— Все едно. — Рурк продължи с нея през белия тунел. — Помня, когато доведохме Никси тук. — Говореше за малкото момиче, чието семейство бе изклано при нападение в дома им. — Беше жестоко, но предполагам, че винаги е така. Тя се чувства добре при Елизабет, Ричард и малкия Кевин. Вече е част от семейството им. Мисля, че се справя, защото ти й вдъхна решителност.

— Силна е, разбира се, че ще се справи. — Ив се спря пред вратите на владенията на Морис. — А виновникът за това, което ще видим вътре? Той не е пълзял в кръвта на майка си, както Никси, не е видял как избиват цялото му семейство в леглата. Няма и половината от куража на Никси. Слаб е и ще му дам да разбере какво е решителност.

„Така те искам“, помисли си Рурк. Ив изпитваше чувство за вина и болка. Може би имаше нужда от тях и често им се поддаваше, но винаги стъпваше на крака и продължаваше към целта си.

Днес Морис бе облечен в траурно черен костюм, с пурпурночервена риза. В залата звучеше тиха музика, а той затваряше У-образния разрез в тялото на Карлийн с уверени бодове.

— Приключи ли с нея?

— Започнах веднага щом я докараха. Здравей, Рурк.

— Здравей, Морис. Как си?

— Вече по-добре. Надявах се да ви видя отново на сватбата, по весел повод. Настоях да побързат с токсикологичното изследване — каза той на Ив. — Открих същата комбинация от вещества в кръвта, въпреки че бих могъл да не забележа следите, ако не търсех точно това. Била е упоена приблизително шест и половина часа преди смъртта, с по-малка доза от първата жертва.

— Решил е, че няма нужда да бъде в безсъзнание толкова дълго — заключи Ив. — И е имал по-малко време да свърши работата си. Или просто е искал да свърши с нея по-бързо.

— Освен това и използването на еластично въже вместо полицейски белезници, методът остава същият. Връзване — на глезените и китките. Глезените са развързвани и връзвани отново. Многократно изнасилване, вагинално и анално, буквално небрежни удари в сравнение с бруталността на изнасилванията. Спорадично задушаване. Причина за смъртта — удушаване с ръце. Борила се е. Личи от протриванията, врязването на въжетата и контузиите на китките и глезените.

— Прави малки вариации според обстоятелствата, но като цяло запазва метода.

— Има още една вариация — каза Морис. — Била е бременна.

— Мамка му! — Това бе нов удар за Ив. — По дяволите!

— От по-малко от седмица. Може би не е знаела.

Ив прокара ръка през косата си. Сдържа се да не изругае отново.

— Ще дойдат близките й. Родителите, годеникът. Щели са да се женят в събота.

Морис въздъхна дълбоко.

— Съдбата е жестока кучка.

— Майната й на съдбата. Хората са жестоки. Не е нужно да казваш на близките й за бременността, освен ако попитат. Все още не.

— Наистина не е нужно. — Той се отдръпна назад. — Първо девица, сега булка.

— Почакай! — Ив рязко вдигна глава, погледът й стана съсредоточен. — Каква ще бъде следващата?

— Следваща?

— Девица, булка… Какво следва? Ако е нещо като прогресия, логична, организирана, какво следва след булка?

— Младоженка — предположи Морис.

— Съпруга. На някого… — Рурк погледна към Карлийн със съжаление. — Бременност, майчинство. Циник би казал, че някъде тук се вмества разводът.

— Може би е начин да избира реда, дори конкретната жертва. Ти ще караш. Искам да поработя. Благодаря, Морис.

Ив извади джобния си компютър още докато вървяха обратно през коридора.

— От негова гледна точка — отбеляза Рурк — сигурно е невероятен късмет да намира подходящи жертви, за да следва прогресията, за която говориш.

— Не мисля. Не е задължително да са жени… въпреки че очевидно ги предпочита. Младоженка… или младоженец. Тогава следващата жертва може да е съпруг вместо съпруга, бъдещ баща, и така нататък. Има деца, внуци, братя, сестри… вероятно и по-далечни роднини, между които да избира. — Ив се качи в колата. — Възложих на Пийбоди да изчисли вероятността за следващата жертва, с която може вече да се е срещал. Макмастърс, после социалната работничка, шефът на социалната служба, адвокатката. Може би ги избира по реда на участие в залавянето, всички процедури и делото срещу майка му. А може би според прогресията, за която говорихме. Но трябва да има някакъв принцип на подбиране. График за наблюдение, проучване, уреждане на среща, създаване на взаимоотношения. И има застъпване. Свързал се е с Карлийн, когато вече е подготвял почвата с Дийна. Започнал е втория рунд, преди да завърши първия.

— Значи вече е започнал третия.

— Да, а може би дори и четвъртия. Мислех, че е адвокатката и ще се свържем с нея, но няма роднина, който да се вписва в другата прогресия. — Ив поклати глава, докато преглеждаше информацията за нея. — От години е разведена, няма деца. Има сестра, омъжена от двадесет и шест години, не може да се нарече младоженка. Племенница и племенник. Никой от двамата не е женен.

— Не е нужен брак, за да забременееш или да имаш връзка, която да доведе до бременност.

— Имаш право. Възможно е, ако единият от тях е стигнал до този етап, или да е избрал сестрата, като съпруга от дълго време. Ще ги държим под око, но не мисля, че те са следващите.

— Като каза следващи, къде отиваме сега?

— Ммм… в Колумбийския университет. Трябва да намеря продавачката. Посочила е общежитието като адрес, магазина като месторабота. Не отговаря на линка си и не връща обажданията на Пийбоди, която постоянно я търси. Просто искам да проследя тази нишка докрай.

— Тогава защо да не се изкачим до върха?

— Какво имаш предвид?

— Да се обадим на Пийч.

Рурк й позвъни от линка на таблото.

С костюм в кралско червено и обувки, които подчертаваха ръста й — и накараха Ив да потръпне — Пийч Лапкоф ги чакаше пред ректората. Проницателният й поглед бе леко мрачен, когато протегна двете си ръце към Рурк.

— Много се радвам да те видя.

Ив повдигна вежди, когато двамата размениха целувки по бузите.

— И аз теб — отвърна Рурк. — Изглеждаш зашеметяващо.

— След малко отивам да бръкна дълбоко в джобовете на някои бивши възпитаници. Добре е да изглеждам подходящо. Лейтенант. — Подаде ръка на Ив. — Намерих Фиона. На двудневен семинар е и не са й позволени никакви комуникации. Помолих да я пуснат, защото реших, че е важно. Ще я доведат тук. Не знаех дали ще предпочетете моя офис или друго място.

— Не е нужно да ходим никъде. Няма да я задържим дълго.

— Чух в репортажите, че е имало и друго убийство. Друга млада жена е била изнасилена и убита.

— Не можем да потвърдим, че случаите са свързани.

— Медиите си позволяват да разпространяват догадки за сериен убиец, който набелязва млади жени. В университета учат много млади жени. Сериозно съм загрижена.

— Бих посъветвала студентите и персонала ви да вземат разумни предпазни мерки. Но догадките и твърденията на медиите нямат потвърждение от нюйоркската полиция.

Пийч продължи да се взира в Ив, сякаш се опитваше да надникне в мозъка й с рентген.

— Разтревожих се, когато помолихте да потърся Фиона Уолас. Помислих си, че може би има причина да подозирате, че е в опасност.

— Нищо подобно. Става дума за продажба, направена от нея през март в Спортния център, която може би има връзка с разследването.

— Голямо облекчение за мен. — Пийч погледна над главата на Ив. — Ето я.

— Всичките си студенти ли познавате, доктор Лапкоф?

— Пийч — поправи я тя. — Не, но видях снимката в досието й, когато поискахте да я открия. Госпожице Уолас.

— Доктор Лапкоф.

Момичето бе на не повече от двадесет години, с кожа, бледа като восък, и гъста червена коса, вързана отгоре. Беше леко задъхана, навярно беше тичала от отсрещния корпус до тях, а може би и от страх, че е повикана от ректора.

— Няма нищо страшно. — Властната жена заговори с майчински тон. — И няма да бъдете наказана за напускането на семинара. Това е лейтенант Далас от Централното полицейско управление. Надява се да можете да й помогнете.

— Да помогна?

— Да. Искате ли да се оттегля, лейтенант?

— Не е нужно. Работиш в Спортния център?

— Да, госпожо. Студентка съм редовно обучение и работя, за да се издържам. Вече повече от година.

— Била си на работа на тридесет и първи март.

— Ами… не съм сигурна. Може би.

— Продала си няколко артикула на този младеж. — Ив извади скицата. — Помниш ли го?

— Не съм сигурна. Било е преди повече от два месеца, а магазинът ни е популярен и идват много хора. Понякога сме претоварени.

— Имам списък на артикулите, които е купил. Може би ще ти помогне да си спомниш. — Ив започна да изрежда и видя Фиона да примигва, когато стигна до обувките. — Сети ли се?

— Да. Беше голяма покупка, а обувките са доста скъпи. Спомних си, защото му казах, че ще бъдат намалени само за един ден през следващата седмица. Десет процента не са малко, при положение че иначе струват триста и петдесет. Но ги искаше веднага. Изглеждаше малко по-различно, отколкото на тази рисунка. Затова отначало не го познах.

— Как точно изглеждаше?

— Косата му беше много по-дълга и чуплива. Имаше хубава коса. Беше симпатяга. Пофлиртувах с него, нали разбирате? Попитах го дали живее в общежитието и каква е специалността му. Май каза, че живее другаде. Беше любезен, но не отвърна на закачките ми и предположих, че или си има приятелка, или не си пада по мен. Пошегувах се, че е ударил джакпота или нещо подобно, щом може да си позволи толкова много покупки. Помня, че се усмихна, защото… леле, усмивката му беше убийствена. И каза… стори ми се смешно, когато каза, че човек трябва да изглежда представително. Прозвуча странно, изречено от момче, което си купува суичъри и тениски. Опаковах всичко и си тръгна.

— Виждала ли си го оттогава?

— Не, не мисля.

— Това е всичко, Фиона. Благодаря.

— Нещо незаконно ли е направил?

— Налага се да поговорим с него. Ако го видиш, направи ми услуга. Не флиртувай с него, а ми се обади.

Ив й подаде визитка.

— Добре. Мога ли да се върна на семинара?

— Да — каза Пийч. — Побързай.

— Добре, госпожо.

— Помогна ли? — попита Пийч, докато Фиона бързо се отдалечаваше.

— Потвърди информация, която вече имаме, доизясни модела и ми разкри, че понякога самодоволството му надделява над предпазливостта. Да, помогна. Благодаря и на вас за помощта.

— Радвам се, че успях да помогна, и се надявам скоро да науча от медиите, че сте арестували този човек.

— Аз също.

Когато стигнаха до колата, Рурк попита:

— А сега какво следва?

— Трябва отново да прегледам списъка на хората, свързани с ареста на Ирен Щулц. Трябва да поговоря с тях, с всеки от тях, и да се опитам да отгатна следващия набелязан.

— Не всички живеят в Ню Йорк.

— Така е. — Тя се качи в колата. — Но очевидно притежава неизчерпаем запас от лични и кредитни карти. Може би следващата мишена е в Ню Йорк, а може би не, но трябва да разпитам всички хора, свързани с вероятните набелязани, и да се опитам да предвидя коя ще е следващата жертва.

— И от тях не всички живеят в Ню Йорк или в щата. Можеш, разбира се, да летиш, за да се срещнеш с тях, или да проведеш разпитите по линк.

— Бих предпочела да говоря с тях лице в лице, но не е практично, така че повечето разговори ще трябва да бъдат по линк. Проблемът е, че хората завързват взаимоотношения. Женят се и/или създават деца. После същото правят и децата им. За двадесет и няколко години около един човек се оформя сложна мрежа от взаимовръзки.

— Хората и непреодолимата им потребност да се възпроизвеждат. — Рурк поклати глава, усмихвайки се на размишленията й. — Какво може да се направи?

— Иска ми се да привикам всички в Централата — един по един или ако се наложи, всичките наведнъж — за да видя дали нечии отговори ще съдържат нещо по-съществено.

— Мога да го уредя.

Ив го изгледа с недоумение, докато той караше към дома.

— Какво? Ще уредиш всички да бъдат транспортирани в игралата… където и да се намират? Не само е непрактично, а и много от тях няма да се съгласят. Друг проблем е, че хората имат свой живот и може да се възпротивят, ако трябва да отложат ангажиментите си, за да помогнат на полицейско разследване, което може и да няма връзка с тях.

— Има транспорт — каза той — и транспорт.

— Е, всичките ти возила са луксозни и лъскави, но…

— Ив, въпреки че често се налага да пътувам по работа и имам бизнес партньори по целия свят, колко по-често водя преговори с другия край на света и дори с други планети, без да напускам Ню Йорк?

— Така е, но ти имаш… — Изведнъж Ив си спомни как бе нахълтала в кабинета му, без да почука, и бе прекъснала важна среща. Холографска среща. — Може и да се получи — замислено каза тя. — Не използваме холограми за разпити, защото, когато си имаш работа със заподозрян, а понякога и със свидетел, защитата се опитва да изкара всяко доказателство, получено по този начин, невалидно. Съмнително е, защото може да се манипулира. Ако искаш нещо надеждно, ти е нужен запис на самопризнания, направени лице в лице, или веществено доказателство. Но това…

— Няма нито да изтръгваш самопризнания, нито да разпитваш заподозрени или дори предполагаеми съучастници.

— Да, би могло да стане. Ще се обадя на прокурорката, за да бъда сигурна, че няма някаква процедурна подробност, която трябва да спазя. Ако част от информацията, която получа, доведе до арест, не искам някой ловък адвокат да се опита да увърта, че е имало нещо нередно и следователно, дрън-дрън. Но мисля, че можем да направим това.

— Използва холограма за Рикър.

— Да, вече излежава доживотна присъда без право на помилване. Можеха да се опитат да разобличат метода, с който доказах участието му в заговора срещу Колтрейн. Но да поръча убийство на полицай от затворническа колония в космоса, където са позволени холографски свиждания и консултации с адвокат? Щеше да бъде трудно да оспорят доказателствата в този случай и първото, което направих, бе да изясня това. Клио не участва в холографския мост, беше позволено да го гледа. Не използвах никакви доказателства от самия разговор, когато изтръгнах самопризнанията й, и отново първо проучих. Съдията отхвърли обжалването й на това основание.

— Радвам се да го чуя.

— Мисля, че можем да използваме тази техника, ако страните са съгласни. Ще спести часове и е най-доброто решение след лична среща. Просто трябва да се подсигуря.

— Подсигури се, аз ще направя настройките.

— Колко време е нужно?

— За основната програма най-много двадесет минути. После ще ми трябват координатите на хората, с които искаш да се срещнеш. Всеки триизмерен образ се генерира за няколко минути.

— Ще трябва да го повториш. Добре че си ми подръка.

Извади линка си, за да позвъни на прокурор Шер Рио.

Както очакваше, не мина без някои правни спънки. Но въпреки тях, щеше значително да спести време. Все още се консултираше с Рио, когато влезе в къщата и си помисли, че добрата страна в изясняването на юридическите глупости е възможността напълно да пренебрегне Съмърсет.

Веднага щом получи разрешение, започна с обажданията и разпорежданията. Беше наполовина готова, когато Рурк позвъни.

— Програмата е настроена в холографската зала. Трябват ми координати.

— Ще ти ги дам. Пийбоди може да се свърже с останалите. Пет минути.

Прехвърли останалите обаждания на партньорката си и събра това, което й бе нужно. Качи се с асансьора до по-голяма и ултрамодерна версия на своя домашен кабинет.

— Хм!

— Обстановката е важна. Може би един ден ще ти хрумне да замениш онова свое бюро с работен пулт като този.

Ив смръщи вежди срещу тъмната лъскава повърхност на П-образния пулт с вградена техника за комуникация и гладък контролен панел.

— Харесвам бюрото си.

— Да, зная. — Рурк бързо я целуна и посочи към една маса в далечния край на стаята. — Вземи си сандвич.

— Почерпка ли ще има?

— Хапни. Можеш да се настаниш на бюрото, ако искаш. Доколкото те познавам, предполагам, че през повечето време ще бъдеш на крак. Разпитваните могат да седнат където искат, на стол или на дивана. Компютърът тук и стенният екран са включени, в случай че имаш нужда от тях.

Забележително, помисли си тя.

— Трябва да се записва.

— Разбира се.

Той отново посочи към масата и Ив си взе сандвич.

— Първо да пренесем Пийбоди.

Рурк кимна и използва своя линк.

— Пийбоди. — Лицето на Пийбоди засия, щом го зърна. — О, здрасти. Здравей!

— Здравей. Лейтенантът иска да дойдеш при нас.

— Добре. Еха! Никога не са ме холографирали.

— Ще бъда внимателен — каза той и тя се изкиска. — Ето. Улових те. Започваме.

Появи се вихрушка от светещи точки, която постепенно се превърна в Пийбоди.

— О, господи! Беше лесно. Не се почувствах странно. — Огледа се наоколо, примигна. — Странно е, но не се чувствам странно. Какво е това?

— Кое? А, сандвич.

— О, италиански сандвичи. Изглеждат апетитно.

— Има още. Вземи си — посочи към масата Ив.

— Благодаря. — Пийбоди се обърна към масата, посегна, но ръката й премина през подноса със сандвичите. — Подъл номер. Не мога да си взема сандвич, защото всъщност не съм тук. И все пак съм. Не разбирам холографията. Всеки път, когато Макнаб се опита да ми я обясни, ми се приспива.

— Да оставим това на компютърните гении и да си вършим полицейската работа. Ще се обадя отново на адвокатката и ще пренесем и нея.

Наистина бе странно, Ив не можеше да отрече. Но беше удобно и ефективно. След минути бившата служебна адвокатка седеше заедно с тях в кабинета.

— Благодаря за отделеното време, госпожо Дробски.

— Няма проблем. Искам тази работа да бъде изяснена час по-скоро. Изнервящо е.

— Сигурно. Най-важното за нас е вашата безопасност и безопасността на семейството ви.

— Имате ли сериозни основания да смятате, че аз или семейството ми сме набелязани? Имате ли неоспорими доказателства, че този риск е свързан с обвиняема, която съм представлявала преди двадесет години?

— Разсъждавате като адвокат. А аз разсъждавам като ченге. На кого бихте се доверили да защити живота ви и този на близките ви?

Жената нервно се раздвижи, от неудобство или раздразнение.

— Тук съм, нали?

— Беше ви показана портретна скица на заподозрения по описание на свидетели. Все още ли сте сигурна, че никога не сте виждали този човек? Погледнете изображението на екрана, Дарин Поули.

Дробски се вгледа в екрана.

— Не, доколкото си спомням.

— Имате брат.

— Да, Лайл. Както ви казах, той е финансов консултант. Разговарях с него и му показах копие от скицата, както и на съпругата и сина му. Приех това достатъчно сериозно, за да се обадя и на родителите си, а те са в Аризона. Никой от тях не разпозна този мъж.

— Кой е най-близкият ви човек?

— Моля?

— В семейството. С кого сте най-близка?

— Доста трудно е да… с баща ми, предполагам. Благодарение на него станах адвокат. Мога да ви уверя, лейтенант, че не е толкова наивен и доверчив и не би изложил себе си или майка ми на опасност. А и този набелязва жени, нали?

— Не можем да изключим вероятността следващият набелязан да е мъж. Кой друг?

— Нямам други роднини.

— С кого още сте близка? Семейство невинаги означава кръвно родство.

— О, господи! — За първи път Дробски изглеждаше наистина разтревожена. — Линкълн, Линкълн Матърс. Имам връзка с него от година. И партньорката ми, Елис Уогман. Много сме близки, още от колежа. Тя ми е… като сестра.

— Пийбоди.

— Веднага.

— Мислите, че може да нападне Линкълн или Елис? Трябва да им кажа…

— Ние ще се погрижим за това още сега. Елис омъжена ли е, съжителства ли с някого?

— Не. Всъщност наскоро преживя мъчителен развод. Има дъщеря, моята кръщелница Рени. Тя е само на единадесет.

— Ще се погрижим за тях. — С крайчеца на окото си видя Пийбоди да кимва. — Към жилището им вече пътуват полицаи. Както и към дома на Линкълн. Когато приключим с разговора, лично ще се свържа с тях и ще им обясня всичко.

— Значи наистина мислите, че може…

— Не искам да поемам рискове. Искам да си припомните всичко за случая с Ирен Шулц.

— Помня го много добре. Бях млад адвокат, все още идеалистка. Наивна. Мислех, че щом няма предишни провинения и е майка на малко дете, ще постигна изгодно споразумение за нея. Надявах се да ги убедя да не повдигат обвинение за наркотиците, а за незаконните секс услуги да получи най-много година и задължителна рехабилитация. Може би дори част от годината да премине в рехабилитация. Но още преди да разговарям с нея, чух, че са заподозрели и съпруга й и ако го бе издала, щеше да бъде на рехабилитация цялата година.

— Но не го е направила.

— Отказа. Упорито твърдеше дори пред мен, че не е замесен в това, с което се е занимавала тя. Обясних й, опитах се да й повлияя, но беше непоклатима. Заложих на майчинския инстинкт. Наистина исках да й помогна. Нямаше да може да се грижи за малкото си момченце, ако е в затвора. Отново остана непреклонна. Още по-зле — когато на сутринта дойде прокурорът, готов за споразумение, тя настоя за максималното наказание. Можех да го намаля до година, но не ми позволи. Приех го като свой провал.

— Разговаряхте ли със съпруга?

— Да. Беше ядосан. Побесня, когато му казах, че е поискала осемнадесет месеца. Каза, че не заслужава да лежи повече от година. Съгласих се с него, но той обвини мен. Когато му казах, че не ми е позволила да се застъпя за нея, малко се поуспокои, дори се извини. Дойде в съда с бебето. Прекрасно бебе. — Погледът й се плъзна към екрана. — Господи! Подържах го. Държах онова бебе в ръцете си, когато Ирен и мъжът й се сбогуваха. Наистина. Сърцето ми се късаше, докато то плачеше за майка си. Не можех да понеса мисълта, че не съм успяла да направя повече. След време се преодолява, когато човек се затрупа с работа и се остави да бъде погълнат от системата. Така превъзмогва непоносимата мисъл, че не е успял да помогне.

Когато Ив реши, че е узнала от нея всичко, което може, пренесе Елис Уогман, а Дробски остана с тях, както пожелаха и двете.

Жената прие всичко, което й каза Ив, без да трепне.

— Ще изпратя дъщеря си в Колорадо при майка ми. Още тази вечер.

— Лиси, и ти трябва да отидеш. Трябва…

— Госпожо Уогман. — Ив прекъсна тревожните думи на Дробски. — Разбирам загрижеността ви за сигурността на дъщеря ви. Полицаите ще ви помогнат за всичко, от което се нуждаете, и ще уредят транспорта до майка ви. Не мога да ви заповядам да останете, но ще ви помоля. Ако сте набелязана, всяка промяна на рутината може да го накара да се усъмни. Можем да ви защитим и ще го направим.

— Но докога можете да ме защитавате?

— Докогато е необходимо. Бихте ли погледнали изображението на екрана още веднъж? По-внимателно.

— Наистина не съм сигурна.

— Може би е с по-дълга или по-къса коса. Може би изглежда малко по-възрастен.

— По-дълга коса — промърмори тя. — Възможно ли е… Господи, да! По-дълга коса и брада. Дом Патрели.

„Бинго“, помисли си, тържествуваща, Ив и се обърна към Пийбоди, за да й възложи справка, но партньорката й вече работеше на джобния си компютър.

— Работя безвъзмездно в клиника за жертви на домашно насилие в Лоуър Ийст Сайд. Преди около три седмици, когато си тръгвах оттам, той ме заговори. Беше задъхан, явно беше тичал, за да ме настигне. Попита дали аз съм Елис Уогман. Каза, че е журналист и пише статия за жени адвокати, посветили се на случаи на домашно насилие. Това е моята специалност. Опитал се да стигне до клиниката, преди тя да затвори, но по някаква причина се забавил. Попита дали може да повърви с мен и да ми зададе няколко въпроса. Не видях нищо подозрително в това. Беше чаровен, изглеждаше сериозен и проявяваше голям интерес към работата ми.

— Сигурно ви се е представил и е казал за коя медия работи.

— Да. Направи го набързо, беше малко припрян. Повървяхме заедно няколко преки и въпросите, които ми зададе, бяха уместни. Беше направил старателно проучване за клиниката, впечатли ме и ме зарадва с коментари. Положителните отзиви никога не са излишни. Взе ми кафе от уличен автомат и попита дали може да ми се обади, ако има нещо за доуточняване.

— Обади ли се?

— Следващата седмица — чакаше пред клиниката, когато затворих, с кафе. Имах малко време и отидохме в парка, седнахме на една пейка и направихме уточненията, от които имаше нужда. Опита се… да флиртува с мен, но без да става нагъл. Бях поласкана. Сигурно е с двадесет години по-млад, а аз… съм идиотка.

— Не. Той е много убедителен.

— Просто си поговорихме и се оказа, че е фен на филмите на Запото.

— Господи — промърмори Дробски.

— Зная. Аз също съм им страстна почитателка и се увлякохме в обсъждане и спорове на тази тема. През уикенда имаше мини кинофестивал в Трибека.

— Отишли сте с него.

Елис облиза устни, оправи косите си.

„Нервна — забеляза Ив — и също толкова засрамена.“

— Срещнахме се там в събота вечерта. После пийнахме, вечеряхме заедно. Господи, дори му казах, че не мога да го поканя у дома заради дъщеря си, което е все едно да кажеш „хайде да отидем у вас“. Отговори, че майката на съквартиранта му им е на гости и не е удобно. После ме целуна и се качи в такси. Целуна ме! — повтори тя и притисна ръка към устните си. — Отново излязохме следващата седмица, да хапнем соев хотдог на кея. Накара ме да се почувствам млада, секси… и загоряла — призна тя. — Каза, че иска да ми даде още малко време. Бях му разказала за развода си, за дъщеря си. Казах му за моето момиченце. Искал да ми даде още време, за да бъда сигурна.

— Кога ще се видите отново?

— В петък се разбрахме за след седмица. Щял да работи този уикенд.

„Не и ако успея да го спра“, помисли си Ив.

Към следващата част или към съдържанието

Нора Робъртс Сродници в смъртта (18)

Метаданни

Данни

Сродници в смъртта

Информация

История

Сваляне / Връзки

18.

Нора Робъртс
Сродници в смъртта (18)