Нора Робъртс
Сродници в смъртта (23)

Епилог

Стаята ухаеше като градина и сякаш бе огласяна от птичи хор. Жените винаги чуруликат като пойни птички, когато се съберат за някой от своите ритуали, помисли си Ив.

Седеше в стаята, която Пийбоди със задоволство наричаше „Булчински будоар“, а Трина мажеше лицето й с бог знае какво.

— Престани да шаваш — смъмри я Трина, чиято прическа бе лабиринт от плитки и къдрици в крещящо червено, и продължи да я гримира.

— Кога най-сетне ще свършиш, за бога?

— Когато свърша. Този продукт ще облекчи болката и ще прикрие синината. Можеше да се постараеш да пазиш лицето си преди сватбата.

— О, да, трябваше да се постарая да не попадам сред панически бягаща тълпа, защото насиненото око не подхожда на роклята ми.

— Да, точно това имах предвид — съгласи се Трина. — Не е толкова зле. Добре че се погрижихме снощи, когато най-сетне дойде.

— Ще престанеш ли да се заяждаш с мен? Убийци, двама жестоки убийци са зад решетките.

— Ще добавя това в списъка на постиженията ти — каза Трина и продължи да мляска дъвката си.

Пийбоди, с лъскави накъдрени коси и безупречен грим, който придаваше женственост на ъгловатото й лице, надникна над рамото на Трина.

— Почти не се вижда. Освен това кожата й изглежда страшно свежа.

— Почакай, докато нанеса фон дьо тена.

— Още ли? Вече съм намазана с половин сантиметър. Не мога ли просто…

— Стига си мърморила. Какво ще кажете да пийнем шампанско — предложи Трина. — Ще изчакаме това да попие, докато поработя върху Луиз. — Трина укорително се усмихна на Ив и добави: — А тя не се нуждае от толкова работа.

— Разбира се. — Пийбоди отиде боса за шампанско, полюшвайки ефирната си синя рокля.

Мейвис, с плътно прилепнала минипола в почти същото крещящо червено като косите на Трина, ситнеше със сандали в същия цвят и адски неудобни токчета.

— Изглеждаш шик, Далас. Ще бъде най-страхотният ден, нали? Подръж Беламина за минута. Искам да си побъбря с булката.

С тези думи стовари шестмесечната си дъщеря в скута й.

— Хей, Мейвис, не…

Но бе твърде късно и ръцете на Ив вече бяха пълни с куп розови дантелени къдрички, сред които се усмихваше бузесто бебе. Руси букли, вързани с розови панделки танцуваха, когато Бела подскачаше, гукаше и се смееше.

— Господи! Винаги ли си така усмихната? — заговори на бебето Ив. — Какво знаеш ти?

Бела изписка, напрегна сили и се опита да се изправи, шавайки и ръкомахайки, с поглед, втренчен в очите на Ив, който будеше паника у нея.

— Какво прави тя? Господи, някой да направи нещо!

— Просто пробва крачетата си.

Пийбоди сръчно грабна ухиленото бебе с една ръка, опря го на хълбока си и подаде на Ив чаша шампанско.

Ив изпи половината на един дъх.

Прокурор Шер Рио влезе в стаята, изключително елегантна в бледолилаво.

— Всичко изглежда чудесно! Цветята, свещите и…

— Сигурна ли си? — попита Луиз от стола си, докато Трина плъзгаше някаква четчица по лицето й. — Иска ми се да надникна долу, за да се уверя, че всичко е наред.

— Повярвай ми. Като приказка е. О, господи, щях да забравя — каза тя, когато Мейвис се появи в стаята с още чаша шампанско. — Исках да се кача, да ти кажа как вървят нещата, Далас. Дарин Поули, въпреки становището на комисията, отказва процес. Опитват се да го изкарат невменяем, което няма да мине, според Майра. Той разбира разликата между добро и зло и е способен да взема решения. Просто не му пука за нищо. Майра смята така. Нямат никакъв шанс. Ще остане на топло до края на дните си.

— Това заслужава тост. Ванс Поули?

— Иска процес. Отказал е да се споразумее със съда за двадесет и пет години за всяко съучастие. Плюс присъдите за измами и опит за подкуп.

— Защо са му предложили споразумение, по дяволите?

— Далас, повече от седемдесет и пет години означават до края на живота му. Той го знае и играе хазарт. Ще загуби. Добрите спечелиха. — Рио повдигна чашата си. — А, Надин е на път. Току-що излъчиха репортажа й за арестите. Всички сме… Трина, какви са тези сенки? Страхотни са!

Оставяйки закона и реда на заден план, Рио се приближи да погледа как Трина разкрасява булката.

Жени влизаха и излизаха, облечени в летни цветове, които се преливаха пред погледа на Ив. Тя стоически изтърпя своето разкрасяване. Грим, тупиране, лакиране. Изпита облекчение, когато най-сетне се измъкна от ръцете на Трина, свали предпазното покривало и халата и се облече.

— Изглеждаш просто изумително — каза Пийбоди и плъзна пръсти по тънкия плат на роклята й. — Като слънце е цветът. Като лятно слънце.

— Моят Мечо е гений — заяви Мейвис. — Аз се явявам асистентка. Донесох бижутата ти.

— Сериозни бижута.

Пийбоди подсвирна, когато Ив сложи обиците си — дълги висулки с диаманти.

— Подчертават роклята. Колие, гривни — продължи Мейвис.

— Нямам нужда от всички тези дрънкулки.

— Довери се на Леонардо. Той измисли визията ти. Погледни.

Мейвис й даде знак да се обърне към голямото огледало.

— Хм. — Роклята бе по-женствена от обичайните й тоалети, с множество бляскави пластове, но не би я нарекла натруфена. А диамантите може би наистина придаваха още нещо. — Добре. Хубаво.

— Зашеметяващо — поправи я Мейвис.

— Сега трябва да помогнеш на Луиз да се облече — каза й Пийбоди.

— Защо? Тя е голямо момиче. От години се облича сама.

— Такава е традицията.

Ив въздъхна с досада.

— Добре, добре. — Отиде при Луиз, която развързваше халата си, и повдигна вежди, когато видя белия дантелен корсет и синята жартиера. — Тези неща ще изиграят важна роля.

— По-късно. Сега важното е роклята да стои съвършено. — Луиз направи гримаса. — Пак това „съвършено“.

— Е, да видим. — Ив посегна да свали роклята от закачалката й. — Господи, доста е тежка. Нищо чудно, че се нуждаеш от помощ.

— Боже мой! Обличам сватбената си рокля!

Ив я стрелна с поглед.

— Никакви сълзи! Ще развалят грима ти и ще отвориш още работа на Трина.

— Водоустойчив е.

Луиз се завъртя и тя вдигна ципа на гърба на роклята.

— Обиците на баба ти. — Пийбоди й подаде изящни перли. — Нещо старо.

— Нещо ново, роклята, нещо синьо, жартиерата. — Луиз сложи обиците. — А огърлицата, която Леонардо взе от кутията с бижута на Далас, е нещо назаем. — Хвърли поглед назад, преди Пийбоди да й помогне да я закопчае. — Благодаря.

— За нищо. Почти сме готови. Още едно копче. Господи, сигурно има поне двадесет копчета.

— Не се обръщай все още! Не поглеждай! — нареди на булката Пийбоди. — Трябва да сложим воала, тогава можеш да погледнеш.

— Ти го сложи. Аз ще разваля прическата й и Трина ще ме убие.

А Ив трябваше да признае, че нежните, свободно падащи къдрици са красиви, дори съвършени. Пийбоди прикрепи воала към малката лъскава тиара, която се подаваше сред тях.

Пийбоди заподсмърча, примигна, но сълзите все пак бликнаха.

— Престани — смъмри я Ив.

— Не мога. — Тя се отдръпна назад, прегърна Мейвис и двете заподсмърчаха заедно.

Луиз си пое дълбоко дъх и се обърна.

— Просто върхът! — Ив впери поглед в нея. — Мисля, че си с две нива над съвършенството.

„Романтично, помисли си тя, изглежда неземно с метрите бели ефирни тъкани, фусти и бляскави мъниста по корсажа без презрамки.“ Роклята бе великолепна, безспорно, но лицето на Луиз я засенчваше.

— Изглеждам като истинска булка — промълви Луиз.

— Ето. — Със сълзи на очи Трина подаде на Луиз букета й от рози в цветове от бледорозово до кървавочервено. После даде на Ив и Пийбоди техните по-малки букетчета. — Хайде, Мейвис, време е да слизаме.

Мейвис взе бебето.

— Кажи довиждане, Беларина. Всички сте невероятно красиви.

Тя въздъхна и забърза навън.

— Готова ли си? — обърна се Ив към Луиз.

— Далас! — Тя протегна ръка и силно стисна тази на Ив. — Напълно съм готова.

Грееше слънце и шепотът на лекия вятър се смесваше с музиката на флейти и цигулки. Купища цветя изпълваха въздуха със сладостни аромати. Пийбоди тръгна първа по бялата пътека между насядалите гости към арката, окичена с бели рози, където Чарлз стоеше заедно с Рурк и Макнаб.

Ив я последва. Очите й срещнаха погледа на Рурк. Ето какъв бе смисълът на всичко това, помисли си тя. На цветята, цялата тази помпозност и суетня.

Любовта.

„Само ти“, спомни си Ив думите на своя съпруг. Бе запристъпвала към него в един летен ден, в който за него не бе съществувал друг човек, освен нея.

Рурк й се усмихна както в онзи ден, когато тя вървеше по бяла пътечка към арка, украсена с бели рози. И както тогава, сърцето й ускори ритъма си.

Имаше моменти, помисли си Ив, докато заемаше мястото си до булката, когато животът се оказваше дяволски съвършен.