Нора Робъртс
Сродници в смъртта (6)

6.

Съмърсет не се появи, когато влязоха в къщата, и тя повдигна вежди.

— Къде е господин Страшилище?

Погледът, който Рурк й хвърли, издаваше едновременно примирение и лек укор.

— Тази вечер е свободен.

— Искаш да кажеш, че го няма в къщата? Жалко, че трябва да прекараме вечерта в работа.

Той плъзна ръка надолу по гърба й.

— Ще можем да си позволим почивка по някое време.

— Не. Трябва да прегледам тридесет досиета. Освен това все още не съм докладвала на Уитни, защото се надявах на чудо.

Ив тръгна нагоре по стълбите, но изведнъж се спря, защото видя котарака да седи на площадката и да я гледа сърдито.

— Господи, този е почти толкова лош, колкото твоята сянка.

— Мрази да го оставят сам.

— Нямам намерение да го мъкна със себе си на местопрестъпления. Примири се, приятел — каза тя на котарака, но приклекна до него и го погали. — Някои от нас трябва да работят за прехраната си. Е, един от нас. Другият печели за забавление.

— Случайно и сега трябва да се позабавлявам малко. После ще прекарам известно време в лабораторията.

— Говориш за работа в Деня на мира, при това късно вечерта?

— Трябва да довърша нещо, с което се захванах тази сутрин, когато жена ми ме остави сам.

Продължиха нагоре заедно и котаракът заподскача между тях.

— Можеш ли да копираш този диск? — попита тя. — Трябва да запазя оригинала чист.

— Няма проблем. — Той взе пакета с вещественото доказателство. — Ще вечеряме след два часа — обяви Рурк, когато мина покрай кабинета й и стигна до своя. — Междувременно можеш да нахраниш котарака.

Ив не си направи труда дори да сбърчи вежди, излишна загуба на енергия. Влезе в кабинета си и отново се спря при вида на плюшеното коте — копие на Галахад, подарък от Рурк — което лежеше пораздърпано в удобното й кресло.

Погледна играчката, оригинала, отново играчката.

— Знаеш ли, не ме интересува какво си правил с това нещо, Галахад.

В кухнята нахрани котарака и програмира кана кафе.

После отиде до бюрото си, включи компютъра и седна да подреди записките си, докладите и да прегледа досиетата на първите десет студенти от Колумбийския университет. Докато компютърът работеше, прочете доклада, който бе нахвърляла за Уитни.

Редактира го, препрочете го. Надявайки се шефът й да бъде доволен от написаното, изпрати копия на служебния и домашния му компютър.

Даде гласова команда за зареждане на досиетата едно по едно на екрана. Облегна се назад и проследи информацията, снимките.

Млади, помисли си тя, всичките толкова млади. Никой от първите в списъка не бе имал и най-малко провинение — никакви младежки лудории, арести за притежание на незаконни вещества и дори порицание от ръководството на университета.

Зареди останалите досиета, после започна отново да ги преглежда по друг признак.

— Компютър, проверка за родители, братя или сестри с криминално минало и/или връзка с капитан Джона Макмастърс като главен разследващ по случая.

Прието. Търсене…

Отмъщението, ако бе отмъщение, можеше да произтича от различни корени. Докато траеше проверката, стана и подреди още едно табло.

Резултат от търсенето…

— На екрана.

Тук имаше някоя и друга лудория или арест и няколко малки провинения. Единадесет задържания за наркотици, при някои повече от едно. Но при никого нямаше никаква връзка с Макмастърс.

Замислено даде команда за справка за разследващите детективи и екипи. Може би връзката с Макмастърс бе косвена.

Отново удари на камък. Стана и закрачи из кабинета.

Реши да попита Макмастърс направо. Може би някой от разследващите бе негов стар приятел от детството или далечен братовчед.

Загуба на време най-вероятно, но нямаше да останат празноти.

Отиде при таблото, прегледа пак информацията на него, но не видя нищо ново. Поклати глава, когато Рурк влезе.

— Дъщеря — каза тя. — Отмъщението, ако изхождаме от тази теория, се изразява в убийството на дъщерята на Макмастърс. Дали е огледално отмъщение? Дали Макмастърс носи отговорност, от гледна точка на убиеца, за изнасилването или смъртта на неговата дъщеря. Да кажем, неговото дете, защото, за разлика от Макмастърс, може да е имал момче.

— Ако възрастта на убиеца е близка до тази, на която е твърдял, че е, значи е много млад баща. А ако той е детето, а Макмастърс, според него, е отговорен за изнасилването или убийството на един от родителите му? А може би смята самия себе си за жертва.

— Да, мисля и върху тези версии. — Ив прокара пръсти през косите си. — Общо взето, не стигам доникъде. Може би идеята за час почивка за проясняване на ума не е толкова лоша.

— Копирах музикалния диск.

Нещо в тона му я накара да откъсне поглед от таблото, да срещне неговия.

— Какво е?

— Стартирах авто анализ, докато работех върху другата електроника. Съдържа и аудио, и видео, което е доста необичайно. Качеството на възпроизвеждане е съмнително при подобни дискове. Но има нов запис, добавен тази сутрин в два и тридесет, и още един — малко след три.

— Добавил го е там, кучият син. Пусна ли го?

— Не, предполагах, че няма да одобриш.

Ив взе от Рурк диска и го сложи в компютъра си.

— Възпроизвеждане, начало два и тридесет, тази дата. Видео на екран едно.

Рурк не каза нищо, застана до нея.

Първо зазвуча музиката, сладникава и веселяшка. Като тази, която пускаха за фон в някои магазини. Когато я чуеше, винаги й се приискваше да набие някого.

После на екрана се появи образът — отначало замъглен, после все по-ясен — докато всяка синина, всяка рана и петно от кръв по тялото на Дийна Макмастърс се открои.

Беше облегната с гръб на възглавниците, с лице към камерата. Може би камерата на собствения й джобен компютър или линк, помисли си Ив. Погледът й бе празен, лицето измъчено. Гласът й, когато заговори, звучеше провлачено от изтощение и шок.

— Моля те, моля те, не ме карай! — Образът се влоши, после отново се проясни. — Добре, добре. Татко, ти си виновен. Всичко е заради теб. И… господи! О, господи! Добре. Никога няма да ти простя. Мразя те. Татко! Тате! Моля те! Добре. Никога няма да разбереш защо. Нито ти ще узнаеш, нито аз. Но… трябва да платя за нещо, което ти си сторил. Татко, помогни ми! Защо няма кой да ми помогне!

Образът се изгуби и музиката се промени. Ив чу познатата до болка тема на погребалния марш, когато образът отново се появи и камерата бавно се плъзна нагоре по краката на Дийна, по торса й, към лицето. Към изцъклените очи.

Задържа се на лицето и се изписа текст.

Може би ще мине време, докато намериш и изгледаш това. Мъртвата ти дъщеря наистина обичаше тази музика! Пуснах й я, докато зверски я изнасилвах. О, между другото, беше празноглава, но с хубав задник. Дано това клипче те накара да пъхнеш цевта на оръжието в устата си и да си пръснеш мозъка.

Не можа да каже репликата си много добре, но това не омаловажава истината. Ти си виновен, нещастнико. Ако не беше така, глупавата ти дъщеря щеше да бъде жива.

Колко дълго можеш да живееш с това?

Получи си заслуженото!

В унисон с кресчендото в края на музиката се усилиха и писъците на Дийна.

— Компютър, повторение на последния откъс.

— За бога, Ив.

— Трябва да го видя отново — отсече тя. — Ще ми бъде нужен анализ. Може да уловим някоя негова дума, да видим отражението му.

Тя застана по-близо до екрана, когато повторението започна.

Рурк отвори вградения бюфет. Взе бутилка вино, извади тапата.

— Няма огледало, никаква отразяваща повърхност. Но очите й! Както я е сложил седнала, може би ще получим отражение от очите й.

— Живи или мъртви. Съжалявам — веднага каза Рурк. — Съжалявам за това. Искрено.

— Всичко е наред.

— Не е. Толкова млада, толкова изплашена и безпомощна.

— Това не съм аз.

— Нито ти, нито Марлена. Но… — Подаде й чаша вино и отпи голяма глътка от своята. — Ще видя дали мога да измъкна нещо. Шансовете са по-големи с оригинала, отколкото с копието.

— Трябва да го изпратя в Централата, за да го види и Фийни. — „Време, помисли си тя, ще отнеме време, но…“ — Нека не избързваме.

— Добре. — Рурк посочи към екрана. — Няма да го покажеш на бащата, нали?

— Няма. — Ив отпи, защото гърлото й бе пресъхнало. — Не е нужно да го вижда.

Почувствал нуждата от допир, той хвана ръката й, докато заедно се взираха в екрана.

— Очевидно теорията ти, че мотивът е отмъщение, се потвърждава.

— Нямаше начин. Не виждах друга възможност.

Препрочете още няколко пъти финалния текст, грозното послание от убиеца.

— Перчи се — тихо заговори тя. — Не може да устои на изкушението да забие ножа още по-дълбоко. Оставянето на диска не е било пропуск. Но добавянето на този запис е доста голяма грешка. Увлякъл се е.

— Не стига, че е измъчвал детето и накрая го е принудил да изрече онези думи за баща си, а е трябвало да добави и свои.

— Именно. Тук контролът му се пропуква, логиката и дори търпението.

— Убийството — предположи Рурк — за някои носи прилив на адреналин.

— Разбира се. Бил е толкова доволен от себе си в този момент. Цялата няколкоседмична подготовка достига до кулминация, нещо, което той вижда като победа. Време е за малкия му триумфален танц. Това е грешка, слабост — кимна тя. — Вложил е прекалено много от себе си, така откровено поемайки отговорността за деянието. Подобни неща ни дават следа. — „Лично, помисли си тя. Дълбоко лично.“ — За него е било важно Макмастърс да узнае и да страда заради това. Вече имаме насока. Ще се съсредоточим върху Макмастърс, докладите по случаите му, кариерата му. Кого е вкарал в затвора, кои ченгета е разобличил през годините. Всичко до този момент е било хладнокръвно, контролирано. А тази част? През наглото самодоволство прозира гняв. Това ще бъде от полза.

Вече видял и чул достатъчно, може би твърде много, Рурк се отдалечи от екрана.

— Дано.

— Да си дадем малко почивка.

— Предлагаш го заради мен.

— И да, и не. — Ив изключи екрана с гласова команда, поиска копие от диска. — Всичко това събужда мъчителни спомени. Аз също трябва да се поразсея.

Рурк я доближи, питайки се защо не бе забелязал колко е пребледняла, как очите й са помръкнали.

— Да вечеряме. Но не тук. По-далеч от тези неща. Ще хапнем навън, на чист въздух.

— Добре. Да. — Тя въздъхна и донякъде се освободи от стягането в гърдите. — Ще бъде приятно. Трябва да се обадя на Уитни и екипа. Незабавно.

— Обади се. Аз ще се погрижа за вечерята.

* * *

Когато Ив слезе долу и излезе на терасата, той стоеше с чашата си вино на каменните плочи до тревната площ. Бе включил множеството лампички по дърветата, храстите и градините. Масата бе подредена — по негов вкус — с трептящи свещи и блюда под сребърни капаци.

Два различни свята, помисли си тя. Онзи, който бяха оставили вътре за малко, и този тук, проблясващ в нощта.

— Когато построих тази къща — заговори Рурк, загледан в блещукащите светлини, — исках дом и исках да бъде внушителен. И сигурен, разбира се. Но мисля, че едва когато се събрах с теб, осъзнах колко важно е да бъде сигурен. Безопасността преди това не беше от първостепенно значение за мен. Обичах риска. Но когато изпитваш любов, първата ти грижа е любимият човек да бъде в безопасност. Все пак рискът при нашия начин на живот и професия никога не може да бъде напълно елиминиран. Знаем това. Но може би се нуждаем от него. — Той се обърна към нея, оставайки наполовина в сянка. — По-рано казах, че не зная как издържаш да вършиш това, което вършиш, да виждаш нещата, които виждаш. Сигурно ще си задавам този въпрос още хиляди пъти през целия ни живот заедно. Но тази вечер зная. Нямам думи, остроумни фрази или високопарна философия. Просто зная.

— Когато нещо ти се струва твърде мъчително, трябва да ми казваш.

— Скъпа Ив. — Той се приближи към нея, погали разрешените й коси. — Исках дом и исках да бъде внушителен. Постигнах го външно, нали? Впечатляваща обвивка. Но ти? С това, което си и което внасяш в този дом, ти го правиш значим. А аз, с това, което мога да добавя, може би донякъде балансирам нещата.

— Баланс ли търсиш?

— Може би — промърмори той. — Е — наведе се и я целуна по челото, — да вечеряме.

Ив повдигна един от сребърните похлупаци и погледна в чинията отдолу. Филе от риба, леко запечено на скара, покрито с разноцветен зеленчуков микс и красиво извити макарони.

— Изглежда… здравословно.

— Въпреки това е апетитно. Можеш да заличиш здравословния ефект, като го полееш обилно с кафе и няколко от бисквитите, които си скътала в офиса си.

Ив погледна мъжа си малко изненадано и седна срещу него.

— „Скътала“ означава, че съм ги скрила. Просто са прибрани, за да не могат онези лакомници Пийбоди и Макнаб да ги докопат и опустошат. — Тя набоде парче от рибата и го хапна. — Вкусно е.

— Добра алтернатива на пицата.

— Пицата няма алтернатива.

— Помниш ли първото си парче?

— Помня първата си нюйоркска пица. Току-що завършила училище, пълнолетна. Веднага щом се избавих от образователната система, пристигнах в Ню Йорк, кандидатствах в Академията. Две седмици бях свободна да поскитам из града, да го опозная. Влязох в онова малко заведение в центъра, Уест Сайд. „Полумбис“. Поръчах си едно парче. Имаха плот покрай стъклото към улицата и седнах там. Когато отхапах, сякаш преживях малко чудо. Помислих си: „Най-сетне съм свободна. И съм тук, където искам да бъда, отхапвам от тази адски вкусна пица и гледам Ню Йорк“. Беше най-щастливият ден в живота ми. — Ив сви рамене, набоде още една хапка от крехката печена риба. — Освен това пицата беше страхотна.

Това нарани Рурк, но и трогна сърцето му.

Известно време разговаряха за незначителни неща, благословени обикновени неща. Но той я познаваше, познаваше ума й, настроенията й.

— Кажи ми какво каза Уитни.

— Това може да почака.

— Не е нужно.

Ив започна да побутва зеленчуците с вилицата си.

— Съгласен е, че няма смисъл да показваме диска на Мак мастърс или поне засега да не му казваме за него. Ще се съсредоточим върху случаите на Макмастърс — сегашни и приключени — за да потърсим връзка между тях и заплахите, които е получавал. Но…

— Мислиш, че убиецът е твърде умен, за да е отправил директна заплаха.

— Щом е допуснал една грешка, навярно е допуснал и друга. Но не мисля, че ще го намерим в архивите на разследванията. Бакстър и Трухарт са се натъкнали на едно име, което Макмастърс е отбелязал — на пласьор, в чието залавяне е участвал. Там няма нищо. — Тя поклати глава. — Никаква връзка. Когато…

Ив замълча и като че ли реши да продължи с вечерята. Рурк я погледна съсредоточено.

— Доизкажи се.

Тя го погледна в очите, вече съжалявайки, че ще пренесе и него, и себе си от бляскавата нощ обратно сред кръвта и болката на миналото.

— Хората, които са убили Марлена, които са се гаврили с нея и са отнели живота й, за да те сплашат…

— Интересува те дали съм ги предупредил, че ще ги издиря и убия? — довърши той мисълта й. — Изпитваш… как да се изразя най-дипломатично при тези обстоятелства… неудобство, защото трябва да ми зададеш въпроса и да се върнеш към факта, че наистина го направих. Да, издирих и убих всеки, който я е изнасилвал, измъчвал и наранявал.

Тя взе виното си, докато режещото острие на сдържания му гняв я пронизваше. Но остана с поглед, вперен в него.

— Спокойствието невинаги съпровожда работата ми, живота ни.

— Стореното с момичето, което видяхме на екрана горе, беше сторено и с друго, по-младо момиче. От няколко мъже. Отново многократно. Със същата цел, както изглежда. Да наранят някого. С Марлена беше удар срещу мен. Тя беше моя сестра и затова я разкъсаха.

— Казах ти да ми кажеш, когато нещо е твърде мъчително за теб. Защо си мълчиш, по дяволите?

Рурк се облегна назад, полагайки очевидно усилие да се овладее. Рядко губеше самообладание.

— И двамата твърде лично приемаме случая, Ив. Не мога да променя случилото се. Но на моменти е толкова мъчително, сякаш преглъщам натрошени стъкла.

Изведнъж Ив осъзна какво го измъчва и едва не скочи да го удари с юмрук.

— По дяволите, Рурк! Не сравнявам онова, което си извършил, със стореното от това копеле. Ти не си убил невинно същество, за да накажеш виновните. Не е било акт на сляпа жажда за мъст, а на справедливост — независимо дали аз те оправдавам или не. Попитах те, идиот такъв, защото си бил млад, когато се е случило, а младите често действат прибързано, нетърпеливо. Но ти отговори, че си го планирал хладнокръвно и целенасочено… си довел замисъла си докрай. Но той не е бил да изнасилиш и убиеш едно дете, за да излееш гнева си, за бога!

Рурк не каза нищо известно време, после спокойно сви рамене.

— Това определено говори нещо за мен. — Дори когато Ив го изгледа намръщено на трептящата светлина на свещите, той се усмихна. — Знаеш ли, самият факт, че ме приемаш такъв, какъвто съм, дори когато знаеш цялата истина, ме прави голям късметлия.

— Дрънканици — промърмори Ив, използвайки един от любимите му изрази, и той се засмя.

— Обожавам те! И сега осъзнавам, че съм имал нужда и от нещо друго, освен вечеря и почивка. Това не ми даваше покой и трябваше да се освободя от него. Но да се върнем на въпроса ви, лейтенант.

— Какъв въпрос, по дяволите? — попита тя.

— Дали съм отправял заплахи или изпращал послания до убийците на Марлена, че ще ги накарам да си платят. Не съм, дори не оставих никаква следа, чрез която някой техен близък да узнае защо.

— Така си и помислих. — По-спокойна, Ив кимна. — Но сега не е било същото. Не е било просто отмъщение. Удовлетворявало е някаква друга потребност. Помисли за клипа, за посланието.

— Да. Съгласен съм. Този вид отмъщение е… жадно.

— Да, жадно — промърмори тя и си припомни посланието. — Подходяща дума.

— Повечето хора биха оставили достатъчно следи, за да накарат набелязания да разбере откъде е долетяла стрелата. Иначе няма смисъл от този танц на победата.

— Да, но трябва да проверим. Трябва да се поровим в документацията на университета, това е отправна точка. И да анализираме диска. Фийни трябва да се заеме с това.

— Аз уволнен ли съм? — шеговито попита Рурк.

Ив повдигна вежди.

— Твърде лично е за нас — каза тя. — Жертвата е дете на полицай. Трябва да внимаваме. Искам началникът на електронния отдел да ръководи работата с тези доказателства. Имаме неограничен бюджет, неограничен брой хора… а и вече разни типове от медиите и дори от отдела задават въпроси. — Между веждите й се появи лека бръчка на негодувание. — Защо в това разследване се влагат толкова време и усилия? Защо обикновеният гражданин не получава същото внимание? Отговорът е прост. Когато някой нападне полицай и семейството му, всички се втурват след него и забравят да вършат работата си за обикновения гражданин. Живеем с това, но става все по-силно изразено. Макмастърс е имал партньори през годините, а като началник — и подчинени. Колко от тях може да са уязвими? И още нещо — когато заловим онова копеле, всяко доказателство, всяка фраза от обвинението трябва да бъде неоспорима. Не бива да оставяме нищо съмнително, нищо, за което някой опитен адвокат би могъл да се залови. — Тя хапна от рибата. — След като изяснихме това, ако имаш време да поработиш върху копието, никой не те спира. Като експерт-консултант, сътрудничещ на електронния отдел, ще докладваш пред Фийни.

— Което е почти толкова забавно, колкото да докладвам пред теб. Но така да бъде.

— За мен е от огромно значение, че ми позволяваш да споделям професионалните си тревоги с теб. Изслушваш ме, изразяваш мнение. Самото обсъждане разкрива нови гледни точки. Затова ти зададох въпроса.

— Разбрано. Сега, ако имаш друг, давай.

— Трябва да тръгна по всички следи. Една от тях, за която не преставам да мисля, е връзката с Колумбийския университет. Може би тя е просто измислица. Но все пак ми се струва, че до голяма степен се е придържал към истината. Също както ти с акцента. Значи, или е следвал или работил там, или познава някого от студентите или персонала. Вероятно, за да бъде по-убедителен, е… посещавал лекции. Така е добил представа за какво да разговаря с нея. Може би е използвал измислено име, а може би е избрал някое, което е смятал, че му подхожда или е означавало нещо за него. Не й казал много верни неща за себе си, но и тук трябва да има зрънце истина.

— В толкова голямо учебно заведение дори при строга охрана не е трудно да проникнеш, да разучиш разположението, да събереш информация. Имена на преподаватели, часове на лекции. Повечето от нея е достъпна в компютърната мрежа или просто можеш да я поискаш от информационния отдел.

Но Ив знаеше, че има нещо повече.

— Постарал се е да я опознае, така че сигурно е знаел за приятеля й, който следва там. Убедена съм, че това е било част от тактиката му. Един от начините да събуди интереса й. На онзи ранен етап не е имала причина да крие срещите си с него. Тогава би могла да сподели с Джейми, че се е запознала с момче, което учи в същия университет.

— Аха. — Рурк кимна, беше схванал мисълта й. — И щом я е опознал добре, значи е знаел и за интереса на приятеля й Джейми към електрониката и полицейската работа. Мислиш, че е взел мерки, в случай че Джейми си направи труда да провери що за стока е момчето, от което добрата му приятелка е така заслепена?

— Ако има мозък, би се подсигурил. Нещата между тях са станали сериозни, умело е завъртял главата й, но не е познавал тийнейджърките достатъчно добре, за да знае, че тя ще изпитва нужда да сподели с някого. С друго момиче, приятелка. Значи не се е тревожел, че ще разпитаме приятелките. Но не може да не е предположил, че Джейми ще направи проучване за него. Полицейска дъщеря — би могло да й хрумне да поиска това от приятеля си просто от любопитство. Трябвало е да показва студентска лична карта в кината и на други места, за да ползва отстъпки, иначе би се усъмнила, че е студент. Как се е сдобил с нея?

— Кражба или фалшифициране.

— Може би и двете, защото фалшификатът е трябвало да бъде сполучлив, в случай че някой провери.

— Знаем, че притежава известни хакерски умения. Не му е било толкова трудно. Но — добави Рурк — ако има ум, вече се е отървал от този фалшификат.

— Доста вероятно. Затова утре ще настоявам някой да ми даде списък на студентите, съобщили за откраднати лични карти, и ще започна проверки.

— Защо утре?

— Защото все още е скапаният досаден Ден на мира и е късно, няма да намеря никого от администрацията.

— Аз ще се погрижа за това.

Ив присви очи и предупредително размаха пръст.

— Току-що ти казах, че трябва да бъдем внимателни. Не искам да проникваш във файловете на Колумбийския университет с хакерски номера.

— Жалко, защото щеше да ми достави голямо удоволствие. Но ще реша проблема с едно обаждане по линка.

— На кого ще се обадиш?

— Какво ще кажеш да започнем от върха, от самия ректор на университета.

Тя примигна удивено.

— Познаваш ректора на Колумбийския университет?

— Да. Компанията ми „Рурк Индъстрис“ спонсорира стипендианти и от време на време прави дарения за техническо оборудване. Освен това разговарях с нея надълго и нашироко за Джейми.

— Значи можеш просто да вдигнеш линка и да й позвъниш, никакъв проблем?

— Е, няма да узнаем, ако не опитаме, нали? — Той извади линка от джоба си и потърси номера с пръсти по дисплея. — Интересна жена е, не понася да я баламосват, сякаш има някакъв безпогрешен детектор. Ще ти хареса. — Усмихна се, когато обаждането бе прието. — Здравей, Пийч. Извинявай, че прекъсвам вечерта ти.

От другата страна на масата Ив чу приглушения отговор, но не различи думите. Рурк се засмя:

— Добре тогава. Радвам се, че мога да помогна. Случайно и аз имам нужда от твоята помощ. Знаеш, че жена ми е лейтенант от полицията. А, така ли? Да, наистина изглежда добре на екрана. В момента ръководи разследването по случай, който може би има връзка с настоящ или бивш студент в Колумбийския университет.

Той замълча, изслуша отговора, хвърли поглед към Ив.

— А, това е била партньорката й. Зная, че нюйоркската полиция оценява съдействието ти. Сега отново се нуждаят от помощ. Мисля, че е най-добре лейтенант Далас да ти обясни лично каква информация й трябва. Ще задържиш ли за момент?

Натисна иконата за задържане на разговора, подаде линка на Ив.

— Пийч? — попита тя. — Ректорът на университета се казва „Прасковка“?

— Можеш да я наричаш доктор Лапкоф.

— Добре.

Ив взе линка, включи на разговор. Първото, което забеляза, бяха сини очи с остър поглед, способен да прониже стомана. Лицето на жената беше привлекателно, а косата й — къса, права и кестенява.

— Лейтенант Далас. — Тонът й бе делови, очевидно не си падаше по празните приказки. — С какво мога да ви бъда полезна?

След минути колелата на бюрократичната машина се задвижиха. Ив върна линка на Рурк.

— Каза, че ще получа информацията най-късно след час.

— Значи ще я получиш.

— Тогава най-добре е отново да се заловя за работа, за да бъда готова.

Когато се върна в кабинета си, Ив започна да търси съответствия между имената в списъка от Колумбийския университет и този от файловете на Макмастърс с отправени заплахи, както и съответствия с имена от материалите по случаите му през последните пет години. Щеше да отнеме доста време на компютъра.

Използва времето, за да прегледа видеозаписа още веднъж.

Бе прекъсвал и подновявал записа много пъти, забеляза тя. Всеки път, когато Дийна се е поколебаела или се е отклонявала от сценария. Търпение, съсредоточеност. Той имаше послание, което трябваше да бъде изпратено.

Хвърляше вината върху бащата, макар и да бе съвършено ясно, че жертвата говори под натиск. За него бе важно думите да бъдат изречени. От дъщеря към баща? Дали това имаше някакво значение? От дете към родител? Съзнателно решение или просто случайно хрумване?

Тук нямаше нищо случайно. Всеки избор бе съзнателен. Директно към Макмастърс, без никакво споменаване на майката. „Татко“, „Тате“ — нито веднъж не се обръщаше към майка си.

„Никога няма да ти простя.“ Омраза. „Никога няма да узнаеш защо.“ „Трябва да си платиш.“ „Греховете на бащата?“ „Око за око?“

Ив седна, вдигна краката си на бюрото, затвори очи.

Убиецът бе с няколко години — може би повече — по-възрастен от жертвата. Съзнателно набелязана мишена, използвана за наказание на Макмастърс. Кръвно родство.

Роднина? Син?

Незаконно дете?

Възможно.

Жестокостта на деянието, планирането, посланието — всичко говореше за нанесено оскърбление. На убиеца? На негов роднина или близък?

Бележка: Проучване в докладите на Макмастърс за акции или арести, станали причина за нечия смърт или голямо страдание. Плюс доживотни присъди в земни и космически затвори.

Лично, изключително лично.

Ив отвори очи, когато чу сигнала за входящо съобщение. Пийч Лапкоф наистина държеше на думата си.

„Дотук добре“, помисли си Ив. Ала броят студенти от университета, които бяха успели да загубят личните си карти, бе твърде голям.

Имаше нужда от още кафе.

След поредната доза гориво се зае с трудоемката задача да скъси списъка. Компютърът й не посочи съответствие, открито при първото сравнение, но след малко дойде и пробивът.

— Дариан Паудърс, деветнадесетгодишен. Специалност литература, втора година. Поискал смяна на лична карта, получена на пети януари, 2060-а. — Ив зареди предишния си списък, присви очи. — Ето те отново тук, Дариан. Привет от Савана. Цялата информация за лицето на екрана.

Завъртя се на стола, погледна снимката.

— Хубавец, широка чаровна усмивка. Идеален образ.

Ив продължи да го изучава и се запита дали гледа убиеца или негов двойник.

— Има само един начин да разберем.

Изправи се, бръкна в джоба на сакото, което бе преметнала върху облегалката на стола, и позвъни на Рурк.

— Хей, попаднах на следа, която трябва да проверя. Няма да се бавя.

— Искаш да кажеш, че трябва да ходиш някъде?

— Да. Имам вероятен заподозрян. Искам да го проверя веднага.

— Ще те чакам долу.

— Не е нужно…

— Да губя време ли? Ти също. Аз ще карам.

Когато той затвори, Ив въздъхна.

Нямаше смисъл да спори с него. Можеше да се залови с второ проучване за Паудърс, докато Рурк го играе шофьор.

Той я изпревари и отвори вратата пред сърдития поглед на Галахад, докато колата, нагласена на автопилот с дистанционното, се придвижваше към входа на къщата.

— Къде отиваме и защо?

— В общежитията на Колумбийския, да разпитам евентуалния заподозрян. Всъщност по-вероятно е да е двойник на убиеца. Това не е моята кола.

Рурк погледна лъскавия двуместен кабриолет, в момента със свален покрив.

— Моята е и щом аз ще карам в тази толкова приятна лунна вечер, искам подобаващо возило.

През целия път Ив остана намръщена на предната седалка.

— И аз имам добра кола, подарък от теб.

— Безопасна, отлично оборудвана и преднамерено невзрачна. Въведи адреса — подкани я той и натисна газта по алеята.

Не й се искаше да признае, но беше адски приятно — нощта, прохладата, скоростта. Напомни си, че не са тръгнали да се забавляват, и започна по-задълбочено проучване за Дариан Паудърс.

— Хлапакът е от Джорджия, подал е заявление за нова лична карта през януари. Възрастта съвпада и има приятно лице.

— Студентите не са ли сега във ваканция? Какво ще прави в общежитието през юни?

— Записал е кратък летен семестър и стажува в „Уестлинг Пъблишинг“. Следва литература. Завършил е втора година в колежа със среден успех 3,40. Няма криминално досие, но брат му, който все още е в Джорджия, два пъти е бил залавян за притежание на незаконни вещества. Малки дози. Има чичо в Ню Йорк — редактор в издателска къща, чийто син е с няколко години по-голям и е имал по-тежки провинения, свързани с наркотици. Лежал е шест месеца в клиника и още три е бил на рехабилитация. Арестуван е в Бруклин, значи нищо общо с Макмастърс.

— Едва ли това е мотивът за зверствата с момичето.

— Все пак е начало — отвърна Ив и продължи с проучването, докато с наслада се возеше.