Нора Робъртс
Сродници в смъртта (4)

4.

— Дали я е набелязал, когато я видял да тича редовно в парка — размишляваше на глас Пийбоди — или по-рано? Дали неговата цел е била конкретно Дийна Макмастърс, или е търсел просто девойка с определени физически характеристики?

— Добър въпрос.

— Струва ми се, че ако я беше набелязал случайно, щеше да се откаже, когато разбере, че баща й е ченге, и да потърси по-лесна жертва.

— Може би донякъде точно затова се е спрял на нея — предположи Ив. — Търсел е предизвикателство. Узнал е достатъчно преди уж случайното им запознанство. Вече е бил направил или поне започнал проучване. Знаел е, че баща й е ченге, когато е планирал срещата… сладур. Знаел е как да й се хареса. Срамежливо момче, непохватно, внимателно.

— Значи — конкретно нея. — Пийбоди сключи вежди. — Въпросът е защо.

— Защото не можем да изключим другата възможност. Ще те откарам до следващата приятелка, оставям я на теб. Мисля, че Джо беше искрена, когато каза, че никой друг не е знаел за това момче, но трябва да сме сигурни. След като разпиташ приятелките, ела в Централата. Ще запазя конферентна зала. Искам екипът от електронния отдел да представи първоначален доклад незабавно.

Ив продължи да размишлява за онова, което бе казала Джо.

— Излизали са на разходка. Можем да бъдем сигурни, че не е искал да се разхождат в нейния квартал. Там е можело да се натъкнат на нейни познати. На кино, на тъмно. За да бъде всичко запазено в тайна. „Така е по-романтично и се срамувам от малките си минали прегрешения. Срамежлив съм. Нека се срещаме само двамата.“ Джо каза няколко седмици. Дълго време за подготовка. Търпеливо копеле.

— И младо, ако наистина е на деветнадесет.

— Може би, или знае как да изглежда на толкова. — Ив спря до бордюра. — Ще направим проучване за подобни престъпления. Ще започна веднага след като се отбия в моргата.

— Кажи на Морис… просто му кажи „добре дошъл отново на работа“.

Пийбоди слезе от колата.

„Страхотно посрещане, няма що“, каза си Ив и бързо навлезе отново сред движението. Барикадите, тълпите пешеходци, бързащи към Пето авеню за шествието, морето от търговци със сергии на колела, натоварени със сувенири, задръстваха улиците и тротоарите.

След няколко преки колата вече едва пълзеше. Ив присви очи срещу множеството туристи и местни, които образуваха непроходими стени… и имаше чувството, че ако види още някого да държи лозунг за мир или да развява знаме с цветя, ще извади оръжието си и ще стреля.

„Ще ви дам един мир“, закани се тя наум.

Погледна към часовника, въздъхна и позвъни на Рурк от линка на таблото.

— Лейтенант. Не се и надявам да се обаждате, за да ми кажете, че пътувате към дома.

— Не. Боря се с шибаното нашествие за Деня на мира. Щом искат мир, защо не си стоят у дома, по дяволите?

— Може би защото искат да изразят своята добронамереност към ближния?

— Глупости! Искат да се напият и не ги е грижа, че полицията не може да мине през тълпата.

— Това било, значи. Накъде отиваш?

— Към моргата. Случаят е ужасяващ.

— Съжалявам. Ще ми кажеш ли подробности?

— Шестнадесетгодишната дъщеря на ченге с безброй отличия, наскоро повишено в капитан. Изнасилване и убийство в дома й. Родителите открили тялото, когато се върнали от почивка през уикенда.

— Много съжалявам.

Яркосините очи от екрана се вгледаха изпитателно в лицето й.

— Добре съм.

— Мога ли да помогна с нещо?

„Току-що го направи — помисли си тя, — като попита.“

— Опитвам се да подредя парчетата от пъзела. Едно от тях е Джейми.

— Джейми? Как така?

— Бил е приятел на жертвата.

— Нали не мислиш, че…

— Не, не мисля. Ще проверя алибито му просто защото не искам да оставям празноти, но не е заподозрян. Имала е тайно гадже… което, изглежда, я е набелязало отрано, подготвило е почвата. На път съм към моргата, за да видя дали някои от детайлите в главата ми ще паснат с доказателствата. После ще отскоча до лабораторията. — Ив намери пролука в движението, даде газ, превключи на вертикална — о, обожаваше тази нова кола — и се понесе на запад. — Помолих Уитни да повика Морис днес. После ще свикам съвещание в Централата. Трябва да направим проучване за подобни престъпления, да проверим електрониката, да разпитаме хора на местата, които е посещавала, така че…

— Мисля да дойда да те погледам в действие.

— Слушай…

— Няма да ти се пречкам, ако не искаш. Но не можеш да държиш Джейми настрана. Мога да помогна в тази насока. Каза, че родителите, единият от които е полицейски капитан, са се прибрали и са я открили мъртва. Не спомена обаче за дискове от охранителни камери. Предполага се, че ченге ветеран би взело всички необходими мерки, включително и надеждна система за сигурност, за да защити семейството си. Ще падне доста работа с електрониката.

— Това е областта на Фийни.

— Тогава ще му се обадя.

„Знаех си“, помисли Ив.

— Не предпочиташ ли да прекараш спокойна неделя у дома?

— Щях, ако жена ми беше тук. Но за нея неделята протича доста различно.

— Прави каквото искаш. Имам въпрос. Защо не ми каза, че помагаш на Джейми да си плаща разходите за университета?

— Хвана ме натясно.

Изглеждаше леко смутен.

— Не че е престъпление.

— Ами не съм напълно сигурен, защото може да си помислиш, че така го подкупвам, нали? Че се опитвам да го примамя в някоя от компаниите си?

— А не е ли така?

— Дяволски си права. Но момчето твърдо е решило да става ченге. Ако все още е така надъхано, когато завърши университет, ти печелиш, аз губя. Гениален е.

— Колкото теб ли?

Сините очи на екрана заискриха.

— Не, но е доста по-честен от мен. Ще се видим в Централата.

— Не минавай по Пето. Господи! Да можеше да видиш това. Някакъв откачалник се е издокарал като ходещ лозунг за мир. Представлява голямо жълто кълбо със стърчащи крайници. Някои хора са толкова смахнати. До после.

Знаеше, че той ще дойде, както и колко полезно е да има на разположение крадец — бивш — при обсъждането на начини за проникване през кодове и ключалки.

Може би Дийна бе дала на убиеца паролата за контролната зала, ако го е знаела. Но за да изключи камерите, изтрие харда и достигне до дисковете, не бе достатъчен един код. Бяха нужни и отлични технически умения.

А нейният крадец — бивш — бе ненадминат.

— Просто гениален — промърмори тя, както казваше самият Рурк.

 

 

Дежурният персонал в моргата бе оскъден и онези, които в празничния ден трябваше да се грижат за мъртвите, бяха облечени с пъстри бермуди под лабораторните престилки. От кабинетите и дисекционните зали се носеше музика.

Едва ли мъртъвците ги бе грижа.

Ив се спря за миг пред автомата за напитки. Би пийнала пепси, но не искаше да губи време с проклетата машина.

— Ти! — посочи с пръст минаващ лаборант, който при изненадващия жест пребледня като мъртвец. — Две кутии пепси.

Подаде му кредитите.

— Да, разбира се. — Послушно той изпълни нареждането й и ги пъхна в машината. Още щом щракнаха в отвора и чу познатия звън на кутиите с газирано, Ив ги грабна.

— Благодаря.

Тя бързо се отдалечи.

Първата глътка бе шокиращо студена, точно както обичаше. Продължи по белия коридор, следвана от ехото на собствените си стъпки и натрапчивия мирис на смърт, който се носеше във въздуха, въпреки лъхащия от вентилационната система аромат на цитруси и дезинфектанти.

Спря се пред двойните врати на залата за аутопсии не за да събере кураж пред лицето на смъртта, а мислейки за човека, чиято работа е да я изучава.

Пое си дъх, побутна вратите.

Ето го, не беше се променил.

Бе сложил работна престилка върху костюма си с цвят на безлунна нощ, съчетан с риза в наситено златисто и тънка вратовръзка на преплитащи се шарки в двата цвята. Тя се намръщи при вида на сребърната значка за мир на ревера му, но трябваше да признае, че подхожда на човек като Морис.

Катраненочерните му коси бяха пристегнати назад в лъскава плитка и екзотичното му лице беше открито.

Стоеше наведен над мъртвото момиче, в чието тяло вече бе направил точния си, почти съвършен У-образен разрез.

Когато вдигна тъмните си очи към Ив, тя почувства свиване в стомаха.

Изглеждаше същият, но дали беше наистина?

— Не мога да си представя по-ужасно посрещане. — Приближи се и му подаде втората кутия с безалкохолно. — Съжалявам, че се наложи да те повикам още днес, при това на празник.

— Благодаря.

Той взе пепсито, но не го отвори. Свитият й на топка стомах започна сериозно да се бунтува.

— Морис…

— Трябва да ти кажа нещо — прекъсна я патологът.

— Слушам те.

— Благодаря ти, че намери справедливост за Амарилис.

— Недей…

Морис протегна свободната си ръка напред.

— Трябва да кажа тези неща, преди да се заловим с обичайната си работа, да продължим живота си. Трябва да ми позволиш да ги изрека.

Чувствайки се безпомощна, тя пъхна ръце в джобовете си и не каза нищо.

— Работим със смъртта — и ти, и аз — и с мъката, която я съпътства. Вярваме, или поне се надяваме, че като намерим отговори и въдворим справедливост, ще помогнем на мъртвите и на онези, които остават на този свят и скърбят за тях. Но аз вече не само вярвам и се надявам, а го зная със сигурност. Обичах я и загубата… — Морис замълча, отвори кутията, отпи глътка. — … е огромна. Но ти беше до мен. Като ченге и като приятел. Ти държа ръката ми при онези първи мъчителни крачки към съвземането, помогна ми да стъпя на крака. А когато разреши случая с убийството й, донесе и на мен, и на нея малко мир. Днес е ден, в който би трябвало да си спомним какво е мирът. Работата, която вършим с теб, е грозна и неблагодарна. Затова чувствам нужда да ти благодаря.

— Добре.

— И още нещо, Ив. — Рядко се обръщаше към нея с първото й име, а сега дори сложи ръка на рамото й. — Малко е смущаващо за теб. — Усмихна се съвсем леко, но достатъчно, за да се отпусне свитият й стомах. — Благодаря ти, че предложи да поговоря с отец Лопес.

— Ходил си при него?

— Да. Мислех да замина някъде и да не се връщам, докато… Но нямаше място, на което бих искал да отида, а и честно казано, тук се чувствах по-близо до нея. Затова останах и посетих твоя свещеник.

Ив едва забележимо потръпна.

— Не е мой.

— Даде ми утеха — продължи Морис, без да обърне внимание на смутения й отговор. — Той е човек с непоколебима вяра и гъвкав ум, способен на безкрайно състрадание. Помогна ми да направя онези трудни стъпки и да приема, че ме очакват още.

— Помага… без да досажда… много.

Този път усмивката достигна и до тъмните му очи и това още облекчи напрежението й.

— Съвсем точна характеристика. Благодаря ти също за това, че повярва в мен, когато самият аз не вярвах в себе си.

— Не зная за какво говориш.

— Преди да ми предадат молбата ти тази сутрин, мислех каква причина… оправдание да намеря, за да не се връщам на работа все още. Да отложа връщането си с още седмица, може би две. Не бях сигурен, че съм готов да дойда тук, да вляза в тази зала, да се справя с работата. Но ти си поискала аз да направя експертизата. Повярвала си в мен, така че какъв избор имах, освен и аз да повярвам в себе си?

— Дийна Макмастърс се нуждае от теб. Имаш добър екип тук, добри специалисти. Но тя се нуждае именно от теб. От нас.

— Да. Е… — Изненада я, като леко потърка устни в нейните. — Радвам се да те видя.

— Хм. Аз също.

Стисна ръката й за миг.

— А къде е многоуважаемата Пийбоди?

— По задачи. Имаме доста работа.

— Тогава да започваме. Познавам Макмастърс, разбира се. Силен човек е. Но това ще остави неизлечима рана в него.

— Държи се.

— Да видим какво знаем за нея? Казва се Дийна. — Той хвърли поглед към Ив, тя кимна. — Шестнадесетгодишно момиче в изключително добро здраве преди смъртта. Грижела се е за себе си и за нея са се полагали грижи. Скенерът не показа никакви предишни травми и установи отличен метаболизъм. Последното, което е яла около шест и тридесет вечерта, е било пица с чушки, гъби и черни маслини, изпила е и около двеста милилитра черешова газирана напитка. При токсикологичното изследване установих, че погълнатият барбитурат е бил смесен с питието.

— Упоил я е.

— Факт е, че е погълнала барбитурат, а в организма й няма признаци за честа употреба на това вещество. Напротив. Предвид теглото й и факта, че не е вземала наркотици, дозата би била достатъчна, за да изпадне в безсъзнание може би за около час.

— Предостатъчно време, за да я отнесе горе, да я върже, да блокира камерите и вземе дисковете. Ако го е направил в този ред. Предостатъчно време. Била е замаяна, дезориентирана, когато се е събудила.

— Да. Поела е още една доза, по-малка от първата, около полунощ.

— Втора доза?

— Да. Ръцете й са били закопчани с белезници отзад. Има дълбоки рани от врязване, които сочат, че отчаяно се е борила да се освободи. Следите по глезените са от връзване, може би с някакъв плат.

— Чаршафи.

— Съвпада. Опитвала се е да се освободи и от тях. И ако се вгледаш по-отблизо… — Морис й подаде втори чифт микроскопски очила. — Ето тук. — Заедно се наведоха над глезените на момичето. — Били са силно стегнати, впили са се в плътта. Тук, тук и тук.

— Връзвал ги е и ги е развързвал, връзвал ги е и ги е развързвал… — Ив си представи сцената. — Връзва, изнасилва, развързва, обръща я по корем, връзва, изнасилва. После пак развързва, обръща, отново изнасилва.

— Такова е заключението ми. Многократно изнасилване, вагинално и анално, и всеки път изключително жестоко. Както сама виждаш…

Морис повдигна тялото. Струйка пот, леденостудена, потече по гърба на Ив. Но се приближи, потискайки за пореден път спомените си, и се вгледа в раните.

— Разкъсванията, травмите. Хименът е бил непокътнат преди изнасилването. Толкова млада — сниши глас патологът, — а така безмилостно изнасилена. Не открих семенна течност. Запечатвал се е, предвидливо го е правил преди всяко изнасилване. Не открихме никакъв генетичен материал от него във и по тялото й. Предполагам, че е обезкосмил интимните си части, може би цялото си тяло, преди деянието. Иначе, въпреки запечатването, след множеството брутални изнасилвания все щяхме да открием някой пропуснат косъм. Има синини по краката и тялото й от ръцете му. По-дълбоки кръвонасядания по раменете, където, изглежда, я е притискал с все сила. По шията…

— Душил я е. Гледал я е в лицето, докато изпадне в несвяст. Между изнасилванията, за да не рискува да се увлече, да я умъртви твърде скоро и да развали забавлението.

Ив видя сцената в стаята с нежно виолетови стени и лъскави бели мебели. Видя ужаса, паниката на момичето. Почувства болката й.

— Души я, докато тя отчаяно се бори за глътка въздух и загубва съзнание. После развързва краката й, тръшва я по корем, отново я връзва. И чака да се съвземе, за да я изнасили отново. Няма удоволствие, ако е в безсъзнание. Той иска да й причинява болка. Изпитва нужда да я измъчва. Може би така се възбужда. От болката й, борбата й, молбите й.

— Пребледняла си. — Морис докосна ръката й. — Отдръпни се, седни.

Ив поклати глава, отблъсна го. Щеше да превъзмогне това. Взирайки се колкото в предсмъртните часове на Дийна, толкова и в своето минало, Ив потърка студеното си чело.

— И когато свърши, а тя лежи под него и трепери, притиска възглавницата към лицето й и я задържа, докато отново припадне. Тогава може отново да я обърне и върже. Гаврил се е с нея около осем часа, цял работен ден. Оставял я е за известно време, докато отново успее да го вдигне… Може би е обещал, че ще я пусне, ако му каже паролата за достъп до контролната зала. Но мисля, че може би вече се е бил погрижил за това. Както и да е, продължило е доста дълго. Сигурно го е питала защо, защо го прави. Казал й е, казал й е точно защо. Така или иначе щял да я убие и е изпитал удоволствие да й разкрие причината.

— Защо? — тихо попита Морис, взирайки се в лицето й.

— Не зная. Все още. Но според мен е искал да знае, че прави всичко това не защото я желае. Не защото я харесва. Щом е вложил толкова време и усилия да я нарани физически, многократно, нима не би искал да я нарани и емоционално, душевно? Да се изгаври със сърцето й. Дал й е да разбере, че тя не означава нищо за него, че си е играел с нея. Разходките ръка за ръка, срамежливото момче. Да я накара да се чувства като глупачка? Още едно удоволствие в добавка към всичко останало. — Ив все още успяваше да диша равномерно, но не можеше да овладее учестения пулс, който туптеше в главата й. — Свалил е маската… Вече е излишна. Иска да й разкрие истинската си същност. Иска да знае кой прониква в нея, кой я наранява и разкъсва. Младо здраво момиче, силно момиче. Ще може да продължава с часове, докато за последен път сграбчи с ръце шията й, за последен път се вгледа в очите й и започне да стиска. Докато я довърши. — Едва сега Ив се отдръпна крачка назад. Не затрепери, макар да й струваше голямо усилие. Само отпи голяма глътка от вече стоплилото се пепси. — Оставя белезниците. Полицейски белезници. Стандартни. Развързва краката й, но оставя ръцете й закопчани. Защото това е послание до баща й, удар в неговия корем. Тя е просто инструмент. Оръжие. Би могъл да я убие десетки пъти преди това, по десетки начини. Искал е да бъде в тази къща — в къщата, където ченгето вярва, че малкото му момиче винаги ще бъде в безопасност.

Ив се вгледа в лицето й.

— Втората доза също е послание за Макмастърс. Искал е да бъде сигурен, че ще открием опиата в кръвта й. Знаел е, че родителите й ще се приберат в ранния или късния следобед. Предполагал е, че ще имаме резултат от токсикологично изследване най-рано вечерта, дори ако го изискаме спешно. Просто й е дал още малко, за да узнаем със сигурност. Затова е оставил и чашата.

— Чаша?

— Беше на плота в кухнята и в нея ще има следи от барбитурата, в лабораторията ще ги открият. Сякаш… натрива носа му. Съкрушителна наглост: „Виж какво мога да направя в твоето светилище със скъпоценната ти дъщеря, като използвам това, срещу което се бориш през всеки ден от живота си“. Самата Дийна е била използвана като средство. Още по-лошо, нали? — Тя отново погледна Морис, вече по-спокойна. — По-лошо е за Макмастърс да знае това, нали?

— Да. Сигурно е по-лошо.

„А какво означаваше ти — запита се той — за онзи, който използва теб по този начин?“

Но не изрече мислите си на глас. Познаваше я и я разбираше твърде добре, за да ги изрече.

 

 

По-късно Ив стоеше навън, вдъхваше въздуха на Ню Йорк ведно с горещината на типично летния ден. Беше издържала, най-трудното бе минало. Върна се в колата си и потегли към лабораторията.

Очакваше спречкване с главния лабораторен експерт Дик Беренски. Всъщност се надяваше сблъсъкът с човека, известен с милия прякор Дикхед, да облекчи напрежението й. „Жалко нищожество — казваше тя за него, — но е най-добрият.“

В лабораторията нямаше жива душа, освен няколкото опитни плъха, сгушени в талашита в стъклените си клетки. И оплешивяващата яйцевидна глава на шефа, приведен пред компютърния монитор, докато ловките му костеливи пръсти препускаха по екрана и клавиатурата.

— Заключение.

Каза го предизвикателно. Той й хвърли поглед, изпълнен с неприязън.

— Имах билети за мач. За места в ложата.

Подкуп, без съмнение.

— Капитан Макмастърс имаше дъщеря. Сега ме попитай дали ми пука за твоите билети.

— Нямаше да бъде по-малко мъртва, ако хапвах хотдог, пиех бира и гледах „Инките“ в Деня на мира, по дяволите!

— Прав си, няма спор. Някое гадно копеле я е изнасилвало отпред и отзад, измъчвало я и я душило, за да ти провали скапания Ден на мира!

— Господи, успокой се! — Убийственият блясък в очите на Ив усмири неговия гняв и той разпери костеливите си пръсти. — Все пак съм тук, нали? И вече изследвах чашата. Съдържала е черешова газирана напитка и барбитурат. Смес от „Слайдър“ в течна форма и малка доза „Зоунър“ на прах.

— „Зоунър“?

— Да, съвсем малко. Само „Слайдър“ е щял да свърши работа, но комбинацията със „Зоунър“ предизвиква кошмарни видения. Обикновено се събуждаш с ужасна мигрена. Не виждам защо някой ще ги смесва, но ги има всякакви.

— Значи е страдала дори когато е губела съзнание? И се е събуждала с болка?

— Ако искаше само да я упои, „Слайдърът“ щеше да бъде достатъчен. Можеш да бъдеш сигурна, че е искал да се мъчи. Получих ДНК и отпечатъци, но съвпадат с тези на жертвата. Тъкмо щях да ти изпратя резултатите. Щеше да си спестиш идването.

— А чаршафите? Дрехите й?

— Не съм машина, мамка му! Описах ги и ще ги изследвам. Оперативните са ги проверили на място, а предполагам, и ти. Няма семенна течност. Вероятно добре се е запечатал. Но ще направим щателно сканиране. Ако е имало пролука дори колкото върха на игла в запечатката му и оттам е избила пот, дори ако е пуснал лига, ще го открием. Преди да попиташ, белезниците са стандартни. На пръв поглед ми се струват нови. Поне не са били използвани преди това. Кръвта и тъканта по тях са на жертвата. Никакви отпечатъци. Няколко закачени влакна, вероятно от чаршафите. Харпо ще ги изследва сутринта.

Не можеше да се отрече, че е свършил работата си.

— Изпрати доклада за чашата… и другия, когато приключиш с чаршафите и дрехите й.

След като даде това нареждане, Ив тръгна към Централата с леко пулсиращо главоболие в тила.

Дори привечер в Деня на мира, в Централата кипеше оживление. Да служиш и закриляш означаваше да бъдеш на разположение денонощно, седем дни в седмицата, а мирът можеше да върви по дяволите. Злото — във всички свои проявления — не знаеше почивка. Ив предполагаше, че сега в другия край на острова много не толкова зли хора пийваха повечко и си позволяваха малко по-разпуснато забавление, докато някой измъква портфейлите им в празничната суматоха.

Качи се с ескалаторите, вместо с по-бързите асансьори, само за да има още малко време да възстанови равновесието си.

Искаше й се да има подръка нещо за налагане с юмруци. Искаше й се да влезе в някоя фитнес зала и да настрои андроида за спаринг. Но вместо това, осем часа след обаждането от Уитни тя влезе в общото помещение на отдел „Убийства“ и право в офиса си.

Кафе, помисли си Ив, истинско, би могло да замести изразходването на гнева с удари, докато кокалчетата на юмруците й се обелят.

Беше седнал на стола за посетители, който Ив знаеше, че е ужасно неудобен и това бе добре дошло за нея, защото не желаеше никой да остава в личното й пространство твърде дълго.

Но той седеше, работеше на джобния си компютър, запретнал ръкави и вързал косите си отзад, както когато се готвеше да се впусне в някоя трудна задача или вече бе нагазил в нея.

Тя затвори вратата.

— Мислех, че ще бъдеш при Фийни.

— Бях. — Рурк остана на мястото си и се вгледа в лицето й. — Скоро дойдоха от местопрестъплението. Разполагат се в конферентната зала, която си запазила.

Ив кимна и отиде до автоматичната готварска печка да програмира кафе.

— Нужни са ми само няколко минути, за да подредя мислите си за съвещанието. Можеш да им кажеш, че идвам.

Бе искала да поразмишлява до малкия си тесен прозорец, докато пие кафе, но за размисъл бе нужно усамотение. Обърна се и отиде до бюрото си.

Рурк беше се изправил и застанал зад нея по-безшумно от котарака им. Взе чашата от ръката й и я остави на бюрото.

— Хей! Имам нужда от ободряваща глътка.

— Ще я получиш след минута.

Взирайки се с проницателните си сини очи в нея, леко докосна бузите й с върховете на пръстите си.

— Добре. — Тя се отпусна в прегръдката му. Можеше да затвори очи и да се наслади на чувството, че е обичана и разбирана.

— Ето това е. — Той целуна косите й.

— Добре съм.

— Не мисля. Няма да те питам дали ще продължиш. Щеше да го направиш дори да не беше те помолил колега. — Тя кимна, той отново целуна косите й, после я отдели от себе си и погледите им се срещнаха. — Трябва да докажеш, че можеш да издържиш.

— Справям се.

— Така е. Но забравяш, че не е нужно да се справяш сама.

— Била е по-голяма, отколкото бях аз. Почти на двойно повече години. Все пак…

Той я погали по гърба, защото потръпна веднъж, силно.

— Но все още млада, беззащитна, невинна.

— Аз вече бях загубила невинността си. Бях… Докато стоях в моргата и я гледах, изведнъж си помислих, че можеше и аз да лежа на масата за аутопсии. Ако не бях пратила него там, щях да бъда аз. Щеше да ме убие рано или късно, или по-лошо — да ме превърне във вещ. Трябваше да го изпреваря. Тя не е имала шанса, който имах аз. Имала е хубав дом, любящи родители, у които завинаги ще остане дълбока рана. Но не е имала моя шанс. Не бих се отказала от случая за нищо на света.

— Разбира се.

Ив остана в прегръдката на съпруга си още минута, после се отдръпна.

— Ядосвах се, че нямам време да разкажа играта на някой спаринг андроид.

— Не се и съмнявам. — Рурк не можа да сдържи усмивката си. — В това никога не губиш.

— Да. Но сега не съжалявам.

Рурк взе кафето й от бюрото и й го подаде.

— Не е зле да вземеш нещо за главоболието.

— Не е толкова силно. Ще мине, докато работя.

— И пицата, която поръчах, трябва да помогне.

— Поръчал си пица? — Част от нея се изкушаваше, а друга искаше да поддържа дисциплина. — Казах ти да не поръчваш храна за ченгетата ми. Ще ги разглезиш и поквариш.

— Има само едно ченге, което бих искал да разглезя и покваря, а случайно пиците са нейна слабост.

Ив отпи от кафето си и намръщено го изгледа.

— Поръча ли с пеперони?