Нора Робъртс
Сродници в смъртта (16)

16.

Ив влезе в офиса на Уитни и видя двамата мъже прави. И въпреки че лицето му все още изглеждаше бледо и около очите и устата му имаше дълбоки бръчки, дори повече, отколкото при последната им среща, Макмастърс стоеше някак по-… изправен, реши тя. Хладният, съсредоточен израз на очите му й разкри, че е готов.

— Детектив Пийбоди изпълнява някои задачи и след малко поема по важна следа. Реших, че е по-добре да не прекъсва работата си, отколкото да присъства на тази среща.

— Джак ми каза… командирът ме осведоми, че сте попаднали на следа, свързана със стар мой случай.

— Да. Успяхме да идентифицираме заподозрения чрез съпоставка на изображения със скицата, която детектив Янси направи по описанията на двете свидетелки. Идентифициран е като Дарин Поули, регистриран в Алабама.

— Алабама.

— Капитане, предполагаме, че използва фалшива лична карта и че е замесен в измами, компютърни престъпления и кражби на самоличност. Разговарях с Винсънт Поули, който е посочен като баща на лицето с това име.

Осведоми го накратко за останалото и забеляза, че се напряга да си припомни имената, подробностите, случая.

— Преди двадесет години?

— По-точно двадесет и една. Проучваме всичко за разследването и замесените лица. Вие сте я арестували, капитане. Работили сте с детектив Фриско, починал шест години по-късно.

— Фриско ме обучи. Беше добър човек, стабилно ченге.

— Имам копие от записките ви. Когато го прегледате, може би паметта ви ще се опресни.

— Седни на моето бюро — каза Уитни и сложи диска, който Ив му подаде. — Впрочем, лейтенант — даде й знак да се отдръпне, — ще получите файла за убийството на Илая Шунър още тази сутрин. Главен разследващ е бил лейтенант Пулити, вече пенсионер. Той ще ви се обади. Имам и номер за връзка с Ким Шун — тогава надзирателка в блока, в който е била килията на Ирен Шулц.

— Благодаря, сър. Информацията несъмнено е ценна.

— Помня някои трикове.

— Сетих се — промърмори Макмастърс. — Спомних си случая. Все още бях униформен, беше преди да се явя на изпита за детектив. Фриско ми позволи да водя разследването. Получихме сигнал от един от информаторите си за тази нелегална компаньонка и измамница. Привличаше клиенти, а после копираше личните и кредитните им карти. Скоро жертвата откриваше, че картата му е източена или че банковата му сметка е олекнала с няколко хилядарки. Много ужилени не подаваха жалби, особено женените и онези, които имаха сериозни връзки. — Макмастърс се загледа в екрана, бавно кимна. — Да, помня случая. Помня жената. Изглежда набелязваше хора, които е най-малко вероятно да вдигнат шум. Но беше подмамила брата на информатора ни, който подаде сигнала. С Фриско й устроихме клопка. Решихме да се представя за клиент и отидохме в района, където знаехме, че работи.

— И тя се хвана — подкани го Ив, защото той замълча.

— Извинявайте, това ми навява спомени. Случи се, преди да се роди Дийна, когато с Каръл бяхме в началото, когато Фриско бе жив. Беше кораво копеле. Извинявайте — повтори той, когато се опомни. — Да, на втората вечер се хвана. Просто и лесно. Арестувахме я за предлагане на секс услуги без лиценз, намерихме у нея наркотици и устройство за клониране. — Присви очи, сякаш се опитваше да надникне през воала на две десетилетия. — Да, имаше малък клонер. Беше хитро измислен. Не по-голям от длан. Оказа се невероятно ловка, предвид, че бях с двадесет години по-млад. Успя да задигне личната ми карта, дори не усетих. Беше дрогирана и все пак измъкна цивилната лична карта от джоба ми, без да забележа, въпреки че го очаквах.

— Наркоманка ли беше? — попита Ив.

— Да. Не изглеждаше отдавна пристрастена, но беше надрусана. У нея имаше „Упс“ и „Екзотика“, както и в кръвта й. Може би са й били нужни, за да може да обслужва клиентите.

— Как се държа? — попита Ив. — Опита ли се да се пазари, заплака ли?

— Не. Изглеждаше… впечатлението ми беше, че е изненадана, малко изплашена. Това си спомням, както и че поиска веднага да ползва правото си на обаждане. Има го в записките. Отказа да разговаря с когото и да било, преди да се обади. Но не се свърза с адвокат, както предполагахме. Тогава заплака. Така беше — промълви той. — Заплака по време на разговора. Виждах сълзите й през стъклото и изпитах…

— Продължавайте — подкани го отново Ив.

— Не е важно, не е съществено. Помня, че изпитах съжаление, докато я гледах там — разплакана, толкова уморена и смазана. Мисля, че споделих това с Фриско и той ми каза да се стегна. С по-цветист език. — Макмастърс се усмихна съвсем леко. — Понякога беше доста суров. Изчакахме и когато прекъсна връзката, тя поиска служебен адвокат.

— Посетили сте мъжа, познат с името Патерсън.

— Тя отказа да говори, преди да дойде адвокатът, а тогава беше късно, посред нощ. Нямахме шанс да изкопчим нещо от нея до следващата сутрин. Предположихме, че се е обадила на мъжа, който се водеше неин съпруг и баща на детето й.

— Предупредила го е да изхвърли или скрие всичко уличаващо.

— Сигурно. Какво си е мислел, че прави по цяла нощ, по дяволите? Че играе бридж? Докато тя беше в ареста, отскочихме до дома й. Десет секунди бяха достатъчни, за да се убедиш, че в него има нещо нечисто. Патерсън беше престъпник. Но в апартамента беше чисто. Никакви наркотици, никакви доказателства за фалшификации. Социални работници се погрижиха за детето, когато отведохме бащата за разпит.

— Същата нощ? — попита Ив.

— Да. И двамата с Фриско искахме да го притиснем. Но през цялото време се правеше на невинен. Вярвал, че тя работи нощни смени в някакво заведение близо до Бродуей. Беше плувнал в пот — спомни си Макмастърс. — Все още виждам потта да се стича по лицето му, както сълзите по нейното. Може би ако имахме повече време да поработим с него… Но адвокатката настоя да повикаме прокурора: клиентката й искала споразумение. — Пое си дъх, докато подреждаше мислите си. — Предположихме, че ще издаде съпруга си, ще уличи и него, за да се спазари за по-малка присъда. Оставихме го, отидохме да разговаряме с нея. Направи самопризнания.

— Просто така?

— Да. Адвокатката не беше доволна очевидно. Прокурорът все още не бе пристигнал, а тя настоя да говори. Заяви, че е пристрастена към „Екзотика“ и затова била принудена да проституира. Пое цялата вина. Твърдеше, че е купила клонера на черния пазар. Не каза нищо срещу Патерсън. Опитахме се да я убедим и когато пристигна, прокурорът й предложи по-изгодна сделка, ако посочи съпруга си за съучастник. Но тя отказа. Споразумяха се за осемнадесет месеца, а онзи се измъкна. Върнаха му детето. Фриско казваше: „Понякога влечугото се изплъзва“. Това беше един от тези случаи.

— Страхувала се е от него?

— Не, по дяволите. — Макмастърс леко се засмя. — Обичаше го. Беше изписано на лицето й. Обичаше онзи кучи син и той го знаеше. Остави я да го прикрие. Дори мислехме… Разговарях с Фриско и се оказа, че и двамата мислим, че се разплака по време на обаждането, защото той я накара да се предаде.

— Връзва се — тихо каза Ив. — Звучи правдоподобно.

— Знаеш нещо, а не можеш да го докажеш, няма какво да дадеш на прокурора. — Дори сега, двадесет години по-късно, разочарованието на Макмастърс бе очевидно. — Събрахме доказателства срещу нея, приключихме случая. Излежа присъдата си, заслужена, но… — Поклати глава. — Спазихме закона, но не беше честно спрямо нея. Патерсън я предаде, остави я сама. Играеше ролята на шокиран съпруг, на отчаян баща. Проучихме финансите им, файлът е тук. В сметката им нямаше повече пари от сумата за два месечни наема. Къде бяха отишли хилядарките, които бе източила? Твърдеше, че ги е похарчила за дрога и проиграла на комар, но отказа да каже къде е залагала. Пълни глупости. Бяха ги скътали някъде, но упорито отричаше. Придържаше се към твърдението, че е прахосала парите и той няма никакво участие. Не знаел. Дойде в съда при произнасянето на присъдата й с насълзени очи, прегръщаше малкото момченце, а то плачеше за майка си. Беше… — Макмастърс замълча. Изправи се. По лицето му се изписа шок. — Момчето. Мислите, че то е убиецът на Дийна?

— Всички улики сочат това.

— Но как е възможно, за бога? Да стори това с едно невинно момиче, защото някога съм арестувал майка му? Защото е лежала в затвора по-малко от две години?

— Ирен Шулц, позната още като Илая Шунър, е била пребита, изнасилена и удушена в Чикаго през май 2041-ва.

Макмастърс се отпусна на стола си, сякаш краката му отказаха да го държат.

— Патерсън?

— Не, имал е алиби. Ще получа пълния файл по-късно тази сутрин и ще се свържа с главния разследващ по случая, но изглежда чист.

— Как може да обвинява мен? Как може да обвинява мен и да убие детето ми?

— Не мога да ви дам отговор, капитане. Поули… Патерсън заплаши ли ви по някакъв начин?

— Не, напротив. Оказа пълно съдействие, привидно. Само повтаряше: „Трябва да има някаква грешка. Моля ви, позволете ми да видя жена си“. Не поиска адвокат. Когато го попитах за наркотиците, за клонера, реакцията му беше шок, недоверие, после срам. Изигра ролята си като добър актьор.

— Казвате, че е било посред нощ, когато сте го отвели в ареста. Но тя не се е опитала да протака, не е помолила адвоката си да настоява за изслушване и пускане под гаранция?

— Не. Ние протакахме известно време, оставихме ги да се попържат няколко часа и поспахме. И без това прокурорът щеше да дойде чак сутринта. В показанията й нямаше никаква промяна. Съжалих я. По дяволите, наистина я съжалих. Тя го защитаваше и той се възползва от нея. Жал ми беше за нея и за момченцето. Детето плачеше за нея. Сега дъщеря ми е мъртва.

Понякога, помисли си Ив, отговорите не намаляваха болката. Докато вървеше към офиса си да потърси още отговори, почувства болезнено стягане в тила.

Намери файла от Чикаго сред входящите си съобщения и седна да го прочете. След първия преглед лейтенант Пулити позвъни на линка й.

— Оценявам отзивчивостта ви, лейтенант.

— Радвам се, че мога да помогна. Това, че от няколко години съм в пенсия, не означава, че прекарвам времето си, плавайки с яхта в езерото Мичиган. Капитанът каза, че става въпрос за убийство преди много време. Илая Шунър.

— Точно така. — Беше се пенсионирал рано, помисли си Ив. Изглеждаше на не повече от шестдесет и пет години, с гъста черна коса и ясни кафяви очи. Или работата не бе оставила бръчки по лицето му, или харчеше голяма част от пенсията си за козметични процедури.

— Изнасилване и убийство — каза тя. — Жена на около двадесет и пет…

— Помня — прекъсна я той. — Тогава работех в Саут Сайд. Беше тежко, все още се съвземахме след Градските войни. Страховито време.

— Не се и съмнявам.

— Бяха я пребили зверски. Капитанът каза, че ви е изпратил файла.

— Да.

— Значи сте видели как я бяха обезобразили. Било е нужно доста време, за да я подредят така.

— Говорите за повече от един човек. Според медицинската експертиза нападателите са били левичар и десничар. Но становището не е категорично.

— Навремето Жребците действаха по двойки.

Ив отново прегледа записките му.

— Бандата, която е държала монопола в търговията с незаконни вещества и сводничеството.

— Жребците владееха целия пазар на наркотици и плът в Саут Сайд. От повече от десетилетие. Тя им бе станала конкурент. За тях всичко беше бизнес. Ако някой се опиташе да отмъкне дял от бизнеса им, го ликвидираха. Жестоко.

— Но сте подозирали съпруга.

— Да, доста сериозно. Изглеждаше твърде зверско деяние дори за Жребците, освен ако не бе отмъкнала наистина голям дял от пазара им. Но тогава къде беше тлъстата печалба? По правилата на тяхната игра първо трябваше да я сплашат или ако е добра, може би да й дадат възможност да работи за тях. — Пулити потърка носа си. — Нещо намирисваше.

— Не сте имали основание да го арестувате, съпруга?

— Алибито му беше желязно. Гледал детето у дома. Около часа, когато онези са се гаврили с нея, почукал на вратата на съседите и помолил за помощ, защото хлапето било болно, а жена му… както казал, била на работа. Съседката потвърди.

— Ясно.

— Но имаше нещо съмнително. Разпитваме из района и всички казват, че е затворен човек, че не разговаря с никого, остава с детето нощем, извежда го на разходка през деня, когато жената спи, или излиза сам. А в онази нощ, когато се нуждае от алиби, потропва на нечия врата. Много удобно.

— Мислите, че той го е поръчал?

— Мислех, чувствах го. Вижте, тогава Жребците имаха условие за посвещаване на нови членове или бизнес партньори. Бой или групово чукане, по твой избор. Избираш едното и им даваш дял от своя бизнес.

Секс и наркотици, помисли си тя. Бързи пари, големи пари.

— Мислите ли, че е отишла при тях доброволно?

— Може би, а може би мъжът й я е продал. Биха приели сделката, особено когато става въпрос за жена. Лично аз смятам, че е било така, но нямаше никакво доказателство. Тя е била разменна монета. Не че са дали много в замяна…

— Пари за два наема — прекъсна го Ив. — Не е тлъст пай.

— Не е. Нито жалки трохи, нито шампанско и хайвер.

— Официално — изтъкна Ив.

— Може да се каже. Да, може би я е продал на Жребците и нещата са излезли извън контрол. Не зная, но всичко беше твърде удобно за него. Твърдеше, че имат семейни проблеми и че тя е загазила заради наркотиците. Но съседите никога не са ги чували да се карат. Давали вид на добро семейство винаги, когато излизали заедно, само жената изглеждала малко уморена.

Докато разговаряше с бившето ченге, Ив си водеше записки, изграждаше версии.

— Този адрес, където е живяла с мъжа и момчето, в какъв квартал е?

— За средната класа. Стабилни семейства, много деца. Имаха приличен апартамент в хубава сграда. Не луксозен, но приличен. Съпругът, той носеше по себе си разни луксозни неща.

— Така ли?

— Скъп часовник, маркови обувки. Момчето имаше куп ултрамодерни играчки. Електрониката им беше от най-висок клас. Каза, че ремонтирал компютърна техника и бил нещо като консултант, а за нея твърдеше, че е професионална майка. Но съседите рядко го бяха виждали да работи и казваха, че през повечето време той се грижи за детето. Попитах го за часовника. Отговори, че е подарък от жена му за рожден ден. Беше престъпник — продължи Пулити. — Усещах го, но доказателствата сочеха, че е чист.

Когато получи от Чикаго всичко, което можеше, Ив се облегна назад и затвори очи. „Беше престъпник, но излезе чист.“ Това бе моделът.

Бе принудил жената да го прикрие и понесе по-голямо наказание, също както я бе принудил да спи и живее със собствения му брат, а вероятно и да проституира и навлиза в територията на гангстери.

Секс, помисли си тя. Дали му бе доставяло удоволствие да я използва като примамка? Дали това бе част от тръпката?

А къде се вписваха наркотиците? Кога бе започнала да ги употребява?

Макмастърс бе казал, че може би се е нуждаела от тях, за да си ляга с клиентите.

Може би. Но не и с брат му. Между тях имаше родствена връзка. Приличаха си и бе живяла с него, заблуждавайки го, че градят семейство.

Стана, закрачи към прозореца и обратно към таблото, и пак обратно.

Не, не бе чисто съвпадение Патерсън да почука на вратата на съседите в нощта на убийството. Беше дяволски сигурна в това. Но едва ли бе само прикритие за пред полицията. Нищо не сочеше, че е бил на местопрестъплението.

Все пак се погрижва да запази собствения си задник, докато я изнасилват и убиват.

Знае, че с нея ще се случи нещо, нещо лошо. Нещо, заради което има опасност пред прага му да цъфнат ченгета. Сделка. Клопка. Продажба.

А момчето пораства и отмъщава на Макмастърс, като извършва същото престъпление срещу дъщеря му. Защо? Защото Макмастърс е полицаят, който е арестувал майка му — в друг град, две години преди убийството й?

Каква логика имаше в това? Каква логика би открил в това един социопат? Не се връзваше…

Спря се, обърна се и втренчи поглед в таблото. Освен ако…

— Далас, може би попаднах на следа във връзка с…

— Кой е оказал най-голямо влияние в живота ти? — прекъсна Ив партньорката си. — Имам предвид за формирането на характера, мисленето, убежденията ти?

Пийбоди смръщи вежди при този въпрос.

— Ами… иска ми се да мисля, че сама съм ги формирала. В живота ми е имало множество фактори, но…

— Стига празни приказки.

— Е, добре, мисля, че най-голяма роля са изиграли родителите ми. Не че приличам на тях във всяко отношение. Не бих живяла в комуна и отглеждала кози или тъкала ленено платно, но…

— Ти си ченге, но с техните Фрий Ейдж наклонности. — Ив потупа по скицата на Янси, когато бръчката на съсредоточеност между веждите на Пийбоди стана по-дълбока. — Кой е оказал най-силно влияние върху този младеж? Майка му е била убита, когато не е имал четири години. Кой е формирал убежденията му, възгледите му за света? — Тя посочи с пръст снимката от личната карта на Поули. — Ето кой. Той е хитър измамник, играч. Постоянно иска пари от родителите си и те му дават, въпреки че добре го познават. Ловък е, изплъзва се. Родният му брат трябва да се преструва, че той не съществува, за да се защити. Една умна и безскрупулна жена се влюбва в него толкова силно, че е готова да излежи осемнадесетмесечна присъда, за да остане той на свобода… и се забърква с наркотици и проституция, след като се събира с него. Не преди това.

— Лош човек, лошо влияние — съгласи се Пийбоди, — както каза Трухарт.

— Да, наистина лошо. Ако той е втълпявал на детето, че майка му е била убита, защото ченгетата са я прецакали, защо да не повярва?

— Но това не е истина?

— Това няма значение. Хлапето вече е предразположено да вярва. Откакто се помни, живее с мисълта за разплата. През целия си живот набелязва жертвите, живее от другата страна. И му харесва. Крои грандиозния план. Поули е натопил жената, но хлапето чува друго. Поули е спасил задника си в онази нощ, но хлапето чува друго. Когато безброй пъти чуваш едно и също от човека, който има най-голямо влияние върху теб… а Поули му е влияел години наред… вярваш.

Нейният баща бе имал пълна власт над нея, спомни си Ив. Внушаваше й, че е нищо, че полицаите ще я хвърлят в тъмна яма и ще я оставят да изгние. И тя дълго време му вярваше до такава степен, че изпитваше ужас от полицията, от всеки в системата, както и от мъжа, който я биеше и насилваше.

— Далас?

— Класически подход — заключи Ив. — Ако искаш да моделираш някого така, че да ти вярва и да ти се подчинява безусловно, повтаряш отново и отново. Наказваш или награждаваш, зависи от стила ти, но му втълпяваш посланието. „Те убиха майка ти. Те са виновни. Трябва да си платят.“ — Една мисъл я зашемети като внезапен удар. — „Те“, не „той“. Трябва да има и други. Системата, всеки, който е бил част от нея. Системата, която мрази. О, по дяволите! Трябва да направим справка за всички, свързани с ареста на Ирен Шулц и изпращането й в затвора. Адвокатката й, прокурорът, съдията, надзирателката, социалната работничка, която е отвела детето, шефът на отдела за закрила на децата по онова време, семейството, при което са го настанили. Нужни са ни координати на тези лица и близките им.

Тъмните очи на Пийбоди се разшириха.

— Ще нападне още някого?

— Едно ченге не е достатъчно. — Ив се втурна към компютъра си, стартира светкавично търсене. — Започнал е с него, но има и други замесени. Те са виновни, че майка му е лежала в затвора, те са виновни за убийството й. Отнели са му я и той ще им отнеме нещо скъпо. Фриско, другото ченге е покойник. Извън играта е. Мъртвите не могат да бъдат наказани, не могат да бъдат накарани да страдат.

Пийбоди, която вече работеше на джобния си компютър, кимна.

— Адвокатката й все още е в града, партньорка в кантора в центъра. Разведена, едно дете. Момче на петнадесет.

— Ще им се обадим, ще ги поставим под охрана. Прокурорът е в Денвър — женен, с две непълнолетни деца. Ще уведомим местните власти.

Докато се взираше в следващия ред, линкът на бюрото й звънна. Нетърпеливо погледна дисплея.

— Далас.

Централа, лейтенант Ив Далас.

„Твърде късно — помисли си Ив, докато паркираше пред кооперацията в Сохо. — Закъснях.“ С Пийбоди минаха покрай полицаите на входа, качиха се в асансьора.

— Ще поискаме записите от всички охранителни камери, ще разпитаме всички съседи. Обади се на Морис.

— Вече му се обадих. Далас, уведомих и Уитни. Отложил е пресконференцията за шестнадесет и ще се постараем това да не се разчува, докато е възможно.

Ив излезе от асансьора в хола. Лукс, помисли си тя. Жилище за заможен бохем.

— Кой е собственикът?

— Ерик Делонги и Самюъл Стубен. Мансардата се продава, в момента е необитавана.

— Лейтенант. — Един от полицаите дойде при нея. — Няма видими следи от взлом, никакви признаци на борба, нищо откраднато. Тя е в спалнята. Открил я е агент на недвижими имоти. Показвал апартамента на двойка клиенти. Те са с партньора ми в другата спалня.

— Задръжте ги. Първо ще направим огледа на местопрестъплението. — Ив се спря в кухнята, погледна единствената картонена чаша за кафе на плота. — Това тук ли беше, когато пристигнахте?

— Да, лейтенант.

— Опиши и опаковай, Пийбоди.

Продължи, спря се на прага на спалнята.

Този път жертвата не беше дете. Но все пак млада. Нямаше двадесет и пет. Чия ли дъщеря беше?

— Жертвата е жена — започна записа си тя — на възраст между двадесет и двадесет и пет години. Защитните екрани на прозорците са активирани тук и в цялото жилище. — Плъзна поглед из стаята. — Няма следи от борба. Жертвата изглежда напълно облечена. — Напръска със запечатващ спрей ръцете и краката си, влезе да огледа тялото. — Белези от връзване на китките, синини по лицето, кръвонасядания по врата, най-вероятно получени при душене с ръце. Да бъде потвърдено от патолог. — Приклекна до леглото, наведе се напред да погледне китките на жертвата. Очакваше да види полицейски белезници, както при Дийна, но този път бяха вързани с някакво шарено въже. — Въже около китките, отклонение от почерка при убийството на Дийна Макмастърс. Провери самоличността, часа на смъртта, Пийбоди. — Забеляза кръв по чаршафите, вероятно брутално изнасилване. Едва ли жертвата бе девствена, но бе изпитала не по-малко болка и ужас от Дийна. — Наранявания по бедрата и слабините. Няма бельо. Била е насилвана и анално и задушавана, многократно. Не е имитатор. Защо е използвал въже вместо белезници? Не е дъщеря на полицай — заключи тя. — Белезниците са друг символ. А какво символизира въжето?

— Името на жертвата е Карлийн Робинс — докладва Пийбоди, — на двадесет и шест години, с адресна регистрация в Поуър Уест Сайд, съжителствала с Антъни Хамптън. Работела е в агенция за недвижими имоти „Сити Чойс“. Смъртта е настъпила в шестнадесет часа и тридесет и осем минути вчера. — Погледна Ив. — Станало е, преди да получим портретната скица, преди да имаме име, преди…

Ив вдигна ръка да замълчи.

— Няма значение. Потърси чантата й, линка, бележник за срещи. Няма да ги намериш, но потърси. Незабавна медицинска експертиза — продължи тя със записа. — Токсикологично изследване с предимство.

— Дъщеря е на Джейни Робинс — социалната работничка, отвела Дарин Поули при приемно семейство по време на разследването срещу Ирен Шулц. Дошла е да покаже жилището на клиент. За такъв се е представял убиецът и само е чакал подходящ имот. Този път не се е правил на колежанин. Нужна му е била друга роля. За подобен имот, може би на млад директор на компания или богаташко синче. В този квартал твърде вероятно е да се е представил за ценител на изкуството, който обича музиката, живописта, театъра. Донесъл й е кафе. Хубав жест. Упоил я е, всичко е както при Дийна. Освен белезниците.

— Същият почерк, Далас. Няма чанта, никаква нейна вещ. Сложили са два компютъра, но само за огледа. Помещението с охранителната система беше заключено. Отворих го с универсалната карта, камерите са изключени, дисковете са взети и хардът е повреден.

— Сгради като тази имат и обща охранителна система. Помогни ми да обърнем тялото, а после искам да провериш това. Ще започна разпита на свидетелите, когато приключа тук. — Обърнаха тялото и Ив се наведе да огледа въжето около китките. — Нещо като бънджи?

— Детско еластично въженце — въздъхна Пийбоди. — Използва се за окачане на играчки над креватче или количка, за да могат децата да ги дърпат. Обикновено са в ярки цветове. Стимулират зрението.

— Службата за закрила на децата. Символично, както белезниците. — Беше се позабавлявал отново, помисли си тя. — Провери охранителната система на сградата и се обади на електронния отдел да дойдат час по-скоро.

Премина във втората спалня и даде знак на дежурния полицай да излезе. Тримата свидетели заговориха едновременно. Ив просто протегна ръка и посочи към мъжа, който седеше сам.

— Вие сигурно сте от агенцията за недвижими имоти. Аз съм лейтенант Далас. Името ви, ако обичате.

— Чип Уейн. Работя за агенция „Астория“. — Извади визитка, подаде й я. — Имах уговорка за тази сутрин с господин и госпожа Гордън, за да им покажа мансардата. Току-що се бе освободила отново за продан и…

Ив вдигна ръка и го прекъсна.

— Как влизате тук?

— С код. Всички регистрирани агенти получават собствен идентификационен код за достъп. Просто…

— В колко часа пристигнахте?

— Срещнахме се отвън малко след единадесет. Бяхме се разбрали за единадесет. Качихме се заедно и започнахме от хола. А… госпожа Гордън отиде да надникне в спалните. Насърчаваме клиентите да разглеждат и изведнъж…

Ив отново го прекъсна.

— Жилището е обзаведено, а според сведенията е било необитавано от три месеца.

— Собствениците са сложили мебели, за да могат клиентите да добият представа как ще изглежда, когато… е обитавано. Не зная как жената… не зная как се е озовала тук. Според регистрацията на входа, агентът от „Сити Чойс“ е показал жилището вчера и е излязъл в дванадесет и тридесет.

— Така ли?

— Сградата е добре охранявана. — Хвърли почти умоляващ поглед към двамата клиенти, които едва се сместваха на един стол. — Първокласен имот е. Тих, обезопасен.

— Да, добре обезопасен. — Ив погледна жената. Не много по-възрастна от жертвата, прецени тя. Трепереше, плачеше. — Вие сте открили тялото.

— Исках… да разгледам спалните. Особено главната. Искаме голяма спалня, с хубав изглед, ако може. Затова… Тя беше там, на леглото. Мъртва. Изглеждаше мъртва. Изкрещях на Брент и побягнах от… от нея.

— А вие влязохте ли в стаята? Някой от вас?

— Никой не е влизал. Играя полицай в сериал — леко се усмихна господин Гордън. — „Градски ченгета“, ако сте го гледали.

— Не, съжалявам.

— Няма значение. Млад, печен детектив, голям хитрец. Филмът е малко глуповат, но човек научава как се подхожда към местопрестъпление. Не сме влизали или докосвали каквото и да било, след като Поузи откри жената. Обадихме се на 911.

— Добре. Господин Уейн, колко време предварително се уговаряте с клиентите за тези огледи?

— Зависи. В случай като този, възможно най-скоро. Беше сключен предварителен договор, но сделката пропадна. Вчера чухме, но „Сити“ ни изпревариха. Трябва да са имали свой човек в кредитната компания, който им е подшушнал. Обадих се на семейство Гордън веднага щом узнах, но нямахме възможност да дойдем до тази сутрин.

— Защо точно на тях?

— Защото е точно каквото търсят. Мястото, квадратурата, цената. Точно каквото търсите, нали?

Господин Гордън го изгледа с кротко недоверие.

— Чип, сигурно се шегуваш?

— Собствениците ще се съгласят да предоговорят цената, предвид обстоятелствата. Можем…

— Брент, искам да се махнем оттук. Може ли да си тръгнем? Моля ви! — обади се госпожа Гордън.

— Дайте ми информация за контакт — каза Ив — и сте свободни. Може да се наложи отново да поговорим с вас.

Ив обиколи мансардата още веднъж, нахвърля записки и се замисли, докато оперативната група вършеше своята част от работата.

— Камерите на сградата също са изключени. Вирусът… изглежда, е засегнал и общата система. Индивидуалните са свързани с нея. Системата на апартамента не е същата модификация като при първото убийство — продължи Пийбоди, — но е от същата марка. Достъпен модел. Освен това другите обитатели не са си били у дома. Доколкото разбрах, всичките работят през деня. Обикновено в кооперацията няма никого от около девет сутринта до около пет следобед в делнични дни. Започнах проучване за живеещите в сградата. Не попадам на нищо съмнително.

— Наблюдавал ги е. Не е имал много време, но се е справил добре. Чакал е възможност и е знаел как да се възползва. Трябва да има бележка за огледа някъде на служебния й компютър в агенцията. Ще открием името му. Каквото и име да е използвал. Къде е приятелят й по това време?

— Работи главно от дома си. Консултант по проучвания. Апартаментът им е само на няколко преки от агенцията.

— Първо ще съобщим на него. Родителите й са в Бруклин, нали?

— Да. Майката е семеен терапевт.

Ив кимна, хвърли последен поглед назад, преди да повика асансьора.

— Всичко тръгва от семейството.