Нора Робъртс
Сродници в смъртта (9)

9.

Когато застана на прага, Ив видя Макмастърс да стои до прозорците. Дали виждаше зеленината, цветовете, небесната синева? Съмняваше се. Сякаш се бе смалил. Беше изтощен и изтерзан от скръб. Дали можеше да бъде ченге сега? Да мисли и да се държи като ченге?

Не бе сигурна.

Погледна командира, който стоеше до него. Излъчваше подкрепа, приятелство и състрадание за загубата.

И двамата мъже трябваше да намерят сили да мислят обективно, за да са й наистина от помощ.

Или напълно да се оттеглят.

Тя влезе.

— Командир Уитни. Капитан Макмастърс.

Двамата се обърнаха. По лицето на Макмастърс пробяга надежда. Живите се нуждаеха от отговори, тя знаеше това.

— Има ли някакъв напредък, лейтенант Далас?

— Попаднахме на няколко следи — каза тя на Макмастърс. Тръгна към бюрото си, мина покрай таблото с материали, което нарочно бе оставила окачено на стената.

Той трябваше да свикне с реалността и Ив си спомни нещо, което Рурк бе казал, когато бе показала на Морис работното табло за убийството на Колтрейн.

Така Макмастърс щеше да се убеди, че дъщеря му е в центъра на всичко. Че в момента най-важното бе разследването на убийството й.

— Осведомих капитана за новата информация от съвещанието тази сутрин — каза Уитни и се взря в лицето й. — Спестих ви време.

— Благодаря, сър. Ще поговорим за това, но трябва да знаете, че тази сутрин намерихме две свидетелки, които вярват, че са видели Дийна със заподозрения. И двете се съгласиха да работят с полицейски художник. Уредих им среща с детектив Янси.

— Две? — неволно извика Макмастърс. — Двама души са го видели?

— Две независими свидетелки твърдят, че са видели Дийна с млад мъж. Описанията им съвпадат. Седнете, капитане.

— Не…

— Моля ви. — В момента не беше ченге, реши тя. Беше баща. Можеше само да се опита да намери начин да поговори и с двамата едновременно. — Ще ви кажа какво зная и какво сме предприели. — Разказа му накратко за разговорите с двете жени в парка. — Времето, по което Мерил казва, че го е видяла, съвпада с нашите предположения за първата им среща. А времето, за което говори Делрой, сочи, че са продължили да се срещат, както вече изяснихме чрез вашите показания, тези на съпругата ви и приятелките на Дийна, извън обичайната й среда. Знаете ли дали често е пътувала до Ийст Сайд?

— Не много. Любимите й магазини и заведения бяха по-близо до дома. Ходеше и на местата, които ви посочих до Колумбийския университет.

— Можем да предположим, че са се срещали далеч от тези места, за да запазят връзката си в тайна. Ще установим точния ден, когато Делрой ги е видяла на улицата, и ще изпратя полицаи на мястото. Ще покажат снимката на Дийна на търговци, продавачи, сервитьори. — Лицето на Макмастърс издаваше, че води вътрешна борба, че се разкъсва между надеждата и отчаянието. Ив продължи: — Може би ще открием други свидетели, които ще ни помогнат да идентифицираме заподозрения. Ако някой разпознае Дийна на снимката, може да си спомни и него. Мерил, която редовно тича в онази част на парка, заяви, че не е виждала Дийна от известно време. Вие със съпругата ви казахте, че често е излизала да тича.

— Да… няколко пъти в седмицата. Тя…

— Може би е сменила сектора, за да се среща със заподозрения.

— Защо не забелязах промяната? — промълви Макмастърс. — Каръл е забелязала, а аз… само да беше ни казала. Ако беше…

— Капитане, убедена съм, че младежът е бил много убедителен и е действал обмислено и целенасочено. — „Дали това е някаква утеха?“, запита се Ив. — Опознал я е предварително, имал е съставен план и се е възползвал от младежката й доверчивост. Представил се е за студент от Колумбийския университет, за да я предразположи. Мисля, че това е ключът. Имала е приятел, който следва там, самата тя е щяла да кандидатства в него. Бегло е познавала няколко други студенти, приятели на Джейми.

— Да. Като е използвал нещо, свързано с Джейми, лесно е спечелил доверието й. И като се е престорил, че се е контузил — продължи Макмастърс. — От състрадателност му е предложила помощта си.

— Знаем какво е направил, как го е направил и по-късно днес ще се срещна с доктор Майра да обсъдим профила и психопатологията му. Но все още не знаем мотива му. Вярваме, че Дийна е била конкретно набелязана с ясна цел. И че причината е свързана по някакъв начин с вашата работа.

— Ако имате доказателство, че убийството на Дийна има връзка с някой от случаите ми…

— Имам основание да смятам, че е така. Макар че досега не съм се спряла на конкретен случай или ситуация.

— Какво основание? — Болката трептеше в гласа му, струеше от очите му. — Ако е разплата, ако има нещо общо с работата ми, как очаквате да живея с това? Как очаквате да се примиря с догадки, вместо с конкретни отговори?

Трябваше да подходи много внимателно и тя продължи със спокоен, делови тон:

— Очаквам да проявите доверие в главния разследващ, когото сам сте посочили, и избрания от нея екип. Ще направим всичко необходимо, за да намерим отговорите, от които се нуждаете. Още през първите двадесет и четири часа открихме двама свидетели, които могат да помогнат за идентифицирането на убиеца. Имаме доказана връзка с Колумбийския университет и още потенциални свидетели, които може би са го виждали. Знаем приблизителното време на събитията, а липсата на ДНК на местопрестъплението говори, че е било добре планирано, а не импулсивно престъпление от страст. Всеки полицай, участващ в разследването, работи неуморно.

— Не се съмнявам в това.

„Несигурност — помисли си Ив. — Нима би могъл да изпитва нещо друго в този момент?“

— Трябва да ми кажете дали сте в състояние да си припомните случаите, по които сте работили, да използвате спомените и интуицията си, за да ни помогнете да открием връзка между тях и убийството. Прегледах докладите ви от последните три години. Имам кратък списък с имена, но нищо не буди подозрения. Може би вие ще се сетите.

— Дайте ми имената.

— Ще ви ги дам. Няма да го намерим във файла ви със заплахи.

— Защо сте толкова сигурна?

— Ще проверим всяко име, повярвайте ми — увери го Ив. — Но ви казвам, че няма да го открием там. Всеки, отправил заплаха, привлича вниманието върху себе си. А той се е стараел да бъде незабележим. Колко мъже между осемнадесет и двадесет и шест са ви заплашвали през последните три години?

— Бързо мога да ви ги изброя. Бандити, пласьори, наркомани…

— Той не е никое от трите. Дийна е щяла да познае, че е такъв, и да страни от него.

Ив изчака, давайки му време да помисли още.

— Да. — Макмастърс потърка челото си. — Да. Права сте. Тя беше предпазлива. Беше…

— С чисто досие е — прекъсна го Ив и му даде време да се успокои. — Умен е и може да бъде чаровен. И двете свидетелки казаха, че е симпатично момче. Момче, капитане, не е във файла ви със заплахи. Може би е свързан с някого от списъка. Не сте арестували хлапака, но може би сте заловили баща му, брат му или най-добрия му приятел, майка му, сестра му. Причина за такова жестоко отмъщение може да стане залавяне, при което някой е загинал, пострадал или получил сериозна присъда, дълги години затвор.

Макмастърс прокара ръце по лицето си.

— Лейтенант, от доста години съм началник и рядко работя на улицата. Рядко участвам в разследвания. Следя оперативната работа, съветвам, напътствам, координирам. Беше съзнателен избор от моя страна. През последните шест години съм бил главен разследващ не повече от десетина пъти.

— Като началник носите основната отговорност.

— Искате да кажете, че е възможно това да ме е сполетяло заради някой от случаите, по които са работили хората ми.

— Да. Мисля, че сте участвали активно, че сте изиграли някаква роля или сте имали заслуга. Доколкото знаем, не е опитал да отмъсти на когото и да било от хората ви. Само на вас. И е изпълнил замисъла си скоро след повишението ви.

На лицето на капитана се изписа ужас.

— Убил я е, защото аз получих нашивки?

Ив заговори направо, несигурна дали ще предизвика шок или успокоение.

— Капитане, планирал е убийството й доста по-рано. Съжалявам, но това е реалността.

Той стана и съкрушен затътри крака към прозореца.

— Продължавайте, лейтенант — нареди Уитни.

— Може би последователността на събитията във времето е важна. Получили сте повишение, капитане, и Дийна е останала сама в къщата за известно време. Вярвам, че се е възползвал от възможността. Мисля, че мнението на доктор Майра ще бъде от полза, но преди да разговарям с нея, ще подходим по следния начин: ще се върнем десет години назад и ще започнем със случаите, в които акции или арести са довели до смърт, после ще продължим с такива, довели до сериозни физически увреждания, и накрая онези, довели до доживотни присъди. — Ив замълча в очакване Макмастърс да каже нещо, но той остана на мястото си безмълвен. Уитни й даде знак да продължи. — Не е било нещо дребно. За да планира и извърши убийство, поемайки такива рискове, трябва да е било важно за него. Търсим човек, свързан с извършителя, във възрастовата група на нашия заподозрян. Само ми дайте имената, аз ще ги проверя. Дайте ми някаква насока. За кого се сещате?

Все още с гръб към тях, Макмастърс колебливо си пое дъх.

— Леонардо и Джая Уенц. Имаха лаборатория за наркотици, използваха главно непълнолетни пласьори да разпространяват стоката по училища и видеоклубове. Четирима детективи работиха по случая. Организирахме акция за залавянето им през януари. Леонардо се опита да избяга и имаше кратка престрелка. Двама от хората ми пострадаха. Той влезе за двадесет и пет години, а тя за петнадесет.

— Спомням си. Средата на януари. Беше твърде скоро. Не е случай от тази година. Откраднал е личната карта на Нова година. Вече е имал план. Върнете се по-назад.

Макмастърс обърна гръб на прозореца и закрачи из стаята.

— Моите хора вършат добра работа. Сякаш се опитваме да спрем прилива, но се справяме. Имаме добра статистика за арести и присъди. Малък процент убити при акция.

— Не се безпокойте, капитане. Няма причина да се чувствате виновен. Ще донеса кафе.

Ив отиде в кухнята. Нямаше да се получи, помисли си тя. Във всеки случай, не сега. Той не можеше да се съвземе и да разсъждава като полицай. Как би могъл?

Все пак програмира кафе и го занесе.

— Ние съсипваме животи — заговори тя. — Погледнете нещата от другата гледна точка. Някой извършва изнасилване, убийство, кражба, пласира наркотици. Ние го погваме и го спипваме. Нещо повече, правим всичко възможно да го вкараме в кафеза. Той загубва свободата си. Губи дома и семейството си, ако има такива. Понякога, ако стане напечено, губи дори живота си. — Ив отпи кафе, надявайки се да бъде разбрана правилно. — В този смисъл ние съсипваме животи. Ние носим отговорност. Вие сте отговорен. Помислете за всички, чийто живот сте съсипали. Помислете за резултатите от работата си. Но от гледната точка на престъпника.

— Добре. — Той взе кафето и я погледна в очите. — Добре. Нати Симпсън. Счетоводителка, с хубав малък апартамент в Ъпър Ийст, приличен доход, съпруг и едно дете. Тайно се занимаваше с пласиране на дрога и подправяне на счетоводните книжа за средно богата компания. Когато разбихме канала за дрога, изгоря и тя. Излежа в „Райкърс“ последната година от петгодишната си присъда. Семейството й загуби хубавото си жилище в Ъпър Ийст. Съпругът й се разведе с нея преди две години и получи пълно попечителство над сина.

— Колко е годишен?

— На около десет-дванадесет.

— Твърде малък. Може би има брат, любовник. Ще направим проучване.

Макмастърс прокара ръка по косите си. Очевидно бе, че мислеше напрегнато.

— Може би е наела убиец.

— Не мисля. Дайте ми друго име. Първото, което ви хрумне.

— Сесил Банкс. Гаден тип. Пласираше „Зеус“, издирваше бездомни хлапачки и ги принуждаваше да проституират до изнемога. Въртеше бизнес с малолетни проститутки. Тази операция я проведохме съвместно с отдел „Специални жертви“. Когато влязохме в свърталището му, се опита да офейка. Излезе през прозореца, но полетя от аварийното стълбище, четири етажа надолу. Много хора загубиха солидни приходи и връзки, когато разбихме престъпната му група.

— Кога?

— Преди две години през септември.

— Семейство?

— А, да. Живееше с две жени, наркоманки. И двете твърдяха, че са му съпруги. Никоя не беше, официално. Имаше и брат, по-малък. Беше замесен в далаверите на Сесил, но го включиха в програма за рехабилитация и обществено полезен труд. Рисо. Рисо Банкс се казва. Трябва да е на двадесет и две-три.

— Те не фигурират във файла ви със заплахи.

— Участвах в залавянията, но не като главен разследващ. Жените вдигнаха много шум, но нищо не ме обезпокои. А хлапето, братът? Плачеше като бебе и това му помогна пред комисията за включване в програмата.

— Добре. Ще го проверим. Ето какво искам да направите. Нахвърляйте бележки за всеки случай, който си спомните, отбележете датите и опишете обстоятелствата в общи линии. Оттам ще тръгнем.

— Лейтенант? Каква е вероятността убийството да е свързано с мен, с работата ми? Трябва да сте преценили, за да работите така усърдно по тази версия.

Нямаше начин да смекчи удара. Освен това, щеше да бъде обида за него и детето му, ако излъжеше.

— Засега, при събраните доказателства, деветдесет и осем цяло и осем процента.

Макмастърс отново седна и чашата в ръката му леко затрепери.

— По-добре е да зная. По-добре е. Да кажа ли на майка й? Трябва, но как? Как да кажа на майка й? Правим планове за поклонението. В четвъртък. Струва ми се твърде бързо, твърде скоро. Четвъртък. Просто не можехме… ще напиша всичко. Но как ще издържа?

Капитанът зарида. Сърцето на Ив се късаше, а стомахът й бе свит на топка. Уитни отиде при Макмастърс, внимателно взе чашата от ръката му, остави я на бюрото и го прегърна.

Даде й знак да ги остави насаме.

Ив излезе, тръгна надолу по стълбите. Искаше да подиша чист въздух навън, поне за малко. Когато срещна Съмърсет на долната площадка, явно лицето й издаде гнева и съжалението, които изпитваше, и не успя да ги прикрие.

— Загубата на дете оставя по-дълбока рана от всяка друга — каза той. — Болката не отминава. Независимо как е загубил детето си, един родител не престава да се терзае вътрешно. Какво можех да направя? Какво не направих? Когато смъртта е насилствена, въпросите са още повече. Всеки отговор, който му даваш, носи и болка, и утеха, но не може да има утеха без болката.

— Никой от отговорите, които му дадох днес, не му донесе утеха.

— Засега.

Когато той се отдалечи, Ив седна на стълбите. Просто искаше да поседи на спокойствие там.

Но преди да успее да се отпусне, линкът й зазвъня.

— Далас.

— Лейтенант Далас, обажда се доктор Лапкоф от Колумбийския университет. Снощи разговарях с вас и съпруга ви.

— Спомням си.

— Ще ви бъда благодарна, ако днес ми отделите малко време във връзка с този въпрос.

— Този въпрос е разследване на убийство.

— Зная. — Изражението на Лапкоф остана хладно и овладяно. — Тъй като част от разследването засяга учебното заведение, което ръководя, бих искала да обсъдим това. Университетът ще ви съдейства, доколкото може. Ще ви бъда признателна, ако получа същото отношение от вас и отдела.

— В офиса си ли сте в момента?

— Да.

— Двадесет минути — каза Ив и затвори.

Свърза се с Пийбоди по комуникатора си.

— Нова информация?

— През последните шест месеца са продадени повече чифтове от тези обувки, отколкото можеш да си представиш. Проверявам магазините в Ню Йорк и онлайн продажбите.

— Продължавай. Ще се срещна с ректора на Колумбийския университет, а после — с Майра. След това ще посетим двама евентуални заподозрени. Ще мина да те взема или ще ти се обадя, за да се разберем къде ще се срещнем.

Затвори, позвъни на секретарката на Майра.

— Налага се срещата ни с доктор Майра да бъде на друго място, вместо в кабинета й.

— Доктор Майра е…

— Част от разследващия екип. Командирът нареди този случай да бъде с предимство пред всички останали. Ще я чакам в ректората на Колумбийския университет след час.

— След час не може да дойде. Ще са и нужни деветдесет минути.

— Деветдесет минути — потвърди Ив.

Потегли към Морнингсайд Хайтс и скоро видя впечатляващата старинна сграда на Колумбийския университет. Паркира възможно най-близо до ректората, включи табелата „В акция“ и системата за сигурност с гласови команди.

Ако някой самонадеян хлапак успееше да проникне в колата, моментално щеше да бъде заключен вътре, без да може да помръдне.

Студенти се излежаваха на тревата, седяха край фонтаните или се разхождаха по алеите между сградите. Възрастта им варираше от скромните двадесет години до близо век. Много възрастни хора продължаваха обучението си или посещаваха кратки курсове, просто като хоби.

Облеклото на студентите също бе разнообразно, забеляза тя: от официални костюми до широки размъкнати блузи, дънки и ултракъси поли. Безброй бейзболни шапки, тениски и пуловери с емблемата на университета.

Убиецът лесно би могъл да остане незабелязан тук, сред този комплекс от достолепни старинни сгради и обширните зелени площи. Подобно на Сентрал Парк, и това място бе отделен свят, където един непознат не би накарал никого учудено да повдигне вежди. Особено ако изглежда като всички останали.

Знаеш къде да отидеш и какво да правиш. Сядаш на тревата или на някоя пейка да подишаш чист въздух или поучиш навън.

Наблюдаваш. Сигурно бе наблюдавал, както тя сега. Обстановката, динамиката, атмосферата.

Влезе в ректората, подаде значката си за сканиране.

— Имам уговорка с доктор Лапкоф.

Пазачът прочете данните от сканирането на дисплея и кимна.

— Регистрирана сте, можете да отидете при нея.

Даде й точни указания как да стигне до офиса на ректора.

„Уникално място“, помисли си Ив. Интериорът, атмосферата вътре. За щастие Градските войни бяха пощадили повечето стари сгради. Тук имаше съвременна техника, разбира се — камери, охранителни системи, анимирани пътеводители — но беше скрита така, че да не се набива в очи, и цялостното впечатление бе за дълга история и традиции.

Преди да стигне до офисите, един тридесетинагодишен мъж с елегантен костюм се зададе по широкия коридор с мраморен под и застана на пътя й.

— Лейтенант Далас? — Усмивката му бе чаровна и приветлива и говореше с лек италиански акцент. — Аз съм административният асистент на доктор Лапкоф. Помоли да ви заведа при нея.

„Симпатичен и млад е — забеляза тя, — но не би могъл да мине за деветнадесетгодишен.“ И кожата му с цвят на мляко с кафе не можеше да се нарече бяла. Жалко, административният асистент на ректора щеше да бъде идеалният заподозрян.

— Колко хора работят в тази сграда, в администрацията?

— През лятото ли?

— Не, от есента до пролетта.

— Веднага мога да ви предоставя тази информация. Доктор Лапкоф има административен асистент, изпълнителен секретар и личен помощник. Всеки от нас има и помощник. Освен това, разбира се, главният секретар и персоналът му, деканите и техните заместници и помощници. Насам.

Прекосиха приемната и влязоха в кабинета на ректора.

Ив бе очаквала да се озове в по-луксозна и внушителна обстановка. Вместо това, въпреки безспорната изисканост и впечатляващи антики, помещението представляваше просто офис на много заета жена. Имаше чудесен изглед към целия комплекс и скромен кът за сядане, обзаведен с мебели, чиято тапицерия бе износена и избеляла от слънцето.

Множеството снимки и дипломи по стените вдъхваха страхопочитание. Както и жената, която стана от стола си зад голямо бюро, затрупано с книжа.

С ръста и телосложението си заслужаваше да бъде оприличена на статуя, строгите черти на лицето й издаваха властен характер, а сините й очи искряха като лазери.

Пронизващият им поглед навярно караше провинилите се студенти, служителите и дарителите да усещат хладни тръпки.

— Лейтенант, благодаря ви, че се отзовахте и че сте толкова точна. — Тя заобиколи бюрото с походка, която издаваше, че умее да стига там, накъдето се е отправила, с минимум излишни отклонения, и енергично стисна ръката на Ив. — Хари, да предложим на лейтенант Далас чаша кафе.

— Не, благодаря.

— Добре. В такъв случай можеш да ни оставиш, Хари. Лейтенант. — Тя посочи стол на Ив и се върна зад бюрото си, символ на властта. — Разбрах, че снощи сте посетили едно от общежитията ни.

— Вярно е.

— Тази сутрин попитах Дариан за това. Страхува се, че може да има неприятности и е много разстроен заради обстоятелствата.

— Няма за какво да се безпокои. А обстоятелствата наистина са разстройващи.

— Така е. Дариан е отличен студент и има само няколко незначителни провинения. Днес лично прегледах досието му обстойно. Загрижена съм, защото наш студент е бил използван за извършване на престъпление, и то от такова естество. Предоставихме ви информацията, която поискахте.

— Оценявам това.

Лапкоф се облегна назад, леко се усмихна. Усмивката смекчи чертите й, но погледът й си оставаше все така строг.

— Неприятно ви е, че бяхте привикана тук, така да се каже. Разбирам ви. За жени като нас, които са високопоставени ръководители, е дразнещо да се явяват някъде по волята на друг.

— Убийството е дразнещо, доктор Лапкоф, несравнимо по-дразнещо.

— Разбира се. Не ви помолих да дойдете само от любопитство, макар да си призная, исках да видя съпругата полицайка на Рурк. И позната на Джейми Лингстрьом. Проявявам интерес към Джейми, защото ни свърза с Рурк. — В пронизващите сини очи за миг проблесна усмивка. — Така да се каже.

— Рурк се интересува от бъдещето на Джейми.

— Да, зная. Разбрах от Дариан, че Джейми също е свързан с това момиче. — Лапкоф наклони глава. — Мисля, че още нещо общо, което имаме с вас, е способността да задаваме въпроси и извличаме информация. — Тя замълча за миг, изчака. — И да запазваме информация в тайна. Оценявам дискретността ви, лейтенант, но… — Наведе се напред. — За мен това не е само работа. Университетът и всичко, свързано с него, са моя отговорност. И страст. Неизбежното заключение въз основа на информацията, с която разполагам, е, че има някаква връзка между този университет и смъртта на Дийна Макмастърс. Това ме безпокои. — Тя отново замълча и поклати глава нетърпеливо. — Не, това не е точната дума. По-скоро ме вбесява. Държа да зная, ако човекът, който е убил онова момиче, е свързан с Колумбийския университет. Ето защо ще получите от мен всяка помощ, която мога да предложа.

— Оценявам съдействието ви.

— Дядо ми по майчина линия беше полицай.

Ив повдигна вежди.

— Така ли?

— В Сейнт Пол. Като дете с интерес слушах разказите му. Пенсионира се като главен инспектор. Много се гордеехме с него, лейтенант. — Пийч скръсти ръце на бюрото. — Вярвам в закона и реда… и в истинското сухо мартини. Вярвам и в този университет и всичко, което олицетворява. Дариан и Джейми са част от него. Дариан се е поболял от чувство за вина и тревога. Джейми, въпреки че не съм разговаряла с него, навярно се е поболял от мъка. Вие, лейтенант, имате репутация на човек, който довежда нещата докрай и действа безцеремонно, когато се налага. Моят стил е същият. Този кабинет и всеки друг в сградите на университета са на ваше разположение.

— Щедро предложение.

Пийч се наведе напред и погледна Ив с леден поглед.

— Гледах сутрешните репортажи за убийството.

— Значи вече се е разчуло.

— Журналистите не знаеха много, но достатъчно. Показаха снимката й.

— Надявам се до края на деня да получа портрет на заподозрения от полицейски художник. Чрез него може да стигнем до име и местонахождение, но ако не е в системата, това може да отнеме доста време. Имате ли програми за съпоставка на изображения?

— Да.

— Възможно е някога да е следвал или работил тук. Може би ако съпоставите портрета със снимките от вашата база данни, ще намерите съответствие по-бързо от нас.

— Ще уредя това.

— Не може да бъде направено от когото и да е от персонала. Трябва да изпратя полицай. Ако не получа вашето разрешение, ще се наложи да изискам съдебна заповед.

— Имате го.

— Така наистина ще избегнем куп формалности.

Този път на лицето на Пийч засия широка усмивка.

— Едно от най-забележителните ми умения и любими занимания е да избягвам формалностите.

— Добре тогава, когато портретът е готов, ще изпратя човек от електронния отдел за съпоставката.

— Ще наредя да го допуснат.

— Предполагам, че през април заподозреният е проникнал в базата ви данни за студенти, добавил е своите мними данни, в случай че някой реши да провери дали е студент тук. После, в деня на убийството, ги е заличил. Добър специалист от електронния отдел може да засече и проследи това.

Пийч въздъхна.

— Добре. Ще падне доста досадна работа, предполагам.

— Досадата е голяма част от работата ни.

— Ясно. И при мен не е много по-различно. Надявах се на нещо по-динамично и вълнуващо.

— Тогава не сте слушали много внимателно историите на дядо си.

Доктор Лапкоф отново се усмихна.

— Предполагам, че ги е поразкрасявал. Все пак, ще има тръпка. С нетърпение очаквам да прочета книгата на Надин Фърст за случая „Айкоув“.

— Хм!

Ив се изправи.

— Лейтенант. Освен в закона и реда, образованието и сухото мартини, вярвам и в младостта, в нейния потенциал и храброст, в удивителната й жажда за живот. Искрено съжалявам за Дийна Макмастърс, за тази отнета младост и нереализиран потенциал.

— Всички съжаляваме.

Пийч подаде на Ив визитка.

— Информацията ми за контакт, включително и личният ми линк. Не се колебайте да ме търсите на него, ако се нуждаете от нещо.

— Благодаря, доктор Лапкоф.

— Наричайте ме Пийч.