Нора Робъртс
Сродници в смъртта (12)

12.

Знаеше, че не бива да притиска Янси, когато рисува портрет по описание. Но реши да опита леко да го побутне. Не го намери на работното му място, затова бързо надникна в трите малки конферентни зали.

Прекъсна работата на двама други полицейски художници, но не намери Янси.

Откри го в стаята за отдих.

Стоеше облегнат на късия плот и дъвчеше сушени плодове със затворени очи и слушалки на ушите.

Гъстите му рошави коси се виеха на къдрици около поразително невинното му лице. Беше навил ръкавите си, ризата му бе с разкопчана яка, а дънките доста износени.

Струваше й се, че по-скоро прилича на студент, отколкото на полицейски детектив.

„Може да мине за двадесет и две-три годишен — помисли си тя. — Дори по-млад, ако се постарае.“

Когато той отвори очи, Ив добави пет години отгоре. Тези очи бяха видели твърде много, за да са едва на две десетилетия.

— На колко години си?

Той повдигна вежди.

— На двадесет и осем. Защо?

— Просто ми хрумна нещо.

Янси хапна още плодове.

— Мислиш за заподозрения. Изглежда млад, но може би не е чак толкова.

— Нещо подобно. — Ив погледна пакета със сушени плодове, когато й го подаде да си вземе. — Не, благодаря. Защо ядеш това?

— И аз не зная. Свърших с Марта.

— Делрой. Детегледачката от парка. Научи ли нещо повече?

Янси поклати глава.

— Не е успяла да го види добре. Много искаше да помогне и се постара, но става дума за един бегъл поглед в дъжда. Сигурна е за ръста и телосложението, цвета и дължината на косата. Докато разговаряхме, стана ясно, че го е видяла в профил. Изкопчих подробности за облеклото и еърборда. Но за лицето — само най-общо впечатление. Млад, симпатичен.

— Ще ми покажеш ли?

Той въздъхна.

— Няма да останеш доволна.

Но я поведе към работния си кът. Зареди скицата на компютъра и сложи рисунката си отпред.

— Мамка му! Може да бъде всеки. Дори жена.

Янси многозначително повдигна пръст.

— Да, втората част може да се окаже ценна. Било е момче, сигурна е, но използва думи като „сладък“, „невинен“. Вероятно е имал женствени черти. Младите момичета често изпитват влечение към момчета с такива черти и се чувстват сигурни с тях. Не изглеждат толкова заплашителни.

— Значи си имаме работа с женствен хубавелко, който може би е на деветнадесет, а може би не.

— Очаквам втората свидетелка. Трябва да пристигне след около половин час. Проведох кратък разговор с нея по телефона. По-решителна е от Марта, с по-пъргав ум и уверено държание. Може би ще имам повече успех с нея и ще допълня описанието, което вече имам. После ще покажа завършената скица и на двете, за да видим дали ще потвърдят.

— Кажи ми за еърборда.

— Черен, със сребристи кантове. Металик, каза свидетелката, защото е валяло и не е имало слънце, а са блестели. Семпъл дизайн за еърборд. Проучих. Две компании произвеждат такъв модел. „Гоу-Скут“ и „Андерс Стрийт Спорт“.

— Андерс.

— Да, какво ще кажеш за това? Неотдавна разследва неговото убийство.

— Светът очевидно е малък дори за мъртвите. Но интересното е, че втората свидетелка назова марката на обувките му, също „Андерс“. Възможно е да е клиентска лоялност. Намери ми каквото можеш, час по-скоро.

Когато се върна в офиса си, Ив направи проучване за Нати Симпсън, съпруга и детето й. Както й бе казал Макмастърс, Нати излежаваше присъда в „Райкърс“. Съпругът, вече бивш, се бе преместил в Източен Вашингтон с детето. Беше на тридесет и пет и не можеше да мине за тийнейджър. Хлапето беше на десет, също невъзможно.

Все пак се обади в „Райкърс“ и поразпита за Нати, преди да я зачеркне в списъка.

Никаква връзка, никакво съмнение, помисли си тя, когато затвори. Задънена улица.

Провери резултата от търсенето на подобни престъпления — отново нищо, свързано с Макмастърс от последните пет години.

Хрумна й да добави жертви и свидетели, но реши, че служебният й компютър ще гръмне от толкова работа. Щеше да продължи у дома.

Остави това за по-късно и започна да търси съвпадение между сувенирите на Дийна и списъка от Лапкоф.

Тук скоро се натъкна на нещо.

„Пролетен мюзикъл, «Разтърсване», 15–18 май.“

Прегледа програмата — резюмето на сюжета, списъка на актьорския състав и екипа, рекламите — в случай че Дийна си е отбелязала нещо върху нея.

Въпреки че не откри никаква нейна бележка, прибра програмата в плик за доказателство.

Продължи да търси, като разпределяше материалите на няколко купчинки: пиеси, концерти, танцови спектакли, други представления. Смръщи вежди, когато откри втора програма за „Разтърсване“, за същите дати.

— Значи си взела и неговата, а, Дийна? Мамка му!

Грабна флакон със запечатващ спрей от бюрото, напръска ръцете си. Докато прелистваше втората книжка, забеляза надпис в малко нарисувано сърце над текста със сюжета:

Д+Д

5/16/60

— Едната е негова, няма съмнение.

Опакова и втората програма и позвъни в дома на Джо Дженингс.

Вдигна майка й. Този път не бе ядосана, забеляза Ив. По-скоро отегчена.

— Госпожо Дженингс, трябва да поговоря с Джо.

— Лейтенант, дъщеря ми е разстроена. Направо е… съсипана. Знаете ли, обвинява себе си. Мисли, че е виновна, защото не е казала на никого, че Дийна се среща с момче. Просто е запазила тайната на най-добрата си приятелка, а сега се измъчва от чувство за вина.

— Може би ще се почувства по-добре, ако помогне. Искам само потвърждение за нещо, което мога да получа от нея. Възможно е да се окаже изключително важно за разследването.

— Добре, добре. — Госпожа Дженингс потърка челото си. — В стаята си е. Почти не е излизала, откакто дойдохте и… може би спи. Няма да я будя, ако спи.

На линка светна синята лампичка за задържане. През това време Ив изпрати от компютъра си спешно съобщение до Беренски в лабораторията.

Вероятно веществено доказателство с отпечатъци по случая Макмастърс. Ще го донеса лично, незабавно. С предимство пред всичко друго. Не приемам възражения.

— Лейтенант. Джо е тук. Ще остана с нея.

— Добре. Джо, трябва да узная дали Дийна е гледала мюзикъл в Колумбийския университет с тайното си гадже. На шестнадесети май.

— Нямам представа.

— Щеше ли да ти каже? Зная, че е обичала театъра, вълнувала се е от пиеси. Пазела си е програмите. Колекцията й е голяма.

— Трябваше да я заведе на театър онази вечер, а я е убил.

Сълзи бликнаха от очите на момичето.

— Но не за първи път щяха да ходят заедно на представление, нали?

— Казал й е, че и той обича театъра. Подъл лъжец! — Изрече го с гняв и горчивина. — Подъл лъжец!

— Лейтенант, достатъчно — обади се майката.

— Почакайте. Шестнадесети май, Джо. Виждали са се от около четири седмици по това време. Мюзикълът е бил за студенти, изпълняван от студенти. Сигурно много й е харесал.

— „Разтърсване“.

— Точно така. С него ли отиде тя?

— Беше специален случай. Един месец от запознанството. Срещнаха се за вечеря и после отидоха на представлението. Той й подари плюшено кученце.

Ив си спомни за колекцията от плюшени животни.

— Какво кученце?

— Малко, на кафяви и бели петна. Когато потъркаш главата му, казва „Обичам те“. Мамо!

— Всичко е наред, скъпа. Нека свършваме, лейтенант.

— Джо, много ни помогна. Помогна на Дийна, като ми каза това, като си го спомни.

— Наистина ли?

— Наистина. Благодаря ти.

Джо притисна лице към гърдите на майка си. Госпожа Дженингс кимна на Ив, преди да затвори.

Ив грабна плика с доказателството, излезе и се спря до бюрото на Пийбоди.

— Мисля, че попаднах на нещо. Две програми от представление в Колумбийския университет, на което Дийна е отишла с неизвестния извършител на шестнадесети май. Потвърди го една от най-добрите й приятелки.

— Две? Запазила е и неговата.

— Изглежда логично. Ще ги отнеса в лабораторията. Имам още параметри за търсене, но този компютър тук няма да се справи с всичко. После ще работя у дома.

— Рурк е горе в електронния отдел.

— Мамка му! Е, ще се видим по-късно, когато се прибере. Една от плюшените играчки на Дийна е подарък от убиеца. Може би и с нея ще ни провърви. Ще я взема и ще я занеса в лабораторията рано сутринта.

— Ако междувременно открия нещо, ти първа ще узнаеш.

— Добре, направи още една добавка. Еърборд „Андерс“, черен със сребристи кантове. Модел „Стрийт спорт“. Може би го е купил заедно с обувките.

— Ясно.

Ив извади линка си, докато слизаше към гаража.

— Лейтенант — каза Рурк от дисплея.

— Имам малко работа навън, после ще продължа от дома. Тръгвам. Просто… да знаеш.

Той повдигна вежди.

— Значи ще трябва да се прибера сам, предполагам.

— Съжалявам. Когато си дойдеш… ще поговорим.

— Щом казваш. Ще си дойда… по някое време. Хапни нещо и не ме чакай — нареди той и прекъсна разговора.

Ив се намръщи срещу празния дисплей. Бе доловила раздразнението в гласа му. Да не си бе пъхал носа в полицейската работа, щом щеше да се гневи, когато тя не може да го изчака и откара до дома.

Беше бясна по целия път до лабораторията и готова да сдъвче сърцето на Дикхед, ако й създаде неприятности.

— Какво ми носиш? — излая той. — В края на шибаната ми смяна се мъкнеш тук с още… — Замълча, леко пребледня и се отдалечи на безопасно разстояние със стола си на колела. — За бога, Далас, нима те чух да изръмжаваш?

— Няма да се отървеш само с това. Ще изтръгна черния ти дроб с голи ръце и ще го изям. — Стовари двете запечатани в плик програми. — На едната от тези книжки трябва да има негови отпечатъци. Искам проклетите отпечатъци и не ме интересува, че е краят на смяната ти!

— Хей, хей, хей! Обикновено поне ми предлагаш приличен подкуп. Не че бих приел при тези обстоятелства — побърза да добави той. — Просто ти казвам.

Приведен над работната си маса, той извади едната от програмите с пинсети и я сложи върху стерилна подложка. Прокара скенера над предната корица, въведе нещо в компютъра си. Въздъхна с театрална измъченост.

— Множество неясни и частични, няколко цели… само на корицата на едната. Знаеш ли колко хора пипат тези неща? Едни ги събират, други ги опаковат, пренасят, разопаковат, раздават.

— Искам всеки отпечатък, дори неясен, върху всяка от двете да бъде анализиран и идентифициран.

— Няма да стане веднага. Ще го направим, но няма да стане бързо, след като толкова много ръце са ги докосвали.

— Само ми дай отпечатъците, аз ще се заема с отсяването им.

— Разбира се. — Той вдигна пръст, отстоявайки, или по-скоро отседявайки своето. — Сутринта ти дадохме каквото поиска. Работих лично и с най-добрите от екипа си. Свършихме работата си и ще свършим и тази. Така че не ме стискай за гърлото.

Раздразнението и гордостта му събудиха далеч повече уважение от мърморенето и Ив кимна.

— Копелето, убило Дийна Макмастърс, е държало една от тези книжки. Със сигурност. Нямам нито лице, нито име. Имам следи, места, на които са виждани заедно, предположения, но нито един заподозрян. Първите четиридесет и осем часа изтичат, а нямам заподозрян.

— Ще получиш каквото ти трябва.

Ив се отдръпна и пъхна ръце в джобовете си.

— Две места в ложата от страната на трета база, „Янките“, първият мач на собствен терен през юли.

Беренски оголи зъби в усмивка.

— Така е по-добре.

 

 

„Какво пък — помисли си тя, докато крачеше обратно към колата, — ще си ги заслужи.“

Отправи се към дома си, но се сети, че се намира недалеч от новата къща на Луиз в Уест Вилидж. Хрумна й да се отбие за малко, преди да продължи с изпълнението на дълга си.

Може би Луиз не си бе у дома. Може би. Ако Чарлз бе там, щеше да каже, че просто е наминала да види дали може да помогне с нещо за събота.

Щеше да се отърве от това бреме, без да загуби повече от тридесет минути.

Отличен план. Потърси адреса, който не бе запомнила във вградения в таблото компютър, и започна да следва указанията към по-модерния сектор.

Дървета с големи корони, тухлени къщи със старинна архитектура и малки спретнати дворчета придаваха на тази част от Уест Вилидж приятна и спокойна атмосфера. Цъфтяха цветя, малки кученца подскачаха, водени на каишки от хора, които можеха да си позволят разходка в делничен следобед. Лъскави возила с елегантен дизайн стояха паркирани до бордюрите. Паркира на свободно място на две преки от търсения адрес и използва времето, докато вървеше натам, за да направи изчисление на вероятност.

Според профила на Майра, той работеше и щом притежаваше забележителни компютърни умения, навярно работата му бе в тази сфера. Компютърът даде седемдесет и две цяло и един процент потвърждение.

Изхождайки от теорията, че е следвал в Колумбийския университет, заключи, че навярно бе посещавал компютърни курсове. Определено повече от задължителните за коя да е специалност. Може би неговата бе именно компютърна.

Реши отново да използва източника си и помоли Пийч Лапкоф да й изпрати списък на студенти от южните щати, завършили компютърни специалности или проявявали силен интерес в тази област.

Унесена в размисли, може би щеше да подмине къщата, ако Луиз не й бе извикала.

— Далас! Ти си последният човек, когото очаквах да видя да минава оттук.

Ив се сепна, спря и вдигна поглед. Пред нея стоеше бъдещата младоженка, прибрала златисторусите си коси под розова бейзболна шапка, облечена с изцапана тениска и широк памучен панталон. Доктор Димато държеше малка лопата в ръка и бе стъпила сред леха разцъфнали цветя.

— Бях в квартала. Наблизо. Ти ли засади всичко това? — Ив посочи към цветята зад красивата желязна порта.

— Да. Кой би предположил, нали? — Луиз се засмя и свали ръкавиците в същия цвят като шапката. — Щях да платя на някого, но си помислих: „За бога, мога да ровя в коремите на хората, защо да не мога да поровя в пръстта?“. Забавно е!

— Разбира се. — Ив не бе сигурна за последното, но резултатът беше зашеметяващ. — Градината ти изглежда страхотно.

— Исках да свърша това преди сватбата. Довечера ще имаме гости от далеч. Сигурно съм си загубила ума, за да добавя и тази задача към списъка, но не се сдържах. Заповядай, влез! Трябва да видиш къщата.

— Просто се отбих за малко — каза Ив, когато Луиз отвори портата. — На път за дома. Ще работя. Но реших да видя дали имаш нужда от нещо и дали мога… да ти помогна с нещо преди голямото събитие.

— Мисля, че всичко върви по план, донякъде благодарение на факта, че съм безумно щастлива. Нямах представа, че ще бъда толкова педантична за всяка подробност. — Луиз я поведе по пътеката между цветните лехи към входната врата. — Имам списъци от списъци. И се радвам на всеки миг.

— Личи си. Изглеждаш замаяна от щастие.

— Така е. И с двама ни. Чарлз е в кабинета си с клиенти. Ще бъде зает още поне час.

— Как върви работата му?

— Страхотно, вече има всичко, което е искал. И двамата имаме това, което винаги сме искали.

Луиз отвори вратата, покани Ив във фоайето.

„Изискано“, помисли си Ив. Стени в топли, пастелни цветове, с окачени по тях огледала и дръзки картини. Върху лъскава масичка бяха подредени изящни ярки шишенца с различен цвят и големина.

Съчетанието на дръзки и успокояващи мотиви продължаваше и в хола, накъдето Луиз я поведе за ръката, а формата на дивана и леко заоблените кресла внасяха и изящество.

Домът създаваше впечатлението за градска изтънченост с индивидуален характер, благодарение на снимките, цветята и малките сувенири, които Ив си спомняше, че е виждала в апартаментите им, когато живееха отделно.

— Тази къща беше празна, когато я купихте, нали?

— Да. — В очите на Луиз се появи сребрист блясък на задоволство. — Толкова беше вълнуващо, докато я обзавеждахме. Все още се нуждае от няколко довършителни промени, но…

— Изглежда завършена.

— О, все още не е, но напредваме. Нека ти покажа и другите стаи.

Невъзможно бе да откаже и Ив тръгна с нея из къщата, като се опитваше да изрича уместни фрази и да издава подходящи звуци, когато Луиз споделяше как просто се е влюбила в някоя лампа или стол. Навсякъде обстановката издаваше стил, усет и някакво спокойствие.

— Тук все още е забранена територия за Чарлз. — Луиз отвори врата. — Цялата ми булчинска мания.

Ив не би го нарекла мания, а по-скоро организиран хаос. В стаята, която навярно щеше впоследствие да стане спалня за гости, Луиз бе разположила сватбения си щаб. Два отворени, полупълни куфара стояха на леглото, а кутиите за подаръци и доставки бяха старателно подредени в един ъгъл. Сватбени подаръци, предположи Ив, на които все още не бяха намерили място. На бюрото до малък електронен пулт имаше куп дискове и множество картички.

В средата на стаята стоеше голямо табло с две лица, отрупано с мостри от платове, снимки на цветя, тоалети, прически, храна, схеми и графици.

С присвити очи Ив го заобиколи и само леко се изненада, когато видя компютърно генерирано изображение на себе си с жълтата рокля.

— Прилича на табло с материали за убийство — промърмори тя, но веднага осъзна какво бе изрекла. — Извинявай, лошо сравнение.

— Не съвсем. Но принципът е същият. Всичко, свързано със случая, е тук — до клечките за маслини за тържеството. Побъркала съм се. — Луиз се засмя и отчаяно притисна ръце към гърдите си. — Имам дълги списъци на компютъра, за да следя всички подаръци, отговори, места за сядане, гардероб, включително и за медения месец. Като наркотик е.

— Нямаш нужда от мен.

— За подробностите, не, но иначе… О, господи!

Луиз отново сграбчи ръката й, после я пусна и скръсти ръце. Резките, трескави движения бяха крайно необичайни за нея.

— Може би се нуждаеш от успокоително — предложи Ив.

— Може би. Нервна съм, а не очаквах да бъда. И двамата променяме живота си, за да изградим нов живот заедно. Това искам все по-силно с всеки ден, който прекарвам с него.

— Това е хубаво.

— Много хубаво. Но съм нервна, защото искам сватбата, този единствен ден, да бъде съвършена и се безпокоя за всяко нещо, което може да се обърка. Глупаво е, зная. Но всеки ден тази приказка ме увлича все повече.

— Защото не се тревожиш за онова, което следва по-нататък. Двамата вече сте променили живота си и изграждате нов живот заедно тук, в тази къща.

Очите на Луиз се насълзиха и Ив се обезпокои за нея.

— Господи, колко си ми нужна. — Луиз я сграбчи в прегръдката си. — Права си, напълно си права. Вече сме започнали. Не се тревожа.

Малко смутена, Ив я потупа по гърба.

— Това е добре.

— Мога да се тревожа, че лимузината ще закъснее да ме вземе от хотела, че цветята няма да бъдат свежи или колко да са големи чашите за шампанско, защото това, че се омъжвам за Чарлз, дори за миг не ме кара да се чувствам нервна. Чувствам се щастлива, спокойна и доволна. Благодаря ти.

— Няма за какво.

— Да излезем оттук. Ще слезем долу да пийнем кафе.

— Наистина не мога. Трябва да продължа работата си.

Луиз се отдръпна назад, сивите й очи станаха сериозни.

— По случая с онова момиче, нали? Което е било изнасилено и убито в собствената си спалня. Чух репортажа и казаха, че ти водиш разследването.

— Да.

— Дано го заловите бързо — каза Луиз, докато слизаха по стълбите. — Сигурно родителите са съкрушени.

— Имаме няколко следи.

— Тогава няма да те задържам, въпреки че ми се иска да останеш. Толкова се радвам, че се отби. Сега мога да бъда нервна, без да нервнича заради това, че съм нервна.

— Щом казваш. — Ив се спря на вратата, защото изведнъж й хрумна нещо. — Какъв хотел?

— Моля?

— Защо трябва лимузината да те вземе от хотел?

Луиз сви рамене със смутено изражение.

— Част от манията. Не искам Чарлз да ме вижда преди сватбата — заради глупавото поверие, че носело лош късмет. Може и да не е просто мит, така че защо да рискувам? А и ще ми бъде нужен цял ден за последните приготовления, затова реших да отседна в хотел предната вечер, да отида на спа процедури там и Трина да се погрижи за маникюра ми, прическата, грима, всичко.

В този миг Ив осъзна какво трябва да направи, влизайки в ролята си на кума.

— Отмени резервацията. Не бива да прекарваш последната нощ преди сватбата си сама в хотел. Можеш да дойдеш в къщата, където и без това ще се състои цялото събитие. — Това бе голямата жертва в името на приятелството им. — Трина ще дойде да направи каквото е нужно там. Ще бъде добре край теб да има две приятелки. Това е нещо като ритуал, нали?

Със сияещо лице Луиз протегна ръце и взе нейните.

— Ще бъде страхотно. Абсолютно съвършено. И ще означава много за мен.

— Значи, разбрахме се.

— Благодаря ти! — Луиз отново я прегърна. — Благодаря ти!

— Отбележи го на таблото. Ще се видим в петък вечерта.

— Репетицията е в пет — извика Луиз.

— Добре.

Нима можеше да обещае, че ще участва, запита се Ив. Репетиция? Господи, значи трябваше да направят всичко два пъти? Прокара пръсти през косата си, докато вървеше обратно към колата. Може би щеше да има още схеми, графици и…

— Мамка му! — изруга тя, без да обърне внимание на възмутените изражения на две жени, с които се размина, и извади комуникатора си. — Фийни, провери отново охранителната система. Виж дали е имало смущение или аномалия някоя нощ преди убийството. Не твърде скоро — добави тя. — Не би го отрепетирал непосредствено преди самото убийство.

— Искаш да се ровя седмици назад?

— А ако е влизал в къщата? Ако е успял да я огледа? Почакай. Нека първо да поговоря с Макмастърс, да видим дали е забелязал нещо.

Прекъсна разговора с Фийни, свърза се с Макмастърс и ускори крачките си.

— Капитане, бихте ли ми казали дали някога сте имали проблеми с охранителната система през последните шест месеца? Дори незначителни смущения?

— Не. — Очите му изглеждаха хлътнали още по-дълбоко в орбитите. — Проверявам системата всяка седмица, като предпазна мярка. Новата програма, която инсталираха преди няколко месеца, правела това излишно, но…

— Каква нова програма?

Ив седна зад волана.

— Поддържащата компания автоматично ни уведомява, когато има нова версия.

— Кога беше последното обновяване?

— Не съм сигурен. По някое време през март. Съчетах го с ежегодната профилактика.

— От офиса на компанията ли става профилактиката и обновяването или на място?

— И двете.

— Трябва ми името на поддържащата компания.

— „Секюрити Плюс“. Техни клиенти сме от години. Сред най-утвърдените са. Мислите ли, че някой там…

— Ще проверя, капитане. Ще направим справка за всички. Пак ще ви се обадя.

Докато се отдалечаваше от центъра, отново позвъни на Фийни.

— Започни от март — нареди тя. — Програмата на охранителната система е била обновена през март и поддържащата компания е изпратила човек да инсталира новата версия. Компанията се казва „Секюрити Плюс“, ще ги проверя.

— Нужен е голям кураж, за да проникнеш в къщата по този начин. И ум. Така би имал възможност лично да узнае всичко за системата. Къде е, как работи, на място. Но вече направихме справка за компанията. Не можехме да пропуснем това. Имам новата програма и името на служителя, който я е инсталирал. Чист е и е с двадесет години по-възрастен от нашия човек. Работи за компанията от петнадесет години.

— По дяволите! Убиецът може би е свързан с тази компания по някакъв начин. Може би има същата система и същата програма. Трябва да е получил същото съобщение за обновяване. Може би не е отрепетирал машинацията на място, а дълго се е упражнявал у дома. Продължавай. Аз ще направя справка за други клиенти със същата система, които са получили същата програма.

— Не е нужно да губиш време. Ще накарам някого от хората си да провери. Ще стане по-бързо.

— Обади ми се. Почакай. Мамка му! Има ли компанията и друг клон?

— Има много в Ню Йорк и Ню Джърси.

— Все пак е възможно да работи за тях. Служител, клиент, или и двете. — Ив чувстваше, че е на прав път. — Да продължим по тази следа. На път съм, ще работя у дома. Изпрати ми всичко, до което се добереш.

— Разбира се — промърмори Фийни и затвори.