха на перона. Отвън, в коридора, се чуха стъпки. След това вратата на купето рязко и внезапно се отвори, сякаш зад нея бе избухнала бомба, и двама полицаи влетяха вътре.