Нора Робъртс
Сродници в смъртта (20)

20.

Тридесет минути преди поклонението екипът бе заел местата си и Ив проследи с поглед семейство Макмастърс и група други хора, които слязоха от асансьора. Отдръпна се, когато Кейтс ги поведе към залата за поклонение в тесен кръг.

Но Каръл Макмастърс се отскубна от ръката на съпруга си и се нахвърли върху нея.

— Защо сте тук? — попита тя. — Защо не сте навън да вършите работата си? Нима мислите, че искаме присъствието и съболезнованията ви? Моето момиченце е мъртво, а чудовището, което отне живота му, все още е на свобода. За какво сте ни? Каква полза има от вас?

— Каръл, достатъчно. Каръл, спри, моля те! — опита се да я успокои съпругът й.

— Няма да спра. Никога няма да спра! Това е просто поредният случай за вас, нали, лейтенант? Нищо повече от обикновено разследване. Що за човек сте? Всички медии говорят, че не сте стигнали доникъде. Няма да го заловите. За нищо не ви бива!

Каръл заплака, а по-възрастният мъж до нея я притегли към себе си.

— Хайде, Каръл, стига. Трябва да поседнеш, ела с мен.

Отведе я, другите ги последваха, а Макмастърс безпомощно се загледа в тях.

— Извинете я, лейтенант.

— Няма за какво.

— Не иска да вземе успокоително. Не иска нищо, което би могло да й помогне да се съвземе. Не знаех, че гледа всички репортажи, а когато разбрах, беше твърде късно да я спра и тя беше… твърде разстроена, за да проумее. Донякъде и аз съм виновен. В опитите си да я утеша й казах, че до днес ще сте го заловили. Зная, че не биваше. Надявах се да успеете, но…

Поклати глава, обърна се и влезе в залата.

След малко Кейтс затвори двойните врати. Риданията на Каръл отекваха през тях като юмручни удари.

— Тя не беше права, Далас — отбеляза Пийбоди. — Не беше честна.

— Може би не е права. Друг въпрос е дали е нечестна.

— Но…

— Мисли за това, заради което сме тук. — Ив се отдалечи от вратата и риданията. — Фийни, камерите?

— Работят — потвърди той в слушалката й. — Пийбоди има право, ти не. Стига толкова. Идва твоят човек. Уитни и госпожата, комисарят, няколко началници от отдел „Незаконни вещества“. От северната страна непрекъснато пристигат доставки. Цветя, куриери, огромни снимки на покойници. Вкараха два трупа в сутерена.

— Разбрано. Дръж ме в течение. — Тя изчака, докато вратите на асансьора се отвориха. — Комисар Тибъл, командир Уитни, госпожо Уитни. Семейство Макмастърс са вътре за семейното поклонение.

— Ще изчакаме. — Тибъл кимна със сурово изражение. — Нещо ново?

— На този етап не, сър.

— Дано стратегията ви си заслужава критиките, които отнесохме в медиите. — Погледна към затворените врати. — И резултатът да донесе известна утеха на капитана и съпругата му.

— Ще го хванем, ако се появи тук, сър, а вярвам, че ще дойде. Съставяме резервни планове за утре, в случай че…

— Не искам да чувам за резервни планове, лейтенант. Ако нашият заподозрян не е в ареста днес следобед, портретът му ще бъде разпространен.

Тя се обърна и тръгна към прозореца в дъното на коридора.

— Планът ти всичко да изглежда сякаш разследването е стигнало до задънена улица се оказа по-сполучлив, отколкото очаквахме — отбеляза Уитни. — Подложени сме на голям натиск, лейтенант.

— Разбирам, сър.

Уитни и съпругата му се отдалечиха да поговорят с новопристигналите.

— Това не е…

Ив прекъсна мърморенето на Пийбоди с укорителен поглед.

— Не казвай, че не е честно. Аз съм главният разследващ. Аз понасям ударите. Провери какво е положението при останалите от екипа. Скоро тук ще се напълни с хора. Не очаквах да успееш да дойдеш — обърна се тя към Рурк.

— Направих някои промени в графика си. — Той хвърли поглед към командира и най-големия шеф на градската полиция. — Радвам се, че успях, и мога да ти помогна да довършиш това.

— Той ще се появи. Изчислението на вероятността го показа, Майра смята така, и интуицията ми го подсказва. Ще се появи и ще го хванем натясно, ще го заловим. После, докато екипът се радва на хвалбите на бога на медиите, аз ще го хвана натясно в стаята за разпити. А после… — Тя замълча, тихо вдиша и издиша няколко пъти. — Добре, добре. Малко съм ядосана.

Рурк погали ръката й.

— Отива ти.

— Няма време за това. Сега не е моментът. Отпечатъци на един човек върху театралната програма, без съответствие в базата данни. Когато го хванем, ще съвпаднат с неговите, но това не ни помага да го хванем. — Пъхна ръце в джобовете на черното си яке. — Надин и невероятният й екип не са попаднали на никой като него сред клиентите на компанията за охранителни системи.

— Имам няколко идеи в тази насока, върху които все още работя — каза Рурк.

— Времето изтича. Трябва да стане днес.

Забеляза Кейтс да излиза от съседната приемна, да казва нещо на Уитни и жена му и да ги повежда заедно с Тибъл навътре.

— Можем да влезем — съобщи тя на висок глас.

Бе очаквала да се събере голямо множество — ченгета, дошли да отдадат последна почит, съседи, приятелки на Дийна от училище, семействата им. Но очакванията й бяха надминати.

Видя Джо Дженингс и семейството й, а също и съседката, с която бе разговаряла сутринта след убийството. Видя ченгета, които познаваше, и непознати, които си личаха отдалеч.

Имаше хора от всякакви възрасти. Десетки тийнейджъри сновяха между униформените и цивилните.

Час по час някое момиче избухваше в плач и бе отвеждано навън, докато на стенния екран вървяха видеоклипове с Дийна. Ив се спогледа с Надин в другия край на залата, но запази дистанция.

Не престана да обикаля, да се вглежда в лица и телосложения от различен ъгъл.

— Към главния вход се задава още една група — каза Фийни в ухото й. — Осем-девет на брой, момичета и момчета на възраст от шестнадесет до осемнадесет. Почакай, почакай, сред тях се промъква още едно момче, с бейзболна шапка и слънчеви очила, тъмна коса, стройно… Не, не е той.

Уитни застана до нея.

— Ученици от училището на Дийна са получили разрешение да дойдат. — И той не изглеждаше доволен, също както Ив. — Джона не е знаел, че Каръл го е уредила.

— Не е влязъл през никой от входовете. Щяхме да го засечем. Минал е само час.

Видя Майра да влиза и да отива при опечалените родители.

Твърде много ченгета, помисли си тя, твърде много хлапаци. Следеше персонала с поглед, докато предлагаха вода, разнасяха миниатюрни чашки кафе и чай или внасяха още цветя.

Въздухът бе изпълнен с аромати, градина на скръбта.

Хора излизаха на терасите, преминаваха в малките салони и гласовете им се сливаха в море от звуци. Сред глъчката едва дочуваше гласовете на екипа в слушалката.

Отправи се към терасата — колкото да поеме малко въздух, толкова и да направи още един оглед.

Когато стигна до вратата, силен трясък я накара рязко да се обърне. Гръмнаха викове и писъци и морето от звуци се превърна в море от паника. Ив си запроправя път между хората, разкрещя се на екипите да докладват и извади комуникатора си. Пред нея като лавина падаха тела. Силно блъсване отзад я повали на четири крака. Комуникаторът излетя от ръката й, изпука под нечий крак и тя изруга.

Получи удар по окото, носа и още един отзад в кръста, докато се опитваше да се изправи сред приливната вълна от хора, бягащи панически към изходите.

В суматохата видя как двама униформени повалиха някакъв мъж на пода. Бейзболната му шапка падна и буйната му кафява коса закри очите му.

Ив изтри кръвта от лицето си, отново се надигна.

В този миг го съзря, застанал до едната стена, да гледа през настаналата суматоха към лъскавия бял ковчег, покрит с розови и пурпурни цветя. Видя човека, заради когото Дийна Макмастърс лежеше в този ковчег, да се усмихва, взирайки се в мъжа, който прегръщаше ридаещата си съпруга до ковчега.

След секунди обезумялата тълпа отново се втурна напред и за Ив вече не бе възможно нито да го вижда, нито да си проправи път до него.

— Заподозреният е до входа на залата на втория етаж. Главният. Потвърдено. — Една жена политна към нея. Просто я избута встрани и започна да се провира напред. — Облечен е с черен костюм и бяла риза, носи табелка с име, сякаш е от персонала. По дяволите, по дяволите, размърдайте се!

В слушалката й прозвуча само шум от статично електричество. А на прага пред нея се струпаха паникьосани хора и образуваха непроницаема барикада.

Блъскаше, дърпаше, разбутваше с лакти и чуваше гласа на Уитни да настоява за ред. „Твърде късно — помисли си тя. — Твърде късно, мамка му!“ Когато успя да излезе в коридора и се огледа в двете посоки, забеляза Трухарт, който помагаше на възрастна жена да седне на стол.

Протегна ръка, сграбчи го.

— Заподозреният е с черен костюм, бяла риза, черна вратовръзка, табелка на ревера. Косата му е къса, тъмноруса. Предай на всички. Веднага. Искам сградата да бъде затворена. Никой да не излиза.

— Да, лейтенант.

Втурна се към стълбите и прескачайки по две стъпала, за отрицателно време стигна до фоайето.

— О, тече ви кръв от носа, дайте да…

— Видяхте ли мъж малко над двадесетте, с къса тъмноруса коса, костюм и бадж на служител да излиза оттук?

Жената, която я бе посрещнала, се взираше загрижено в окървавеното й лице.

— А… да, мисля, че един от асистентите ни току-що…

— Накъде тръгна?

— Просто излезе. Изглеждаше сякаш бърза.

Ив побягна навън, огледа се във всички посоки. Съзря двамата полицаи, които бе поставила на пост пред главния вход да се впускат в преследване. Изруга, скочи на тротоара и докато спринтираше, извади линка си и се свърза с диспечерите в Централата.

— Лейтенант Ив Далас, по петите на заподозрян, който се движи на север по Пето, сега на пресечката с Петдесет и осма. Бял мъж на двадесет и три, строен, рус, с черен костюм, бяла риза и черна вратовръзка.

Не го виждаше през множеството пешеходци, бързащи по тротоара. Заобикаляше, провираше се и така измина една пряка, още една.

Когато настигна двете ченгета, вече знаеше, че няма смисъл. Спря до тях на кръстовището и не бе нужно да докладват. Беше изписано на лицата им.

— Изпуснахме го, лейтенант. Имаше цяла пряка преднина, когато получихме сигнала, а е доста бърз. Зърнахме го само за миг. Просто се изгуби в тълпата.

— Как успя да мине покрай вас? — попита тя. — Как не го видяхте, по дяволите?

— Лейтенант, следяхме влизащите. Съобщавахме на електронния отдел за хора, отговарящи на описанието. Този тип излезе с малка група от персонала. Току-що бяхме получили съобщение, че на втория етаж е настанала суматоха и че заподозреният е хванат. Мина известно време, преди да получим другото: че е дегизиран като служител и е на свобода. Хукнахме след него веднага щом чухме. Имаме късмет, че изобщо го видяхме, преди…

Ив вдигна ръка и го прекъсна.

— Ще давате обяснения за тази издънка в Централата. Върнете се при отряда си и чакайте нареждания.

Закрачи обратно, бясна, с пулсираща болка в носа, и само поклати глава, когато видя Рурк да бърза към нея на север.

— Изтървахме го. Проклятие!

Рурк извади кърпичка от джоба си, подаде й я.

— Тече ти кръв от носа.

— Фраснаха ме два пъти, може би повече, в онази бъркотия. Изпуснах комуникатора си, стъпкаха го. Просто е излязъл под носа на две ченгета. Получи това, за което беше дошъл, и нещо повече — видя как се суетим като идиоти. Какво стана, мамка му?

— Не зная. — Хвана я под ръка и я поведе между пешеходците по Пето авеню. — Видях те да падаш, но когато успях да се измъкна от тълпата, вече беше изчезнала. Тръгнах след теб веднага щом Трухарт ми каза, че си по петите на онзи тип.

— Беше безполезно да го преследвам. Измъкнал се е, преди да изляза на тротоара.

Когато стигнаха до сградата, видяха Пийбоди да слиза по главното стълбище.

— Изчезна — каза Ив.

— По дяволите! — Пийбоди шумно въздъхна и направи гримаса, когато видя лицето й. — И аз отнесох някой и друг удар — посочи синината на скулата си, — но ти си пострадала повече.

— Да вървим да изясним каква е причината за суматохата. Какво знаеш? — попита Ив, когато тръгнаха навътре.

— Доколкото разбрах, един от нашите прибързано сграбчил някакъв хлапак и друго ченге му помогнало да го повали на земята и да му сложи белезници. Последвала паника. И тримата са в един от малките салони горе. Бакстър се опитва да въведе ред там. Уитни е със семейство Макмастърс и трябва да му докладваме, когато се върнеш. Наложи се да повикаме медицински екип. Има ранени. Здравата я оплескахме, Далас.

— Разбери подробности и осведоми Уитни. Аз отивам при ченгетата и пострадалия цивилен. Комуникаторът ми е строшен.

— Какво ще кажете да поговоря с управителя тук? — предложи Рурк. — Ще се опитам да замажа положението.

— Няма да навредиш. Но и аз ще трябва да поговоря с него по-късно. Мамка му!

Ив тръгна нагоре към втория етаж.

Уханието на лилиуми и рози беше по-силно, може би защото много от цветята лежаха смачкани на пода. Отправи се през натрошените стъкла и локвите вода към Трухарт, който стоеше пред вратата на салона.

— Чухме за заподозрения, лейтенант. Съжалявам. Бакстър е при двамата замесени полицаи и хлапака. Медицинският екип го преглежда. Има няколко наранявания.

— Приказно. Просто приказно.

Ив влезе вътре, затвори вратата зад гърба си.

Момче на около осемнадесет седеше на ослепително бял стол, докато лекар с посивели коси проверяваше зениците му.

— Добре съм — каза момчето. — Само ми изкараха ангелите и всичкия въздух. Добре съм.

— Повикаха ме да те прегледам, е, преглеждам те.

Медикът прокара масажор по синината на брадичката му.

Ив хвърли поглед към двамата полицаи, седнали на канапе в същото ослепително бяло, и към Бакстър, който поклати тъжно глава.

„Да — помисли си тя. — Бог да ни е на помощ.“

— Аз съм лейтенант Далас — представи се Ив на момчето.

— А, да, здравейте. Аз съм Зак. Сега мога ли да си вървя? Трябва да намеря Кели. Дойдох с Кели. Тя е съученичка на убитото момиче. Просто дойдох с нея, защото се беше поболяла и настояваше да дойде на поклонението.

— Как е цялото име на Кели?

— Кели Нимс. Беше пълен хаос и не зная дали тя е добре.

— Детектив Бакстър, изпратете някого да намери госпожица Нимс.

— Да, лейтенант, веднага.

— Благодаря. Ще се почувствам по-добре, когато разбера, че с нея всичко е наред. Гаджета сме и както ви казах, вече се беше поболяла.

Ив забеляза известна прилика между него и Поули. Телосложението, цветът на косата и прическата. Видя бейзболната шапка в скута му.

— Зак, искам да се извиня за ужасното недоразумение и неудобството, което ти създадохме. Уверявам те, че ще проуча въпроса лично и подробно.

— Просто си стоях и изведнъж сякаш ме връхлетя макси бус, захапах пътеката и всички се разкрещяха и разбягаха. Мисля, че някой стъпи върху мен. Тези хора ме закопчаха с белезници и чух писъците на Кели. Но бях останал без въздух. Не можех да направя нищо. Беше странно, но… — Леко се усмихна. — Имаше тръпка. Прочетоха правата ми и прочие. Трябва ли да се обадя на адвокат?

„Само това не“, помисли си тя. Всеки адвокат, който поне малко разбира от работата си, би го грабнал за клиент и би съдил отдела до дупка.

— Не си загазил, Зак. Било е грешка, за която много съжаляваме. Отново, надявам се да приемеш личните ми извинения.

— Разбира се. Всъщност не беше толкова страшно.

Бакстър отново се промъкна вътре.

— Кели е добре, Зак. Чака те отвън.

— Супер. Мога ли да отида при нея?

— Нищо сериозно, нали? — попита Ив медицинското лице.

— Две-три синини, това е. — Медикът присви очи. — Вие изглеждате по-зле.

— Дай на детектив Бакстър цялото си име и номер за връзка — обърна се тя към Зак. — Полицаят пред вратата ще те заведе при Кели. Ако имаш някакви въпроси или проблеми, можеш да ми се обадиш в Централата.

— Голям екшън! — Момчето сложи шапката си. — Беше вълнуващо.

— Безсмислен екшън. Бакстър, дай ми диктофона си. Моят е повреден.

Взе диктофона, включи го.

— Искате ли да погледна лицето ви? — попита медикът.

— Не сега.

— Добре. — Той извади студен компрес от чантата си и й го подаде. — Все пак сложете това.

Тя изчака, докато медикът и Зак излязоха, и се обърна към двамата полицаи.

— Запис — включен. Лейтенант Ив Далас, разпит на двама жалки шибаняци, които успяха напълно да провалят прецизно организирана операция и да допуснат заподозрян в убийство да се измъкне с лекота.

— Лейтенант…

— Ще говорите само по команда. — Нарочно започна с онзи, който си бе мълчал. — Име, чин, управление, отдел.

— Полицай Глен Харисън, сто двадесет и пето, зачислен към отдел „Незаконни вещества“ при капитан Макмастърс.

— Ти. — Ив посочи другия.

— Полицай Кайл Кънингам, сто двадесет и пето, зачислен към отдел „Незаконни вещества“ при капитан Макмастърс.

— Значи вие, клоуни, решихте да свършите работата ми вместо мен днес?

— Дойдохме да отдадем последна почит, да предложим подкрепа на капитана и жена му. Навсякъде се говори, че разследването е в застой.

— Така ли? — с престорена любезност попита Ив, когато Харисън затвори очи след репликата на партньора си.

— Така се говори — каза Кънингам.

— И ви хрумна да дадете тласък на разследването, като употребите груба сила срещу цивилен гражданин, всеете смут на траурно поклонение и причините всеобща паника. По време на която истинският заподозрян успя да се измъкне покрай двама от нас, които наистина работят по случая.

— Хлапакът изглеждаше като него.

Очите й се присвиха до малки процепи.

— Откъде знаете това, полицай Кънингам? Откъде получихте описание на заподозрения?

— Носят се слухове.

— Значи, от една страна, се носят слухове, че разследването е в застой, а от друга, че имаме описание на заподозрения. И въз основа на слуховете решихте да провалите операцията ми? Сега убиецът на двама души е на свобода в резултат от вашите действия. Разследването е опорочено, отделът е застрашен от гражданско дело не само от страна на хлапака, когото повалихте на земята, а и от страна на това учреждение и всеки друг, който е пострадал или просто реши да ни съди за емоционални щети. Заради вас, задници!

— Слушайте, не съм длъжен да търпя това. — Кънингам се надигна. — Погледнах портретната скица и хлапето изглеждаше също като него, дори беше облечено като него. Предприех някакво действие, за разлика от целия ви отдел, който не си е мръднал пръста, откакто момичето на капитана беше изнасилено и убито в неделя.

Ив пристъпи напред.

— Ако не седнеш на дебелия си задник, ще те принудя със сила.

— Само опитайте.

— Кънингам, за бога, за бога! — Все още на канапето, Харисън прокара ръка по лицето си.

— Полицай Кънингам, заслужавате отстраняване от работа за тридесет дни за неподчинение. По-нататък ще бъде обсъдено и професионалното ви бъдеще. Ще седнеш, когато ти казвам, или ще получиш шестдесет дни.

— Моят шеф е капитанът — възрази той, но седна.

— Аз имам по-висок чин от теб и също мога да ти давам нареждания. Но да, капитанът е твоят шеф. Днешните ти действия провалиха операция, която със сигурност щеше да доведе до залавянето на изнасилвана и убиеца на Дийна Макмастърс, мамка му! Кой ти показа скицата?

Кънингам вирна брадичка.

— Няма да кажа нищо повече без представител на синдиката.

— Твой избор. — Ив погледна Харисън. — А ти?

— Не съм виждал скицата, лейтенант. Чух за нея, но не съм я виждал. Кънингам събори момчето на пода, изкрещя, че е спипал копелето и се нуждае от помощ. Помогнах му.

— Напишете всичко, повикайте представителя си. Махайте се от очите ми.

Когато двамата излязоха, Бакстър дойде при нея и усука студения компрес, за да го задейства.

— Използвай това. Окото ти посинява. — Тя заизвива компреса и за миг й се прииска да беше вратът на Кънингам.

— Господи, Бакстър!

— Всички сме в кюпа, по дяволите. Бих сритал задника на Кънингам, но ще бъде загуба на време. Поне разбрах какво точно е станало, а е станало за броени секунди. Харисън казва истината. Притекъл се е на помощ на друг полицай. Не виждам за какво може да бъде наказан.

— Не решавам аз.

— Тъкмо зърнах онова копеле Поули. Тъкмо го разпознах, и настана паника, сякаш някой беше изкрещял „бомба“. Не успях да стигна до него, блъснаха ме назад, озовах се притиснат в ъгъла. Трухарт изведе някаква старица, ударена по главата. Беше в ръцете ни, Далас. Щяхме да го хванем.

— Вече няма никакво значение. — Ив прокара пръсти през косите си. — Сега отивам да се пържа на същия огън като Кънингам преди малко.

— Не е честно. Не е честно, мамка му!

— Моя операция. Моя издънка.

Пийбоди я чакаше отвън.

— Командирът е в стаята за уединение на този етаж. Можем да отидем сега.

— Аз ще отида. Съобщи на екипа, че ще се съвещаваме в конферентната зала след час.

— Ще им съобщя, а после ще отидем заедно. Ти си с по-висок чин, но сме партньорки. И аз нося отговорност.

— Няма смисъл да сритват задниците и на двете ни.

— За мен има.

— Добре. Задникът си е твой.

— Всеки квадратен сантиметър от него. Трухарт! Съобщи на екипа за съвещание след час в Централата, в конферентната зала. Удобно е наблизо да има някой с по-нисък чин — отбеляза Пийбоди, когато продължиха. — Мога да се възползвам, докато ме разжалват.

— Уитни няма да те понижи в униформено ченге. Някой от нас е показал скицата на хора извън екипа и бих се обзаложила, че е някой с униформа. Затова, след като ни изпържат, ще отидем и ние да поизпържим някого. Във всеки случай, операцията е безвъзвратно провалена. — Ив спря пред стаята за уединение. — Последен шанс.

— Влизам с теб.

Пийбоди сама отвори вратата.

Джона и Каръл Макмастърс седяха заедно на малък диван. От стола си Анна Уитни се наведе напред и напя чай от изящна каничка в изящни чашки. Уитни се обърна с гръб към прозореца.

— Ще поговорим другаде — каза той, но преди да се отдалечи от прозореца, Каръл скочи на крака.

— Как можахте да допуснете това? Как можахте? На поклонението за Дийна?

— Каръл, престани. Престани.

Макмастърс стана.

— Срам и позор.

— Да, така е. — Капитанът обхвана раменете на съпругата си. — Но по вина на мои подчинени, не на лейтенанта. Мои хора го причиниха.

— Все пак аз ръководех операцията — каза Ив — и отговорността е моя. Нямам оправдание, госпожо Макмастърс, а извиненията ми биха прозвучали неадекватно.

— Нима това има някакво значение за мен? — Очите й горяха от ярост, която навярно бе по-малко мъчителна от скръбта. — Поемате отговорност?

— Не е утеха, но не мога да предложа друго. Трябваше да застана тук и да ви уверя, че човекът, който уби дъщеря ви, е в ареста, а не мога. Каквото и да кажа, не би означавало нищо за вас.

— Каръл. — Анна остави каничката. — Твърде дълго си била съпруга на полицай, за да се държиш така. Знаеш, че всичко, което може да се направи, ще бъде направено, и като излееш гнева си върху лейтенанта, няма да помогнеш на Дийна. — Стана от дивана. — Хайде, ела с мен. Ще отидем да поседим при Дийна, докато изяснят това.

Тя изведе Каръл от стаята и тихо затвори вратата.

— Лейтенант — хладно каза Уитни, — докладвайте.

Тя заговори със същия хладен тон, описвайки всичко с най-малки подробности. Когато стигна до Харисън и Кънингам, Макмастърс закри лицето си с ръце.

— Кой се е раздрънкал? — попита Уитни.

— Ще проведа съвещание след час, сър. След час и пет минути ще имам тази информация.

— Очаквам в бъдеще да контролирате екипа си по-добре, лейтенант. Очаквам да имате необходимата трезва преценка и контрол, за да не допускате подобно изтичане на информация при операция под ваше командване.

— Да, сър.

— Джак — уморено се обади Макмастърс, — били са от моите хора.

— Но както лейтенантът правилно изтъкна, операцията беше нейна и не може да бъде освободена от отговорност. — Уитни сурово изгледа Ив. — Лейтенант, искам подробна оценка и писмен доклад още тази вечер.

— Да, сър. Ще реорганизирам екипа според тази оценка и ще ви представя подробен план на алтернативна операция за залавяне на заподозрения утре със съдействието на семейство Мимото.

— Щом очакваш да убедя комисаря да не разкриваме портрета на Дарин Поули и още съществена информация пред обществеността чрез медиите, трябва първо да убедиш мен.

— Ако покажем скицата и той узнае, че сме на прав път, ще си плюе на петите. — „Може би вече е офейкал“, помисли си тя. И това накара стомахът й да се свие на топка. — Млад е — продължи тя спокойно и уверено — и е търпелив. Може да си позволи да изчака… година, пет години, преди да се срещне със следващата мишена. Може да избере друга. Да промени външността си… както много съобразително беше направил днес. Може да използва фалшификаторските си умения, за да приеме друга самоличност или няколко едновременно и да си трае, докато Дийна и Карлийн Робинс бъдат забравени, докато снемем охраната от другите набелязани, за които знаем.

— Права е, Джак — подкрепи я Макмастърс. — Далас беше права, че ще дойде днес, права е и сега. Ако моята дума има някаква тежест, искам ти и комисарят да знаете, че съм съгласен с лейтенанта.

Ив използва убедителността на Макмастърс и се опита да я подсили с още свои аргументи.

— Командир Уитни, ако разкрием портрета, идиоти като Кънингам ще напълнят арестите с тийнейджъри или двадесет и няколко годишни младежи с бейзболни шапки, а Поули ще се покрие и ще изчезне някъде да чака нов удобен момент. Ако пуснем скицата, той печели. А ако продължим с тази игра… честно казано, сър, и аз се пържа на бавен огън, но ако оставим медиите да отразят днешното фиаско като колосален гаф и контролирано поддържаме тази заблуда, той само ще добие повече увереност и утре ще се опита да изпълни плана си за госпожа Мимото. Разкрием ли истината, губим шанса.

— Днес щяхме да го хванем, сър. — Когато Пийбоди заговори, Ив я погледна с изненада и раздразнение. — Това не е оправдание, а факт. Ще трябва да разпитаме персонала тук и да проверим охранителната им система, защото очевидно Дарин Поули е проникнал много по-рано и е бил в сградата преди поклонението. Въпреки това щяхме да го хванем.

Уитни повдигна вежди.

— Убедена ли сте, детектив Пийбоди?

На Ив се стори, че Пийбоди преглътна смутено, но партньорката й продължи с привидна увереност:

— Да, сър. Детектив Бакстър го е разпознал, както и лейтенант Далас. Не получих съобщението навреме поради хаоса, който предизвикаха Кънингам и Харисън. В същия хаос Далас пострада и комуникаторът й беше повреден. Вместо да влезе в стаята, където щяхме да го обсадим, той се измъкна от тълпата, за да избегне риска да го разпитаме, както сега разпитваме множество участници. Отново проява на предпазливост, сър, която е част от профила му. Поведението му беше точно такова, каквото очаквахме. Утре също ще постъпи както очакваме.

— Готова ли си да изложиш човешки живот на риск, залагайки на това?

— Командир… — понечи да заговори Ив.

— Не — прекъсна я Пийбоди. — Въпросът беше отправен към мен. Бих заложила своя живот на преценката на лейтенанта. Лесно е да го кажа сега, защото съвпада с моята. Не бих рискувала ничий живот, за да спася репутацията на отдела, както ще направим, ако публикуваме скицата на Поули сега. Ще рискуваме няколко живота, за да спасим репутацията си. Това е моята преценка, сър.

— Джак, ако има значение, така мисля и аз.

Уитни хвърли поглед към Макмастърс.

— Съгласен съм, но трябва да убедя и други. Съвсем скоро ще поговоря с полицаи Кънингам и Харисън. Твои хора са, Джона, но факт е, че операцията беше на Далас и тя носи отговорност за резултата.

— Да, сър, така е — съгласи се Ив.

— Имате тридесет часа. Мога да задържа информацията още тридесет часа. Ако дотогава заподозреният не е в ареста, скицата ще излезе в медиите. Все едно кой се е разбъбрил, лейтенант, свършете работата си.

— Да, сър. Капитане, искрено съжалявам.

— Искам да участвам. — Макмастърс енергично стана. — Заради това изтичане на информация ще загубите най-малко един човек. Искам да заема мястото му.

Имаше моменти, в които Ив знаеше, че трябваше да последва интуицията си.

— С разрешението на командира, можете да ни бъдете полезен.

— Ти решаваш. Ще изпратя Анна да придружи Каръл и роднините ви.

 

 

— Аз ще карам — каза Рурк, когато бяха готови да тръгнат към Централата. Ив сви рамене, седна в колата и си позволи лукса да затвори очи.

Отново ги отвори, когато усети нещо да пада в скута й. Беше шоколадово десертче.

— Първо торта, сега шоколадче.

— Не изглеждаш в състояние да шофираш.

— Можеше да бъде и по-зле. — Имаше главоболие, цялото й лице пулсираше болезнено, а заподозреният навярно пиеше студена бира и се заливаше от смях. — Не зная как точно, но можеше да бъде и по-зле. Можеше да ни връхлети и напаст от скакалци — реши тя и разопакова десертчето. — Тогава щеше да бъде по-лошо.

— Една добра новина: най-вероятно траурната компания няма да заведе дело срещу отдела.

Ив отхапа с наслада.

— Как разбра, да не си купил компанията?

— Интересно решение, но не. Просто изтъкнах, че на компанията се пада най-голямата част от отговорността, защото тяхната охрана е допуснала проникване на лице с неясна самоличност, както реших, че е по-уместно да го назова, вместо „заподозрян“.

Тя отново отхапа от шоколада и леко се усмихна.

— Имаш право.

— Че са допуснали лице с неясна самоличност да получи достъп до помещенията, до поклонение за убита непълнолетна, на което няколко души, включително и полицейски служители, пострадаха. Вярвам, че ръководството ще разбере какви могат да бъдат вероятните последици от едно контрадело.

— Значи така уреждаш сделките си?

— Да. Как е любимото ми лице?

Ив се обърна към него.

— Твоето изглежда добре.

— Колкото и приятно да е да го гледам в огледалото, твоето ми харесва повече.

— Боли. — Ив си позволи болезнена гримаса. — Заслужавам си го, да ми напомня как се издъних.

— Е, добре, моментът е подходящ за самосъжаление. Давай, в приятелска среда си.

— Трябваше да предвидя, че ще се промъкне като служител на компанията.

— Защо? — Рурк хвърли поглед към нея и се опита да сдържи усмивката си, докато гледаше как намръщено отхапва от десертчето. — Според мен е било излишно да си прави труда.

— Защото е предпазлив. Това му е дало по-добро прикритие. Кой се заглежда в служителите? Имал е по-лесен достъп и е можел да избере момента, да бъде там в самата кулминация.

— Но е рискувал във всеки момент да бъде смъмрен от старшите и началниците, които знаят на кого какво са възложили във всяка зала. Ще ти кажа защо е избрал този начин, поемайки излишен риск, ако, разбира се, искаш да чуеш какво мисля.

— Искам.

— За да има време да огледа творението си отблизо, да погали самолюбието си. — Рурк натисна педала и мина през едно кръстовище на жълто. — Донася цветя, спира се да я позерцава. Обзалагам се, че се е надявал да направи и снимки, които после да гледа с умиление.

— По дяволите! По дяволите, точно това би направил. — Ив прокара ръка през косите си, задърпа ги нервно. — Как не се сетих!

— Лесно е да се анализира сега. Младостта му е важен фактор. Предпазлив е и същевременно импулсивен, а и най-вероятно Дийна е първата му жертва. Това е неговата мисия и внимава да не рискува. Сега се наслаждава на първия си триумф.

— Да си остане между нас засега. Включих Макмастърс в екипа. Не е нужно да чува.

— Разумно ли е да го включваш?

— Скоро ще разбера.

Ив тръгна към конферентната зала, без да бърза. Искаше всички да са се събрали, когато пристигне. Влезе с пъргава походка, застана срещу тях и изчака, докато Рурк заеме мястото си.

— Отсега нататък капитан Макмастърс ще бъде част от екипа. Ще поискам индивидуални доклади и анализи. Преди това искам онзи, който е показал портретната скица на заподозрения и е споделил поверителна информация с полицай Кънингам, а вероятно и с други хора извън екипа, да си признае.

Не бе нужно да чака някой да вдигне ръка, защото видя полицай Фланг рязко да свежда поглед.

— Фланг, дай обяснение!

— Лейтенант, само се опитах да помогна. Беше претъпкано и колкото повече очи имахме…

— Дадох ли ясни нареждания относно това на съвещанието преди операцията или не, полицай Фланг?

— Да, лейтенант, но…

— Не мога да не заключа, че сте решили, че сте по-способен от мен да ръководите днешната операция. Че смятате своята преценка за по-добра от моята.

— Не, лейтенант, просто си помислих…

— Помислили сте си, че е приемливо да проявите явно неподчинение на заповед от по-висш полицейски служител. Допуснали сте голяма грешка. Ще бъде докладвано и сте отстранен.

— Лейтенант…

— Нямате думата. — Всички в стаята застинаха, а Фланг се сви в стола си под погледа й. — Ако от вас изтече още дори капка информация, ще се погрижа да ви бъде повдигнато обвинение във възпрепятстване на правосъдието. Искам списъка с имената на всички, на които сте показали скицата, да бъде на бюрото ми след не повече от петнадесет минути. Сега сте свободен. — След като Фланг излезе, настъпи гробна тишина. — Ако още някой си въобразява, че неговата преценка е по-добра от моята или че изпълняването на заповеди е по желание, вратата е ето там. — Изчака две секунди, докато все още цареше тишина. — Сега ще обсъдим днешния провал от всяка гледна точка и ще очертаем, изясним и изгладим плана за операцията утре. Фийни. Охранителната система.