Нора Робъртс
Сродници в смъртта (3)

3.

Ив се измъкна от тягостната атмосфера в къщата, излезе навън, където можеше да диша, без да вдъхва страдание и мъка. И където можеше отново да потисне своите напиращи спомени и емоции.

Видя двамата униформени, които бе изпратила при съседите, да се връщат.

— Полицай, докладвайте.

— Обходихме цялата пряка и успяхме да разговаряме с всички съседи, освен четирима. Този, който живее през две къщи източно, е извън града от три дни. Двама участват в парада по случай Деня на мира, а за четвъртия засега не се знае.

— Искам името на последния. Ще го издирим и разпитаме. Същото се отнася и за участниците в парада. Всеки, който е бил на тази пряка през последните двадесет и четири часа, ще даде показания.

— Слушам, лейтенант. Онези, с които разговаряхме, не са забелязали нищо необичайно вчера или снощи. Никой не е видял друг, освен жертвата да влиза или излиза от къщата. — Полицайката, която бе започнала да докладва, погледна бележника си. — Жена на име Хестър Прайвет е видяла жертвата и е разговаряла с нея вчера сутринта около десет и петнадесет. Момичето поливало цветята отпред. Разменили по няколко думи. Жертвата споменала, че има задачи за през деня и че родителите й ще се върнат следващия следобед. Прайвет твърди, че когато на шега я попитала дали планира голям купон вечерта, жертвата изглеждала леко смутена, но се засмяла и отвърнала, че възнамерява да прекара спокойна вечер. После Прайвет продължила на изток. — Над рамото на униформената полицайка Ив видя голямо куче с червеникава козина, опънало повода си, да води младите си стопани към парка, забеляза бегач с яркочервени шорти да се отдалечава. — Свидетелката минала още два пъти покрай къщата по-късно през деня: около три следобед, когато завела децата си в парка, и на връщане, малко преди пет. Сигурна е, че системата за сигурност е работела, съзнателно проверила, защото знаела, че родителите са извън града. И двата пъти не видяла жертвата.

— Добре. Обадете ми се веднага, щом намерите и разпитате останалите.

След като отпрати полицаите, Ив остана там, където беше, и изчака екипът от моргата да изнесе Дийна в анонимния черен чувал. После възпря жена с разпилени руси коси, която се втурна към къщата.

— Госпожо! Това е местопрестъпление, не можете да влезете сега.

— Дийна е, нали? Полицаите не казаха какво се е случило. Само че е имало инцидент. Не можех да повярвам… Дийна ли е? Какво е станало?

— Не мога да ви дам информация сега. Приятелка на семейството ли сте?

— Да. Съседка. Хестър Прайвет. Разговарях с двама полицаи по-рано тази сутрин, но…

— Аз съм лейтенант Далас. Разбрах, че вчера сте разговаряли с Дийна.

— Да, точно тук, пред къщата. Тя ли… господи, тя ли е в този чувал?

Нямаше смисъл от увъртане. Скоро щеше да се разчуе.

— Дийна Макмастърс е била убита снощи.

Жената отстъпи назад и обхвана с ръце лицето си.

— Но как? Как? — Очите й, широко отворени от ужас, се насълзиха. — С взлом ли са влезли? Толкова е внимателна с алармата и ключалките. Понякога гледа близнаците ми, две момчета, и тя ми изнася лекции за сигурността. О, господи! Момчетата я обожават. Какво ще им кажа? Мога ли да бъда полезна с нещо? Джона и Каръл. Те са на почивка. Имам номер за връзка. Мога…

— Върнали са се тази сутрин. Вътре са.

Хестър затвори очи за миг, пое дълбоко въздух.

— Канех се… да намина и да почукам. Да видя как е. Да я поканя у дома на вечеря. Но се разубедих. Сега съжалявам, че… Мога ли да направя нещо? Каквото и да е?

— Идвал ли е някой при Дийна, когато е гледала децата ви? Приятел?

— Понякога Джо беше с нея. Джо Дженингс, най-добрата й приятелка.

— А момчета?

— Не, за бога! — Хестър избърса сълзите по бузите си с ръка. — Това е нарушение на правилата, а и Дийна не излизаше с момчета.

— Винаги ли спазваше правилата?

— Да, доколкото я познавах. Често ми се искаше да наруши поне едно. — Изтри още една търкулнала се по бузата й сълза. — Струваше ми се толкова млада, невинна за възрастта си, и в същото време толкова зряла. Отговорна. Спокойно й поверявах синовете си. Трябваше да я наглеждам по-често, докато родителите й ги нямаше, да я държа под око. Трябваше да настоявам да дойде на вечеря. Но ставаше дума само за два дни и не можех да зная. Просто не можех да зная.

— Споделяла ли е нещо с вас за момче?

— Не конкретно. Говорехме си за момчета от време на време, най-общо. Тя е… беше толкова близка с майка си, но понякога дори момичетата не споделят всичко с майките си. А разликата в годините между нас не е толкова голяма. Освен това аз любопитствах — призна Хестър с лека усмивка. — Мисля, че беше хлътнала по някого, защото забелязах, че напоследък се грижи повече за гардероба си, за прическата си. И… онзи блясък в очите. Нали се досещате?

— Да.

— Подхвърлих нещо по този повод и тя каза, че просто опитва нови неща. Но погледът й го издаваше. Сякаш казваше: „Имам тайна“. Някое момче ли я е наранило? Някой… — На лицето й се изписа ужас. — О, господи!

— Засега не мога да ви разкрия подробности. Ще ви дам визитката си. Ако си спомните за нещо, което сте видели, нещо, което ви е казала, искам да ми се обадите. Колкото и незначително да ви се струва, искам да го узная. — Ив й подаде визитката. — Още нещо. Забелязахте ли вчера дали има лак на ноктите на ръцете и краката?

— Нямаше. Щях да забележа, защото рядко ги лакираше. А и беше боса. Поливаше цветята боса, така че щях да забележа.

— Добре, благодаря.

— Трябва да кажа на съпруга си, на момчетата. Само на четири години са. Не зная как ще им го кажа.

Пийбоди излезе, докато Хестър се отдалечаваше.

— Екипът от електронния отдел идва, оперативните започнаха огледа. Госпожа Уитни събира малко багаж за госпожа Макмастърс. Може би ще останат у семейство Уитни ден-два, зависи.

— Те ще се погрижат за тях. Трябва да разпитаме приятелите. Твърде късно е за обиколка на парка по маршрута й за джогинг. Тичала е между осем и девет часа през уикенда, а през седмицата — когато не е на училище. Ще оставим това за утре. Първо ще посетим Джейми.

— Джейми? Нашият Джейми?

— Лингстрьом. Били са приятели.

— Светът се оказва дяволски малък, когато се случи нещо ужасно.

Нямаше спор. Ив знаеше, че Джейми си е у дома през лятото, при майка си. Интересуваше се какво става с него. Беше внук на покойно ченге — адски добро ченге — и бе загубил сестра си, станала жертва на убийство, когато бе шестнадесетгодишен.

Бе срещал смъртта.

На шестнадесет бе привлякъл интереса на съпруга й, успявайки да проникне през охранителната система на дома му посредством самоделно устройство за електромагнитни смущения.

Знаеше, че през лятото работи в една от компаниите на Рурк, както и за лекото разочарование на Рурк, че плановете на момчето за бъдещето са свързани с електронния отдел на полицията, а не с частния сектор.

— Били са приятели и доколкото познавам Джейми, ще сътрудничи с готовност.

Ив пое през празничния трафик. Из града се събираха тълпи, подготвяха се сергии с храна и сувенири за следобедното шествие.

— Фийни ще реши. — И тук имаше връзка, защото Фийни и дядото на Джейми бяха поддържали приятелски отношения. — По-важното е, че той е в списъка на приятелите й, единственото момче в него.

— Мислиш ли, че са се срещали романтично?

— Родителите отхвърлят тази възможност, но според майката и една съседка, Дийна е харесвала някого. Било е отскоро и го е пазела в тайна.

Пийбоди се замисли за миг.

— Ако е изпитвала влечение към Джейми и е било споделено, не мисля, че би го крила. Той е момче, което родителите й биха одобрили. Умен е, отговорен и свързан с полицията. Стипендиант е в Колумбийския университет, а имаше предложения и от други елитни колежи. Избра Колумбийския, за да бъде близо до дома, да не оставя майка си сама твърде дълго.

При въпросителния поглед на Ив Пийбоди сви рамене.

— Бъбри си с Макнаб и затова зная, че напоследък Джейми доста флиртува. Не с конкретно момиче, нищо сериозно. Мисля, че дори не е споменавал за Дийна. Щях да си спомня, защото я познавах. Освен това повечето колежани не се хващат с гимназистки, не и задълго.

— А с какви се хващат гимназистките?

— С гимназисти. Някои биха се перчили с гадже студент, но Дийна не беше от този тип. Беше мила, сериозна, срамежлива.

— И уязвима. Мръсникът я е обграждал с внимание, знаел е как да действа. Направила си е маникюр.

— Нима?

— По някое време в събота си е направила маникюр или е ходила в салон за красота. Издокарала се е с пола, хубава блуза, бижута, грим. Ако ще прекарваш вечерта у дома сама, какво обличаш?

— Пижама или памучен клин и тениска, вероятно най-размъкнатите.

— Не просто го е пуснала вътре. Подготвила се е за срещата с него.

Ив спря до бордюра пред скромната градска къща.

Вече бе идвала тук, за да съобщи на Бренда Лингстрьом, че дъщеря й е мъртва.

Този път отвори Джейми.

Кога бе станал толкова висок? Трябваше да вдигне глава, за да го погледне в лицето. Бе пуснал по-дълга коса, която се спускаше около лицето му в безпорядък. Дънките му бяха целите на дупки, тениската — раздърпана, с избелелите ухилени образи на популярна траш рок група на гърдите.

Лицето му изглеждаше по-издължено от последния път, когато го бе видяла, и бе станал хубавец. Осъзна с учудване, че срещу нея не стои момче, а мъж.

В сънените му очи проблесна приятелска усмивка, но изведнъж погледът им стана празен.

— Мамка му! — промълви той.

— И аз се радвам да те видя.

— Кой е умрял? Не сте решили просто да наминете. Кой… майка ми?

Паниката му бе очевидна, дори протегна ръка и сграбчи ръката на Ив така силно, че я заболя.

— Не. Тя не е ли тук?

— С баба заминаха в петък при някакви приятелки за седмица, да използват празника. Добре ли са?

— Доколкото зная, да. Трябва да влезем, Джейми.

— Кой е мъртъв? Кажете ми, кой?

Нямаше начин да смекчи новината.

— Дийна Макмастърс.

— Какво? Не! Не! Дийна? Господи! Проклятие! — Джейми се обърна и влезе в хола, който почти не бе променен отпреди близо две години. Закрачи около масите и столовете като лъв в клетка. — Дайте ми минута. Само минута, а?

Ив посочи стол на Пийбоди, а самата тя остана права, докато чакаше Джейми да се опомни. Той спря и се обърна към тях с трезва решителност, необичайна за годините му.

— Кога?

— Рано тази сутрин.

— Как?

— Ще поговорим и за това. Кога я видя за последен път?

— А… — Потърка с пръсти челото си. Изглежда това го поуспокои. — Преди две седмици. Почакайте.

Седна в един фотьойл и се загледа в пространството пред себе си за няколко минути. Ив наблюдаваше младежа, докато възвръщаше самообладанието си. Ако бе решил да преследва кариера в полицията, имаше кураж за ченге, помисли си тя.

— Във вторник ще станат две седмици. Отидохме с една тайфа да гледаме онази нова група — „Кръшър“, в клуб „Зиро“. Обадих й се да дойде с нас, защото не бяхме се виждали от доста време, а тя обича музиката. Всякаква, дори стари неща. Клубът е тийнейджърски, така че нямаше проблем да влезе. Оказаха се пълни некадърници и двамата излязохме след първата част да хапнем пица, поговорихме си. После я изпратих преди полунощ. Има вечерен час.

— За какво си говорихте?

— За какво ли не. Училище, музика, филми, електроника. Не е на „ти“ с последните новости в електрониката, но й харесваше да ме слуша. Познаваме се, откакто се помним. Дядо познаваше баща й и тя се канеше да кандидатства в Колумбийския догодина. Говорихме за това, защото аз вече съм там два семестъра.

— Каза ли ти нещо за гаджето си?

— Какво гадже? — Погледът му стана подозрителен. — Не ходеше с никого, доколкото зная. Нямаше приятел. Изчервяваше се, когато станеше дума за гаджета, едва ли е била с някого.

— В какъв смисъл „била с някого“?

— В интимен, нали разбирате? Не се мислеше за хубава, но беше. И се оплакваше, че никога не знае какво да каже и как да го каже. Мама мислеше, че просто е плаха и срамежлива и ще преодолее това, когато порасне. Сега никога няма да порасне. — В думите му прозвуча горчивина. — Какво й се е случило, Далас?

— Родителите й заминали за уикенда. — Ив се стараеше да говори с делови и неутрален тон. — По някое време снощи е пуснала някого в къщата. Изглежда го е очаквала и предвид всичко, което узнахме за нея досега, можем да заключим, че го е познавала и му е имала доверие.

Момчето така или иначе щеше да научи подробностите, Ив знаеше това. По-добре бе да ги чуе сега от нея.

— Вързал я е. Изнасилил я и я убил.

Погледът му не трепна. В очите му проблесна ярост, скочи на крака, но отново се овладя. Да, щеше да стане добро ченге, реши Ив.

— Беше толкова добра. Мога да кажа, че беше от хората, които не биха наранили никого. Но беше силна и бърза, и умна. Знаеше как да се защитава. Няколко пъти ме е побеждавала в спаринг, когато тренирахме. Не би успял да я върже без борба. Сигурно имате някаква следа.

— Може би я е упоил, за да я върже, без да се съпротивлява. Борила се е, Джейми, със сетни сили, но е било твърде късно.

— Ако е пуснала някого да влезе, значи го е познавала. Прави сте за това. Не се виждахме много често, откакто влязох в колежа, и не познавам всички, с които може да е…

— Какво?

— Когато се разделихме с другите от тайфата и отидохме на пицария, тя ме попита какво търсят колежаните в едно момиче. Подхвърлих на шега, че търсят това, което търсят всички момчета. Но тя настоя да узнае дали се опитват да открият общи допирни точки, или всъщност винаги очакват секс. Можехме да си говорим за тези неща, защото между нас нямаше нищо подобно, бяхме само приятели. — Джейми седна на страничната облегалка на фотьойла. — Мисля, точните ми думи бяха, че може би не очакват, но се надяват на секс. Почти винаги. Но на мен не ми провървява с всяко момиче, с което изляза. Казах й да се тревожи за колежаните, когато стане колежанка. Тя се усмихна. Тогава не долових нищо съмнително в начина, по който се усмихна и смени темата. Не е имала предвид момчетата като цяло. Мислела е за някого. Кучият му син!

— На кого може да е казала за него?

— Само на Джо. Джо Дженингс. НДПЗ.

— Моля?

— Най-добри приятелки завинаги. Движат заедно още от началното училище. Но Дийна можеше да пази тайна, когато иска или трябва. Освен това по-често слушаше, отколкото говореше. Не обичаше да се набива в очи, смущаваше се, ако стане център на внимание.

— Добре. Ще поговорим с Джо Дженингс.

— А охранителната система? — попита Джейми. — Не би изключила камерите дори заради някого, когото познава. Строго правило номер едно в този дом. Камерите да работят денонощно, седем дни в седмицата.

— Изглежда убиецът ги е деактивирал и е взел дисковете със записите.

— Тогава е трябвало да проникне в контролната зала, а тя е с парола за достъп. Знаел е как. Знаел е… — Вече пребледняло, сега лицето му стана като на мъртвец. — Планирал го е от самото начало. Набелязал я е. Значи първо ги е блокирал?

— Все още не сме установили това.

— Дори ако е намерил начин да изтрие харда и да вземе дисковете, а за изтриването са нужни специални умения, не може да не е оставил следи, отзвук и сенки. Обади ли се на капитана? Повика ли Фийни?

— Вече трябва да е пристигнал там с екип.

— Искам да участвам, Далас, трябва да ми позволиш.

— Не мога да ти обещая нищо — хладно каза тя. — Капитан Фийни се занимава с електрониката.

Джейми отново стана, всеки мускул в тялото му се напрегна.

— Няма да ми попречиш.

— Това въпрос ли е или заявление?

Момчето си спомни с кого разговаря.

— Молба.

— Както казах, Фийни взема решения за електрониката. По-трудно е, когато жертвата е някой, с когото си бил близък. Вече знаеш.

Джейми с мъка преглътна и кимна.

— Когато убиха Алис, Дийна ми беше опора. Не исках да разговарям с никого, а тя просто беше до мен, когато трябваше. Сега аз ще направя нещо за нея. Мога да се справя. След три години, когато завърша, ще постъпя в отдела. Първо колеж — това е сделката, която сключих — после значка. Мога да се справя.

— Сделка с кого?

— С Рурк. Той поема онази част от таксите, която стипендията не покрива. Явно не си знаела. — В очите му се прокрадна лека усмивка. — И той умее да пази тайни.

— Очевидно. Ако Фийни се съгласи, аз няма да преча. Съжалявам, че загуби приятелка, Джейми.

— Родителите й знаят ли?

— Те са я намерили тази сутрин.

Той въздъхна.

— Искам да отида. Не само заради работата, бих могъл да помогна.

— Те са у семейство Уитни.

Джейми кимна.

— Все пак ще отскоча да поговоря с капитана. Ще се обадиш ли да ме пуснат?

— Първо се измий. Дори електронните магьосници трябва да поддържат приличен вид.

— Макнаб ще бъде там — обади се Пийбоди и стана. Приближи се към Джейми и го прегърна. — Можеш да си събереш малко багаж и да дойдеш у нас, ако не искаш да стоиш тук сам.

— Ще си помисля. Благодаря. — Той отново въздъхна. — Да, може би ще дойда.

Когато отпусна глава на рамото на Пийбоди, за миг Ив отново видя момчето в него.

— Снощи бях на купон. Ако бях й се обадил да дойде…

— Нямаше да промениш нищо. — Пийбоди го притисна. — Знаеш, че е така.

Джейми кимна.

— Зная.

 

 

— Ще мисли и за сестра си — изтъкна Пийбоди, когато се върнаха в колата. — Неизбежно е. Повечето хора никога през живота си не се сблъскват с насилствена смърт, а той е само на осемнадесет и вече му се случва за трети път.

— Може би работата в електронния отдел ще му помогне да го преодолее. Кажи ми, ако имаш гадже, защо би го пазила в тайна?

— Навремето толкова не ми вървеше с момчетата, че ако започнех сериозна връзка, веднага бих разтръбила. Но Джейми е прав, поне доколкото я познавах: Дийна можеше да пази тайна.

Ив спря на следващия адрес — добре поддържана кооперация.

— Била е само на шестнадесет и ако изхождаме от сегашната си теория, доста вероятно е да се е срещала с по-голямо момче. Джейми каза, че разпитвала за колежаните. Трябва да е споделила нещо с някого. Бих заложила на „най-добрата приятелка завинаги“.

Апартаментът на семейство Дженингс беше мезонет и заемаше третия и четвъртия етаж. Жената, която отвори, изглеждаше ядосана. Несъмнено причината бе ожесточената кавга вътре. Гневни викове на момче и момиче долитаха през отворената врата и отекваха по стълбите.

— Да. Какво има?

— Госпожа Дженингс?

— Да.

— Лейтенант Далас, нюйоркска полиция, и детектив Пийбоди.

— Господи, съседите ли са се обадили? — Тя закърши ръце. — Ще ме арестувате ли, ако просто ги хвана и ударя главите им една в друга? Давайте. Поне ще ме откарате далеч от тази лудница.

— Може ли да влезем?

Жената погледна значките им за миг.

— Да, заповядайте. Дори не зная за какво се сдърпаха. Почти всяка сутрин се карат за нещо. Ден на мира, друг път — промърмори госпожа Дженингс с досада и огорчение. — Баща им играе голф. Негодник — добави тя с лека усмивка. — Какво ще кажете да ги арестувате, та и аз да видя пет минути мир.

Изкрещя последната дума към вътрешното стълбище. Гласовете не се снижиха дори за миг.

— Госпожо Дженингс, не сме тук заради оплакване. — „Защо не ги накара да млъкнат, по дяволите?“, запита се Ив. — От отдел „Убийства“ сме.

— Не съм убила никого. Все още. Инцидент в сградата?

— Не, госпожо. Тук сме заради Дийна Макмастърс.

— Дийна? Защо… Дийна!

Ив се вгледа в нея, докато жената осмисляше съобщението, но продължи:

— Била е убита рано тази сутрин. Узнахме, че с дъщеря ви Джо са били приятелки.

— Дийна? — повтори тя и запристъпва назад. — Но как? — Вдигна ръка, за да приглади косите си назад. Но те бяха пристегнати на конска опашка и пръстите й останаха на слепоочията. — Сигурни ли сте?

— Да.

— Разбираме, че е шок за вас, госпожо Дженингс — каза Пийбоди. — Може ли да поговорим с Джо няколко минути? Би могла да ни помогне.

— Джо? Джо не знае нищо. Цяла сутрин си е у дома и се кара с брат си. Не знае нищо.

— Не е заподозряна — увери я Пийбоди. — Разговаряме с всички приятели на Дийна. Рутинна процедура. Познавате Дийна от доста време, нали?

— Да. Да. С дъщеря ми са приятелки от осемгодишни. Тя е… О, господи, какво се е случило?

— Ако позволите да поговорим с Джо — намеси се Ив, — можете да останете в стаята.

— Добре. Да. Добре. — Госпожа Дженингс отиде до стълбите, хвана се за парапета така здраво, че кокалчетата й побеляха. — Джо! Джо! Слез веднага. Да й кажа ли? Аз ли да…

— Ние ще й кажем.

Ив чу гневни стъпки и се появи момиче с буйни кестеняви къдрици и яростно святкащи кафяви очи. Беше с черни три четвърти панталони и странно според Ив съчетание от три потника — син, червен и черен — облечени един върху друг.

— Защо все аз го отнасям? — попита Джо. — Той започна пръв, а няма да… — Момичето замълча и се изчерви, когато видя Ив и Пийбоди. — Не знаех, че е дошъл някой.

— Джо, скъпа…

— Аз съм лейтенант Далас. Това е партньорката ми, детектив Пийбоди.

— Полиция? Ще отведете онзи откачалник?

— Ти си откачалка — изръмжа момче с къдрави кафяви коси, стърчащи на всички страни по последна мода, и очи, святкащи като на сестра му, което слезе стремглаво по стълбите.

— Престанете! И двамата! Веднага!

„Най-сетне“, помисли си Ив. Очевидно стреснати от тона на командата, и двете хлапета се спряха и втренчиха погледи в майка си, сякаш бе двуглаво извънземно.

Ив се приближи, посочи стол.

— Седни.

— Загазила ли съм? Не съм направила нищо. Кълна се.

— Откачалка — промърмори момчето под носа си и се сви под суровия поглед на Ив.

Тя отново се обърна към Джо.

— За жалост трябва да ти съобщя, че Дийна Макмастърс е била убита тази сутрин.

— А? — беше спонтанната реакция на недоверие. — Какво? — После сълзите бликнаха. — Мамо? Мамо? Какво говори тя?

Макар да предпочиташе да оставя разплаканите на Пийбоди, Ив седна срещу Джо и не откъсна поглед от лицето й през промеждутъка, когато майка й се смести до нея на фотьойла, за да я прегърне и успокои.

— Някой я е убил. Някой, когото е познавала. Момчето, с което се е срещала тайно. Как се казва?

— Не е мъртва. В събота излезе по магазините с Хили. Защо казвате това?

Брат й седна от другата й страна, изведнъж напълно забравил за гнева си.

— Пуснала е някого в къщата в отсъствието на родителите си. С кого се срещаше?

— С никого.

— Лъжите няма да й помогнат сега.

— Моля ви, лейтенант. Не виждате ли колко е разстроена? Всички се чувстваме така.

— Родителите й също са разстроени. Прибрали са се у дома и са намерили дъщеря си мъртва. С кого се виждаше тя, Джо? Кажи ни името му.

— Не зная. Мамо! Мамо! Кажи й да си върви. — Момичето се обърна към майка си, притисна лице към гърдите й. — Кажи й да си върви!

— Не мога да си тръгна — хладно каза Ив, преди госпожа Дженингс да проговори. — Приемете реалността. Приятелки ли бяхте?

— Да.

— Ще й донеса вода — промълви Пийбоди и се отправи към кухнята.

— Кажи ми всичко, което знаеш. Това е единственият начин да й помогнем сега. Щом си била нейна приятелка, значи искаш да й помогнеш.

— Но не зная. Наистина не зная. Не ме е запознавала с него. Дори не съм го виждала. Просто го наричаше Дейвид. Каза, че името му е Дейвид и че е прекрасен. Запознали се в парка преди няколко седмици. Тя тичаше два пъти в седмицата. Понякога повече.

— Как се е запознала с него?

— Тичаше редовно и един ден той бил на същата алея и се спънал. Паднал доста лошо и тя спряла да види дали не е пострадал. Изглеждал засрамен и леко бил ударил коляното си, изкълчил глезен или нещо подобно. Казал, че му няма нищо, че не е нужно да спира, и когато се опитал да стане, шишето му с вода се спукало и целият се измокрил. Още повече се засрамил, защото намокрил обувките й. Седнали на тревата да си поговорят, докато се почувства по-добре, и й се сторил много сладък.

— Как изглежда?

— Не зная. Каза само, че е готин. Атлетичен красавец. Бил от Джорджия и акцентът му просто я замайвал. Бил непохватен, сладък и щедър на комплименти. Старомоден. Това най-много й харесвало в него.

Пийбоди донесе чаша вода. Джо се загледа в нея.

— Благодаря. Не разбирам. Не разбирам.

— Защо го пазеше в тайна? — ласкаво попита Пийбоди.

— Беше романтично. Не беше казала дори на мен до… допреди месец, но просто щяла да се пръсне, ако не поговорела с някого за него. И… е, знаеше, че родителите й ще разпитват, а и той й казал, че е имал проблеми в Джорджия като ученик в гимназията. С незаконни вещества. Това не би се харесало на баща й, въпреки че се бил излекувал, бил на рехабилитация, положил обществено полезен труд и прочие. Искаше да мине още време, преди да каже на родителите си.

— Но не го е запознала и с теб — изтъкна Ив.

— Бил срамежлив и казвал… мисля… че предпочита известно време да се срещат само двамата. Не са правили нищо. Честна дума, мамо, не са… знаеш.

— Спокойно, скъпа. Спокойно, Джо.

— Само се виждаха в парка понякога или се возеха на борда му, няколко пъти ходиха на кино и често си говореха по линка. Минаха седмици, преди да я целуне. Беше на деветнадесет. Дийна се страхуваше, че родителите й няма да го одобрят, защото е по-голям.

— Имаха ли среща снощи?

Джо кимна унило.

— Щеше да намине да хапнат и да си поговорят, а после да я заведе да гледат пиеса. Тя обичаше да ходи на театър и беше купил билети за „От Ню Йорк до Калифорния“. Затова излезе по магазините. Специално за случая. Искаше да бъде с нов тоалет. Купи си страхотна лилава пола, в любимия й цвят, и подходящи за тоалета обувки. Много се вълнуваше.

Ив си спомни за сандалите до стълбището и за разкъсаната пола, събрана над покритите със синини бедра.

— Следобед отиде на маникюр и педикюр. — Джо избухна в плач и се притисна към майка си. — Изпрати ми съобщение да се видим, но ние бяхме на вечеря у баба и дядо. Искаше вечерта да бъде специална. Беше толкова щастлива. Той не би я наранил. Беше добър. Станала е някаква грешка.

— На кого още беше казала за него?

— На никого. Не биваше да казва и на мен. Бяха си обещали да пазят връзката си в тайна, поне известно време. Но не можа да се сдържи, беше толкова щастлива, че просто трябваше да ми се похвали. Заклех се да не казвам дори на Хили и Либи. И не им казах. Така беше хлътнала по него, че не можеше да не сподели с някого. А аз съм най-добрата й приятелка. Сигурно има грешка — повтори невярващо Джо. — Моля ви! Сигурно е станала грешка.

„Разбира се, че има грешка“, помисли си Ив, докато вървяха обратно към колата. Бе я допуснала малката Дийна и се наричаше Дейвид от Джорджия. Как я бе подвел мръсникът — бе изиграл ролята си блестящо още от първата среща. Срамежлив, непохватен, сладък. С романтична тъмна сянка в миналото. Неустоим за момиче като Дийна.

Бе приел образа на момчето от мечтите й.

Но защо?