Нора Робъртс
Сродници в смъртта (11)

11.

Карлийн Робинс въведе кода си, пъхна служебната си карта на агент на недвижими имоти в отвора. Затананика си, докато системата за сигурност разпознаваше и двете. „Страхотен ден“, помисли си тя и тръсна буйните си лъскави черни коси назад. Хранеше големи надежди да го направи съвършен, като сключи сделка за луксозната мансарда с младия, доста заможен клиент.

Беше точно това, което той търсеше. Не можеше да повярва на късмета си и че я спохождаше именно в този момент. Имотът бе паднал в ръцете й предната вечер, когато първите кандидат-купувачи бяха развалили договора.

Те губеха, а тя искрено се надяваше да спечели.

Влезе в малкото фоайе, въведе кода за асансьора.

Комисионната бе примамлива и щеше да дойде тъкмо навреме. В събота се омъжваше и при мисълта за това се завъртя радостно, преди да влезе в асансьора.

Щеше да сключи тази сделка и бързо-бързо да оформи документацията. Когато с Тони се върнат от меден месец, при подписването на договора щеше да донесе на щастливия нов собственик кошница с отбрани вина и мезета за подарък, и най-важното — да прибере своята голяма, прекрасна комисионна.

Огледа малката асансьорна кабина, кимна с одобрение. Надеждна охранителна система, гладко придвижване в спокойно уединение. А външните врати от ковано желязо, помисли си тя, когато стигна до мансардата, добавяха интересен ретро елемент.

След като вратите на асансьора безшумно се отвориха, Карлийн излезе в просторно помещение с висок таван, големи прозорци и три двойни стъклени панела на покрива.

Паркетът от истинско дърво — рядко се виждаше нещо подобно — бе стилно състарен. Стените, боядисани за продажбата в неутрален цвят, бяха напълно шумоизолирани. Кухнята — ултрамодерна, забеляза тя, когато влезе. Компактните лъскави уреди и весели плотове на зеброви шарки бяха разположени с мисъл за максимално оползотворяване на пространството.

Едва ли клиентът щеше да си готви сам. Произхождаше от богато семейство и в момента се опитваше да си създаде име като художник. Но със сигурност щеше да устройва купони, за което имаше предостатъчно място.

Като се добавеха и двете спални, едната от които лесно можеше да бъде превърната в ателие — със стъклени панели, много прозорци и южно изложение — и банята, която според нея бе мечта за всеки — с джакузи, масажиращ душ, сушилна кабина и стени от матово стъкло — не би могъл да иска повече.

Беше най-подходящото… не, идеалното, поправи се тя, жилище за млад човек, жаден за забавления и достатъчно заможен, за да си го позволи.

Среса косите си и им придаде бухнал вид, завъртя се пред огледалото. Имаше значение как изглежда. Внимателно бе избрала тоалета си според клиента и мястото.

Той искаше апартамент в артистичния квартал Сохо, на централно място сред галериите, ресторантите и клубовете. Този отговаряше на изискванията. Карлийн смяташе, че агентът на недвижими имоти трябва да изглежда подобаващо. Беше с къса черна пола, обувки с висок ток на леопардови шарки и яркочервена блуза със сребърни пайети, съзнателно предпочетени пред по-строгия костюм.

Създаваше впечатление за младост и изисканост… които бяха част от истинската й същност, но за някои клиенти трябваше да излъчва повече зрялост, стабилност и увереност.

Този бе по-млад от нея.

Сигурно бе чудесно, помисли си тя, докато ходеше из мансардата, поглеждайки часовника си, да се изтегнеш сред красивите шарени възглавници върху холовата гарнитура. Едва навършил двадесет и две, да можеш да си позволиш първокласно жилище.

Тя и Тони имаха хубав апартамент, напомни си Карлийн. С усета си за интериор и изгодни покупки бе успяла да му придаде уют. Но с комисионни като тази, един ден и те щяха да могат да си купят голяма слънчева мансарда.

Извади от чантата си избрания за случая ароматизатор. Върна се в кухнята, приклекна и го доближи до вентилационната система. След миг жилището се изпълни с лек аромат на карамел. Добър избор за по-млад клиент, помисли си Карлийн.

Застана пред мултимедийния екран в хола, пусна визуализация с преливащи се весели цветове и фигури и включи музикалната система с гласова команда, не твърде силно.

„Да създадем атмосфера — каза си тя — като в уютен дом.“

Хрумна й да отмести плоскостта от стената, зад която бяха мониторите на системата за сигурност, но размисли. Беше твърде млад, за да се тревожи за това, но щеше да му ги покаже при огледа. Застана до големите прозорци към улицата и се загледа в квартала, където се надяваше — заради себе си и клиента си — скоро да живее Дрю Питъринг.

И хората, минаващи по улицата долу, бяха ултрамодерни. Необохемският дух бе във въздуха, в ритъма на живот на този квартал. Художници показваха творенията си на тротоара, хора отпиваха кафе и водеха задушевни разговори по кафенета и бистра. Кокетни бутици се сместваха сред разкошни малки галерии.

Толкова му подхождаше. Освен за комисионната, Карлийн влагаше старание в работата си и заради удовлетворението да намери най-подходящия имот за клиента, и обратното. Преди да навърши тридесет, се надяваше вече да има собствена агенция. Дори бе измислила името — „Ърбан Вюс“.

Имаше още четири години да постигне целта си. И знаеше, че ще успее.

Ако Дрю захапеше въдицата днес, тя щеше да направи крачка напред.

Малко закъсняваше. Но клиентът бе цар. Пое си дъх и извади линка си. Щеше да бъде оптимистка, да мисли положително… и да направи резервация за себе си и Тони в любимия им ресторант, за да отпразнуват продажбата.

Карлийн не прибързваше. Просто предвкусваше, визуализираше успеха. Тази вечер щяха да пият шампанско и да вдигат тостове за бъдещето.

След като се обади в ресторанта, отново прегледа графика на срещите си, за да се увери, че плановете й за останалата част от седмицата — последната й седмица като несемейна жена — са в ред. Последна проба, последна консултация с фирмите за кетъринг и украса, цял ден козметични и спа процедури, предсватбено парти.

Първо, второ, трето.

Когато линкът й звънна, погледна дисплея и за миг я обзе тревога.

— Моля те, не отменяй уговорката — промърмори тя на себе си, после заговори с весел тон: — Здравей, Дрю! Стоя тук и гледам през прозореца. Изгледът е невероятен.

— Извинявай, извинявай, че закъснявам. Увлякох се в работа и загубих представа за времето. Но вече почти стигнах. На една пряка съм.

— Супер. — Облекчението едва не я накара да затанцува. — Ще изключа системата, за да се качиш направо. Имаш адреса.

— Близо съм. Обожавам този квартал, Карлийн. Точно това искам.

— Почакай да видиш колко е просторно жилището. — Тя изключи охранителната система. — Кълна се, че ако не го грабнеш, ще го запазя за себе си.

— Само ми кажи, че няма други кандидати. Имам добро предчувствие.

— Обадих се първо на теб, както обещах. До утре никой няма да идва на оглед, както ти казах. С предимство си.

— Идеално. Вече се качвам. Хей, асансьорът ми харесва. Десет секунди.

Тя се засмя, затвори линка и го посрещна със зашеметяваща усмивка.

— Наистина съжалявам, че те накарах да чакаш — каза той, когато влезе. — Но ти нося подарък за извинение.

Подаде й едната от двете картонени чаши с кафе, които носеше във фирмена торбичка на някакво заведение.

— Простено ти е. — Карлийн повдигна чашата си. — Откъде да започнем?

— Нека само да постоя тук за минута. — Премести чантата на другото си рамо, огледа широкия хол. — Това е… колко е светло!

— Затова веднага се сетих за теб. Има толкова много естествена светлина. Идеално за художник. Можеш да използваш цялото пространство за работа. Но ако решиш и да живееш тук и да каниш гости, втората спалня има същото изложение и стъклени панели на покрива.

— А защитни екрани? Не обичам да усещам, че някой ме гледа, докато работя.

— Разбира се. — Карлийн вдигна пръст. — Компютър, активирай защитните екрани на всички прозорци. — С тихо бръмчене екраните се спуснаха. — Както виждаш, последна дума на техниката. Не променят светлината. Можеш и да ги затъмниш, ако слънцето е твърде силно.

— Идеално — усмихна се той. Млад, чаровен, привлекателен. — Абсолютно идеално. Как е кафето?

— Също. — Тя отпи още глътка. — Ако искаш, можеш да поразгледаш квартала, има всичко. Ресторанти, галерии, клубове… и страхотни кафенета, както вече си открил.

— Искам да живея тук.

Той се отдалечи от вратите на асансьора и закрачи покрай закритите от екраните прозорци.

— Мебелите са проектирани така, че да създават чувство за простор. Наистина можеш да използваш цялата тази площ както желаеш, Дрю. Работа, забавления, и двете. Каза, че не готвиш, но трябва да видиш кухнята. Съвършена е, всичко е ултрамодерно и ефективно. Може би някоя хубавица би я използвала с удоволствие.

Той се усмихна и размаха пръст.

— Зная, никакви момичета засега — засмя се тя. — Изкуството на първо място. Но художниците се нуждаят от вдъхновение, нали? И от храна. Можеш да си поръчваш по нещо готово, да зареждаш автоматичната печка, която има и вграден електронен справочник за заведения, предлагащи храна за вкъщи, доставки, менюта.

— Това ме устройва.

— А, и системата за сигурност. Можеш да погледнеш зоните, които се наблюдават с камери.

Той махна с ръка.

— Нека първо доразгледам останалото.

— Тогава отиваме в главната спалня. Нагласена е, за да добиеш представа как може да изглежда. А предимството да си на последния етаж? Там също влиза светлина и през покрива.

Карлийн направи няколко крачки, леко се олюля.

— Добре ли си?

— Да, за миг ми се зави свят.

В очите му проблесна тревога.

— Да поседнем ли?

— Не, добре съм. Просто напоследък работя доста часове, опитвам се да уредя всичко.

— Да. В събота е големият ден.

— Най-големият. Тъй като в понеделник заминаваме на фантастичния си меден месец, не искам да оставям недовършена работа. Просто имам нужда от ободрение. — Тя отпи голяма глътка кафе. — Има малка баня до втората спалня, която виждам като твое ателие. Ще бъде удобна за теб, но главната? Върхът.

Когато влезе в спалнята, коленете й се подкосиха и залитна.

— Хей, хей! — Той я хвана под ръка, пое тежестта й и й помогна да стигне до леглото. — Да седнем.

— Толкова съжалявам. — Карлийн едва не се просна на леглото. — Чувствам се… зле. Ще се оправя след минута.

— Не мисля. Ето, допий си кафето.

Повдигна чашата към устните й, тя отпи още една глътка и очите й се премрежиха.

— Почакай.

— О, не се тревожи. Не бързам за никъде. Имаме цял ден.

Виждаше лицето му като в мъгла, за миг и изражението му — сякаш оголи зъби в зловеща усмивка — и тя изпита страх. Чувстваше страх, после нищо.

Вече се бе напръскал със запечатващ спрей в асансьора и сега отвори чантата си, за да извади въжето.

— Първо мерките за сигурност — промърмори той, докато връзваше ръцете й отзад.

На леглото бяха сложени хубави скъпи чаршафи, които използва, за да върже глезените й за лъскавите сребърни топки на таблата.

Извади останалите си инструменти, преди да се съблече и да прибере старателно сгънатите си дрехи в чантата.

Загледа се в Карлийн, докато допиваше своето кафе — чисто, разбира се — и реши, че изглежда удивително спокойна. Не задълго.

Мансардата бе шумоизолирана, беше се уверил в това. Както и че другите двама обитатели на сградата са на работа.

Вече гол, отиде до контролното табло, смени музиката с тежък, режещ траш и леко усили звука. Доволен, той се върна до пулта на системата за сигурност, провери камерите и всички ключалки.

По-късно, когато стане доста… отстъпчива, тя щеше да му даде кода за системата, да умолява да му го каже. После щеше да излезе с нейния код, да изключи камерите и да качи вируса.

Но преди това, дълго преди това, щеше да й причини болка и страх. И да си поговорят, много интимно, за онази кучка, майка й. И защо Джейни Робинс носи отговорност за ужасяващата смърт на дъщеря си.

Взе чашата кафе с опиат и я сложи върху плота в кухнята.

Върна се в спалнята, провери в списъка си дали не е забравил нещо.

Когато тя простена и се раздвижи, с усмивка си каза: „Време е за работа“.

 

 

Ив влезе в общото помещение на отдел „Убийства“ с ясна цел. Няколко разговора секнаха. Бакстър стана на крака.

— Лейтенант…

— Десет минути, конферентна зала, общо съвещание.

Продължи право към офиса си. Пет от тези десет минути й бяха нужни, за да проясни ума си, да подреди мислите си. Програмира кафе и се обърна да види входящата информация на компютъра си.

— Медии, медии, медии. Мамка им! Да говорят с отдел „Връзки с обществеността“.

Отвори списъка — Пийч Лапкоф наистина действаше бързо — и прегледа заглавията на представленията, датите.

— Компютър, търсене. Жертви на изнасилване и убийство чрез удушаване и/или задушаване в наказателната система. Лица на Земята и извън нея, включително такива под домашен арест, на облекчен режим, местни, федерални, глобални. Добави връзка с капитан Джона Макмастърс като част от разследващия екип, командването и ареста.

Прието… период на търсене?

Брат, син, любовник. Връзката можеше да бъде всякаква. Или никаква.

— Двадесет и пет години.

Предупреждение… Търсенето на информация от такова естество за период от двадесет и пет или повече години ще забави резултата.

— Тогава започвай веднага. Команда — дадена.

Прието… Изпълнение.

— Компютър, изпрати резултатите, година по година, и в домашния ми офис.

Предупреждение… Извличането на информацията по години ще забави резултата.

— Не може да бъде избегнато. Команда — дадена.

Доля кафето си и тръгна към конферентната зала, оставяйки компютърът да работи.

Беше се надявала Пийбоди вече да е пристигнала, за да й възложи подготовката. Вместо това, зареди новата информация на компютъра в залата и добави материали на работното табло.

Придърпа второ табло, на което започна да пише.

Престъплението — отговор на събитие от миналото?

Връзка — на Макмастърс с убиеца, на убиеца с неизвестно лице, убито по подобен начин. Търсене — в ход.

Неизвестен извършител — организиран, целенасочен, приспособим.

Добави подробностите от профила на Майра.

Двама свидетели, вероятно видели извършителя, в момента работещи с детектив Янси.

Връзка с Колумбийския университет. Получени файлове за студентите и персонала, прегледани.

Марка на обувките, посочена от свидетел, суичър с лого на университета, малка вероятност за проследяване по тези белези.

Посещения с жертвата на представления и/или лекции в Колумбийския университет за широка публика, малка вероятност за попадение.

Все още пишеше, когато влязоха Бакстър и Трухарт.

— Докладвайте.

— При разпита на съседите, нищо. Ако получим портретна скица, мисля, че ще имаме по-голям шанс. Обиколихме местата, които е посещавала често, и там нищо. Непрекъснато влизат и излизат хлапета. Кой обръща внимание? Много хора я познаха, но никой не я е виждал с момче, отговарящо на описанието.

Бакстър даде думата на Трухарт.

— Нямахме по-голям успех в района, където едната ви свидетелка твърди, че ги е забелязала. Двама души мислят, че може би са я виждали, но не са сигурни. Още един казва, че може би я е видял с момче на около двадесет години. Но отново нищо по-детайлно. Дори за цвета на кожата, телосложението, дрехите. Просто „може би“. Ако имаме името и данните му, когато получим скицата…

— Започнахме да преглеждаме случаите на Макмастърс от най-скорошните — добави Бакстър. — Ще разпитваме всеки при най-малкото подозрение.

— Разделете си ги, започнете от двата края и ще се срещнете в средата — нареди Ив. — Със скорошните стигнахме до задънена улица, така че нека да се върнем назад, до началото, а после ще преминем напред.

— Назад до файлове отпреди около четвърт век? — Бакстър потърка носа си. — Ти си шефът.

— Точно така. — Ив отмести поглед, когато Пийбоди влезе с голяма кутия. Трухарт побърза да й помогне.

— Моето момче е истински джентълмен — отбеляза Бакстър.

— За разлика от ченгетата в асансьора, между които трябваше да се сместя с това нещо. Има поне петдесет програми — продължи Пийбоди, — плюс брошури и плакати. Разбрах накъде биеш и претършувах нещата й, добавих рекламни фланелки от представления и концерти и други сувенири.

— Добре. Получих списъка от доктор Лапкоф за лекции и представления в университета от април насам. Доста вероятно е, ако жертвата е посетила някои от тях, убиецът да я е придружавал. Ще потърсим съвпадение между програми, сувенири и списъка.

Ив застана срещу таблото с материали по случая, където бе закачила карта.

— Червените кабарчета показват трите места, на които знаем, че са били заедно. Паркът, Второ Авеню и домът й. Ще продължим да разпитваме, докато открием още. — Погледна часовника си. — Къде се бавят онези от електронния отдел, по дяволите?

— Обадих се на Макнаб по пътя насам. Каза, че идват. — Пийбоди огледа конферентната маса. — Никаква храна, нищо за пиене? Иска ли някой? Глупав въпрос — призна тя, преди да получи отговор. — Ей сега се връщам.

— Е, докато чакаме храната и напитките… — започна Ив, но замълча, когато Фийни и Макнаб пристигнаха. — Добре че успяхте да дойдете.

Фийни повдигна пръст.

— Затрупани сме. Имам нужда от преливане на кръв заради всичката, която загубих през очите. — Той седна, разкърши врат и Ив чу пукане на прешлени от другия край на стаята. — Кучият син е използвал някакъв нов вирус. Не съм попадал на нищо подобно досега. Хората ми се опитват да го идентифицират и да съберат елементите.

— Всеки ден изникват нови вируси — отбеляза Ив. — Все пак компютрите трябва да бъдат защитени. Вероятно „Компюгард“ работят по въпроса.

— Твърде заети са да следят за сигурността на личните данни, за нерегистрирана техника. На всеки няколко седмици се пръква нова гад, а на всяка година-две — нещо дяволски добро. Това ново творение наистина си го бива.

Ив се замисли.

— Колко време е нужно, за да създадеш добър вирус?

Лицето му стана сериозно.

— Аз съм служител на закона.

— Е, и?

Той сви рамене.

— Зависи с колко време разполагам и колко големи щети искам да нанеса.

— За нещо подобно — намеси се Макнаб — трябва да работиш усърдно сто и петдесет часа. Повече, ако си любител, а не професионалист. Освен това някой трябва да те прикрива. „Компюгард“ имат агенти навсякъде. Не могат да хванат всеки, разбира се, но спипат ли те, лошо ти се пише.

Ив понечи да заговори, но бе изпреварена.

— Започнахме проучване за известни случаи на създаване на компютърен вирус и глоби. Проблемът е, че не желаят да разкриват информация и трябва да искаме официално разрешение всеки път, когато засечем нещо.

Ив се сети за компютърните умения на Рурк и нерегистрираната му техника. В това отношение не би поставила ясна граница.

Отново се обърна към таблото и написа: Нов компютърен вирус, вероятно образование или работа, свързана с електроника.

— Да — кимна Фийни. — Вероятна насока.

— Профилът на Майра, който ще изложа подробно, включва работа или сигурен източник на доходи. Включва и образованост, умения, съсредоточеност. Всичко необходимо за работа, свързана с компютри.

— Няма спор — съгласи се Макнаб и широко се усмихна, защото в този момент влезе Пийбоди, натоварена с друга кутия. — Хей, маце, дай да ти помогна!

— Виждате ли, и моят човек е джентълмен.

Пийбоди примигна кокетно.

— Просто му замириса на храна — поправи я Бакстър.

— Сандвичи, соев чипс, шоколадчета. — Пийбоди грабна сандвич. — Вода, газирано, пепси.

— Блокирах — призна Джейми. — Имам нужда от нещо газирано.

— Последни новини. — Ив взе кутия пепси, отвори я и запозна екипа с откритията и насоките от сутринта.

— Методът е „отражение“. — Фийни набоде последното парче от някакво неизвестно месо, докато говореше с уста, пълна със сирене. — Добра теория. Не я е убил по този начин за забавление.

— От друга страна, ако беше използвал нож, бухалка, тръба или нещо подобно — замислено каза Макнаб, — щеше да бъде по-грозно.

— Имал е наркотици. Би могъл да й даде свръхдоза, но не е избрал това. Дори с остър инструмент — продължи Бакстър, — с едно пробождане право в сърцето, за което е имал идеалната възможност, щеше да пролее само няколко капки кръв. Удушаване с голи ръце. Затова е нужно време, усилие и отново тази целенасоченост.

— Целта е била да я накара да се мъчи, нали? — Джейми се загледа в питието в ръката си. — Това е била победата му.

— Не я е обезобразил. — Трухарт прочисти гърлото си, когато всички впериха погледи в него. — Имам предвид лицето й. Ако беше изливане на ярост, щеше да го направи. Така мисля. Може би не е искал да използва юмруците си, за да не ги нарани. Но в къщата е имало предостатъчно предмети, които би могъл да използва за пробождане или нанасяне на удари. Душил я е няколко пъти, значи… наистина това е целял. Искал е да я убие точно по този начин. Така мисля.

Бакстър засия.

— Шестица за момчето.

— В тази насока започнах търсене за подобни случаи на изнасилване и убийство в наказателната система, с жертви, свързани с Макмастърс, и разследвания с негово участие или под негово командване.

— Ще падне адски дълго чакане — прецени Фийни. — Но е добра идея.

— Междувременно — взе отново думата Ив, — щом не е тук, детектив Янси все още работи с едната или и с двете ни свидетелки. Ще проверим докъде са стигнали след съвещанието. Бакстър и Трухарт са ударили на камък при обиколката си. Ще посетят същите места още веднъж, когато имаме портрет. Ще продължим да проследяваме и връзката с Колумбийския университет. Ще направим проучвания за студентите и персонала отново — добави тя, преди някой да възрази. — Ще го разширим, като обхванем всички южни щати и още пет години назад. Ще направим и съпоставка на материалите от стаята на жертвата, свързани с посещения на театър и лекции, със списък на подобни прояви в университета от април. Ако я е завел или придружил на някоя от тях, ще имаме още едно място и потенциални свидетели. Пийбоди. Обувките.

— Да, обувките. Свидетелката от парка назова марката на обувките на заподозрения. „Андерс Чийта“, бели с тъмносини шарки. Това са скъпи маратонки за бягане. Според свидетелката са изглеждали нови или почти нови, затова потърсих магазини, продавали този модел от януари насам. Първо ще кажа, че адски много хора се бръкват дълбоко за спортни обувки. Разделих магазините на няколко категории. Онлайн, „Скаймол“, Ню Джърси и Ню Йорк. Предвид местата, на които се знае или се предполага, че убиецът е бил с жертвата, реших да се съсредоточа върху продажбите до Четиридесета улица, онлайн и в покрайнините на Манхатън. — Пийбоди замълча, за да отпие глътка вода. — Продадени са много такива обувки. Знаем приблизителния му ръст, така че се съсредоточих върху средните размери за мъже около метър и осемдесет със стройно телосложение, според най-голямата вероятност. И все пак…

— Разбираме какво имаш предвид, Пийбоди — прекъсна я Ив.

— Съжалявам. Стартирах автоматично търсене на джобния си компютър. Но доста мислих, докато пътувах с метрото към Централата. Ваканцията е започнала и във вагона беше пълно с тийнейджъри и младежи на около двадесет. Обърнах внимание как са облечени, нали разбирате? И това ме накара да се замисля. Изхождаме от теорията, че се е стараел да не се откроява. Съгласна съм. Но започнах да се питам за онази първа среща. Планирал е всичко. Суичърът с логото на Колумбийския. Облеклото му е било като костюм за роля, нещо, с което е привлякъл интереса й. А обувките? Била е запалена бегачка, значи навярно е забелязала, че носи маркови маратонки.

— Облеклото е съзнателно избрано за ролята — съгласи се Ив.

— Да. Планирал е, обмислил е всичко предварително. Защо не и костюма си? Когато си купувам тоалет за специален случай, и аз искам всичко да бъде добре съчетано. Ако мога, купувам роклята, обувките, чантата от едно й също място. Ако не мога, вземам едното, което вече съм купила, или снимка със себе си, когато тръгвам да търся останалите.

— Снимка? — попита Ив с искрено удивление.

— Да. Никоя жена не би искала чантата й да не подхожда на обувките или обувките никак да не пасват с роклята. Всеки иска да изглежда добре. Дори и да си имаш гадже… — Тя кокетно погледна Макнаб. — Дори тогава искаш да създаваш добро впечатление.

Макнаб й отвърна с похотлива усмивка.

— За мен винаги изглеждаш добре.

— Престанете, преди да повърна — заповяда Ив.

— Може би е купил обувките, панталона, спортния панталон, наведнъж. Искам да кажа, от едно и също място — продължи размислите си Пийбоди, но провря ръката си между столовете и закачливо докосна ръката на Макнаб. — В комплект. Предстояла му е първа среща, според неговата извратена представа. При първа среща тоалетът е важен. Искал е тя да го види по определен начин, да създаде определено впечатление.

— Разбирам — промърмори Ив. — Шестица за момичето.

— Наистина ли? — Пийбоди шумно въздъхна. — Защото започнах друго търсене за магазини, продаващи колежанско облекло, спортно облекло и обувки „Андерс“. Много са, но не толкова, колкото само за обувки.

— Слънчеви очила — спомни си Ив. — Носел е и слънчеви очила и бейзболна шапка.

— Ще въведа и тях. Друга важна подробност е, че ако е купил всичко от един магазин, най-вероятно не е платил в брой. Щом не е искал да привлича внимание. Струвало му е близо хилядарка или повече. Имал е кредитна или дебитна карта. Оставил е следа.

— За какво да се тревожи? — кимна Ив. — Никой няма да го забележи и по-късно да се сети за него. Продължавай.

— Веднага щом свършим тук.

— Бакстър, Трухарт, поработете още с файловете. Когато постигна резултат с търсенето на подобни престъпления, ще го използваме. Ще ти дам половин литър от собствената си кръв — обърна се тя към Фийни, — ако измъкнеш нещо от онзи хард диск.

— Свързах се с твоя човек следобед и той ще се включи с някои свои трикове.

Ив не се и съмняваше в това.

— Погребението на жертвата е насрочено за четвъртък. Искам екип, всеки от вас, който е свободен, полицаи с цивилни дрехи и още няколко детективи да присъстват. Той ще иска да бъде там, да прибере плодовете на деянието си. Ако дотогава разполагаме с портретна скица, всеки от екипа ще получи копие. Да действаме.

Ив изчака и си даде вид, че не забелязва кратката целувка и пощипването между Пийбоди и Макнаб на вратата.

— Добре се сети — похвали тя партньорката си — за покупките.

— Пазаруването е важна част от живота ми, за разлика от твоя. Но все още имаме само очертания, а не ясен образ. Убиецът си остава призрак.

— Дано Янси успее да го съживи.