Нора Робъртс
Сродници в смъртта (1)

1.

Навярно беше мъртва и попаднала в рая. Или на някое по-добро място, защото кой знае дали в рая можеше да се прави толкова вълнуващ секс и да се мързелува в празнични утрини. Все още бе жива и изпълнена с енергия. Е, поне жива. Малко сънена, отмаляла от удовлетворение и щастлива, че краят на Градските войни преди близо четиридесет години бе довел до обявяването на международен Ден на мира.

Може датата на празника — тази юнска неделя — да бе избрана на случаен принцип и определено символично, може останките от онзи мрачен период все още да загрозяваха световния пейзаж дори през 2060 г., но според Ив хората имаха право на празнични шествия, панаири, прочувствени речи и дълги запои през уикенда.

Лично за нея бе истинско щастие да почива два последователни дни, по какъвто и да е повод. Особено ако неделята започваше обещаващо като тази.

Ив Далас — кораво ченге от отдел „Убийства“, лежеше гола върху съпруга си, който преди малко й бе дарил няколко мига от рая. Вярваше, че и тя е успяла да го пренесе там, защото сега лежеше изнемощял под нея, галеше дупето й, а сърцето му биеше като парен чук.

Усети тупване върху леглото, което бе знак, че тлъстият им котарак Галахад се присъединява към тях след края на шоуто.

„Едно щастливо семейство, мързелуващо в неделната утрин“, помисли си Ив. Нима не бе удивително? Тя имаше малко щастливо семейство — дом, изумително красив и чаровен съпруг, който я обичаше и правеше невероятен секс.

Всичко това се допълваше отлично от почивния ден.

Ив измърка, също като котарака, и потърка нос във врата на Рурк.

— Беше хубаво — промълви тя.

— „Хубаво“ е твърде слабо. — Ръцете му, тези вълшебни ръце, нежно я обгърнаха. — Какво искаш да правим после?

Тя се усмихна, наслаждавайки се на мига, на леко напевната ирландска интонация в гласа на мъжа си, на допира на козината на котарака, който се отъркваше в ръката й и се стараеше да привлече вниманието й.

Или си просеше закуска.

— Ммм… нищо.

— Може да се уреди.

Рурк се раздвижи и тя чу как доволното мъркане на котарака се усили, защото ръцете, които преди малко й бяха доставили огромна наслада, го погладиха по козината.

Ив се надигна и се вгледа в лицето му. Той отвори очи.

Господи, очите му бяха убийствено красиви — дръзки, искрящо сини, обрамчени от гъсти тъмни мигли — и се усмихваха само на нея.

Наведе се и целуна страстно и дълго неустоимите му устни.

— Това е доста различно от „нищо“.

— Обичам те! — Целуна го и по страните, боцкащи от леко наболата брада. — Може би защото си такъв красавец.

„Това е истина“, помисли си тя, когато котаракът се промъкна под ръката й и се опита да се намести върху гърдите му между тях. Изваяни устни, омагьосващ поглед и лице със съвършено очертани скули, обградено от черната коприна на косите. А и тялото му беше стройно и атлетично, така че си беше направо съвършен.

Въпреки че котаракът му пречеше, той придърпа Ив за още една целувка, после процеди през зъби:

— Защо, по дяволите, не отиде да притеснява Съмърсет за закуска?

Рурк избута натрапника, който пристъпваше с лапи на място по гърдите му и го драскаше.

— Аз ще се погрижа. И без това ми се пие кафе.

Ив се измъкна от леглото и се отправи — висока, стройна и гола — към автоматичната готварска печка.

— Заради теб загубих още един сеанс — промърмори Рурк към котарака.

Ив програмира машината за закуската на домашния любимец и тъй като бе празник, добави малко риба тон. Когато Галахад се нахвърли на храната лакомо, сякаш озверял от дълго гладуване, тя програмира и две чаши кафе, чисто и силно.

— Мислех да сляза долу за тренировка, но вече няма нужда от това. — Отпи първата животворна глътка и се върна върху подиума с огромното легло. — Ще взема душ.

— Аз също, а после отново ще те сграбча — усмихна се Рурк, когато Ив му подаде кафето. — За втора тренировка, така да се каже. Двуразовите тренировки са здравословни. По-късно, може би, нещо типично ирландско.

— Ти си „нещо типично ирландско“.

— Е, мислех си за ирландска закуска, но може да получиш и двете.

„Изглежда толкова щастлива — помисли си той и се облегна назад — и неустоима.“ Златисторусите й коси бяха разрошени, а в тъмните й очи блестеше игриво пламъче. Малката трапчинка на брадичката, която той обожаваше, се открои повече, когато тя се усмихна.

Имаше нещо особено в мигове като този, когато двамата бяха в пълен синхрон, и това му се струваше истинско чудо.

Ченге и престъпник — бивш — поправи се мислено той, — връзка, традиционна колкото картофената салата за Деня на мира.

Загледа се в нея през облачето ароматна пара, което се издигаше от чашата му.

— Мисля, че по-често трябва да носиш този тоалет. Любимият ми е.

Тя наклони глава и го погледна дяволито, отпивайки от кафето.

— Мисля да взема дълъг душ.

— Какво съвпадение. Аз също.

Ив отпи за последен път от кафето си.

— Тогава да вървим.

 

 

Когато излязоха от банята, Ив се загърна с халат, тъй като я мързеше да се облече, а Рурк програмира автоматичната печка за още кафе и пълна ирландска закуска за двама. Всичко бе толкова… спокойно и нормално, като в уютен дом, помисли си тя. Утринното слънце нахлуваше през прозореца на спалнята, по-голяма от апартамента, в който бе живяла две години по-рано. През следващия месец щяха да празнуват втората годишнина от сватбата си. Той бе влязъл в живота й — и всичко се бе променило. Бяха се открили един друг и всичко мрачно, което носеха у себе си, бе станало малко по-светло.

— Какво искаш да правим сега? — попита тя.

Рурк хвърли поглед към нея, докато подреждаше чиниите и кафето върху поднос, за да ги отнесе до холовата гарнитура.

— Нали планът беше да не правим „нищо“?

— Може да бъде „нищо“ или „нещо“. Вчера аз избирах и правихме предостатъчно „нищо“. Мисля, че според правилата на брака, днес е твой ред да избираш.

— А, да, правилата. — Той остави подноса. — Никога не забравяш, че си ченге. — Галахад се присламчи до тях и заоглежда чиниите, сякаш не бе хапвал нищо от дни. Рурк предупредително размаха пръст срещу него и котаракът сърдито извърна глава и започна да се ближе. — Значи аз избирам. — Той замислено започна да реже яйцата в чинията си. — Ами да помислим. Прекрасен юнски ден е.

— Мамка му!

Рурк повдигна вежди.

— Имаш нещо против юни или прекрасните дни?

— Не. Мамка му! Юни е! Чарлз и Луиз. — Ив намръщено дъвчеше бекон. — Сватбата. Тук.

— Да, другата събота вечер и доколкото зная, нещата са под контрол.

— Пийбоди каза, че щом ще бъда кума на Луиз, или както там се нарича, трябва да й се обаждам всеки ден през тази седмица, в случай че се нуждае от помощ за нещо. — Лицето й помръкна, когато се сети за Пийбоди, нейната партньорка. — Не може да е истина, нали? Всеки ден? Искам да кажа… А и с какво мога да й бъда полезна, по дяволите?

— С изпълнението на разни задачи.

Тя спря да се храни и присви очи срещу Рурк.

— Задачи? За какви задачи говориш?

— Е, не съм съвсем наясно, защото никога не съм бил булка, но ето за какво се сещам: да уточняваш подробности по цветната украса например, да я придружаваш, когато обикаля по магазините за сватбени обувки, тоалети за медения месец или…

— Защо правиш това? — Тонът й бе мрачен като изражението й. — Защо ми говориш тези неща, след като те изтощих два пъти за една сутрин? Подло е.

— Не можеш да отречеш, че това, което казвам, е вярно при други обстоятелства. Доколкото познавам Луиз, тя със сигурност се справя. А доколкото познавам теб, ако Луиз искаше някой да й помага при избора на обувки, би избрала друга кума.

— Аз организирах моминското парти. — Той едва се сдържа да не се разсмее и тя го побутна сърдито. — То се състоя тук, бях домакиня, така че все едно съм го организирала. Освен това за сватбата съм си поръчала рокля и всичко, което е нужно.

Той се усмихна: Ив имаше лек страх от светски прояви и това го забавляваше.

— Как изглежда тази рокля?

Ив бучкаше с вилицата яйцата в чинията.

— Не е нужно да зная точно как изглежда. Жълта… тя избра цвета и с Леонардо се съгласиха, че ми подхожда. Докторката и дизайнерът. Мейвис казва, че е убийствена. — Ив се замисли за особения стил на приятелката си Мейвис Фрийстоун. — Което, като се замисля, малко ме плаши. Защо ли?

— Нямам представа. Но мога да кажа, че макар и да има уникално… уникален вкус за мода, като твоя най-близка приятелка Мейвис прекрасно разбира какво харесваш. А Леонардо знае точно какво ти подхожда. Ти изглеждаше зашеметяващо в деня на нашата сватба.

— С насинено око под грима.

— Абсолютно в твой стил — зашеметяваща и неповторима. Що се отнася до съветите на Пийбоди за етикета, бих казал, че не е зле да се обадиш на Луиз и да я увериш, че може да разчита на теб за помощ, ако се нуждае.

— И какво, ако се нуждае? Трябваше да избере Пийбоди за всичко това, вместо да я назначи за заместник-ръководител на операцията, или както там се казва.

— Шаферка.

— Както и да е. — Ив нехайно махна с ръка. — Близки са, а и Пийбоди наистина разбира от тези… женски работи. — Суетенето, прическите, цялата предсватбена треска за нея бяха пълна лудост. — Може би е малко неловко, защото Пийбоди и Чарлз са се срещали, така да се каже, преди тя да се събере с Макнаб. А и след това. — Смръщи вежди, докато размишляваше върху динамиката на взаимоотношенията. — Макар че те никога не са имали връзка, професионална или лична.

— Кой, Чарлз и Макнаб ли?

— Престани. — Шегата му я разсмя, но умът й очевидно бе зает с неприятните мисли за задачи и пазаруване. — Пийбоди и Чарлз никога не са правили секс, когато Чарлз беше професионалист. Странното е, че той все още беше компаньон, когато се запозна с Луиз, и докато се срещаха и си лягаха, за нея не представляваше проблем, че спи и с други професионално. После сам се отказа от професията си, без да й каже, завърши курсове за физиотерапевт, купи къща — и тогава й направи предложение.

Рурк прояви разбиране и я остави да говори, бързо редейки думи и недовършени изречения между хапките яйца, картофи и бекон.

— Всъщност за какво е всичко това? — Тя отново поразрови яйцата, после остави вилицата си и взе кафето. — Не искам да проваля тържеството й. Толкова е щастлива. И двамата са толкова щастливи. Сватбата наистина е нещо много важно. Зная това, наистина го зная, а така се издъних на нашата сватба.

— Мисля, че не ти, а аз зная най-добре дали си се издънила.

— Постъпих ужасно. Стоварих всичко на теб.

— Тогава беше заета да разследваш две убийства.

— Да, така беше. А ти нямаше друга работа, освен да седиш върху купищата си пари.

Той поклати глава и намаза сладко върху препечена филийка.

— Всеки има своите грижи, скъпа Ив. Мисля, че и двамата се справяме доста добре с делата си.

— Адски те ядосах вечерта преди сватбата.

— Това направи всичко още по-вълнуващо.

— После се надрусах и се напих на моминското си парти в стриптийз клуб, преди да надяна хомота, което, като се върна назад, ми се струва смешно. Но мисълта ми е, че не си мръднах и пръста за сватбата и затова сега въобще не зная какво се прави.

Рурк закачливо я потупа по коляното. За жена с понякога потресаваща смелост, Ив се боеше от странни неща.

— Ако има нужда от нещо, ще намериш начин да й помогнеш. Уверявам те, докато вървеше към олтара в онзи ден, нашия ден, беше като пламък. Толкова прелестна и сияеща, че дъхът ми секна. Съществуваше единствено ти.

— И около петстотин твои близки приятели.

— Само ти. — Той взе ръката й, целуна я. — И с тях ще бъде същото, обзалагам се.

— Просто искам Луиз да получи всичко, което поиска. Затова се чувствам нервна.

— Ето това е приятелството. Ще облечеш онази жълта рокля и ще бъдеш до нея. Не е нужно нищо повече.

— Надявам се, защото нямам намерение да й се обаждам и да вървя подир нея всеки ден. Категорично. — Ив погледна към чинията си. — Възможно ли е човек да изяде цяла порция ирландска закуска?

— Бавно и с голяма упоритост. Струва ми се, че ти не си достатъчно упорита.

— Може би.

— След като се пребориш със закуската, имам идея.

— Каква идея?

— За това какво да правим после. Ще отидем на плаж, да видим малко пясък и вълни.

— Не звучи зле. Какво ще кажеш за крайбрежието на Джърси, Хамптънс?

— Мислех си за нещо по-тропическо.

— Да не би да си наумил да отидем чак до острова, за да прекараме там един ден, всъщност дори половин.

Частният остров на Рурк беше любимото им място, но се намираше буквално на другия край на света. Дори с реактивния му самолет трябваше да пътуват три часа в едната посока.

— Островът е малко далечко за импулсивно пътуване, но има и по-близки тропически места. Зная едно подходящо кътче на Каймановите острови — малка вила, която ще е на наше разположение за деня.

— И откъде знаеш това?

— Обмислям възможността да я купя — нехайно отвърна той. — Можем да стигнем дотам за по-малко от час със самолета, да я разгледаме, да се насладим на слънцето и вълните и да пийнем по няколко коктейла. А после да се поразходим по брега на лунна светлина.

Ив не можа да сдържи усмивката си.

— Колко малка е тази вила?

— Достатъчно малка за импулсивни празнични почивки за двама и достатъчно просторна, за да можем да отскачаме и с приятели, ако решим.

— Вече беше обмислил тази идея, нали?

— Да. Бях я сложил в графа „ако и когато“. Ако искаш, „когато“ може да бъде сега.

— Мога да се облека и да си събера багажа за по-малко от десет минути.

Ив скочи и се втурна към тоалетката.

— Багажът е събран — осведоми я Рурк. — И моят, и твоят. Погрижих се предварително, в случай че се съгласиш.

Тя хвърли поглед към него.

— Никога не пропускаш възможност да ме изненадаш.

— Рядко се случва да прекарам неделята със съпругата си. Защо да не я прекараме възможно най-пълноценно?

Ив свали халата и бързо облече семпъл бял потник и грабна чифт жълтеникави бермуди.

— Добре започнахме деня. Това ще бъде страхотно продължение.

Докато нахлузваше бермудите, комуникаторът й на тоалетката запиука.

— Мамка му! Проклятие! Дявол да го вземе! — Стомахът й се сви, когато видя дисплея. Погледна Рурк със съжаление и вина. — Уитни е.

Рурк видя как в нея се пробуди ченгето — изражението и позата й се промениха, щом взе комуникатора, за да отговори на обаждането на началника си — и си помисли: „Жалко“.

— Да, сър.

— Лейтенант, съжалявам, че прекъсвам почивката ви.

Широкото лице на Уитни изпълни малкия екран. Изражението му беше напрегнато и жилите по врата на Ив неволно се изпънаха.

— Няма проблем, командир Уитни.

— Зная, че не си на повикване, но възникна извънредна ситуация. Трябва да се явиш на Сентрал Парк Саут 541. Аз съм на местопрестъплението.

— Вие сте там, сър?

„Лоша работа“, помисли си тя. Щом командирът бе отишъл на местопрестъплението, ставаше дума за нещо сериозно.

— Да. Жертвата е Дийна Макмастърс, шестнадесетгодишна. Тялото й било открито рано тази сутрин от родителите й, когато се върнали от пътуване през уикенда. Далас, бащата на жертвата е капитан Джона Макмастърс.

Беше й нужен миг да си спомни кой е той.

— Отдел „Незаконни вещества“. Чувала съм за лейтенант Макмастърс. Повишение ли е получил?

— Преди две седмици. Макмастърс изрично настоя ти да оглавиш разследването. Държа да изпълня молбата му.

— Веднага ще се свържа с детектив Пийбоди.

— Аз ще се погрижа за това. Искам те тук незабавно.

— Тръгвам.

— Благодаря.

Ив изключи комуникатора и се обърна към Рурк.

— Съжалявам.

— Не е нужно да се извиняваш. — Той я приближи, докосна малката трапчинка на брадичката й. — Един баща е загубил детето си, а това е много по-важно от няколко часа, прекарани на плажа. Познаваш ли го?

— Бегло. Обади ми се, когато спипах Касто. — Ив говореше за безскрупулното ченге, което я бе нападнало на сватбеното й тържество. — Макмастърс не беше негов началник, но искаше да ме поздрави за разрешаването на този случай и поставянето на едно лошо ченге на място. Бях поласкана. Има добра репутация — продължи тя, докато сменяше бермудите с униформения панталон. — Впечатляваща, солидна репутация. Не знаех за повишението му, но не съм изненадана. — Прокара пръсти през заплетените си коси. — На служба е повече от двадесет години. Може би двадесет и пет. Чувала съм, че има строги принципи, към които се придържа, и изисква същото от подчинените си. Разрешил е доста случаи.

— Напомня ми за друго ченге, което познавам.

Тя извади риза от гардероба.

— Може би.

— Уитни не ти каза как е убито момичето.

— Иска да отида на оглед без предубеждения. Не каза, че е убийство. Аз и патологът трябва да установим това. — Взе кобура с оръжието си, препаса и пристегна ремъците му. Прибра комуникатора и линка, окачи белезниците на колана. Не се намръщи, когато Рурк й подаде тънкото лятно яке. — Присъствието на Уитни там може да означава едно от две неща — каза тя. — Или е особено ужасяващо, или ги свързва лично приятелство. Може би и двете.

— Щом е отишъл лично…

— Да. — Ив седна да обуе ботушите, които предпочиташе за работа. — Полицейска щерка. Не зная кога ще се прибера.

— Няма проблем.

Ив се спря, погледна го и отново се сети за събрания багаж и разходките по тропически плажове на лунна светлина.

— Защо не отскочиш дотам сам, за да разгледаш онази вила?

— Имам достатъчно работа тук, за да не скучая. — Рурк сложи ръце на раменете й, когато тя се изправи, и притисна устни към нейните. — Обади се, когато си по-наясно със ситуацията.

— Разбира се. Ще се видим после.

— Пазете се, лейтенант.

Ив слезе тичешком по стълбите и когато стигна фоайето, пред нея изникна Съмърсет — верният помощник на Рурк почти във всичко и неин неизбежен дразнител.

— Мислех, че си на дежурство едва утре.

— Има труп, който за съжаление не е твоят. — Ив се спря на вратата. — Убеди Рурк да се залови с нещо друго, вместо с работа. Това, че аз трябва да…

Сви рамене и излезе за поредната си среща със смъртта.

* * *

Малко ченгета можеха да си позволят да живеят в еднофамилна къща в зелените покрайнини на Сентрал Парк. Още по-малко ченгета пък — всъщност никое друго, освен нея — обитаваха истински замък в Манхатън. Любопитна как Макмастърс се е сдобил с подобно жилище, Ив направи кратка справка за него, докато бързо напредваше през оскъдното движение в празничното утро.

Капитан Джона Макмастърс, както й разкри компютърът на таблото, бе роден на 22 март 2009 г. в Провидънс, щата Роуд Айлънд, в семейството на Уолтър и Мерибетни Хейстингс. Бе завършил академия „Стоунбридж“, продължил образованието си в Йейл и се дипломирал през 2030 г. Бе женен за Каръл Франклин от 2040 г., от която имаше едно дете — дъщеря Дийна, родена на 23 ноември 2043 г. Постъпил в нюйоркската полиция на 15 септември 2037 г. Имаше множество отличия и почетни звания, сред които…

— Прескочи това. Финансово състояние. Откъде идват парите му?

Обработване… Състояние в момента приблизително осем милиона и шестстотин хиляди. Наследил част от недвижимото имущество на дядо си, Джона Макмастърс, починал от естествена смърт на 6 юни 2032-ра, основател на „Мак Китчън и Бат“ със седалище в Провидънс. Сегашна стойност на акциите на компанията…

— Достатъчно. Получих отговор.

„Завидно наследство — помисли си Ив, — следване в Йейл, а после става полицай в Ню Йорк. Интересно.“ Един брак, продължаващ вече двадесет години; отличия и почетни звания в службата. Повишен в капитан. Всичко това потвърждаваше представата, която вече имаше за него.

Стабилен.

Сега това стабилно ченге, което едва познаваше, изрично бе настояло тя да бъде главен разследващ на смъртта на единственото му дете. Защо ли, запита се Ив.

Щеше да разбере по-късно.

Когато стигна до адреса, спря зад една патрулна кола, включи светещата табела „В акция“ и огледа къщата. „Прилично жилище“, помисли си тя, слезе и извади чантата си с принадлежности. С риск да се повтори, отново би употребила думата „стабилно“.

С архитектурен стил от предвоенните години, домът бе поддържан в първоначалния му облик, с изключение на някоя и друга драскотина. Излъчваше достойнство с розовите тухли, бели дограми и високи прозорци, сега всичките до един със спуснати защитни екрани.

Саксии с разноцветни цветя стояха от двете страни на няколкото каменни стъпала — добро хрумване според нея. Но докато пресичаше тротоара, повече се интересуваше от системата за сигурност.

Камери навсякъде, екран и пръстова идентификация на вратата и разбира се, ключалки с гласово задействане и код. Всеки полицейски служител с особени заслуги би се постарал да осигури надеждна защита на дома си и всички в него.

И все пак шестнадесетгодишната му дъщеря бе мъртва вътре.

Човек нямаше как да предвиди всичко.

Ив извади значката от джоба си, показа я на униформения пред входа и я закачи на колана си.

— Вътре ви очакват, лейтенант.

— Ти ли си първият пристигнал на местопрестъплението?

— Не, лейтенант. Първият е вътре заедно с командира и капитана и съпругата му. Ние с партньора ми бяхме повикани от командира. Партньорът ми е до задната врата.

— Добре. Моята партньорка ще пристигне скоро. Детектив Пийбоди.

— Вече бях уведомен, лейтенант. Ще я пусна.

„Не е новак“, помисли си тя, докато чакаше да й отвори. Униформеният изглеждаше опитен и кален. Дали Уитни бе решил да повика точно него, или капитанът?

Огледа се наляво и надясно, хората от съседните къщи със сигурност си бяха у дома и наблюдаваха, но бяха твърде възпитани — или твърде изплашени — за да излязат навън като любопитни зяпачи.

Ив влезе в хладното просторно фоайе с централно стълбище. Забеляза свежи цветя на масичката — отпреди ден, най-много два. Имаше и малка купа с разноцветни ментови дражета. Всичко вътре бе в топли, пастелни цветове. Нищо разхвърляно, освен чифт лилави лачени сандали — единият под стол с висока облегалка, другият — встрани от него.

Уитни излезе през сводеста врата вляво, която изпълваше с широкоплещестото си тяло. Мургавото му лице бе набраздено от бръчки на тревога и в очите му се долавяше тъга.

Все пак тонът му остана неутрален, когато заговори. Дългогодишната работа в полицията го бе научила да се владее.

— Лейтенант, тук сме. Заповядай за малко, преди да се качим на местопрестъплението.

— Добре, сър.

— Първо искам да ти благодаря, че се съгласи да поемеш този случай. — Ив се поколеба за миг какво да отговори и той леко се усмихна. — Ако не съм ти дал право на избор, съжалявам.

— Нямам никакви колебания, сър. Щом капитанът иска аз да ръководя разследването, съм на разположение.

Уитни кимна и се отдръпна да й стори път.

Ив се сепна, когато видя госпожа Уитни. Съпругата на командира вдъхваше страхопочитание с безупречните си маниери, хладно и благородническо държание. Но в момента изглеждаше изцяло погълната от опитите да утеши жената, която седеше до нея на малкия диван в уютната приемна.

Каръл Макмастърс, спомни си Ив. Тя бе дребничка тъмнокоса жена, чиято хубост контрастираше с русата елегантност на Анна Уитни. В зачервените й от плач очи полицайката прочете отчаяние и объркване. Крехките й рамене трепереха, сякаш седеше гола върху ледник.

Макмастърс стана, когато я видя да влиза. Бе висок около метър и деветдесет и слаб, почти хилав. Удобните за пътуване дънки и тениска бяха потвърждение, че току-що се е върнал от почивка. Косите му, тъмни като на съпругата му, бяха ситно къдрави и обграждаха издълженото му лице. По бузите имаше дълбоки бръчки, които в младостта му може би са били трапчинки. Очите му, почти призрачно зелени, срещнаха погледа й. В тях се четеше мъка, ужас и гняв.

Той пристъпи към нея, подаде й ръка.

— Благодаря ви, лейтенант…

Сякаш трудно намираше думи.

— Капитане, много, много съжалявам за загубата ви.

— Тя ли е? — Каръл намери сили да се изправи, по лицето й се стичаха сълзи. — Вие ли сте лейтенант Далас?

— Да. Госпожо Макмастърс…

— Джона каза, че трябва да бъдете вие. Защото сте най-добрата. Вие ще откриете кой… как… Но нищо няма да я върне. Моето момиченце няма да се върне. Горе е. Тя е горе, а не мога да бъда до нея. — Гласът й звучеше пискливо, сякаш бе на ръба на истерия. — Не ме пускат при нея. Мъртва е. Нашата Дийна е мъртва.

— Стига, Каръл. Трябва да позволиш на лейтенант Далас да си върши работата.

Госпожа Уитни стана и обви ръка около раменете й.

— Не мога ли просто да поседя до нея? Не мога ли…

— Скоро — ласкаво заговори госпожа Уитни. — Скоро. Аз ще остана с теб сега. Лейтенантът ще се погрижи за Дийна. Уверявам те.

— Ще те придружа до горе — каза на Ив господин Уитни. — Анна.

Госпожа Уитни кимна.

Изтънчена и внушаваща респект, помисли си Ив, но можеше да утеши съкрушена майка и скърбящ баща.

— Ти трябва да останеш тук, Джона. Скоро ще се върна. Лейтенант, последвайте ме!

— Поддържате приятелски отношения с родителите на жертвата? — попита Ив.

— Да. Анна и Каръл участват заедно в няколко комитета и често се срещат. Близки сме. Доведох жена си като приятелка на майката на жертвата.

— Разбирам, сър. Мисля, че ще бъде много полезна в това отношение.

— Тежко е, Далас — задъхано говореше той, докато се качваха по стълбите. — Познаваме Дийна от съвсем малка. Мога да кажа, че беше светлината в живота им. Будно, прекрасно момиче.

— Системата за сигурност изглежда изключително надеждна. Знаете ли дали е била включена, когато семейство Макмастърс са се завърнали сутринта?

— Ключалките, да. Джона открил, че камерите са деактивирани и дисковете от последните два дни липсват. Не е докоснал нищо — добави Уитни и тръгна наляво, когато стигнаха до горната площадка. — Не е позволил и на Каръл да докосва нищо, освен момичето. Предупредил я е да не мести тялото или каквото и да било на местопрестъплението. За всички ни е ясно, че известно време са били подвластни на шока.

— Да, сър. — Ив се чувстваше неловко да разпитва началника си. — Знаете ли в колко часа са се прибрали тази сутрин?

— Точно в осем и тридесет. Позволих си волността да проверя часа, регистриран от ключалките, и това потвърди показанията на Джона. Ще ти изпратя копие от тях от домашния си линк. Той ми се обади веднага, настоя ти да поемеш разследването и да дойда, ако имам възможност. Не запечатах местопрестъплението, нейната стая. Но е осигурено. — Посочи към вратата и се отдръпна. — Мисля, че е най-добре да сляза долу и да те оставя. Когато партньорката ти пристигне, ще я изпратя горе.

— Добре, сър.

Уитни отново кимна и въздъхна, хвърляйки поглед към отворената врата на стаята.

— Далас… Много е тежко.

Ив изчака, докато Уитни се отдалечи и заслиза по стълбите. Когато остана сама, прекрачи прага на стаята и погледна младата, мъртва Дийна Макмастърс.