Нора Робъртс
Сродници в смъртта (7)

7.

Ив показа значката си на андроида със строго лице, който седеше на портала на общежитието. Навярно бяха сложили робот, за да избегнат всяка вероятност за подкуп или човешка слабост при допускането на външни лица. Но това би могло да се окаже и грешка, защото вероятно поне половината от обитателите умееха да препрограмират и изтриват памет.

Андроидът огледа значката на Ив и с просто око, и с лазерен скенер.

— Цел на посещението?

— Няма я в програмата ти.

Машината на име „Мис Слууп“ остана с празен поглед, докато обработи казаното.

— Нося отговорност за обитателите и посетителите на тази сграда.

— А аз нося отговорност за обитателите и посетителите на този град. Аз печеля. — Ив потупа по значката си. — Затова трябва да ми отговориш на един прост въпрос: Тук ли е в момента Дариан Паудърс?

Андроидът примигна два пъти, провери в компютъра си, въпреки че навярно информацията бе записана и в собствената му памет.

Докато траеше проверката, Ив се запита дали външността му на възрастна сухарка с коси, пристегнати в кок, е опит на ръководството да вдъхва страхопочитание у студентите.

Строгата мнителна фасада й напомняше за Съмърсет, а това я караше да се съмнява в ефекта.

— Лицето Паудърс се е регистрирало в нула три часа и тридесет минути. Оттогава не е напускало сградата.

— Добре тогава.

Ив тръгна към асансьора и Рурк я последва.

— Трябва да се регистрирате — извика след тях Мис Слууп.

Без да си направи труда да спре или да се обърне, Ив отвърна през рамо:

— Нали сканира значката ми? Това е регистрацията ми. — Влезе и даде гласова команда за четвъртия етаж. — Защо не слагат хора? — промърмори тя на Рурк. — С андроидите далеч не е така забавно да се заяждаш.

— Не зная. Стори ми се интересно. И тя изглеждаше раздразнена.

— Може би, но вече го е заличила от паметта си. А човек сигурно щеше да се ядосва поне няколко минути. Така е по-сладко.

Когато вратите се отвориха, оглушителен шум атакува тъпанчетата й и накара очите й да запулсират. Музика — смесица от разнородни стилове — кънтеше от стаите с широко отворени врати. Наред с нея звучаха гласове, някои водещи разпалени спорове, други пеещи. Хора, много от които полуразсъблечени, може би под въздействието на фармацевтични продукти, се шляеха по коридорите.

Една двойка разгорещено се опипваха и целуваха, облегнати на затворена врата. Ив се запита защо просто не влязат вътре и не довършат любовната игра.

Приближи се към момиче с две халки на носа и татуировка на лявото рамо, която приличаше на съскаща гъска.

— Дариан Паудърс? Къде мога да го намеря?

— Дар? — Момичето прокара ръка по извивката на ханша си, докато бавно изучаваше Рурк с предизвикателен поглед. — В дъното, от дясната страна. Вратата е отворена. Аз съм ето там — каза тя на Рурк, — в случай че те интересува.

— Примамливо предложение — учтиво отвърна той, — но ще поема в другата посока.

— Губиш — каза тя пренебрежително и се отдалечи.

С изражение по-скоро на почуда, отколкото на раздразнение, Ив се загледа след момичето.

— Буквално те изпиваше с поглед.

— Видях. Сега се чувствам евтин и използван.

— Но сигурно се възбуди. Мъжете никога не могат да устоят.

— Именно, затова толкова често сме използвани.

Тя се подсмихна и тръгна по коридора, надничайки в стаите. Видя разхвърляни вещи и въргалящи се по леглата хора, усети мирис на много стара пица и много пресен „Зоунър“. Лозунги за Деня на мира лежаха разпилени сред хъркащи тела и бутилки с алкохол, вероятно незаконен като „Зоунър“-а.

— Дали някой тук настина учи?

— Онези зад затворените врати, предполагам. — Рурк сви рамене. — В края на празничен уикенд очевидно повечето все още са на купонджийска вълна. — Той проследи погледа й. В стаята пред тях имаше двойка младежи, свити на пода пред гърмящ видеоекран. — Или в пълно умопомрачение.

Ив само поклати глава.

— Онзи андроид е напълно безполезен, и те го знаят.

Спря се пред отворената врата в края на коридора. Вътре десетина младежи лежаха изтегнати върху големи пъстри възглавници на пода или седяха приведени на малък червен диван. Източникът на музика тук бе компютърна игра. Двамата останали будни изглеждаха увлечени в музикален двубой. Иконите им — с облекла и атрибути, характерни за траш рока — се надсвирваха с китари, а самите играчи правеха същите движения и пееха колкото им глас държи.

Хрумна й да изкрещи, за да привлече вниманието им, но реши, че това ще е загуба на въздух и енергия. Вместо това нахълта вътре и размаха значката си пред лицето на един от изтегнатите на пода.

Беше леко разочарована, че никой не се стресна и не се втурна да крие незаконните вещества. Момчето, на което бе показала значката си, отмести червено-черния перчем от очите си и промърмори:

— По дяволите! Какво съм сгафил?

— Спри това нещо.

— Кое?

— Спри играта.

Той облещи очи срещу нея.

— На последното ниво са и е толкова разгорещено. Дар може да загуби титлата си.

— Ще го преживее. Изключи я.

— Добре, добре.

Момчето отново отмести перчема си и се довлече до пулта да спре играта ръчно. Сложи я на пауза, което устройваше Ив. Но и участниците, и тези от публиката, които не бяха видели значката, скокнаха настръхнали.

— Какво става, мамка му? Шибана работа! Кой го направи? — Единият играч, който се оказа Дариан, рязко се завъртя. Изглеждаше готов да халоса някого с невидимата си китара. — Тъкмо щях да закопая Люс!

— Друг път — изсумтя Люс и отметна еднометровите си сламеноруси коси. — Свършено беше с теб.

— Не и в този живот. Господи, какво става тук, Коуби?

— Тази е ченге — отвърна Коуби и посочи с глава към Ив.

Излежаващите се на пода и онези на дивана подскочиха.

Дариан се обърна към нея ококорен.

— Ау, сериозно?

— Сериозно. Ти ли си Дариан Паудърс?

— Ммм… да, аз съм! — Момчето вдигна ръка. — Ако сте тук, защото вдигаме прекалено много шум, не сме единствените.

Ив видя с крайчеца на окото си единия от излежаващите се да се изнизва към вратата. Спря го само като го посочи с пръст.

— От полицията съм. Тук съм, за да задавам въпроси.

Люс застана до Дариан, сложи ръка в джоба му и с това показа, че освен съперници в играта, са и гаджета.

— Трябва ти адвокат, Дар.

— Какво? Защо? Защо?

— Когато те разпитва ченге, не е зле някой да те представлява.

— Сигурно си студентка по право.

Люс погледна Ив. Очите й бяха бледосини, с цвета на бистра изворна вода.

— В подготвителен курс.

— Тогава какво ще кажеш да го представляваш при първия въпрос? Лесен е. Дариан, можеш ли да кажеш къде беше от шест часа снощи до четири тази сутрин?

— О, да. Хайде, Люс, наистина е лесно. Вчера следобед ходихме в „Шор“ с тайфата. Около два, може би?

— Горе-долу. — Бледите очи на Люс не преставаха да се взират в Ив. — Върнахме се към седем.

— После хапнахме в „Макгилс“ и отидохме на купон у Джая. Тя свири в група извън университета. Джая.

Посочи към дребничка брюнетка.

— Не зная кога си тръгна той, но беше доста късно. Или по-скоро рано — поправи се Джая. — Устроихме си турнир на рокаджийската игра и играхме почти до три. Почти.

— После се прибрахме тук и откъртихме — довърши Дариан. — Не зная точно в колко часа, но е записано в регистъра.

— Добре. Видя ли, че е лесно?

Ив се замисли за връзките и си спомни, че Джейми бе споменал за купон до късно в събота вечер.

— Значи… се представих добре? — попита Дариан със същата чаровна усмивка като на снимката на студентската си карта.

— Да. Няма нужда от адвокат — обърна се Ив към Люс. — Познаваш ли Джейми Лингстрьом?

— Да. Засичали сме се на лекции и купони. Снощи дори намина за малко. Можете да попитате него… Почакайте. Да не е загазил? Той не се забърква в неприятности. Иска да става шибано ченге. Извинявайте, исках да кажа, че учи за полицай в електронен отдел.

— Не е загазил. Случайно аз също познавам Джейми. И ти не си загазил, но все пак имам още въпроси. Всички други да се разкарат.

Останалите се запрескачаха към вратата. Люс остана като залепена за Дариан, а момчето на име Коуби не помръдна от пода.

Ив посочи към Коуби, после към вратата.

— Но аз живея тук и няма къде да отида.

— Ще намериш. И затвори вратата след себе си.

Когато той излезе, Ив погледна Люс.

— Няма да изляза. В правото си съм.

— Добре. Седнете и двамата.

Ив им показа снимката от личната карта на Дийна.

— Познавате ли това момиче?

— Не. Почакайте. Не… Всъщност може би.

— Избери едното, Дариан — посъветва го Ив.

— Мисля, че може и да съм я виждал. — Погледна Ив, както навярно гледаше преподавателите си. Сериозно. — Може би с Джейми? Но не на купона снощи или наскоро. Просто мисля, че е възможно. Люс?

Люс намръщено се вгледа в изображението.

— Да, виждала съм я. Няколко пъти с Джейми. Не са гаджета. Попитах го, защото е по-малка. Каза, че се познават от деца. Не съм разговаряла с нея много, но два-три пъти я срещнах с Джейми в „Пърк“, онова кафене. Защо питате?

Ив не отговори.

— Дариан, през януари си подал молба за нова студентска карта.

— Да. Загубих своята.

— Как я загуби?

— Не зная. Ако знаех, може би щях да я намеря.

Усмихна се насила.

— А случайно да помниш кога я загуби?

— Беше веднага след зимната ваканция. Зная, че беше у мен, когато се върнах — бях си у дома за Коледа — защото се регистрирах с нея в общежитието. Върнах се по-рано, защото кой иска да прекара голямата вечер със семейството? Освен това с Люс бяхме започнали…

— Ние сме гаджета.

Ив кимна на Люс.

— Вече разбрах това.

— Заедно сме от есента и бързах да се върна. Тя ми липсваше.

— О! — Люс се притисна към него.

— Купонът беше тук. Беше супер як. Зная, че картата беше у мен на Нова година, защото ми трябваше, за да ползвам отстъпка при пазаруване на провизии. Не пиячка, разбира се, защото съм непълнолетен. — Отново се усмихна, придавайки си невинно изражение. — Купонът продължи доста, не мръднахме оттук и на следващия ден, та чак до трети, когато започнаха лекциите. Е, излизахме да изхвърляме боклука, но никъде по-далеч. Всички бяхме капнали, а и беше дяволски студено. После, когато трябваше да се регистрирам на портала в университета, нямах карта.

— На трети? А защо си поискал нова чак на пети?

— Ами… Е, трябваше да попълвам разни молби и… мамка му! На трети се промъкнах. Мислех, че просто съм я забравил тук или някъде другаде.

— Как се промъкна?

— Ами…

Хвърли поглед към Люс за помощ, но тя все още упорито се взираше в Ив.

— Не поглеждай към нея, Дар. Няма да загазиш, защото си влязъл без лична карта.

— Е, добре, друг студент ме вкара със своята. Не е редно, но не е нарушение на закона. Нали?

— Не се безпокой.

— Търсих я навсякъде, когато се върнах. Напразно. После… промъкнах се без карта и на следващия ден, пропуснах две лекции, за да отскоча до магазините, където бях пазарувал. Отново нищо. Съобщих, че е изчезнала на четвърти, в края на деня, и получих новата на пети.

— Къде държиш личната си карта?

— В портфейл или понякога в джоба, за по-лесно. Често се налага да я показвам и така е по-удобно.

— Къде беше картата в нощта на купона?

— Не зная. В джоба ми? Може би. Или съм я захвърлил някъде в стаята си, затова обърнах всичко с главата надолу, когато установих, че не е у мен. Преиздаването струва седемдесет и пет, плюс таксата за формулярите. Освен това процедурата е голяма досада.

— Искам списък на хората, които бяха на купона.

— Госпожо…

— Лейтенант.

— Леле, сериозно? — Той отново ококори очи със страхопочитание. — Лейтенант, няма да мога да ви го дам, ако ме откарате окован с белезници. Непрекъснато сновяхме насам-натам. Хората влизаха и излизаха, а и не познавах половината. Всеки си води приятел. Нали знаете как е? Нашата стая е най-голямата на етажа. След купон тук е пълен погром. И Джейми беше — спомни си той. — Можете да попитате и него. Беше претъпкано и… Мамка му! Толкова съм тъп. Някой я е задигнал в онази нощ. Дяволска работа. Понякога хората изкуфяват.

— Така е — съгласи се Ив.

— И някой я е използвал за нещо незаконно — намеси се Люс и при думите й Дариан пребледня. — Нещо, което се е случило снощи, между шест вечерта и четири сутринта. Не е бил Дариан.

— Не, не е бил той. Може да се наложи отново да поговоря с вас, но засега благодаря за съдействието.

— Няма ли да ни кажете какво е направил онзи, който я е взел? — попита Дариан.

Скоро щяха да разберат, помисли си Ив. Нямаше смисъл да им казва сега.

— Нямам право да разкрия.

— Има нещо общо с онова момиче — промърмори Дариан. — Или е направила нещо, или нещо й се е случило.

Ив даде знак на Рурк и тръгна към вратата.

— Пази новата си карта по-добре.

— Лейтенант? Джейми добре ли е?

— Да. — Ив хвърли поглед назад към тъмнокосото момче и синеоката хубавица. — С него всичко е наред.

* * *

Ив размишляваше, докато караха обратно към дома.

— Значи хлапакът Дариан устройва новогодишен купон и убиецът случайно наминава и задига картата? Не вярвам в подобен късмет.

— Съгласен съм, въпреки че не е изключено просто да се е възползвал от предоставилата му се възможност. По-вероятно твоят човек е набелязал Дариан или няколко момчета, едно от които е бил Дариан, и в суматохата се е промъкнал на купона, сред тълпата. Не е било трудно да открадне картата, независимо дали е била в джоба на Дариан, или оставена някъде в стаята. Влизат и излизат хора, сноват насам-натам, блъскат се, несъмнено някои от тях замаяни от алкохол и наркотици.

— Той познава общежитието, смесва се с компанията. Набелязал е Дийна и вече знае, че е близка с Джейми, който е там.

— Мислиш, че Джейми го познава или поне някога се е срещал с него? Приятел на приятел на приятел.

— Всичко пасва, нали? Може би дори е използвал имена на хора, които тя бегло познавала, за да я предразположи още в началото. Онези две хлапета разпознаха Дийна и си спомниха, че са я виждали с Джейми. Значи убиецът споменава техните имена или други. Моментално я кара да се почувства в безопасност. Откраднал е картата месеци преди да се запознае с нея. Има дяволско търпение.

Ив отново се залови за работа: трябваше да нахвърля записки за разпита на Дариан и да продължи с подробния преглед на резултатите от търсенето на съответствие в материалите по случаите на Макмастърс.

Наближаваше два сутринта, когато Рурк я видя да клюма пред монитора.

— Не можеш да работиш, докато спиш — каза й той. — Време е и двамата да си лягаме.

— Имам няколко вероятни попадения. — Тя потърка премрежените си сънливи очи. — Връзки с хора, които Макмастърс е пратил на топло задълго, със затворници, подкупвали надзиратели. През последните пет години няма загинал по време на акция с негово участие. Може би трябва да се върна по-назад. И да поговоря с него.

— Ще го направиш утре.

— Да. Да, утре. — Ив се надигна. — Защо все още си буден?

— Опитах се да възстановя част от изтритата информация, което при системата на Макмастърс е като да търсиш призрак в тъмна стая с превръзка на очите. — И двамата бяха твърде уморени, за да се качат по стълбите, и той повика асансьора. — Анализирах копието на записа. Но с оригинала ще имаме по-големи шансове. Няма отражение. Не е в очите й.

— Щеше да бъде страхотен късмет. — Прозявайки се, Ив влезе в спалнята. — Насрочих съвещание тук за седем часа, защото с Пийбоди ще тръгваме към парка. Фийни може да вземе диска и да започне с анализа. — Съблече се в движение, докато вървеше към леглото. — Ще се срещна с Майра, за да състави профил. И ще помоля Джейми да разрови паметта си. Онзи тип трябва да се е мяркал около университета, сред студентите. Не е призрак. Не може да не е оставил следи. — Отпусна се по корем на леглото. — Все някъде трябва да има.

— Вече намери следи за по-малко от двадесет и четири часа. — Той се пъхна под завивката до нея, обви ръка около раменете й и я притегли към себе си. — Ще намериш и други.

— Може да е бил жертва — сънено каза тя. — Може би мисли, че Макмастърс не е направил достатъчно… обвинява ченгето, наказва ченгето. Може би…

В тъмнината Рурк я погали по гърба, докато тя се унасяше, а Галахад скочи на леглото и се сви до краката й. „Ето ни всички тук — помисли си той, — живи и здрави за още една нощ.“

 

 

Ив сънува тъмни стаи и дълбоки отпечатъци от стъпки в твърдата настилка по улиците на нейния град. Тръгна по тях, множество създания се шмугваха в сенките. Сънува момичето, което я гледаше с мъртвешките си очи.

Докато вървеше по следите, изведнъж пред нея се появи анимиран билборд, висок колкото няколкоетажна сграда, който показваше в едър план лицето на момичето — плачещо, беззащитно, окървавено. Гласът му изпълни мрака с болка, със страх.

Той също присъстваше в съня — усещаше го зад гърба си, отстрани, отпред. Чакаше, докато момичето умоляваше и умираше от загуба на кръв.

Убиецът беше там и когато на огромния екран Дийна се преобрази в друго момиче — момиче в стая, осветена от слаба червена светлина. Беше там, докато малката, кървяща и умираща Ив умоляваше.

Тя внезапно се събуди, задъхана и с разтуптяно сърце.

— Осветление десет процента.

Ръцете й трепереха, тя се взираше в тях и търсеше кръвта.

Нямаше кръв, разбира се. Беше просто сън, нямаше от какво да се страхува. Отново затвори очи и положи усилие да овладее пулса си. Беше й студено, а Рурк не бе там да я стопли.

Зъбите й всеки момент щяха да загракат, тя ги стисна, стана и намери халата си. Погледна за часа, видя, че е почти пет и половина. Застана до домашния монитор, прочисти гърлото си.

— Къде е Рурк?

Добро утро, скъпа Ив, Рурк е в главния кабинет.

„Какво ли прави там, по дяволите?“, запита се тя и отиде да провери.

Глупаво бе да се поддава на безпокойството, да се бои да се върне в леглото и да поспи още половин час. Но все пак не можеше да си легне отново, не и сама.

Чу Рурк да говори, когато наближи кабинета, но речта му беше някак странна, непонятна, чужда. Почувства нужда от кафе и й хрумна, че една чаша ще проясни ума й, защото в момента би се заклела, че Рурк говори на китайски.

Замаяна, тръгна към отворената врата на кабинета му. Може би все още сънуваше, помисли си тя, защото Рурк продължаваше да говори на китайски. Или пък на корейски.

На стенния екран някакъв азиатец му отговаряше на безупречен английски. Рурк стоеше пред холографски модел на някаква сграда. На всеки няколко секунди сградата се променяше или се разкриваше интериорът й, сякаш двамата правеха доуточнения.

Остъклени помещения ставаха по-просторни, правоъгълни коридори ставаха сводести.

Поразена от видяното, тя се облегна на касата да погледа как съпругът й работи.

Той се беше облякъл, но не си бе направил труда да сложи сако и вратовръзка. Това издаваше, че мъжът на екрана е служител в негова компания, а не бизнес партньор.

Рурк огледа още веднъж холограмата и се обърна да вземе чаша кафе от бюрото си. Отпивайки, изслуша идеите на събеседника си за вътрешното пространство и безпрепятствения приток на светлина.

По едно време го прекъсна с порой от думи на китайски и посочи към югоизточния ъгъл на сградата.

След миг фасадата се облицова в стъкло. Покривът от същата страна се издигна, промени наклона си, спускайки се в плавна извивка.

Рурк кимна.

Ив остана облегната на касата, докато разговорът приключи. Образът на екрана изчезна и холограмата се разпръсна.

— Откога говориш китайски така свободно? Или какъвто и да беше езикът.

Той се обърна и на лицето му се изписа изненада.

— Защо си станала? Не спа и три часа.

— Искам кафе. Китайски ли беше?

— Да. Мандарин. Зная само няколко думи. Използвам компютърен преводач, прав и обратен.

Ив смръщи вежди зад гърба му и отиде до печката.

— Никога не съм виждала… чувала толкова ясен компютърен превод. Звучеше сякаш говориш ти, а не е компютърно генериран глас.

— Дълго работих върху него и вече се продава на някои ключови пазари. — Той й подаде чаша кафе, която бе програмирал за нея. — По-лесно е да се водят бизнес преговори, когато се води нормален разговор, без посредничеството на преводач.

— Каква беше онази сграда на холограмата?

— Част от комплекс, който ще строим близо до Пекин. — Очите му помръкнаха, когато се вгледа в лицето й. — Сънувала си кошмар.

— Нещо такова. Не беше много страшен.

Но не се възпротиви, когато той я притисна в прегръдката си. Най-сетне топлината се върна в тялото й.

— Съжалявам. Трябваше да се погрижа за това.

— В пет и половина сутринта? Сигурно си започнал много по-рано, щом вече приключваше, когато дойдох.

— В Пекин е с дванадесет часа по-късно. Надявах се да свърша, преди да се събудиш. Вероятно няма смисъл да те убеждавам да поспиш още малко.

— Искам кафе — повтори тя. — Малко плуване и една чаша ще ме ободрят.

— Добре тогава. После ще закусим. Трябва да свърша още едно-две неща.

— Няма шест сутринта.

Той се усмихна.

— Не и в Лондон.

— Аха. Винаги ми се е струвало странно. — Тя се отдръпна назад. — Колко често водиш такива преговори, докато аз спя?

— Зависи.

— Твърде странно — повтори Ив и слезе с асансьора до басейна.

В седем вече бе заредена с енергия, облечена и готова за съвещанието. Не се изненада, когато видя подредената шведска маса в кабинета си. Знаеше, че Рурк държи и тя, и хората й да бъдат добре нахранени. Защо ли? Реши някой ден да попита Майра.

Надникна в неговия кабинет през преходната врата.

— Ще затворя тук. Ти вече си осведомен.

Той промърмори нещо, без да откъсне поглед от екрана на компютъра си.

— Кажи на Фийни, че до два ще се освободя и ще мога да му отделя време.

— Добре.

Ив затвори вратата и чу гласовете на Пийбоди, Макнаб и Джейми в коридора.

— Идвайте да грабнете по нещо за закуска — нареди тя — и не се мотайте.

— Намирисва ми на свинско месце.

Макнаб се устреми към масата като неонов куршум, следван по петите от Джейми.

Пийбоди въздъхна:

— На диета съм.

— Нима?

— Наистина. През следващия почивен ден ще ходим на плаж. Мразя банските костюми. Мразя да съм по бански. А вчера имаше пица. Мисля, че вече се е лепнала на задника ми. — Отново въздъхна. — Дано има плодове, нещо нискокалорично.

Докато Пийбоди се бореше с изкушението, влезе Фийни.

— Бакстър и помощникът му ще дойдат всеки момент и избързах, за да стигна до масата преди тях. Макнаб, стига си се тъпкал като прасе.

— Казах ти, че ще има ядене — влизайки, каза Бакстър на младия, но вече позакален Трухарт и посочи към храната. — Вземи и за мен. — После отиде до Ив. Както обикновено, бе облечен с елегантен костюм. Но този път на приятното му лице нямаше самодоволна усмивка. — В течение сме, получихме последната информация, която ни изпрати. Не познавах малката, но познавам Макмастърс. Бяхме в един и същ отряд, когато аз бях новак, а той детектив, очакващ повишение в лейтенант. Добър човек. И да не беше ни се обадила, щях да настоявам да участвам в разследването. Ако бюджетът е проблем, мога да поработя извънредно, без заплащане.

— Не е проблем, но оценявам предложението.

— Всеки от отдела би постъпил така. Ще спипаме този извратеняк, Далас.

— Със сигурност. Лапайте — обърна се тя към всички, — но престанете с приказките. Минаха почти двадесет и четири часа. Нямаме време за губене.

— Къде е мъжът ти? — попита Фийни.

— Зает е със своя работа. След два часа ще бъде на твое разположение. Добре, да обобщим. Екран — включен. — Ив се стъписа, когато в стаята влезе Уитни. — Сър!

— Извинете, че ви прекъсвам. Искам да присъствам на сутрешното съвещание. И да ви кажа, че капитан Макмастърс ще бъде на ваше разположение тук, в девет часа. Реших, че за него ще е по-добре да дойде тук, отколкото в Централата.

— Разбира се, сър. А… ако искате нещо от това, което е останало от закуската…

— Само кафе, благодаря. Продължавайте.

— Всички сте запознати със случая и с ранните етапи на разследването. Всички знаете, че жертвата е дъщеря на полицай и вероятно е била конкретно набелязана. Вярваме, че е познавала убиеца и че събитията от вечерта в събота и рано сутринта в неделя са били внимателно планирани. Сдобихме се с нова информация и вече има нови нишки за проследяване, за които ще ви осведомя накратко. Фийни, какво е положението в електронния отдел?

— Напредваме бавно. Зная, че всички биха искали да чуят друго. Вирусът, използван за изтриване и повреждане на харда, е свършил работата си ефективно. Възстановяваме информацията байт по байт, а половината байтове са безполезни. Никой от компютрите в къщата не съдържа нещо, което може да ни е от помощ. Можем да заключим, че никога не се е свързвал с нея на който и да е от домашните линкове. Не е изпращал или получавал имейли от нея от който и да е домашен компютър, включително и онзи в нейната спалня. Бил е сканиран и претърсен между двадесет и петнадесет и двадесет и тридесет и три. Но нищо не е изтрито в този отрязък от време.

— Проверил го е през една от „почивките“ си — предположи Ив — и не е намерил нищо обезпокоително.

— Не е имал повод за безпокойство — отбеляза Макнаб. — Не се споменава за никакви срещи, няма никакъв намек за гадже в което и да е съобщение от този компютър. Може би Дийна е използвала момичешки кодиран език, който не мога да разгадая.

— Поддържали са връзка по джобните. По-лично, по-интимно и по-тайно е. — Ив кимна. — Дори съобщенията и разговорите с най-близката й приятелка за него не са били по домашните компютри и линкове. Инструктирал я е. Засега се съсредоточете върху охранителната техника.

Тя отмести поглед към Джейми.

— Джейми, налага се да излезеш от стаята за малко.

— Защо? — Той се понадигна на стола си. — Аз съм част от екипа.

— Но като цивилен сътрудник. Ще ти се обадя, когато имам нужда от теб.

— Не можеш да ме изгониш. Върша работа. — Той хвърли умоляващ поглед към Фийни. — Имам поставени задачи.

— Не спори с лейтенанта. Това също е част от работата.

— Ще попитам лейтенанта дали има доверие в мен, дали вярва, че мога да се справя. — Джейми се изправи. — Ако не, значи по-скоро преча, отколкото помагам. Важното е да разкрием истината за Дийна. Кажи ми, Далас, преча ли?

— Фийни ще каже това.

— Върши добра работа — заяви Фийни.

— Но не мога да я върша, ако ме изолираш от разследването, ако не получавам цялата информация. Ако се каниш да кажеш, че има нещо, което няма да понеса, грешиш.

— Няма да го кажа. — Дали наистина бе грешка да се опитва да му спести това, което предстоеше? Може би да, а може би не. Но по-късно можеше да съжалява. — Открих сред вещите на жертвата аудио- и видеодиск, който вярвам, че е записан от убиеца. Определено последната част е негово дело. — За последен път погледна Джейми. — Компютър, възпроизвеждане на копие от диск Н-23901.

Прието…