Нора Робъртс
Сродници в смъртта (8)

8.

Полицаите виждаха неща, които другите хора не бива да виждат. Познаваха ада и Ив знаеше, че нейният екип може да измине този път, без да трепне.

Все пак всички останаха безмълвни. Струваше й се, че дори не дишат, докато записът вървеше на екрана.

Оттам, където бе застанала, Ив видя как Джейми потръпна и сведе поглед, а Пийбоди хвана ръката му. Кокалчетата му побеляха — сигурно стискаше пръстите на Пийбоди до болка, но тя не помръдна.

Този жест от страна на Пийбоди даде сили на момчето да доизгледа кошмара на мъртвата си приятелка.

„Става за ченге“, помисли си Ив. Нямаше да му е никак лесно, но наистина ставаше.

Дори след като екранът угасна и зловещата музика затихна, никой не проговори. Ив застана пред хората от екипа си.

— Ще си плати. — Тонът й издаваше ледена ярост. Нуждаеше се от това, всички се нуждаеха. — И искам всеки в тази стая да повярва в това. Да познае с цялото си същество. Този изверг ще си плати за това, което е сторил с Дийна Макмастърс. Била е на шестнадесет. Обичала е музиката. Била е срамежлива, учела се е добре и е имала тесен кръг приятели. Имала е идеали и надежди, искала е да помогне този свят да се промени. Била е девствена, а той брутално й е отнел невинността. Отнел е живота, надеждите и идеалите й с нечовешка жестокост. Преди да я убие, я е принудил да каже на баща си, когото е обичала, че той е виновен за нейното страдание и че го мрази. Няма причина бащата да вижда това, което току-що видяхме. Съдържанието на този диск да не бъде обсъждано с никого извън екипа до следващо нареждане. Въпроси? — Всички стояха все така умълчани. — Фийни, ти и хората ти от електронния отдел ще анализирате диска и ще продължите с опитите за възстановяване на информацията от харда на системата за сигурност. Искам също така да изровите файлове, имейли, бележки — всичко, което жертвата е записала на компютъра си през април. Всяко търсене на информация от времето около запознанството й с неизвестния извършител. Може да ги е изтрила или скрила в някакъв кодиран файл. Знаем, че убиецът не е намерил и изтрил нищо. Може би ние ще имаме повече късмет. — Ив взе кафето си и продължи с нарежданията: — Бакстър, вие с Трухарт направете повторна обиколка из квартала и поговорете отново със съседите. Има голяма вероятност убиецът да се е навъртал около къщата преди събота и дори преди запознанството. Намерете ми някого, който е забелязал младеж на видима възраст около деветнадесет на онази пресечка или в близкото денонощно кибер кафене. Имам списък на местата, които жертвата е посещавала най-често. Проверете ги!

— Слушам, лейтенант.

— Работя върху случаите на Макмастърс, имам няколко набелязани имена. Нямам заподозрени, но все пак ще ги проверим. Когато приключите със съседите, ще се заемете с това. — Тя взе папка с прикачен диск и му я подаде. — Ще ви изпратя подкрепление.

— Не е нужно, лейтенант. Оставете всичко на нас. Можем да повикаме всеки, който има малко свободно време.

— Добре. Така да бъде. Междувременно ние с Пийбоди ще обиколим района на парка, където жертвата се е запознала с убиеца. След това ще разговаряме с Макмастърс тук и ще се опитаме да отсеем част от случаите му за проучване. Търсим връзките — продължи тя. — Връзката между Макмастърс и убиеца, убиеца и Дийна, убиеца и някой свидетел, жертва, извършител, заподозрян или човек, проявил интерес към разследванията на Макмастърс. Дори името на убиеца да не е там, със сигурност ще се споменава за някого, който означава или е означавал много за него. Ще открием връзката.

— Ако е убиецът — намеси се Бакстър, — няма да бъде трудно да стесним кръга, като знаем възрастта му. Дори и да е младолик, трябва да е на не повече от двадесет и шест-седем, за да мине за деветнадесетгодишен. Може би е лежал в затвор заради наркотици.

Джейми поклати глава.

— Просто не се връзва. Ако беше наркоман, тя щеше да разбере и да стои далеч. Познаваше признаците. Никога не би започнала да се среща с някого, който се друса.

— Съгласна съм — кимна Ив. — Можем да добавим и че някой, който е лежал в затвор, не би могъл да мине за невинно деветнадесетгодишно момче пред полицейска дъщеря. Все пак ще проверим. Не бива да пренебрегваме нищо и никого. — Тя замълча, преди да хвърли следващата бомба: — Джейми, мисля, че си го виждал или го познаваш.

— Какво? Защо? Къде?

— Познаваш Дариан Паудърс.

— Дар, да. — Озадачението му бързо премина в шок. — Не мислиш, че Дариан…

— Той е вън от подозрение — успокои го Ив, — но мисля, че е една от връзките с убиеца. Личната му карта е била открадната, най-вероятно по време на новогодишния купон в стаята му. Бил си там.

— А… да. Дар и Коуби са страхотни купонджии. Познавам и двамата, виждаме се на лекции. На Нова година беше върхът. — Лицето му помръкна и тъмните кръгове от недоспиване под очите му сякаш станаха още по-тъмни. — Той е бил на купона? Искаш да кажеш, че убиецът на Дийна е бил там?

— Достатъчно дълго, ако не греша, за да успее да задигне картата на Паудърс.

— Но Дийна познаваше Дар… бегло, но щеше да го познае по снимката, ако онзи тип използва неговата карта… Подправил я е — каза той с презрение. — Щом е добър и е имал достъп до техника и програми, не е било трудно да клонира личната карта, да въведе своите данни и снимка.

— По-голямата част от информацията трябва да съвпада — намръщи се Макнаб. — За да клонираш и подправиш, промените трябва да са минимални.

— Един и същ университет, една и съща рождена дата — продължи Ив. — Може би еднакъв ръст и телосложение. — Трябва да познава университетския комплекс, учебната програма, може би е учил или работил там. Връзката с Колумбийския университет е била добър коз, за да спечели доверието на Дийна. Ти следваш там, Джейми, тя също е искала да кандидатства и бегло е познавала Дариан. Поне по име. Имал е нужда от лична карта, която да показва, когато с нея отидат на кино или в някой клуб. Трябва мислено да се върнеш назад и да си припомниш всяка подробност от онзи купон. Преди и след него. Виж дали ще си спомниш за някого, който се е движел сред студентите, без да разговаря почти с никого. Той не е искал да бъде забелязан, не е искал да остави впечатление.

— Беше навалица. Не познавах половината хора там. Не…

— Не е останал дълго, но е трябвало да види дали ще заведеш Дийна. За него не е било просто купон, имал е цел.

— Ще опитам. Добре, ще опитам.

— Посещавал е и други места, на които ходиш. Клубове, библиотеката, кибер кафенета, заведения за хранене. Просто си го отминавал. Бил е незабележим сред тълпата. Припомни си всяка среща с Дийна между януари и април. Помисли добре и ще ми кажеш дали си се сетил за нещо. Колкото и дребно и незначително да е.

— Добре.

— Да се залавяме за работа — подкани екипа си Ив.

Когато стаята се опразни, Уитни се приближи към нея.

— Ако не възразяваш, искам да присъствам на разговора ти с Макмастърс.

— Не, сър, не възразявам.

— Ще се срещнем отново тук. Междувременно ми възложи някаква задача.

— Сър?

— Все още съм ченге. Зная как се разследва. — Уитни леко повиши тон, но се опомни. Махна с ръка и заговори по-спокойно: — Мога да обикалям и да тропам от врата на врата, да проверявам вероятности, гледни точки. Вие сте главният разследващ, лейтенант. Възложете ми задача.

— Ами… — Размяната на роли я накара да се почувства неловко. Обикновено Уитни даваше нарежданията. Но бе очевидно, че иска да прави нещо повече, да участва. — Имам кратък списък с набелязани имена от файла на Макмастърс за заплахи. Честно казано, сър, не вярвам да се натъкнем на нещо там.

— Но и тази нишка трябва да се проследи. Аз ще я поема.

— Повечето, ако не всичките, могат да бъдат проверени от настолния компютър. Ако изникне нещо…

— Помня как се процедира. Ще намеря място да поработя някъде наблизо.

Тя се поколеба само за миг.

— Можете да използвате кабинета ми, командир Уитни.

В очите му проблесна леко изумление.

— Зная, че бюрото и кабинетът ви са свещено кътче. Ако има друго място в тази къща, мога да използвам него.

— Разбира се. Ще се обадя на Съмърсет да се погрижи за това. — Ив взе няколко диска от бюрото си. — Тук е всичко, което ще ви бъде нужно. С Пийбоди ще се върнем преди девет.

— Наслука — каза той и застана пред таблото й с материали по случая.

— Ще се разделим — каза Ив на Пийбоди. — Ще обходим отделни зони от парка и ще покажем снимката на жертвата на всеки тичащ или разхождащ куче, детегледачка, ексхибиционист, хлапак, старец и бездомник.

— Все някой трябва да я помни, щом е тичала редовно. Друг въпрос е дали са забелязали него — изтъкна Пийбоди.

— Някой го е виждал или ги е видял заедно при запознанството им. Изчакал е два месеца от този ден до убийството. Спомените на хората избледняват. Но ще ги накараме да ги опреснят.

Ив се спря на долния етаж до стълбите, където чакаше кокалестия Съмърсет с черен костюм и безизразно изпито лице. Тлъстият котарак беше в краката му.

— Командир Уитни има нужда от кабинет. Тази сутрин ще работи оттук.

— Ще уредя това.

„Нищо друго? — помисли си Ив. — Никаква остроумна забележка и самодоволна усмивка?“ Понечи да подхвърли нещо язвително по повод на това, но се досети, че е узнал върху какво работят. Изнасилване, мъчения и убийство на младо момиче, подобно на това, което бе сполетяло неговата малка дъщеря.

За известно време щяха да престанат със заяжданията.

— Капитан Макмастърс трябва да дойде в девет — продължи тя със същия неутрален тон. — Ако не съм се върнала дотогава, можеш да го заведеш в моя кабинет и да уведомиш командира.

— Разбрано. Колата ти е готова.

Тя кимна и излезе навън в прекрасното омайно утро. Ако Дийна не бе срещнала момчето, което й се бе представило с името Дейвид, може би сега щеше да тича в парка? Може би вече щеше да бъде на пътеката и краката й да се движат в такт с музиката, звучаща от слушалките й?

Вдишва и издишва, представи си Ив, готова за началото на още един обичаен ден.

Седна зад волана, потегли към портала.

— Как е Джейми, държи ли се? — попита тя Пийбоди. — Трябва да зная, ако е по-добре да го освободя от някои задължения.

— Мисля, че ще издържи. Много му е тежко — добави Пий боди, — но ще издържи. Снощи дълго ми говори за нея. Беше добре за него, освен това допълни представата, която имах за момичето. Узнах каква е била в неговите очи.

— Различна ли е неговата представа от твоята?

— Донякъде, да. Не е гледал на нея като на момиче за свалки. Била е приятелка, доверявал й се е. Това ме кара да се питам дали и тя се е чувствала така, или е страдала. Ужасно е момчето, което харесваш, да те смята просто за приятелка. — Пийбоди се обърна към Ив в седалката си. — Питам се и дали не е било нещо обичайно за нея. Имам предвид момчетата да я възприемат по този начин. Може би се е примирявала с това, че не е от типа момичета, по които момчетата си падат.

— До срещата си с това момче.

— Да. Той й е показвал, че истински я харесва, че иска да бъде с нея… и е вярвала в това. Мисля, че се е държала различно с него. Така става, когато хлътнеш по някого, особено на тази възраст, особено първия път. А съдейки по всичко, което чух, мога да кажа, че е било първото й сериозно увлечение, така че сигурно се е държала различно.

— В какъв смисъл?

— Ами… не е била толкова срамежлива, не и с него. Карал я е да се чувства безкрайно щастлива. А момиче на тази възраст, привлякло интереса на колежанин…? Била е на седмото небе, готова да направи всичко, което той поиска, да отиде с него навсякъде, вярвала е или поне се е преструвала, че харесва всичко, което той харесва. Би сторила какво ли не, за да стане такава, каквато е мислела, че той иска да бъде. Предполагам, че се е възползвал от това, за да я накара да пази връзката им в тайна. Не е посмяла да сподели подробности дори с най-близката си приятелка.

— Ако не си такава, каквато гаджето ти иска да бъдеш, защо се е захванал с теб?

— Това е логика и самоувереност, която няма място при първото романтично увлечение, особено когато си на шестнадесет. Спомни си как беше с теб на тази възраст.

— На шестнадесет изобщо не мислех за подобни неща. Единственото, за което мислех, беше как ще се измъкна от системата и ще вляза в Академията.

— Вече си знаела, че ще станеш ченге? — Идеята се стори на Пийбоди почти невъобразима. — А аз на шестнадесет мислех само за музика, филмови звезди и Дженюъри Олсън.

— Дженюъри Олсън?

— Един сладур, по когото бях луда. — Тя въздъхна с умиление. — Представях си как заживяваме заедно, отглеждаме две прекрасни деца и вършим важна работа, която ще промени света. Стигаше ми само да ме погледне или изрече името ми, и се унасях в мечти. Ти нямаше ли си някой Дженюъри Олсън?

— Нямах… което означава, че за мен е по-трудно да разбера какво се е въртяло в главата й, отколкото за теб.

— Е… мисля, че в известен смисъл с Дийна сме били сродни души. Поне доколкото си спомням за шестнадесетгодишното момиче, което бях. Малко срамежлива с момчетата, но в приятелски отношения с много от тях. Имах планове за обществено значима работа. А относно външния й вид: майка й и съседката са забелязали, че в последно време е полагала повече грижи за себе си. Това е сигурен признак за увлечение по момче. — Пийбоди започна да отмята на пръсти. — Подновяването на гардероба определено е един признак. Второ, вече не е излизала с Джейми толкова често — нещо, за което и той не беше се сетил досега. Бил е зает с учението и приятелите си от колежа и не е обърнал внимание, че няколко пъти отклонила поканата му, когато й се обадил да отидат на пицария или кино. Посвещавала е все по-голяма част от времето си на гаджето и е започнала да страни от предишната си компания. Има и трето — продължи Пийбоди. — Отдалечаваш се от приятелите си. Иска ти се да се запознаят с момчето и да го харесат, но донякъде се тревожиш. А ако не го харесат? Да го пазиш в тайна е начин да избегнеш тази вероятност.

— Дяволски е сложно.

Пийбоди мъдро кимна.

— Да си тийнейджърка е истински ад и същевременно върховна наслада. Слава богу, че трае само едно десетилетие.

Нейните тийнейджърски години далеч не бяха ад като първите десет от живота й. Но Ив разбираше.

— Станала е потайна.

— Било е нещо като бунт от нейна страна. Но си е мълчала за това — добави Пийбоди. — Склонна съм да се съглася с Джейми, че убиецът не е вземал наркотици и не е лежал в затвор. Не би могъл да го скрие от нея, а не е имала склонност към подобен вид бунт. Мисля, че е прав.

— Това ни разкрива каква маска е носел. Не какво се е криело зад нея. Вече я е свалил. Не му е нужна повече. — Ив спря на място, забранено за паркиране, включи табелата „В акция“. — По-тежко е, отколкото с Колтрейн.

Тя слезе и не каза нищо, когато Пийбоди заобиколи колата и застана срещу нея.

— Познавахме Колтрейн. — Очите на партньорката й, мрачни и угрижени, се вгледаха в лицето й. — Беше една от нас и гадже на Морис. Не мислех, че може да има случай, по-личен от нейното убийство. Но сегашният? Дъщеря на ченге, момиче като нея да свърши по този начин? Познавах и нея. Още по-трудно е.

— Той го знае — каза Ив. — Знае, че за нас е по-тежко, отколкото при всеки друг случай. Постарал се е да ни засегне още по-дълбоко с онзи клип. И си въобразява, че му се е разминало, мисли се за недосегаем. Ще му докажем, че греши.

— Точно така. — Пийбоди разкърши рамене.

— Тръгни на север. Аз ще поема южния край.

„Ден само за разходки“, помисли си Ив. Облаци като захарен памук се носеха по нежносиньото небе. Въздухът бе изпълнен с ухания на цветя и цъфтящи храсти, чиито имена тя не знаеше. Свежа зелена трева застилаше земята като килим под високите величествени дървета. Стената, образувана от тях и отрупаните с цвят храсти, заглушаваше шума на градската суматоха и ограждаше един свят на спокойствие и зеленина.

Малкото езеро проблясваше като течен диамант под красивия извит мост с отраженията на дървета и облаци, преливащи се на повърхността му.

Хора седяха на пейки, пиеха от картонени чашки, разговаряха едни с други или по линк, търсеха информация на джобните си компютри. Официални костюми, памучни екипи за джогинг, летни рокли и клошарски дрипи се смесваха, сякаш пренесли разнообразието на Ню Йорк и тук, сред зеленината.

Детегледачки и родители използваха хубавото време и разхождаха малчугани в странни приспособления на колела или ги носеха в още по-странни кенгура. По алеята тичаха хора със слушалки в ушите, електронни устройства за измерване на пулса, разноцветни широки шорти или прилепнали клинове, подчертаващи атлетичността на тялото.

Ив си представи Дийна да тича по кафявата алея, а животът й да се простира пред нея като зелена поляна, осеяна с островчета от ярки цветя. До мига, в който се спира да помогне на пострадало момче.

Спря се до най-близката група родители с деца.

Показа значката си на всички.

— Нюйоркска полиция. — Извади снимката на Дийна. — Виждали ли сте това момиче?

Повечето моментално поклатиха глава. Едно от децата, вероятно на възраст колкото малката Бела на Мейвис, впери поглед в нея с кукленските си очи, от който я побиха тръпки, лакомо смучейки биберон, пъхнат от някого в устата му.

— Може би ако се вгледате по-внимателно, ще я познаете — настоя Ив. — Тичала е тук сутрин, по това време, няколко пъти в седмицата.

Една от жените, с много мъничко закръглено бебе, което носеше в кенгуру, погледна снимката от по-близо. Ив едва се сдържа да не отскочи назад, когато бебето размаха ръце и крака като жив метроном.

— Идвам тук всеки понеделник и сряда сутрин от май месец. Не съм я забелязала. Какво е направила? — Жената вдигна глава с изражение на явна уплаха. — Тази част от парка се смята за безопасна зона, поне през деня.

— Не е направила нищо. Някой друг не си ли спомня? Може да е тичала по-редовно рано през пролетта. Март, април? — Отново последва отрицателно поклащане на глави, но Ив забеляза, че една друга жена се вглежда по-внимателно. — Виждали ли сте я?

— Не съм сигурна. Мисля, че може и да съм. Но май не беше в парка.

— Може би някъде в квартала? — подкани я Ив. — В магазин, на улицата. Може би не сте я виждали само веднъж, щом ви се струва позната. А може би сте разговаряли с нея. — Ив хвърли поглед към двете хлапета в количка с две седалки една зад друга. — Обичала е децата. Погледнете отново.

— Мисля… Ама, разбира се! Това е момичето, което ми помогна веднъж.

— Как ви помогна?

— Имах много задачи. Жената, за която работя, понякога забравя, че имам само две ръце, нали разбирате? Бях с двете момчета — малкия Макс и Стърлинг. Стърлинг сам създава достатъчно грижи, а трябваше да взема и роклята й от химическо, да напазарувам, искаше и цветя. Лилии. Докато слагах покупките в багажника, изведнъж Стърлинг се разпищя, сякаш някой го дереше жив. — Тя извърна глава към една от другите жени, която й се усмихна съчувствено. — Та опитвах се да го укротя, докато жонглирам с разни продукти, и това момиче, точно тя беше, извика и дотича при мен. Намерила господин Буус.

— Кого?

— Господин Буус, мечето на Стърлинг. Вижте го.

Посочи към момчето на задната седалка на количката, което подозрително се взираше в Ив и стискаше яркосиньо мече с оръфани уши и учудено изражение.

— Мое! — извика Стърлинг и предизвикателно оголи зъби.

Жената въздъхна с досада.

— Ако не мачка и не дърпа господин Буус, не може да живее. Тогава беше го изпуснал или може би хвърлил някъде, без да забележа. Тя е намерила мечето, донесе го и точно тогава Макс започна да хленчи, за да не остане по-назад. Тя попита дали може да ми помогне с нещо и аз се пошегувах, че ми е нужен помощник с не по-малко от шест ръце, или нещо от този род. Накарах Стърлинг да й благодари, че е спасила господин Буус, и й казах, че сме само на една пряка. Тя каза, че отива в същата посока, и предложи да носи чантите. Беше много мила.

— Повървяла е с вас.

— Да, всъщност…

Жената изведнъж се обърна, сякаш по сигнал на някакъв невидим радар, който следеше децата, и размаха пръст срещу Стърлинг секунди преди той да халоса по-малкия си брат с господин Буус.

Детето се отказа от намерението си с ангелска усмивка и сатанински блясък в очите. Ив се запита дали след двадесетина години няма да си има работа с него.

— Съжалявам, доскучава му от време на време. Докъде бях стигнала? А, говорех за онова момиче. Помогна ми с чантите, дойде с нас чак до кооперацията. Беше много учтива, много възпитана. Повечето деца на нейната възраст дори не биха ви забелязали, ако разбирате какво имам предвид. Успя да разсмее Стърлинг и каза, че истински обича децата. Грижела се за две близначета, доколкото си спомням, така че знаела колко е трудно понякога.

— Кога се случи това?

— Помня точната дата, защото беше ден преди рождения ми ден. Пети април.

— Сама ли беше?

— Да. Прибирала се от училище. Мисля, че носеше ученическа раница, но не съм съвсем сигурна. Видях я отново месец или месец и половина по-късно. Не мога да преценя точно. Валеше като из ведро и бързах да прибера децата. Беше някъде на Второ Авеню — между кръстовищата с Петдесета и Петдесет и пета улица. Бях ги водила в Детския музей на представление с фокуси.

— Разговаряхте ли с нея?

— Не, бързах да стигна до спирката и да кача количката в макси буса, за да не прогизнем до кости. Иначе трябваше да вървя пеша в дъжда през половината град с децата. Тогава я видях и й махнах. Но двамата с момчето скочиха върху еър борда му и изчезнаха.

— Момчето — повтори Ив и потръпна.

— Беше с момче и се смееха. Изглеждаше истински щастлива. Мокра, но щастлива.

— Успяхте ли да го разгледате? Момчето?

— Ами… донякъде. Видях го само за минута.

— Опишете го най-общо. Ръст, тегло, цвят на кожата и косата.

— Господи, не съм сигурна. — Жената зарови пръсти в косите си, прехапа устни. — Беше по-висок от нея. Мисля, че тя е горе-долу колкото мен, а той беше по-висок. Стигаше до рамото му, когато се качиха на еърборда. Когато я прегърна през кръста, както правят гаджетата, трябваше да повдигне глава, за да опре брадичка на рамото му. Беше много сладко. Предполагам, около метър и осемдесет. Строен. Атлетичен. Както казах, валеше и ризата му беше прилепнала по тялото. Бяло момче. Така ми се стори. О, да, свали бейзболната си шапка и я сложи на главата й. И това беше сладко. Косата му беше кафява. Кафеникава, буйна, дълга до… може би… — Тя посочи няколко сантиметра под ушите си.

— А очите, чертите на лицето?

— Видях го само за минута, дори по-малко. А, да, беше със слънчеви очила. Някои младежи ги носят дори при дъждовно време, за фасон. Беше симпатяга. Зарадвах се, че си има симпатичен приятел, защото беше много мила с мен в онзи ден.

— Още нещо? Дрехите му? Еърбордът? Носеше ли някакво бижу?

— Не зная. Нямах време да го огледам по-подробно.

— Бихте ли го описали пред полицейски художник? Може би ще си спомните повече подробности.

По лицето й се прокрадна тревога и жените около тях започнаха да си шушукат.

— Не можах да го огледам добре, а и шефката ми… Освен това не искам да я забърквам в неприятности. Наистина ми помогна. Добро момиче е.

Ив прецени ситуацията. Историята щеше да стигне до медиите най-късно следобед, ако вече не бе стигнала. Нямаше начин да не се разчуе.

— По-скоро ще й помогнете. Била е убита рано в неделя сутринта.

— О, моля ви! Нали това не е истина? — Явно доловили ужаса в гласа на жената, двете момчета в количката ревнаха с пълно гърло. — Господи!

Другите жени се скупчиха около нея, докосваха я със съчувствие и привикваха децата, свои или поверени.

— Мъжът, с когото сте я видели, може да ни помогне в разследването. Важно е да го намеря.

— Не го видях добре, а и валеше. Не зная. Тя беше добро момиче. Беше дете.

— Как се казвате?

— Марта. Марта Делрой.

— Марта, нейното име е Дийна. Дийна ти е помогнала. Сега ти можеш да й помогнеш. Ще поговоря с работодателката ти.

— Добре. — Марта извади хартиена кърпичка от един от множеството джобове по дрехата си. — Какво трябва да направя?

След като Ив уговори с Марта някои подробности и записа данните на работодателката й, една от другите жени се престраши да заговори:

— Казахте, че е тичала тук сутрин, горе-долу по това време? Трябва да поговорите с Лола Мерил. Тя тича почти всеки ден, откакто дъщеря й е в предучилищна занималия. Обикновено идва да си поговорим, след като свърши тренировката. Висока блондинка е, със страхотно тяло. Сигурно ще я видите, може би вече е излязла да тича тази сутрин.

— Благодаря.

Ив остави жените, извади линка си и се обади на полицейския художник, с когото предпочиташе да работи, да вземе Марта. После позвъни на Пийбоди.

— Тъкмо щях да ти звънна — каза Пийбоди. — Попаднах на нещо. Жена, която мисли, че е била свидетел на запознанството.

— Висока блондинка, страхотно тяло?

— Господи, да не си станала ясновидка?

— Не, но имам потвърждение и от друга свидетелка. Запиши показанията на Лола и искам колкото е възможно по-скоро да поработи с Янси. Задръж я там няколко минути. Идвам при вас.

Свърза се с Централата, съобщи на Янси за втората свидетелка, докато вървеше към сектора на Пийбоди. Забеляза блондинката и трябваше да признае, че тялото в черен екип за джогинг с яркосини кантове бе изключително.

— Лола Мерил?

— Същата.

— Лейтенант Далас, партньорката на детектив Пийбоди. Оценяваме помощта ви. Кажете ми какво видяхте, кога и къде.

— Беше преди няколко седмици, в средата на април, мисля, защото сутрините все още бяха хладни и нарцисите току-що бяха цъфнали. Виждах момичето няколко пъти в седмицата. Имаше добра фигура, беше издръжлива. Махахме си за поздрав. — Лола се наведе и започна да прави разтягания. — Никога не съм я заговаряла. В онзи ден я видях с момчето. Изглеждаше симпатяга. Седяха край алеята, на тревата. Беше свалил обувката си и си разтриваше глезена. Не се спрях, защото изглеждаше, че тя се бе погрижила за него и се смееха. — Изправи се, изпъна крак назад, за да разтегне бедрения мускул. — Продължих да тичам и когато завърших кроса си, вече ги нямаше. Видях това момче за първи път и оттогава не съм го виждала. Тъкмо казвах на партньорката ви, че напоследък не съм виждала и нея.

— Успяхте ли да го разгледате добре?

Лола сви рамене.

— Не му обърнах много внимание. Просто забелязах, че изглежда приятно. Кафява, буйна коса. Хубави маратонки. Забелязах ги. Разбирам от спортни обувки.

— Какви бяха?

— „Андерс Чийта“, една от най-добрите марки. Бели, с тъмносиньо лого.

— Цвят на очите?

— Беше със слънчеви очила. Много хора, които тичат сутрин, носят. И с шапка. Бейзболна шапка. О, и беше облечен със суичър с емблемата на Колумбийския университет. Учила съм там и я познах.

Ив отмести поглед към Пийбоди и забеляза на лицето й същото задоволство, което и тя изпитваше.

— Госпожа Мерил с удоволствие се съгласи да поработи с полицейския художник — уведоми я Пийбоди.

— Струва ми се вълнуващо, но не зная доколко ще мога да помогна. Зърнах го само за миг.

Достатъчно дълъг миг, помисли си Ив, когато довършиха обиколката си на парка, достатъчно, за да забележи косата, обувките, шапката и пуловера му. Янси щеше да изрови още подробности от подсъзнанието й.

— Имахме късмет — отбеляза тя, когато потеглиха обратно. — Страшен късмет.

— Наистина страшно ни провървя. Две свидетелки при една обиколка, и двете съгласни да работят с Янси.

— Шапка, слънчеви очила, по-трудно ще бъде да получим описание на лицето. Умен е, няма спор, но не е било много умно да излиза със скъпи маркови обувки. Може би се е опитал да я впечатли и с тях. Суичърът е завръзката, чрез него е привлякъл вниманието й. Не е очаквал някой да ги забележи в Ийст Сайд, както моята свидетелка. А и запознанството им е било два месеца преди убийството. Не е предполагал, че ще направим връзка между едното и другото.

— Очаквал е, че може би тя ще сподели с някого за тази среща в парка и как му е помогнала. Но след като я омайва, знае, че всичко ще бъде запазено в тайна. Не познава момичетата на нейната възраст, потребността им да споделят с приятелки. Е, вече имаме сянка, а не призрак.

— Около метър и осемдесет, строен, с кафява коса. Бял младеж. Не е много, но все пак е повече от това, което имахме преди час.

— След като Янси поговори с тях, ще имаме още повече.

Ив сви към портала на дома си.

— Докато разговарям с Макмастърс, ти се заеми с маратонките. Повикай някого от отдела на помощ. Някой, който не е затрупан с работа. Обзалагам се, че са били чисто нови, купени специално за тази среща. Ще поразпитаме из района, където Марта ги е видяла заедно. Опитай се да разбереш на коя дата е имало представление с фокуси в Детския музей в Ийст Сайд и е валял проливен дъжд. Така ще узнаем точния ден на срещата. След това възложи на някого да проучи кината, музикалните клубове и залите за видеоигри, местата, на които се мотаят тийнейджърите.

— Веднага ще се заема.

— Кажи на Съмърсет да те настани някъде. — Ив паркира, слезе от колата. — Не я е водил и в своя квартал. Някой познат би могъл да го види с нея, да го заговори. Трябвало е да бъдат само двамата.

Влезе и когато Съмърсет се появи, само му посочи с палец Пийбоди.

— Капитан Макмастърс те очаква в кабинета ти. Командир Уитни е при него — уведоми я той.

Без да отвърне нищо, тя тръгна нагоре по стълбите.

— Роклята ти е готова и ще бъде доставена днес.

— Кое?

— Роклята ти за сватбата на доктор Димато. Леонардо ще иска да те види с нея, в случай че има нужда от последни поправки.

Ив отвори уста, но не каза нищо, а само издаде звук, подобен на ръмжене.

— Добре ще е. Няма за какво да се безпокои. Просто я прибери някъде, когато я донесат.

Рокли, проби, сватби. Господи, може би трябваше да се обади на Луиз и да й докладва за роклята?

„Господи!“, отново си помисли тя.

Сватбата трябваше да почака. Точно сега щеше да разговаря с един скърбящ баща за разследването на убийството на детето му.

Всичко друго трябваше да почака.