Нора Робъртс
Сродници в смъртта (19)

19.

— Тя не е следващата — заключи Ив. — Но е започнал играта с нея, подготвя се. Разведена, това е две крачки напред. Намерил е идеален подход. Променя външността си, създава различен свой образ пред всяка жертва. Млад, но не незрял, флиртува, но не твърде дръзко, има същите интереси като нейните, познания в тези области.

— Не е казала на никого, защото все още са съвсем в началото — изтъкна Пийбоди. — И й се струва малко глупаво да мисли за връзка с мъж, който е с двадесет години по-млад.

— Няма домашен линк, казва й, че мобилният му е повреден и не е намерил време да го смени. Все още не иска тя да му се обажда. Иска да я държи нетърпелива и несигурна. Има власт над нея. Но не е следващата.

— Има друга набелязана жертва. — Изражението на Пийбоди стана тревожно, докато гледаше снимките на потенциалните жертви, които Ив бе заредила на стенния екран. — Вероятно за този уикенд.

— Няма да получи възможност. Да намерим шефа на Службата за закрила на децата, а после — прокурора.

Ив изпи чаша кафе между разпитите, даде на Пийбоди двадесет минути почивка, за да си вземе истински сандвич.

Започна да си представя стъпките, етапите, историята, която се бе случила преди двадесет години. Мислеше, че разбира играчите, ролите им, изборите им.

— Влязла е в затвора заради него — заключи Рурк. — Убедил я е, когато му се е обадила след ареста. — „Не можем да влезем и двамата, скъпа, кой ще се грижи за бебето?“

— Да, може би — съгласи се Ив. — Освен това той вече е лежал веднъж. Бил е заловен за фалшифициране на лични карти и ако тя е признаела съучастничеството му, е щял да лежи повече от осемнадесет месеца за второ престъпление. Използвал е и този довод. „На теб ще ти дадат година, скъпа, и ще те чакам. Ако осъдят мен, ще ми дадат от пет до седем.“

— Имаш право. Очаквало го е по-сурово наказание от нейното.

— Трябвало е да стане бързо и чисто, лесно за ченгетата и служебната адвокатка. Без суматоха, без твърде много да се занимават с него.

— И още нещо мисля: ако и двамата бяха попаднали в затвора, не би имало кой да потвърди самоличностите им. Може би е използвал и това, за да я убеди. Щяло е да излезе наяве кои са в действителност, а така са ги застрашавали много повече от осемнадесет месеца. А и тя е била заловената, нали? Тя е проявила небрежност. Защо да губят всичко, когато може само тя да го отнесе?

— Точно така — съгласи се Ив. — Той е излежавал присъда веднъж, сега е било неин ред. Малко време, преговори и усилия от страна на адвоката — и е щяла да се отърве с година, част от която, дори половината, в институция за задължителна рехабилитация. Но това би увеличило риска за него. Колкото по-бързо тя приемела споразумение, толкова по-бързо са щели да го оставят на мира. Все пак, мисля, че има още нещо. — Ив пъхна ръце в джобовете си и закрачи из познатата стая — илюзия, но безкрайно позната. Изведнъж си спомни. — Имам смътни спомени за майка си. Само няколко ясни проблясъка. Но зная… знаех, че тя мрази… факта, че съм се появила. Все пак ме е родила и е останала с мен достатъчно дълго, за да запазя няколко образа в съзнанието си, да запомня определени събития.

— Подобно на Дарин Поули?

— Онова, което помни или му е втълпявано да помни, е различно. Аз зная, че за никого от двамата си родители не бях рожба. Бях удобство. Потенциален източник на доходи. Но дали заедно са го решили, или единият е убедил другия? Това е въпрос, на който никога не ще намеря отговор, а и няма значение. — Не биваше да има значение за нея. — Но в неговия случай може би има.

— Защо е избрала, или заедно са избрали, да задържи бебето? — довърши Рурк.

— Тя е играчът, мозъкът, лицето. Той е манипулатор, който харесва ролята на баровец, и го е научила на това, което знае. Сексът и наркотиците са евтини средства за печалба, без финес. Бързи пари за задоволяване на алчността, както казваш. Бил е нужен финес, за да се занимава с Поули цяла година. А детето? Би трябвало да гледа на него като на излишен багаж, да се отърве от него. Не го е направила. Значи е искала или детето, или Поули, може би и двамата. Детето не е било вещ за нея. Може би прикритие, но и за това можем само да гадаем.

— По-лесно е да действаш, да се смесваш с тълпата и да упражняваш занаята си без пеленаче, за което трябва да се грижиш — съгласи се Рурк.

— Когато Поули е излязъл от затвора, биха могли да оставят детето при Вини и да изчезнат.

— Да отнеме на Вини и жената, която е обичал, и детето, което е смятал за свое. Това е жестокост.

— Съответства на профила. Била е чиста и здрава и са имали прилична сума, открадната от Вини, а след две години е станала наркоманка и проститутка. Оказва се, че той е командвал.

— Лесни пари — заключи Рурк, — за които е работела тя.

— Поули е бил нейната слабост. Продавала се е заради него, занимавала се е с измами заради него… и в един момент той е започнал да командва, да търси още по-лесни пари, още повече блясък и тлъсти пачки. Когато е излежала присъдата си и са се преместили в Чикаго, вече е имал пълна власт над нея. — Ив си пое дъх. — Така беше, така си го спомням. Така ми се струва при онези проблясъци, в които ги виждам заедно. Тя беше наркоманка и проститутка, а той командваше парада. Може би проектирам спомените си.

— Не мисля.

Тя поклати глава.

— Ще умуваме върху това по-късно. Сега да повикаме отново Пийбоди и да поговорим със съдията.

Но преди това той пристъпи към нея и обхвана лицето й с ръце.

— Каквото и да помниш или чувстваш, трябва да знаеш, че каквито и да са били родителите ти, са създали нещо ценно в жалкия си живот. И това си ти. Каквито и да са били, не са успели да го унищожат и да ти попречат да станеш човека, който си.

 

 

Съдия Сиринити Мимото, дребничка и стройна жена, се вгледа в портрета на Дарин Поули на екрана.

— Прилича на баща си.

— Помните бащата?

Мимото стрелна Ив с поглед. Лазурносините й очи искряха на фона на гладкото й тъмно матово лице.

— Припомних си случая и замесените хора, когато ми се обадиха от отдела ви. Запозната съм с всички подробности. Подсъдимата беше постигнала споразумение с прокурора чрез адвоката си. Призна се за виновна по всички обвинения и прокурорът поиска осемнадесет месеца. Предвид ненасилствения характер на престъпленията, липсата на криминално досие и на възражения от страна на обвиняемата, постанових именно такава присъда. Излежа я на лек режим в „Райкърс“. — Мимото отново погледна екрана. — Помня и него, бебето в ръцете на баща му, което плачеше за майка си. Позволих им да се сбогуват. Тя взе момченцето само за момент, после го подаде на адвокатката и прегърна мъжа. Помислих си: „Значи не може да даде утеха на сина си, а търси утеха от бащата.“

— Не сте ли ги виждали, бащата и сина, след онзи ден в съда?

— Не, не мисля. Ако този млад мъж застане срещу мен, когато го арестувате, ще бъда принудена да откажа делото заради този разговор и предишната връзка. Затова ви питам, лейтенант, имате ли достатъчно доказателства за арест?

— Смятаме, че имаме, и ще набавим още.

Мимото наклони глава.

— Надявате се аз да ви дам нови доказателства?

— Да, и да ни помогнете да го спрем, преди да навреди на ваш близък. Вие сте произнесли присъдата, която е пратила майка му в затвора. Шест месеца след освобождаването си, когато със сина й и партньора й са живеели под друга самоличност и предполагам, са продължавали да се занимават с незаконните дейности, довели до ареста и присъдата й, тя е била изнасилена и убита по начин, близък до този, чрез който са били умъртвени двете жертви.

— Вярвате, че този мъж е извършил две убийства, защото вижда някаква връзка между ареста и присъдата на майка си и смъртта й?

Ив беше впечатлена от спокойното държание на Мимото, както и от схватливостта й.

— Да, и смятам, че откакто се помни, му е било внушавано да вярва в тази връзка.

Мимото рязко повдигна черните си вежди.

— Психолозите и адвокатите трябва да решат това. Няма да посегне на мен. Жалко, защото нямаше да ми бъде първата заплаха за двадесет и шест години на съдийската скамейка. Може да нарани мой близък, казвате. Имам голямо семейство, лейтенант.

— Да, Ваша Чест. Четирима братя и сестри, всичките семейни, три деца, също семейни. Осем внуци.

— И още един на път.

— Най-голямата ви внучка също е омъжена.

— И вчера ме направи прабаба.

— О! — „Това все още не е достигнало до регистрите, помисли си Ив. Кой може да следи всичко?“ — Честито!

— Момченце. Спайро Клейтън, три килограма и шестстотин грама.

— Радост за всички. — Поне така предполагаше. — Съпругът ви, който също има четирима братя и сестри, също не е застрахован. Както и родителите ви и всичките ви баби и дядовци.

— Включете към бройката и множество лели, чичовци, братовчеди, племенници и потомството им. Може да се каже, че сме цял легион.

Безспорно, помисли си Ив. Откъде трябваше да започне?

— Открихме модела, Ваша Чест, начина, по който избира жертвите си. Във вашето… огромно семейство не се съмнявам, че има някой, който отговаря на критериите му. Свързах се с още три вероятни мишени и изясних последните му две изисквания. Търся кръвен роднина или много близък човек, който наскоро е сключил брак или е загубил брачен партньор.

— Начало и край.

— Вероятността е изключително голяма, защото това са двата липсващи параметъра. Бих добавила, че може би все още не е установил контакт с вдовицата или вдовеца. Предвид модела, който следва, това ще е последната жертва, а младоженецът или младоженката най-вероятно ще е следващата, набелязана за този уикенд.

За първи път на непроницаемото лице на съдийката се изписа страх.

— Толкова скоро? Лейтенант, за щастие в семейството ми сме дълголетници. Преживели сме и загуби, разбира се. Една леля, която ми беше много скъпа, почина преди около година.

— Ще имам предвид тази информация, но мисля, че набелязаната е жена. И двете жертви, и трите потенциални, както изяснихме, са жени.

— А… един братовчед преди няколко месеца. Жена му… — Тя притисна пръст към слепоочието си. — Трябва да проверя. Живее в Прага. Майка ми със сигурност ще знае. Тя е семейният справочник.

— Някой по-близък. Той не иска просто да ви нарани, целта му е да ви опустоши.

— Никой от децата и внуците ми не се е оженил наскоро. Двете внучки са сгодени. Имам и племенница, омъжена от миналото лято, и още една, която ще се омъжи тази есен. И… — Замълча, поклати глава. — Дайте ми поне час да помисля. Ще се обадя на майка си. Тя ще знае. Всъщност трябва да има списък на всички и настоящите им адреси от подновяването на обетите.

— Подновяване?

— Да, родителите ми решиха да подновят брачните си обети на Свети Валентин. Решиха, че след седемдесет години заслужават зареждане с емоции, голямо празненство и втори меден месец.

— Втори меден месец? Като младоженци?

— Да. На осемдесет и девет и деветдесет и три години са и… — Лицето на Мимото застина в гримаса на ужас. — О, господи! Майка ми. Набелязал е майка ми.

— Възможно е. Искам да поговорим и с нея. Почакайте, Ваша Чест. Пийбоди.

— Веднага ще изтегля номера.

— Включи на високоговорител, в случай че иска да се чуе с дъщеря си. После изпрати двама цивилни полицаи да се погрижат за безопасността й. Не се тревожете — каза тя на Мимото. — Ще бъде в безопасност.

След минути холограмата на Черити Мимото седеше редом с дъщеря й. Изглеждаше невероятно добре за жена на прага на деветдесетте.

Имаше издължено лице, за разлика от дъщеря си, с по-изпъкнали скули, и кожата й бе с няколко нюанса по-тъмна. Но очите, интелигентни и лазурносини, бяха почти същите.

Черити хвърли поглед към екрана на стената.

— О, това е Дени. Обръснал е козята си брадичка и си е направил модерна прическа, но съм сигурна, че е Дени.

— Знаете ли цялото му име, госпожо Мимото?

— Разбира се. Денис… но го наричат Дени. Плимптън. Приятен младеж, който идва при мен на уроци по пиано. Давам частни уроци, за да припечелвам по малко допълнително. Искал да се научи да свири, за да изненада майка си. Много мило.

— Мили боже! Пристигнаха ли полицаите? Мамо, и ти, и татко, не отваряйте на никого, освен ако не е от полицията. Накарайте ги да покажат…

— Сири, баба ти не е отгледала глупачка. — С възхитително самочувствие Черити се намести удобно и кръстоса крака. — Какво е направило това момче, лейтенант Далас? Трудно ми е да повярвам, че може да е сторил нещо, което да всее толкова смут. Много е мил и добре възпитан.

— Той е главният заподозрян за две убийства.

— Убийства? Това момче? — Беше на път да избухне в смях, но присви очи и погледна съсредоточено Ив. — Я почакайте. Познавам ви. Ама, разбира се! Така ме замаяха всички тези екрани и святкащи уреди, като в старите епизоди на „Стар Трек“, че не се сетих. Виждала съм ви по телевизията, дори днес. Говорихте за онези две млади момичета. Мислите, че това момче е убиецът?

Ив понечи да отговори със заучена реплика, но после реши да бъде пряма.

— Зная, че е той. Откога му давате уроци?

Черити протегна двете си ръце напред, сякаш за да отблъсне думите обратно.

— Чакайте, чакайте. Винаги съм имала добра преценка за характерите на хората. Наследила си това от мен, нали, Сиринити? Не видях нищо лошо в него. Но сега ви гледам, лейтенант, и мисля, че разбирам. Досега е дошъл на пет урока, всичките в сряда следобед, само веднъж преди няколко седмици се наложи да преместим урока в четвъртък.

— В сряда следобед татко играе голф. Значи си била сама с това чудовище.

— Защо поиска да преместите урока? — попита Ив.

— Каза, че имал служебен ангажимент. Компютърен програмист е и трябвало да реши някакъв проблем. В онзи ден валеше — добави тя. — Моят Дийк не играе голф в дъждовно време и си остана у дома през целия ден. А веднъж в месеца, в четвъртък вечер, играе покер с приятели. Не беше у дома онзи четвъртък, когато момчето дойде. — В нежносините очи на възрастната жена проблесна гняв. — Голям хитрец, а? Проучил е всичко предварително, погрижил се е да съм единствената, която го е виждала. Копеле!

— Да, госпожо. Идвал ли е някога при вас през уикенда?

— Не, но тази седмица пожела да преместим урока в петък следобед.

— Лейтенант — намеси се Сиринити, — баща ми, съпругът ми, братята и внуците, всички ще ходят на къмпинг този уикенд. Заминават в петък. Майка ми остава сама вкъщи до неделя. Той сигурно знае.

— Разбира се, че знае! Нали сама му казах. — Черити се плесна по бедрото. — Преди няколко седмици случайно споменах колко се радвам, че два дни ще бъда съвсем сама в къщата, и се разбъбрих за подробностите. Той попита къде ще ходят, колко време ще останат. Много е умен, като се замисля как му е хрумнало да каже, че никога не е ходил на къмпинг, че сигурно много би му харесало. Миналата сряда пак заговори за това, явно за да се увери, че няма промяна в плановете. — Тя направи гримаса на отвращение. — Възнамерява да дойде тук, за да ме убие. Другата седмица ще сритам задника на този малък кучи син.

— Не се и съмнявам, че можете — каза Ив. — Но ще трябва да оставите това на мен.

Черити дълбоко въздъхна и я погледна одобрително.

— Вярвам, че ще се справите. Какво искате да направим?

Нужно бе време, за да изложи плана, да вдъхне кураж, да издири и последната мишена, да я разпита и убеди да съдейства.

Накрая Пийбоди въздъхна уморено.

— Ще го спипаме утре, на поклонението. Ще го заловим тогава, а всичко останало са резервни планове за подсигуряване. Защото… е, всички искаме да го хванем, но… сватбата на Луиз.

— Замълчи! Дори не подхващай тази тема. — Не по-малко уморена, Ив потърка чело. — Съвещание утре, както се уговорихме. Ще осведомим останалите от екипа. Ще напишем докладите. Върви да кажеш на Макнаб и Джейми и си лягай, за да имаш сили за утре.

— Така и ще направя. Защото трябва да го хванем утре. В името на справедливостта и закона. И истинската любов.

— Рурк, моля те.

Той се усмихна, пожела лека нощ на Пийбоди и изключи холограмата.

— Добре, миг спокойствие. Нужен ми е записът, за да…

— Копие от диска. — Рурк й го подаде. — Още едно се изпраща на твоя компютър. А сега ела с мен.

— Трябва да…

— Да, зная. — Хвана ръката й и я поведе към асансьора. — Ако има достатъчно време… и ако успея да те убедя, ще се погрижа да вземеш гореща вана и да се отпуснеш, но вместо да спорим през следващия половин час…

Придърпа я в спалнята.

— Нямам време и за това, Рурк.

— Господи, секс, секс, секс, само за едно мислиш.

Накара я да се обърне към тоалетката.

Там имаше запалени свещи, две чаши вино и…

— Това торта ли е?

— Да. Торта!

Рурк я дръпна назад, преди да й се нахвърли.

— Зависи.

Извади малка кутийка от джоба си и видя как веселата й усмивка изчезна и лицето й се намръщи.

— Нямам нужда от болкоуспокояващо.

— Имаш, ако искаш торта. Зная, че те боли глава от преумора, стрес, пренапрежение, личи си. Вземи болкоуспокояващото, като добро момиче, и ще получиш торта.

— Дано тортата си заслужава. — Тя глътна таблетката и веднага грабна чинията. При първата хапка затвори очи. — Страхотна е. Наистина. Заслужава си. Десет минути за торта.

— Колкото желаеш.

Рурк я придърпа да седне.

— Намерихме ги, всичките. — Тя отново затвори очи, но не с наслада, а с облекчение. — И петте.

— Спасихте ги.

— Всъщност, не всички.

— Пет жени и семействата им не мислят така.

— Дано успеем да го хванем утре. — Ив замълча за миг, хапна още малко от тортата. — Майката на съдията си я бива, нали?

— Определено.

— Пресметни, седемдесет години брак, а сега е на деветдесет. Била е на деветнадесет, когато се е решила на тази стъпка и е започнала да ражда деца. Седем десетилетия по-късно връзката между тях все още съществува. Ето какво иска да унищожи Поули. Не само човека, а и връзката. Да ги удуши със собствените им семейни връзки. — Бавно отпита глътка вино блажено се разля из тялото й. — Ако не го заловим утре, тя ще се изправи срещу него. И ще се държи достойно… Не искам да проваля сватбата — изведнъж каза тя. — Не искам нещо да се обърка заради мен, но ако…

— Стъпка по стъпка.

Тя шумно въздъхна.

— Да. Стъпка по стъпка.

 

 

На сутринта Ив влезе в конферентната зала и очерта позициите и стратегията за екипа. С дистанционно управление маркира отделни зони на схемата на екрана.

— На първите три етажа от десететажната сграда има траурни зали, кабинети на психотерапевти заемат четвъртия и петия, а на шестия и седмия са търговските обекти. От осмия до десетия са хотелските стаи за опечалени роднини и приятели, пристигнали за поклонение и погребение.

— Всичко на едно място — отбеляза Бакстър.

— Да. — За миг я побиха тръпки. — Освен това помещенията за подготовка в сутерена заемат над хиляда квадрата, с два входа отвън. Има дванадесет асансьора, ескалатор между хотелските етажи и магазините. Стълбища тук, тук и тук. — Маркира ги. — Свързват всички етажи.

— Много входове и изходи — добави Фийни.

— Плюс главния вход тук, гледащ на юг, допълнителни на запад и на изток и два аварийни изхода на север. И големината на сградата, и разположението усложняват нещата. Поклонението на Дийна Макмастърс ще се състои на втория стаж, в югозападната част, където има голяма открита тераса с изглед към парка, каквато имат всички стаи от западната страна. Три други поклонения и две бдения се застъпват в същия времеви отрязък. Двадесет от двадесет и двете хотелски стаи са заети. Всички офиси, параклиси, кабинети на психотерапевти и магазини ще бъдат отворени.

— Ще бъде пренаселено — изтъкна Макнаб. — Това ще му даде предимство.

— Не успяхме да убедим собствениците и управителите на множеството обекти да съдействат и няма закон, който може да ги задължи. Ще се съсредоточим върху входовете и аварийните изходи, главно на етажите с траурните зали. Състоят се от едно голямо помещение за официалната церемония и по-малки салони, всичките с достъп до терасата и коридора. — Тя зареди схема на траурните зали, с вече маркирани постове. — Ще завардим изходите, както е обозначено тук, с патрули постоянно в движение от точка до точка. Ако и когато бъде забелязан, затваряме всички изходи, хващаме го в капан. Пазещите на изходите остават на позициите си, докато пристигне подкрепление. Искам да бъде заловен бързо и без усложнения.

— Лейтенант. — Един от униформените от отдела на Макмастърс даде знак. — Сградата ще бъде претъпкана, но траурната зала ще бъде пълна с ченгета. Ще имаме предимство, ако всички получат копие на скицата.

— Ако я разпространим из цялото управление, ще имаме повече очи, но никакъв контрол и организация. Искам всичко да бъде изпипано, а не заподозреният да се усъмни, защото някой полицай го гледа подозрително. Бил е нащрек през целия си живот. Знае за какво да внимава. Не бива да рискуваме излишно. Фийни.

— Имаме екип, който ще следи камерите. Сградата има камери на всеки вход, във всеки асансьор и търговски обект. Ако бъде засечен, ще докладват.

— Ако и когато това се случи, всички остават по местата си — продължи Ив. — Искаме да го подмамим, а не да го изплашим и да побегне. Някакви въпроси относно общия план? — Изчака, плъзна поглед из стаята. — Добре. Конкретни задачи.

Когато разпусна екипа, Ив продължи да изучава екрана, да търси пролуки.

— Много входове и изходи — повтори тя думите на Фийни.

— Ще ги завардим всичките. — Пийбоди продължаваше да изучава схемата на екрана. — Все пак идеята всички ченгета, които ще присъстват, да имат скицата не беше толкова лоша. Ако я разпространим в цялото управление, той ще бъде като заек, попаднал в бърлогата на вълка.

— Твърде много възможности да изтече информация или някой новак да допусне грешка. А зайците са добри бегачи.

— Е, добре.

— Ако ще използваме подобни аналогии: много баби — кльощаво бебе.

— Мисля, че се казва „хилаво“.

— И какво става после с бебето?

— Цял живот е болнаво, предполагам.

— Значи от него не излиза нищо добро. Нужен е малък, сплотен екип — продължи Ив, докато Пийбоди умуваше върху пословицата. — Щом влезе в капана, ще препречим пътя му отвсякъде. Засега не подозира нищо. Мисли, че гоним опашките си.

— Медиите няма да ни оставят на мира. Макар и да знаят, че не разкриваме подробности, за да не навредим на операцията, лошо ни се пише.

— Млъкни! — нареди Ив. — Може направо да влезе, да се доближи до Макмастърс и да го погледне в очите, за да види резултата от деянието си. Тогава ще добие чувство за завършеност на тази задача. Захваща се с няколко задачи едновременно, това прави. Въобразява си, че ще убие третата си жертва — майката на съдията — в петък или събота и ще отиде на поклонението на Робинс в понеделник. Смята, че е свободен да продължи със следващата. — Изключи компютъра и екрана, събра дисковете. — Да вървим сега. Искам да огледам сградата от първия до последния етаж, преди екипът да се събере.

 

 

Не за първи път си помисли, че щеше да бъде по-добре, ако семейство Макмастърс бяха избрали по-малко, по-семпло място за поклонението за дъщеря си. Застана в огромното фоайе и едва не се задуши от мириса на лилиуми, докато изучаваше множеството пътища за бягство.

„Нагоре, надолу, навътре, навън, настрани“, помисли си тя. Сградата беше като кошер, а персоналът — като рояк кротки пчели с черни костюми. Пристъпи по лъскавите мраморни плочи към асансьорите.

— Извинете. Мога ли да ви помогна с нещо?

Ив погледна мрачното лице на жената, която се приближи към нея.

— Полицейска проверка за безопасността на семейство Макмастърс.

Извади значката си.

— Разбира се. — Жената направи проверка в малък електронен регистър. — Поклонението ще бъде в зала номер двеста. Намира се на втория етаж. Искате ли да ви придружа?

— Мисля, че и сами можем да намерим втория етаж.

— Разбира се. — Зад умело поддържаната маска на самообладание прозираше сарказъм, докато очите и гласът на служителката продължаваха да излъчват съчувствие със странна убедителност. — За тази церемония отговаря Никълъс Кейтс. Ще го уведомя за пристигането ви. Мога ли да ви помогна с нещо днес?

— Не.

Ив влезе в асансьора, даде команда за втория етаж.

— Тръпки ме побиха от тази жена — сподели Пийбоди. — Зная, че би трябвало да утешава и успокоява, а вместо това сякаш шепне с гробовен глас. Всичко тук е зловещо. Като в луксозен хотел за мъртъвци.

Ив замислено присви устни.

— На мен ми прилича по-скоро на изискан спа център за мъртвите. В сутерена разкрасяват трупове.

— Пфу!

— Внимавай да не ме оплюеш.

— Потръпвам от ужас, като си представя как някакъв бъбрив нещастник лакира ноктите на труп.

— Може би Трина трябва да поработи тук.

Излязоха в друг широк коридор, който приличаше на мраморна река с брегове от аранжирани цветя. Докато вървяха, Ив надничаше през отворените врати и навсякъде виждаше служители с подобаващи черни костюми вече да се подготвят за церемониите.

Още цветя, забеляза тя, стенни екрани, на които вървяха клипове и снимки, избрани от семействата на починалите.

— Лейтенант Далас. — Към нея забърза мъж със златисти коси и ангелско лице. Беше мъжка версия на жената, шепнеща с гробовен глас, както се бе изразила Пийбоди. — Аз съм Никълъс Кейтс. Началничката ми ме предупреди да ви очаквам. Извинявайте, че не бях долу да ви посрещна. С какво мога да ви помогна?

— Можете да отмените всички други поклонения тази сутрин и да не пускате никого, който не е пряко свързан с церемонията за Макмастърс на този етаж.

Той се усмихна тъжно.

— Съжалявам, но не е възможно.

— Така и предполагах.

— Опитваме се да съдействаме, доколкото можем, но има и други починали и техни близки, за които трябва да мислим.

— Разбира се. Проверихте ли вътрешната охрана и целия персонал?

— Разбира се. Всички са налице. Посрещнахме екипите от електронния ви отдел. Ще могат да ползват моите офиси през целия ден.

Ив мина покрай него и влезе в главното помещение на траурната зала. Както в другите, и тук подготовката бе започнала. Не обърна внимание на цветята, усмихнатото лице на мъртвото момиче на стенния екран, снимките по стативите и белия ковчег, отрупан с розови и пурпурни цветя — ярки цветове върху лед.

Провери терасите, малките салони, стълбищата, тоалетните, стаята за уединение от другата страна на коридора.

Всички изходи щяха да бъдат наблюдавани от камери и завардени от хора. С Пийбоди бяха направили справка за всеки от персонала и втора за всеки дежурен в този ден. Цивилни полицаи, включително и самата тя, щяха да се смесят с опечалените. Всичките щяха да имат слушалки и микрофони.

Всяко ченге под нейно командване бе подробно запознато с плана за действие.

Оставаше само да го изпълнят.