Нора Робъртс
Сродници в смъртта (21)

21.

Късно вечерта, след като всяка възможна неяснота бе обсъдена и анализирана нееднократно, Ив и Рурк се прибраха у дома.

Съмърсет ги посрещна, мрачен както обикновено, и повдигна вежди.

— Виждам, че сте се подложили на ежемесечните си козметични процедури, лейтенант.

— Трина ще дойде утре. Може да поразкраси и теб. — Ив намръщено тръгна нагоре по стълбите. — По дяволите, слаб отговор. Неговата реплика беше по-остроумна. Още нещо, за което да се ядосвам.

— Изненадан съм, че имаш енергия да мърмориш. Аз имам нужда от час в джакузито.

Тя разкърши схванатите си рамене и направи болезнена гримаса, защото усети пронизване.

— Не звучи зле. По цялото ми тяло се обаждат болежки.

— Напълни ваната и ще се отпуснем заедно. Ще донеса по една голяма чаша вино.

— Обмислихме всичко. — Тя влезе в банята, нагласи температурата на водата с гласова команда. Когато широката вана започна да се пълни, мислено си преповтори стъпките и етапите на утрешната операция. — Не се сещам за нищо, което може да сме пропуснали. По-малко помещение е, по-лесно за контролиране. Няма да има много цивилни. Стига госпожа Мимото да се държи, да запази спокойствие, докато го примами вътре… Още по-добре, докато сипе дрогата, но може да се наложи да го хванем преди това, ако тя се разтрепери. Вече имаме достатъчно доказателства.

Днешният гаф бе разклатил увереността й, забеляза Рурк, беше я изпълнил със съмнения.

— Остави това настрана за малко. Престани да мислиш.

Донесе две чаши вино, доста големи.

— Тактиката на изненадата беше по-добрият сценарий от самото начало. Исках да го заловим днес, но… — Ив зяпна, когато го видя да сваля ризата си. — Проклятие! Не знаех, че и ти си пострадал.

Той погледна към огледалото и множеството синини по ребрата си.

— Второто ми любимо лице се отърва без драскотина, но останалата част от мен се чувства като след рунд с шампиона по бокс в тежка категория, дори по-зле. Беше истинска лудница.

— Имаме късмет, че никой от нас няма да ползва услугите на траурната компания.

И тя свали ризата си. Рурк прокара пръсти по синините й.

— Сигурно боли.

— И питаш. — Тя се освободи от останалите дрехи и се потопи в горещата вода. — О, господи! Благодаря ти, боже!

— Когато приключим с това, ще си поиграем на чичо доктор. — Той стъпи във ваната и изруга. — Мамка му, Ив! Тази вода ще ми свали кожата.

Тя примижа.

— Ще свикнеш, когато се потопиш изцяло. Вибромасаж — включен. О, божествено!

Рурк не можа да сдържи смеха си, когато се плъзна до нея в широката вана. Може би си струваше да загуби няколко слоя кожа, особено на местата, покрити със синини. Във всеки случай една гореща (почти вряща) вана със съпругата му в края на деня компенсираше доста неприятни изживявания.

Взе виното си, отпи голяма глътка.

— След малко може и да се почувствам човек.

— Хайде, ти си кораво момче. Старо куче от улиците на Дъблин. И друг път са те удряли в ребрата.

— Поодъртял съм вече.

Затвори очи, докато горещите вълни и пяна облекчаваха болките му.

— Но все още корав. — За да го докаже, тя прокара ръка по гърдите му, продължи по корема и надолу, погали го. — Да, все още си корав.

Устните му се разтегнаха в сладострастна усмивка.

— Значи искаш и друго удоволствие, освен гореща вана.

— Всъщност, мисля, че аз съм ти задължена. — Тя го възседна и видя, че в очите му вече гори похотливо пламъче. — Колко пъти си бил контузван или раняван заради мен, откакто се запознахме?

— Отдавна престанах да ги броя. — Ръцете му ласкаво се плъзгаха по гърба й, тя се разтвори и го прие в себе си. — Ммм, това много по-добре от виното ще облекчи болките ми.

— Правя го именно с лечебна цел. — Ив взе чашата си, отпи глътка, докато се движеше върху него.

— Аз съм примерен пациент.

Ив отново повдигна чашата към устните си и отпи, преди да ги долепи до неговите.

— Хубаво е — прошепна тя. — Хубаво е.

Бавно и плавно, сред водните струи, обгърнати от облак пара, те се движеха в синхрон. Тя сложи глава на рамото му и остави завладяното си от страст и нежност тяло да води блажения танц.

Заедно достигнаха върха и дългата гореща тръпка бе последвана от тиха въздишка.

— Хубаво е да сме у дома — промълви Ив.

— Винаги.

— След като се почувствахме човешки, нека постоим така и се насладим на усещането.

Той обви ръце около нея, отново затвори очи и се отпусна в морното удовлетворение.

Шегите, сексът и дългата гореща вана успокоиха болките. Все пак Рурк не й позволи да се облече, преди да прокара масажор по контузиите, за да подпомогне излекуването им, и да донесе нов студен компрес за лицето й.

— Дай ми масажора — нареди тя. — Твоите синини изглеждат по-ужасно от моите.

Даде й уреда, но я побутна да се обърне, за да се погледне в огледалото.

— О, мамка му! — Ив докосна посиняващото си око. — Мамка му! Дори масажорът и студеният компрес няма да помогнат да изчезне до събота.

— Няма да бъде първата ти сватба със синина на лицето. Така беше и на нашата. Трина ще я прикрие, доколкото може.

— Не ми напомняй. По дяволите, трябва ли да се обадя на Луиз и да й кажа за утре?

— Съмърсет вече се е погрижил. Всичко е под контрол.

— Трябваше да има репетиция.

Рурк леко я целуна.

— Всичко е уредено.

— Е, добре, значи има още нещо, за което да ми натяква. Искам да се чуя с Бакстър и Трухарт само за да се уверя, че положението у семейство Мимото е спокойно.

— Обади се, ако ще ти помогне да се отпуснеш. Трябва да проверя някои свои неща. После искам да вечерям.

Тръгнаха към противоположни краища на спалнята с джобни линкове в ръце. Когато той приключи, Ив седеше и намръщено се взираше в пространството пред себе си.

— Проблем?

— Не, там са, къщата е под охрана. Ще се редуват на смени през нощта, за всеки случай. Бакстър каза, че госпожа Мимото и съпругът й нямат нищо против. Искат да помогнат. Изгарят от желание.

— Разговаря с тях само преди няколко часа.

— Зная, и се съгласиха. Убедени са. Просто очаквах известно безпокойство, повече въпроси от тях, нужда от вдъхване на кураж. А те просто са приготвили вечеря. Истинско готвене, с естествени продукти. Бакстър каза, че няколко пъти са ходили до магазина, особено след като се чухме, за да нагостят него и Трухарт с домашно приготвено ястие.

Рурк се усмихна, явно трогнат.

— Какво са вечеряли?

— Печено пиле, истинска кокошка. Картофено пюре и сос, зелен фасул. Също истински. Сигурно доста са се охарчили. А за десерт са сервирали лимонов пай с белтъчен крем. Направили са всичко това за две ченгета. Впрочем Бакстър вече е влюбен в нея. Утре тя ще пусне в дома си мъж, който възнамерява да я изнасили, да се гаври с нея и да отнеме живота й. И е опекла пай за две ченгета.

— За теб добротата и гостоприемството са нещо изненадващо.

— Подготвили са стая за гости, та онзи, който не е на смяна, да поспива. Да, изненадващо е. А той иска да затрие човек, който би направил тези неща, би се сетил за тях. Това е, което не ме изненадва. Седях тук и се питах дали това говори добро или лошо за мен.

— Говори, че си добро ченге, а фактът, че си задаваш този въпрос, те прави още по-добра. — Рурк се наведе и целуна насиненото й око. — Да видим дали и тук няма да се намери печено пиле за хапване.

 

 

Дийк и Черити Мимото живееха в кокетна еднофамилна къща в Уайт Плейнс. Старият престижен квартал не бе загубил чара си с годините, но в него вече се открояваха и модерни щрихи, добавени от заможни млади обитатели. Големи дървета, хвърлящи дебела сянка, красиви градини, безупречно поддържани тревни площи, равни тротоари и новобоядисани сгради.

— Живеем тук от петдесет и три години — каза Черити на Ив. — Искахме да се установим, когато създадохме семейство, в квартал с дворове, където децата могат да играят на воля. Моят Дийк е сръчен и с годините направи доста ремонти. Ако питате мен, мъж, който може да спре теч в тоалетната, е съпруг, добър колкото милиардер. Вашият умее ли да поправя това-онова в къщата? — попита тя, посочвайки към венчалната халка на Ив.

Може би за първи път Ив се запита дали Рурк някога е поправял тоалетна.

— По свой начин.

— Дийк остъкли верандата със собствените си ръце и преустрои долния етаж, за да имаме голяма, просторна всекидневна. Не помня колко пъти е ремонтирал кухнята или баните. Стараем се да поддържаме дома си в добро състояние.

— Имате много хубава къща, госпожо Мимото.

Но Ив се интересуваше повече от разположението, отколкото от новите кухненски плотове.

— Добро място за отглеждане на деца, както и за внуците и правнуците, когато се появиха. Не сме казали нищо на семейството. Обикновено повечето от нас знаят какво става с другите, така че е необичайно за нас.

— Оценявам съдействието ви, госпожо Мимото. Най-важното е вашата безопасност и изпращането на убиеца в затвора. Днес ще се погрижим и за двете, а после ще ви оставим на мира.

— О, не сте ни създали никакво неудобство. — Черити махна с ръка. — Радваме се, че Дейвид и Трой бяха наши гости за вечеря — добави тя с очевидно задоволство, наричайки Бакстър и Трухарт с първите им имена. — Толкова приятни младежи. Вземете си кифличка — подкани я Черити и повдигна купа, покрита с кърпа. — Опекох ги тази сутрин.

— Всъщност…

— Хайде, не е зле да качите някое килце.

— Благодаря. Госпожо Мимото, искам да преговорим какво трябва да направите днес и да ви кажа къде ще са скрити полицаите. Безопасността ви е главният ни приоритет.

— Заповядайте, седнете. Ще донеса кафе и ще поговорим.

Ив изяде кифличката, наистина превъзходна, изпи кафето — доста добро, предвид нейната придирчивост — и внимателно очерта всяка стъпка от плана.

След приказките за течове в тоалетната и печени кифлички тя се опасяваше, че жената не разбира напълно риска, сериозността на ситуацията. Разговорът на масата имаше двойната цел да осведоми напълно примамката и да облекчи тревогата на Ив.

Черити задаваше уместни въпроси, даваше уместни отговори. Колкото и простодушна да изглеждаше в сияйно чистата си кухня с безброй детски рисунки на корково табло, очевидно притежаваше остър ум и железен характер.

— Имате ли други въпроси? Има ли нещо, което ви смущава или безпокои?

— Престанете да се тревожите за мен. — Черити потупа Ив по ръката. — Вие сте боец като моята Сиринити. Виждам го. Тревогите водят до главоболие и лошо храносмилане.

— Госпожо Мимото, трябва да ви попитам, не се ли страхувате?

— Защо да се страхувам, щом къщата е пълна с полицаи? — Азиатските й очи я гледаха спокойно. — Нима ще допуснете онова момче да ме нарани?

— Не, госпожо, обещавам ви, че няма да пострадате. Но искаме от вас да пуснете убиец в дома си. Трябва да ви кажа отново, че можем да го хванем и отвън. Имаме достатъчно основания за арест.

— Но доказателствата ви ще бъдат неоспорими, ако го хванете вътре, и то след като се опита да ме упои. Имам дъщеря съдия и множество юристи в семейството. Полицаи — също. Зная как стоят нещата. — Черити се наведе напред. — Знаеш ли какво искам, скъпа? Искам да заловите онзи малък шибаняк и когато си получи заслуженото, да знам, че съм участвала в това.

Устните на Ив трепнаха при цветистия епитет, изречен в кокетната изискана кухня.

— Ще го заловим.

— Добре. Още една кифличка?

— Не, благодаря.

Ив стана от масата точно когато влезе Макмастърс.

— Извинявайте, че ви прекъсвам. Госпожо Мимото, съпругът ви иска да му помогнете с нещо, когато сте свободна.

— Не може да намери късметлийските си чорапи. — Черити поклати глава и стана. — Седемдесет години все ги търси. Налейте си кафе. — Когато мина покрай Макмастърс, тя докосна ръката му. — Ще го хванем днес и вашето момиче ще почива в мир.

Лицето на Макмастърс застина и той впери поглед в пода.

— Това е работата ни — каза Ив и го доближи. — Най-доброто, което можем да направим. Трябва да те попитам нещо, Джона, и искам да чуя истината. Ще бъде ли достатъчно да го заловим?

Макмастърс вдигна поглед и срещна нейния.

— Искаш да знаеш дали можеш да ми имаш доверие?

— Да, искам да зная дали мога да ти вярвам. Не съм в твоето положение, но това не означава, че не разбирам вътрешния ти конфликт.

— Мислил съм си колко лесно би било да го убия. Знаеш, че е неизбежно да си го помисля.

— Ако беше отрекъл, нямаше да повярвам. — Ив не можеше да разгадае изражението му, погледа му. Беше твърде добро ченге, за да издаде какво се върти в ума му. — Сигурна съм, че си преценил дали удоволствието си струва последиците. Да оставиш жена си сама, когато най-много се нуждае от теб. Има безброй други последствия, но точно сега те не може да не означават нищо за теб.

— Искам да го убия. Искам да се мъчи. Де да можех да кажа, че значката и всичко, което олицетворява тя, би ме спряло. Де да можех да кажа, че дори мисълта да бъда осъден и да оставя Каръл сама би ме спряла.

— А кое би те спряло?

— Искам онзи тип да се мъчи. Мисля, че оттук нататък през целия ми живот, когато се събудя сутрин, първата ми мисъл ще бъде, че моето момиче го няма. — Бавно си пое дъх, бавно издиша. — Искам втората винаги да бъде, че той не престава да си плаща за това. Искам всеки ден, всеки час до края на живота си да го зная. Жена ми също. Трябва да бъда тук, когато мъките му започнат. Можеш да ми имаш доверие. Ако не е достатъчно…

Посегна към оръжието на колана си, извади го и й го подаде.

— Вече получих отговор — каза му тя.

Макмастърс кимна и прибра оръжието в кобура.

Ив се качи на горния етаж, докато мъжете от семейство Мимото товареха багаж за къмпинг в два всъдехода. Заедно с Фийни проследи подготовката на екипа от електронния отдел в убежището на Дийк Мимото. Стаята бе пълна със снимки и спортни сувенири. Огромен стол с висока облегалка стоеше срещу мултимедийния екран, а рафтовете от двете страни бяха отрупани с още снимки и безброй трофеи.

— Старият е играл бейзбол в гимназията, в колежа и професионалната лига. Сключил договор с „Янките“, играл един сезон, отбелязал триста петдесет и две точки.

Заинтригувана, Ив разгледа по-внимателно сувенирите.

— На какъв пост?

— Кечър. Но получил травма на коляното и всичко свършило. Станал учител и треньор в гимназията. Издигнал се до директор, после до областната администрация, известно време се занимавал с политика. През повечето лета работел в строителството. Страхотен човек — добави Фийни с очевидно възхищение. — Не престана да ме разпитва за техниката. Дано съм поне с наполовина толкова бистър ум, когато стана на неговата възраст.

Тя се обърна с гръб към рафтовете.

— Правилно ли постъпвам, Фийни, като позволявам на Макмастърс да участва?

Той се облегна назад в стола си.

— А ти мислиш ли, че е правилно?

— Да. Да, вярвам, че е така.

— Тогава действай.

Ив застана срещу екрана и се загледа в семейство Мимото. Черити стоеше с ръце на кръста и даваше наставления, докато мъжете товареха. „Едно обичайно утро, както изглежда“, помисли си Ив. Поредното лятно утро в покрайнините на града. Семейни шеги, смях, закачки.

Видя господин Мимото да прегръща съпругата си и устните му да помръдват, сякаш прошепва нещо в ухото й.

— Притеснен ли е?

Фийни поклати глава.

— Очаквахме да бъде. Попитах го и бях готов да го успокоя. Но каза, че неговата Черити може сама да се грижи за себе си. Гордее се с нея. Честно казано, почти съм склонен да мисля, че тя би се справила с онова копеле и без нас.

— Може би. — Ив сложи ръка на рамото на Фийни. — Но нека й помогнем. Потеглят — каза тя, когато и последният от мъжете се качи във всъдехода.

Черити весело помаха за довиждане. После се обърна и тръгна обратно към къщата, спирайки се да отскубне няколко плевела от цветната леха покрай пътеката.

Не след дълго от долния етаж зазвуча пиано.

— Хубаво — отбеляза Фийни след първите няколко такта. — Приятно е да чуеш класическа музика, изсвирена със стил.

— Да, предполагам. — Ив пристъпи към прозореца със защитен екран, за да огледа улицата от друг ъгъл. — Какво е? Бетховен или нещо подобно?

— Хлапе — въздъхна Фийни. — Не зная къде сбърках с теб. Нямаш никаква култура. Това е Спрингстийн. Босът.

— Чий бос?

Фийни поклати глава отчаяно.

— Безнадеждна си. Върви да кажеш на Джейми да дойде тук. Нямаме време. Освен това, може би той разбира повече от класическа музика.

— Добре. Провери камерите и микрофоните още веднъж — каза му тя, докато излизаше. — Да бъдем сигурни, че няма слепи зони.

Направи още един цялостен оглед на къщата, провери постовете и всички средства за комуникация. „Никакви грешки — помисли си тя, — не и този път.“

Отиде при Пийбоди в стаята, която Черити наричаше своя всекидневна, точно до хола.

— Хубава музика — отбеляза Пийбоди.

— Да, така казват. Първо ще й се обади на джобния линк, за да бъде готова бързо да му отвори вратата. Така проверява дали е сама в къщата. Моделът е същият като при Дийна. Хубав квартал, повечето обитатели са на работа. Приготвила е нещо за почерпка, характерно за нея. Той знае това.

— Наближава — добави Пийбоди. — А тя просто продължава да свири на пиано.

— Би станала добро ченге.

Ив погледна малкия екран, на който се виждаше целият хол.

Имаше постове вътре и отвън, някои, както тя и Пийбоди, буквално на крачки от Черити Мимото.

Не, Ив нямаше да допусне тази жена да пострада.

Но трябваше да го хване в къщата. Нямаше да чуе щракването на капана, помисли си тя. Нямаше да разбере, че е влязъл в него.

— Засякохме го — каза Дженкинсън в ухото й. — Върви на изток пеша, на две преки. Тъмносиня риза, кафяв панталон, бейзболна шапка, черни очила. Носи черна раница и цветя.

Ив си спомни за цветята, които бе донесъл на Дийна.

— Предай това на всички. Стой на поста си. Екипи А и В да изчакат, докато влезе в къщата, и да преминат на втори пост. Очаквам потвърждение.

Ив изчака да получи сигнал от всеки отговорник на екип.

— Госпожо Мимото?

— Да, скъпа?

— Той идва. На две преки е. Добре ли сте?

— Чудесно. А вие как сте?

Ив поклати глава, поразена от непоклатимото й самообладание.

— Добре сме. Носи ви цветя. Искам да направите всичко, както го отрепетирахме, но ще поискате да сложите цветята във ваза. Помолете да ви извини и отидете в кухнята.

— Тогава ще сложи опиата в лимонадата ми, нали?

— Най-вероятно. Останете в кухнята. Няма да ви изложим на опасност, госпожо Мимото.

— Сигурна съм в това, но нека го хванем. — Джобният й линк звънна. — Обзалагам се, че всички знаем кой е. Не се тревожете. Ало?

На екрана Ив видя Черити да се усмихва срещу линка. Наклони го, точно както бе инструктирана, за да се види лицето на дисплея.

„Ето те най-сетне, копеле — помисли си тя. — Хайде, ела!“

— Здравей, Дени! Тъкмо си мислех за теб!

— Здравейте, госпожо Мимото. Закъснявам с няколко минути, просто исках да ви уверя, че уговорката ни остава. Съпругът ви и другите заминаха ли?

— Чакам те. Приготвила съм кана хубава лимонада и кифлички. Мъжете от семейството отпътуваха към дивата пустош — каза му усмихната Черити. — Ще се радвам на малко компания, преди да се отдам на уединение.

— О, не беше нужно да си правите труда, госпожо Мимото. Но щом има от онези ваши кифлички, ще побързам. Ще съм при вас след минута.

„Хайде — мислено го подкани Ив, докато екипите докладваха в слушалката й, — ела тук по-скоро, копеле!“

— Тогава ще налея лимонадата — весело каза Черити. — До след минута.

Затвори линка, сложи го върху пианото.

— Как се справих? — попита тя.

— Блестящо — отвърна Ив.

— Сбъркала съм призванието си — каза Черити, когато стана да налее питиетата. — Можех да стана филмова звезда.

Ив видя яростта, която проблесна в очите й, преди изражението й отново да стане невинно и приветливо.

— Готово — промърмори Черити и тръгна към вратата.

— Свива по алеята — съобщи Фийни.

— Стойте на постовете си. Ще действаме според плана. Без празни приказки. Чакайте нареждане.

Видя как Черити отвори вратата и кратката чаровна усмивка на лицето на Дарин Поули.

— Изглеждате чудесно днес, госпожо Мимото.

— Голям ласкател си. Влизай! О, донесъл си ми маргаритки. Колко са хубави!

— Просто исках да ви благодаря, че се съгласихте да ме приемете за урок днес.

— Много мило. — Черити помириса цветята. — Почини си. Пийни лимонада. Сигурно си се уморил и си ожаднял.

— Така е.

— Вие, младежите, все сте гладни. Хапни си кифличка.

— Благодаря.

Той остави раницата на стол, преди да свали шапката и очилата си.

Черити остана на мястото си, усмихна му се.

— Как е мамчето?

— О, добре е. Работи твърде много. Иска ми се да можех да направя нещо повече за нея.

— Сигурна съм, че правиш много повече, отколкото би й хрумнало да поиска — каза Черити и Ив се надяваше да е единствената, доловила ледената нотка в гласа й. — Ще бъде безкрайно изненадана, когато й посвириш. Не познавам друго момче на твоята възраст, което би положило толкова усилия, за да зарадва майка си.

— Дължа й всичко. Убеден съм, че и вашето семейство изпитва същите чувства към вас. Особено децата ви. Сигурна ли сте, че ще ви бъде добре тук сама? До неделя, нали така казахте?

— О, ще се радвам да поостана сама, докато Дийк и момчетата се върнат в неделя. Вземи си кифличка, а аз ще натопя във вода тези прекрасни маргаритки. Няма да се бавя.

— Добре.

Черити излезе от стаята със сигурна походка и хвърли към Ив поглед, изпълнен с пъклено задоволство.

Докато се отдалечаваше, Дарин извади малко стъклено шишенце от джоба си и изсипа съдържанието му в чашата й.

— Движение! Всички постове, действайте!

С извадено оръжие Ив влетя в стаята секунди преди там да нахълтат още шест ченгета.

— Здравей, Дарин! — Усмихна се, когато видя смайването в погледа му. — Ръцете на тила. Веднага. На колене.

— Какво става тук? — Той се подчини, смайването по лицето му бе заменено от страх и обърканост. — Аз… казвам се Дени Плимптън. Имам документ за самоличност.

— Не се и съмнявам. Дарин Поули, известен още като Дени Плимптън и с множество други имена, арестуван сте за две предумишлени убийства. — Ив го сграбчи за китката, изви ръката му зад гърба. Вдигна поглед към Макмастърс. — Капитане, бихте ли прочели правата на този кучи син?

— А… — Макмастърс прочисти дрезгавината от гласа си. Сведе поглед към оръжието в ръката си, бавно го прибра. — Имате право да мълчите… — започна той, докато Ив слагаше белезниците на Дарин.

— Мислеше да си поиграеш с нея, а, Дарин? — Ив го принуди да се изправи. — С една възрастна жена. Но тя те изигра. Като по ноти. Този път ти си шаранът.

Изражението на уплашено момче изчезна и на негово място се появи усмивка. Той се обърна към Макмастърс и сянката на чудовището се прокрадна в очите му.

— Можете да ми лепнете опит за обир, но нищо повече.

Ив рязко го завъртя да застане с лице към нея.

— Продължавай да си повтаряш това, Дарин.

— Вижте какво намерих. — Бакстър извади комплект окови за ръцете и краката, каквито се поставяха на подсъдимите в съдебните зали. — Има и диктофон, запечатващ спрей и… хм… — Повдигна друго шишенце и малък пакет таблетки. — Обзалагам се, че са незаконни вещества.

— Прибери ги в пликове и ги опиши. Изпрати ги заедно със съдържанието на чашата на госпожа Мимото в лабораторията. Откарайте тази твар в Централата, регистрирайте го. Аз идвам след малко да си побъбря с него. Изведи го оттук. — Побутна Дарин към Дженкинсън, после се приближи към Макмастърс. — Ти свърши работата си. Издържа. Помогна да го заловим. Сега трябва да се прибереш при жена си, да й кажеш, че сме го заловили. Да бъдеш с нея.

— Искам да наблюдавам разпита.

Лицето му бе бледо и застинало, като изсечено от камък.

— Ще се поти доста дълго. Имаш време да си отидеш у дома и да кажеш на жена си. Трябва да го чуе от теб.

— Да, права си. — Той й подаде ръка. — Благодаря ви, лейтенант.

— Моля, капитане.

Тръгна към вратата, но се спря и се обърна.

— Помислих си го, дори след като разговаряхме. Можех да го очистя. Лесно, с един изстрел. Можех да го направя. Сега имам повод за размисъл.

— Копелето успя — промълви Ив. — Успя да разклати устоите на едно адски добро ченге.

— Мисля, че след време тези устои отново ще бъдат стабилни. Той свърши работата си, както казваш — изтъкна Пийбоди. — Добра идея беше той да прочете правата на онова нищожество.

— Да. Обади се на съдията да я успокоиш, че майка й е в безопасност и че всичко свърши. Можем да се свържем с бащата, но предполагам, че би предпочела сама да му каже. — Обърна се към другите от екипа си. — Е, момчета и момичета, добра работа свършихте. Да приключим случая.

 

 

В Централата Ив официално уведоми командира, прокуратурата и се обади на Майра с молба да присъства на разпита. Написа доклада си.

Седна, с крака на бюрото и чаша кафе в ръка.

Пийбоди почука на касата на отворената врата.

— Вече е регистриран и седи в стаята за разпити от час.

— Ммм, добре.

— Рио и командирът са тук, Макмастърс току-що пристигна, а Майра е на път.

— Зная.

— Не мислиш ли, че е време да започваме?

— Нямаш търпение, а?

— Не. Да. Е, Надин настоява за репортаж.

— Все още е рано за това. Нищо пред медиите.

— Ще закъснеем… нали се сещаш, за репетицията. Зная, че могат да използват статисти за заместници, но ако приключим по-рано, ще можем…

Ив просто извърна глава, впери поглед в нея.

— А… трябва да обсъдим какъв ще бъде подходът ни към него — продължи Пийбоди, схванала значението на погледа. — Ако го оставим да седи там твърде дълго, може да му хрумне да поиска адвокат.

— Няма да поиска. Какво име ще използва? Какъв адрес? Личната му карта е фалшива. Освен това каква полза е имала майка му от адвоката си? Така разсъждава той. „Майната им на адвокатите, на цялата система.“ Смята се за твърде умен, за да поиска адвокат. Ако имаме късмет, ще се държи като герой.

— А ние как ще се държим с него? Нека позная. — Пийбоди въздъхна с досада. — Аз пак ще бъда доброто ченге.

— Няма да има добро ченге.

Внезапно на лицето на Пийбоди разцъфтя почти детинско задоволство.

— Не е задължително да се правя на добра? Значи мога да бъда и лоша?

— Ще го притиснем. Изтръгването на самопризнания обаче не е най-трудната част.

— Не е ли?

— Сам ще се разбъбри, когато разбере, че сме го хванали натясно. Ще се изкара герой. Трудното ще бъде да го накараме да издаде баща си. — Ив свали краката си на пода и се изправи. — Да вървим.

 

 

Влезе в стаята за разпити, стовари папката си на масата, седна. Пийбоди се настани на стола до нея.

— Запис — включен — каза тя и прочете цялата информация, включително и всички фалшиви самоличности, които бе открила.

Забеляза потрепването на брадичката на Дарин, което издаде, че не е очаквал да знае толкова много за него.

— По закон мога да се обръщам към теб с името от акта ти за раждане — заговори тя, — но тъй като съм добре осведомена за множеството други, които си използвал, включително и двете, с които си се представил на Дийна Макмастърс и Карлийн Робинс, преди да ги убиеш, ще те попитам как предпочиташ да те наричам при този разпит?

— Майната ти!

— За записа, „Майната ти“ първото ти име ли е или фамилното? Всъщност няма значение. В съда ще ме скастрят, ако използвам този нецензурен израз като обръщение при разпит. Въпреки че според мен ти пасва.

— Напълно — съгласи се Пийбоди.

— Спирам се на Дарин. Хванахме те натясно, Дарин. Умно момче си, така че трябва да ти е ясно. Е, може би не чак толкова умно, щом беше изигран от деветдесетгодишна жена. Онази, която възнамеряваше да упоиш с незаконно вещество, а после да вържеш, изнасилиш и убиеш.

— Стига глупости. — Самодоволната му усмивка издаваше младежка арогантност. — Толкова е стара. Притрябвало ми е да оправям пресъхнала старица. Само при мисълта ми се повръща.

— Надървящите хапчета в раницата ти щяха да помогнат, Дарин. Макар и да подозирам, че имаш суха съчка в гащите си, вместо яка бухалка. Бива те само да измъчваш, да причиняваш страх и болка. От това се възбуждат шибаните извратеняци… Господи, казах „шибани“… използвам твоя език.

— Как ще го докажеш? — Дарин се облегна назад в стола си, спокоен. Огледа стаята с отегчение. — Мислех да я вържа. В онази къща има доста ценни неща. Щях да я ограбя и да си тръгна.

— Ясно. Значи и при Дийна и Карлийн намеренията ти са били за обир, но просто си се увлякъл. И си стигнал до…

Ив отвори папката, хвърли две снимки от местопрестъпленията на масата.

Този път на устните му заигра едва забележима усмивка.

— Ти си извратено копеле. — Пийбоди бутна стола си назад и скочи на крака. Опря ръце на масата и се наведе, носът й почти докосна този на Дарин. — Бясна съм, че губим времето си с теб, че трябва да преминем през тази рутинна процедура. Имаме свидетели, нищожество! Имаме видеозаписи как влизаш в къщата на Дийна Макмастърс в нощта на убийството й. И в кооперацията, в деня, когато си убил Карлийн Робинс.

— Измислици. Пълни измислици, защото никога не съм бил на никое от двете места.

— Измислици ли? Ще ти покажа кой си измисля. Стенен екран — включен!

Пийбоди изведнъж се опомни и погледна към Ив.

— Давай, вече развали изненадата ми.

— Запис 1-А — нареди Пийбоди.

На екрана се появи ясно изображение на Дарин на стъпалата към входната врата на семейство Макмастърс, където Дийна го чакаше усмихната. В долния ъгъл запримигва дата и час. Записът продължи с подаряването на цветята и влизането в къщата.

— Казала е на приятелките си за теб — добави Ив, докато той стоеше притихнал, с поглед, прикован в екрана. — Казала е на всички за тайното си гадже Дейвид от Колумбийския Университет. Срамежливото момче, с което се е запознала в парка.

— Имаме свидетели на запознанството ви — продължи Пийбоди. — Имаме лицето ти от дни и намираме все повече, които са ви виждали заедно.

— Запазила е програмата от мюзикъла, на който си я завел в колежа. По нея има твои отпечатъци. — Ив хвърли друга разпечатка на масата. — Хванахме ти дирята още щом получихме твое описание.

С празен поглед, той кимна.

— Значи сте извадили късмет.

— Продължавай да си мислиш така. Е, да обсъдим подробностите.