Нора Робъртс
Сродници в смъртта (14)

14.

Трябваше да бъде благодарна, че има съпруг, който с едно щракване с пръсти може да уреди полет с частния си самолет и да го пилотира сам, ако има желание.

В този случай имаше желание, което бе голямо предимство. Ив можеше да седи, да продължава със справките и да спори с Пийбоди, да обсъжда теории с личния си пилот и да не мисли за непрогледния мрак навън.

— Трябваха ми само пет минути — промърмори Пийбоди. Лицето й бе сърдито на екрана, а зад нея Макнаб не преставаше да бърбори на неразбираем компютърен език.

— Щеше да се забавиш най-малко тридесет, докато стигнеш до транспото. Той няма да бъде там, Пийбоди. Няма да пропуснеш ареста, за бога. Нужна си ми там, където си, за да намериш адрес в Ню Йорк или други координати на Дарин Поули. Работа, шофьорска книжка, криминално досие, финансово състояние, медицински картон. Каквото и да е шибано сведение.

— Можех да свърша това, докато…

— Друг път ще се повозиш на самолет.

Нацупените устни на Пийбоди леко се отпуснаха.

— Кога?

— Господи, започвай да ровиш веднага!

— Започвам. Вече започнах.

— И продължавай с обувките и дрехите. Провери дали има кредитна или дебитна карта на това име. Ако няма, ще съпоставим информацията, до която се добереш, с мъжки имена с инициали Д. П. Използвал е личната карта на Дариан Паудърс. Придържа се към познати неща, така че вероятно има и други фалшиви самоличности с тези инициали.

— Добре. Ще…

— Това е. Поспи няколко часа, защото точно в седем свиквам целия екип. Затварям — каза Ив и прекъсна трансмисията.

— Както винаги, забавно е да те гледам в ролята на шеф, даващ разпореждания — отбеляза Рурк, — но този член на екипа няма да присъства утре в седем.

Ив се сдържа да не изругае, защото, по дяволите, имаше с какво да й бъде полезен.

— Цивилният експерт ще бъде извинен.

— Мога да отложа някои ангажименти, ако Фийни има нужда от мен, и да отида при него по същото време както днес.

— Ако намериш начин. Няма да го открием в Алабама. Трябва да изживее триумфа си, като види с очите си колко страда Макмастърс. И отдавна се подвизава в Ню Йорк. Може би не от пет години и не през цялото си кратко следване в Колумбийския досега, но доста време. Старае се да бъде в течение за нещата, плете мрежата си. Ще дойде на поклонението, така че не мога да позволя скицата да достигне до медиите и по този начин да бъде предупреден. Всъщност това посещение при баща му може да доведе до същото.

— Тогава защо не изчакаш да мине поклонението?

— Пресметнат риск. — Искаше й се да стане и да се раздвижи, но недостатъчната големина на самолета, нощният безкрай и празнотата зад илюминатора, в която се губеше погледът, я накараха да остане на мястото си. — Има нищожна вероятност да е там. Наистина нищожна, но не бива да я пренебрегвам. По-голям е шансът баща му да знае къде се намира и да изкопча това от него. После ще следим комуникациите на бащата, докато засечем копелето. В най-лошия случай, няма да узная нищо, бащата ще предупреди Поули и ще си плюе на петите. Но…

— Не вярваш да стане така.

— Семеен мъж, дългогодишен брак, друго дете. Никакви провинения, освен арест за нарушаване на обществения ред, когато е бил на двадесет и няколко. Стабилна трудова биография, средно висока заплата, малка къща в предградията, ипотека. Нима този човек би изложил на риск жена си, дъщеря си, малката си къща, живота, който е изградил, за да пречи на полицейско разследване за изнасилване и убийство на младо момиче? Мога да го обвиня във възпрепятстване на работата на полицията, съучастничество и какво ли още не, за да му окажа натиск.

— Според мен всичко зависи от това колко обича сина си и колко далеч е готов да стигне, за да го защити.

— Не разбирам любов, която прикрива чудовищни деяния. Не мисля, че това може да е любов. Ако наистина обича извратения си син, бих могла да използвам това: „Той се нуждае от помощ. Помогнете ни, за да му помогнем. Ако не аз, може би някой друг ще го намери. Убил е дъщеря на полицай и не е изключено някой да постави това над закона“. — Тя забарабани с пръсти по бедрото си, опитвайки се да не обръща внимание на вибрирането на самолета, когато започнаха да се спускат надолу. — Трябва да поема още един риск. — Позвъни на Бакстър в дома му. — Вземи скицата — нареди тя без предисловие. — Вървете с Трухарт да обиколите кафенетата и клубовете в района около университета и вътре в самия комплекс.

— Сега?

— Не, за бога, когато ти се прииска. Джейми успя да поработи с програмата за изображения в Колумбийския. Обади му се, кажи му къде отиваш. Ако не представлява голяма трудност и не разваля плановете ти за вечерта…

— За бога, Далас, това е ритник в топките.

— Топките ти никога не са ме интересували, Бакстър.

— Още веднъж, ох!

— Иди със скицата в квартала на Макмастърс. Ако нещо изникне, обади ми се. Иначе съвещание точно в седем в Централата, в конферентната зала.

— Добре, добре. Къде си, по дяволите?

— Всеки момент ще пристигна в Алабама. — Стомахът й се разбунтува. — Цяла, надявам се. Пийбоди ще ти даде подробностите. Действай, Бакстър.

— Действам.

Лейтенант Далас, която би скочила в огън, за да свърши работата си, затвори очи със свит на топка стомах, докато самолетът захождаше за кацане.

Почувства се по-добре, когато с наетата открита кола се понесоха по шосето и тежкият въздух на Юга облъхна лицето й.

— Малко е късно за полицейско посещение при семеен мъж — каза тя. — Това ни дава още едно предимство.

— Не е чак толкова късно. Отвъд меридиана сме — поправи я Рурк. — Тук е с час по-рано.

Ив потърка очи.

— Значи сме пристигнали час преди да тръгнем? Как да не ти се замъгли разсъдъкът от такива неща?

Рурк не се сдържа и й се усмихна.

— А на връщане ще загубим един час.

— Виждаш ли? Трудно е за проумяване. Как може да се загуби един час? Къде отива? Може ли някой друг да го намери? Има ли бюро „Изгубено време“?

— Скъпа Ив, трябва да те осведомя, че Земята не е плоска и Ню Йорк не е центърът й.

— С първата част съм съгласна, добре, но втората? Може би Ню Йорк трябва да бъде център на Земята. Тогава нещата щяха да са по-прости.

Той забави и навлезе в предградията, където дърветата и къщите бяха толкова нагъсто, че Ив се запита защо обитателите им просто не живеят в апартаменти. Тогава щяха да имат повече лично пространство.

Малки дворчета се редяха едно до друго под светлината на улични лампи, а във въздуха се носеше ухание на трева, примесено с някакъв друг наситен и силен аромат.

Следвайки указанията на навигационния асистент на колата, Рурк зави наляво в една от пресечките и спря пред къща, която бе досущ като всички други наоколо.

Ив смръщи вежди при вида на къщата. Дали бе твърде разглезена, свикнала с пространството и разкоша в огромния дом, построен от Рурк, или тази къщичка наистина бе с размерите на средно голяма кутия за обувки? Две малки коли стояха паркирани броня до броня на тясната алея, покрай която растяха ниски цветя.

Фаровете на колата се отразиха в прозорците. На площадката отпред Ив видя велосипед.

— Тези хора не биха могли да си позволят да изпратят детето си в Колумбийския университет. Не биха могли да плащат непосилните такси, освен ако не е бил отличник и е получил стипендия. Но това не се вписва в профила му.

— Разумните и предвидливи родители започват да спестяват за образованието на детето още докато е в утробата. Но дори тогава, съгласен съм, би трябвало да заделят солидни суми.

Ив слезе, тръгна към къщата. Изведнъж се спря и сложи ръка на оръжието си.

— Чуваш ли това? — попита тя, озадачена от повтарящия се басов звук, подобен на оригване, който се разнасяше в задушния въздух.

— Разбира се. Щом ти го чуваш.

— Какво е, по дяволите?

— Не съм напълно сигурен, но мисля, че е някакъв вид жаба.

— Жаба? Сериозно? От онези зелени скачащи създания? — Тя впери поглед в мрака наоколо, а после към осветената улица. — Трябва да е доста голяма. Извънземна жаба.

— Не зная много за жабите, но със сигурност в Алабама не живеят извънземни видове. Поне не такива, че да е нужно да ги зашеметяваш с полицейско оръжие.

— Ще видим.

За всеки случай ръката й остана върху оръжието.

През предния прозорец видя мултимедиен екран, мъж, изтегнат на стол с висока облегалка, и жена, свила крака на дивана.

— Спокойна вечер у дома пред екрана — тихо каза Ив. — Възможно ли е… ако имаха нещо общо с онова, което върши… дали щяха да… но какво прави тя? Какво прави с тези шишове и дебел мъхест конец?

— Нямам представа. Защо ме питаш за такива неща?

— Защото — отвърна Ив и той се засмя.

— Ами, предполагам, че е някакво… ръкоделие.

Тя продължи към вратата, загледана в шишовете, преждата, жената. Изведнъж в паметта й изплува забравен факт.

— Плете! — Ив побутна Рурк по рамото. — Сетих се. Плете.

— Щом казваш.

— Видях подобни шишове и влакно при едно разследване. Тя плете, той гледа екрана и пие бира, а колелото на момичето им е подпряно до вратата, без да е заключено. Тези хора не са закоравели престъпници, участвали в планирането на жестоко убийство на тийнейджърка, а ако са замесени в компютърна измама или кражба на самоличност, аз ще се захвана с плетене.

— И разбра всичко това от един поглед през прозореца на всекидневната?

— Охранителната система е елементарна и бих се обзаложила, че дори не е включена. Пердетата не са спуснати, нямат нищо за криене.

Пристъпи към вратата, почука. След миг жената отвори с весела усмивка, без да погледне през шпионката или да попита кой е.

Усмивката веднага се смени с изненада, но изражението й все пак остана приветливо.

— Добър вечер. С какво мога да ви помогна?

Гласът й бе топъл и сладък като уханието във въздуха. Приглади златисторусите си коси, смутена, че я хващат неглиже.

— Търсим Дарин Поули.

— О, господи, мисля, че живее в Чикаго или бог знае къде. Не сме го виждали от…

— Кой е, Мими? — долетя мъжки глас отвътре.

— Търсят Дарин, скъпи. Не искам да ви държа така на вратата, но…

Ив извади значката си и Мими широко отвори очи от изненада. Винсънт Поули също излезе.

— Какво става, по дяволите? Полиция? От Ню Йорк? Загазил ли е? Значи Дарин е загазил? Лоша работа — каза той с въздишка на примирение и тъга, но в тона му нямаше никаква изненада. — Най-добре е да поговорим вътре.

Покани ги с жест да влязат. Съпругата му го погали по ръката, за да го успокои, и се обърна към гостите:

— Ще донеса чай. Гореща нощ е и нещо разхладително ще ви се отрази добре.

— Мамо?

Малко момиче надникна над парапета от горната площадка на стълбището вдясно.

— Върви да си лягаш, Джени. Едни хора искат да поговорят с татко. Хайде, утре е голям ден за теб. — Момичето погледна Ив, сънено примигна и се скри. — Утре ще ходим в „Плейуърлд“ с най-добрата приятелка на Джени и родителите й. Два дни забавления и аквапаркове. Бог да ни е на помощ. Но стига съм бърборила. Отивам за чая.

Мими се отдалечи с бързи крачки. Ив се запита дали бърза да се оттегли, или да се върне обратно. Както и да бе, останаха насаме с Винсънт Поули, с приятното му лице и тъжните му очи.

— Да седнем. Изключи! — даде гласова команда той и смехът от комедията на екрана затихна. — Все се питах дали някога ще дойдат полицаи да търсят Дарин. Не съм го виждал от години. Не мога да ви кажа къде е. Не поддържа връзка с нас.

— Кога видяхте сина си за последен път, господин Поули?

Мъжът се усмихна, но в ъгълчетата на устните му се прокрадна огорчение.

— Не зная дали е мой син. — Потърка очи. — Господи, рано или късно миналото те застига, нали? Имах връзка с майка му няколко месеца преди да се роди. Признах бащинството. Мислех, че е мой син. Но не знаех, че се е виждала и с друг мъж, докато беше с мен. Нямах двадесет години, бях млад, зелен и глупав.

— Не говори така, Вини!

Мими влезе, носейки табла с голяма кана, няколко чаши и парчета лед с форма на полумесеци.

Рурк стана.

— Дайте да ви помогна с това, госпожо Поули.

— О, благодаря. Харесвам акцента ви. От Англия ли сте?

— От Ирландия, дойдох тук много отдавна.

— Бабата на баба ми по бащина линия е била ирландка. От някакво място на име Ийнис.

Произнесе грешно Енис, но Рурк не я поправи и се усмихна.

— Хубаво малко градче. Имам роднини, които живеят недалеч оттам.

— И сте дошли чак в Америка, за да станете полицай?

— Той е експерт-консултант — каза Ив сериозно, а Рурк едва сдържа смеха си. — Майката на Дарин е записана с името Инга Соренсон. Починала е.

— Това име носеше, когато бях с нея, и го вписах в регистрите. Не зная дали наистина се е казвала така. Не зная дали е жива или мъртва. Казаха ми, че е мъртва, но…

— Бихте ли ми казали кога за последен път го видяхте и разговаряхте с него?

— Мисля, че беше преди шест-седем години.

— Седем — потвърди Мими. — Рано през пролетта, защото засаждах цветя в лехите отзад. Джени беше на детска градина, Вини беше на работа и бях сама тук. Страхувах се да ги пусна в къщата, обадих се на Вини и той се прибра веднага.

— С кого беше? — попита Ив и видя Мими да хвърля поглед към съпруга си.

— С мъжа, който може би е негов баща — каза Вини. — Онзи, когото Дарин смята за свой баща, защото Инга е била с него преди началото на връзката ни, а и след това, както разбрах. Брат ми.

— В информацията, която имаме за вас, не се споменава да имате брат, господин Поули.

— Да. Заличих го от всички документи. Струваше ми много пари и доколкото зная, е незаконно, но трябваше да го направя. Трябваше, преди да предложа на Мими да се омъжи за мен.

— Той е лош човек. Много лош. Вини изобщо не е като него, госпожо полицай.

— Лейтенант Далас. Защо смятате, че е лош човек? — попита Ив.

— Прави каквото поиска, взема каквото поиска, наранява когото поиска — отвърна Вини. — Винаги е бил такъв, дори като малък. Избяга от къщи, когато бяхме на шестнадесет.

— Бяхме? — повтори Рурк. — Значи сте близнаци?

— Разнояйчни. — За Вини, изглежда, бе важно да уточни. — Все пак си приличаме.

— Никога не бих ги объркала. В очите му има нещо, което ме плаши. — Мими потръпна. — Нещо жестоко, сякаш зад тях се крие някакво зло. Съжалявам, Вини, долавям същото и в очите на момчето. Колкото и сладко да се усмихва и да любезничи, злото е в очите му.

— Може би си права. Както и да е, не бяха тук задълго. Искаха да останат няколко дни. Бог знае какво бяха сторили, за да се крият. Казах, че Дарин може да остане, но Ванс да си върви. Той отказа да остане без Ванс. Попитах го за майка му защо не е с тях. От него узнах, че е мъртва от години. Убита.

— Как?

— Не ми каза. Бях шокиран и попитах как, кога, кой? Каза само, че знае кой е виновен. И че има планове. Мими е права. В очите му имаше нещо страховито тогава, и аз го видях. Имал планове. Исках и двамата да стоят далеч от семейството ми. — Вини погледна към стълбите. — Не исках да се доближават до Мими и Джени. Дори и да е мой син, не исках да доближава момичетата ми. Беше ми много трудно, разбирате ли? Може да е мой син.

— Ние сме семейството ти — прошепна Мими. — Това е важното.

Вини кимна, отпи глътка от запотената си чаша.

— Нямах двадесет години, когато Инга… беше красива. Извинявай, скъпа.

— Няма нищо. — Мими стисна силно ръката му. — И аз не й отстъпвам.

Той повдигна ръката й към устните си и я целуна.

— Разбира се. Разбира се.

— Кажи им всичко — подкани го Мими. — Не се притеснявай и им кажи.

— Добре. Хлътнах по нея. Влюбих се в тази Инга, за която я мислех. Не зная дали беше избягала от брат ми, или са планирали всичко заедно. Да ме подмамят, да ме използват, за да я настанят на сигурно място, докато е бременна. Беше тежък удар, когато узнах истината. С времето го преодолях, но тогава ми беше тежко. Затова платих да заличат името на Ванс от личните ми данни.

— Никой няма да ви създаде проблеми, господин Поули — увери го Ив.

Той кимна.

— Добре е да го зная. Но както и да е. Инга изчезна, когато Дарин беше на няколко месеца. Отнесе всичко, което можеше, от дома ми, взе колата ми, спестяванията ми, дори изпразни малката сметка, която бях открил за Дарин още преди да се роди. Единственото, което ми остави, беше видеозапис на брат ми, в който той ми благодареше през смях, че съм го замествал една година. Разбрах, че бил арестуван година по-рано. За измама или нещо подобно. Може би е изпратил Инга при мен, за да… го замествам. Когато излезе, си ги взе и двамата, просто така. Не ги видях отново до деня, в който Мими ми се обади да си дойда у дома. Бях наел частен детектив да ги търси, но не можех да си позволя да му плащам дълго време. Пък и той не стигна до нищо. И досега не зная дали момчето е мой син, но тогава го чувствах като свое дете.

— Направил си най-доброто.

Той се усмихна на Мими, но очите му останаха насълзени.

— Отказах се. Мисля, че се примирих. Дълго време бях бесен, после срещнах Мими. Оставих всичко зад гърба си, докато двамата се появиха тук преди няколко години. Не зная къде са отишли след това. Преди около три години получихме имейл от Дарин. Каза, че следва в колеж в Чикаго. Щял да постигне нещо, учел упорито. Стори ни се…

— Искрен — намеси се Мими.

— Да, така беше — въздъхна Вини. — Попита дали можем да му помогнем. С малко пари. Познавайки Ванс, проверих. Наистина беше регистриран в колеж, както твърдеше, и му изпратих хиляда долара.

— Оттогава нямаме никаква вест — довърши Мими. — Ала скоро след това някой проникна в банковата ни сметка. Беше резервната, слава богу, за извънредни случаи. Оттам Вини изтегли парите, които изпрати на Дарин. Имаше само още пет хиляди. Бяха източени четири. Той го е направил, Вини — обърна се към съпруга си Мими, тъй като той, изглежда, бе готов да възрази.

Вини въздъхна и кимна.

— Да, най-вероятно.

— Вини не съобщи на полицията.

— Ако е мой син, има право да получи нещо от мен. Но това е всичко, само толкова. Опитах се да се свържа с него чрез колежа, но ми казаха, че не е регистриран. Не фигурирал в регистрите им. Поспорих с тях, защото две седмици по-рано беше, но нямаше смисъл.

А те на какво имаха право, запита се Ив.

— Предполагаме, че младежът, когото познавате като Дарин Поули от известно време се намира в Ню Йорк. Подозираме го в компютърни престъпления и кражби на самоличност.

Вини закри лицето си с ръце.

— Като Ванс. Също като Ванс. Какво да кажа на родителите си? Да им кажа ли?

— Господин Поули, това не е всичко. Извършил е и по-тежко престъпление и през следващите четиридесет и осем часа най-вероятно ще разберете за него от медиите. — Той срещна погледа й с очи, изпълнени със страх. — Момчето, което познавате с името Дарин Поули, е главен заподозрян в изнасилване и убийство на шестнадесетгодишно момиче. Дъщеря на уважаван полицейски служител.

— Не! Не! Не! Мими!

Тя обви ръце около него и макар по лицето й да бяха изписани шок и ужас, очевидно не се съмняваше в истинността на казаното. Срещна погледа на Ив, докато прегръщаше съпруга си, и кимна.

— Страхувах се от него. Всеки път, когато ме погледнеше, се страхувах. Онова момиче… чухме за нея сутринта на екрана в спалнята, докато се обличахме. Казаха вашето име. Лейтенант Далас. Бях забравила.

— Нужно ми е всичко, което си спомняте, всяка подробност, която можете да ми кажете за Дарин, за брат ви и Инга Соренсон.

— Мисля, че няколко пъти са искали пари от родителите ми. — Вини отново разтърка очи. — Не съм ги питал, но е трудно да откажеш на детето си.

— Да проверим.

— Оставете на мен. Ще поговоря с тях, ще им обясня… някак. Отивам в другата стая. Може ли?

— Вървете.

— Какво да правим сега? — попита Мими. — Какво трябва да направим? Ако дойде тук…

— Не вярвам. Не виждам какво би могъл да поиска от вас. Но ще поговоря с местната полиция. Ако ви се обади, дръжте се естествено. И веднага се обадете на местните и на мен.

— Утре заминаваме на почивка.

— Разбира се, че ще заминете — насърчи я Ив. — Точно както сте планирали. Далеч от всичко това.

— Радвайте се на дъщеря си — добави Рурк. — Имате добро семейство. Нямате нищо общо него.

 

 

Докато пътуваха обратно към транспото, Ив се загледа в небето над тях.

— Още жертви.

— Тя е проницателна. Има развита интуиция — добави той, когато Ив го погледна изпитателно. — Просто ми направи такова впечатление. Видяла е злото, което онова момче носи в себе си. Може би е било, преди да се научи да го прикрива така умело, но го е видяла и се е изплашила.

— И с право. — Ив се облегна назад и започна стандартно търсене на информация за Ванс Поули. — Имаше право и когато каза, че Ванс е лош човек. Доста провинения. Файлът за ранните му години е отварян, значи някой ме е изпреварил. Неприятностите са започнали, когато е бил деветгодишен. Бягства от училище, кражби, унищожаване на частна собственост, заплахи в компютърната мрежа, хакерство, сбивания.

— Хлапак на девет години?

— Продължавам. За първото си сериозно престъпление е получил дванадесет месеца. Било е кражба на самоличност в периода му с Инга. След това просто се покрива. От детството си до двадесет и една години има досие, дълго цял километър, после нищо.

— Захитрял е.

— Или Инга е била по-хитра, тя е командвала, научил е нещо от нея. Не намирам нищо за жена с това име на същата възраст, с описанието, което ми даде Поули, на мястото, където е живяла, когато е била с него. Записана е в акта за раждане на Дарин като негова майка, води се починала на шестнадесети май 2041-ва. Трябва да е бил на четири години тогава. Но няма смъртен акт.

— Сигурно я има в докладите на Макмастърс. Не непременно с това име, но тя безспорно е мотивът. Причината за плана, който си е съставил още преди седем години.

— Да. И ще я намеря.

Линкът й зазвъня и тя го извади.

— Далас.

— Сериозно ли си в Алабама? — попита Бакстър.

— На път съм към транспото и потегляме обратно.

— Ще вземете ли нещо печено на скара? Нищо не може да се сравни с южняшко барбекю.

— Бакстър, твоят задник ще се пече на скара, ако ми се обаждаш, за да ми говориш глупости.

— А ще хапна ли печено, ако те зарадвам с нещо? За бога, Далас, ще убиеш апетита ми с тази физиономия. Слушай, имаме попадение. Барманката от клуб, който посещават почти всички колежани, ни даде описание. Каза, че е ходила на лекции заедно с това момче. Наистина е учил в Колумбийския. Но по-ценната новина е, че момичето, което сега е в последен курс, казва, че го е видяло… това наистина ще ти хареса, на шибания новогодишен купон.

— У Паудърс?

— У Паудърс. Била сама и се опитала да пофлиртува с него. Не проявил интерес. Повярвай ми, един мъж трябва да е луд, за да я разкара. Нали, Трухарт?

— Много е красива.

— Горещо, знойно парче. — Бакстър въздъхна като търпелив учител. — Това момче никога няма да се научи.

— Вземи писмени показания.

— Работата ни няма край. Замъкнахме се…

— Какво направихте?

— Замъкнахме се при Паудърс и получихме потвърждение. Той, съквартирантът му и за жалост непълнолетното му гадже разпознаха заподозрения. Виждали го да се мярка там от време на време. Но момичето го е забелязало на купона. Каза, че винаги забелязва готини мъжкари и запърха с мигли срещу нашия Трухарт.

— Не, сър, не…

— Трябва да бъдеш по-наблюдателен, млади ми чирако. Значи имаме свидетели, които потвърждават, че е бил там, когато личната карта на Паудърс е била задигната. Това е ценно.

— Да.

— Далас, твърде късно е да тропаме по вратите в квартала на Макмастърс.

— Още е едва… мамка му! Спечелен час, изгубен час. Проклятие! Ще отидете утре, след сутрешното съвещание.

— Имаме още няколко студенти, които може би са го видели. Шили е най-сигурната.

— Шили?

— Даже името й е горещо. А барбекюто?

Ив бързо затвори.

— Прокурорът ще бъде доволен, когато спипаме извратеняка — каза тя на Рурк. — Събираме все по-солидни доказателства. Ако успеете да изчистите образа от онзи хард диск, да се вижда ясно как той влиза през вратата…

— Ще успеем.

— Ще го вкараме на топло. Но първо трябва да го намерим. Имаме лицето му — продължи Ив. — Имаме името му. Не това, което използва сега, или онова, с което се е представил на Дийна. Казал е, че се казва Дейвид. Имаме кръщелното му име. Имаме връзките му, рода му. — Забеляза, че скоро ще влязат в транспостанцията. — Мога да започна търсене за Инга по пътя.

— Аз ще се справя по-бързо, обзалагам се. Ако искаш, ти пилотирай.

— Ха-ха!

— Летенето ще ти харесва повече, ако се научиш да управляваш самолета.

— Предпочитам да си представям, че съм на земята.

Рурк й се усмихна закачливо.

— Колко возила са ти взривили, колко си блъснала и съсипала през последните две години?

— Помисли какво може да се случи, докато управлявам самолет на десет хиляди метра височина.

— Имаш право. Остави пилотирането на мен.

— Давай, капитане.

Той паркира.

— Имаше нещо специално в семейство Поули. Стабилен дом, силна връзка един с друг. Всеки от тях е ценен посвоему, с такова впечатление останах, хубава двойка.

— Не мога да отрека. Той изглежда отговорен и сякаш сърцето му се къса заради Дарин. Въпреки че е малко вероятно да е бащата.

— Все пак е негова кръв. Кръвта е силна връзка. Род, както казваш. Добър човек като него би усещал това, независимо дали е негов син.

— Лош човек също — изтъкна тя и слезе от колата, за да полетят към дома.