Нора Робъртс
Спомени в смъртта (8)

8.

Малко се сърдеше на Рурк, че я бе накарал да се почувства длъжна да отиде у семейство Майра. Беше уморена, а и трябваше да свърши и обмисли още куп неща.

Вместо това бе дошла на гости. Да поседи, да пийне нещо, да си побъбрят и разменят подаръци. Последното винаги я караше да се чувства глупаво, без да знае защо. Като че ли хората изпитваха непрестанна нужда да дават и получават неща, които лесно биха могли да си позволят и сами.

Сега стоеше пред красивата им къща в красив квартал, с коледно венче на вратата. Вече знаеше, че растението, от чиито клонки се правят венчета, се нарича зеленика, беше го научила от декораторите. На прозорците горяха свещи, чиито красиви бели пламъци сияеха в здрача, а през един от тях се виждаха примигващите лампички на коледна елха.

Под нея несъмнено имаше подаръци, някои навярно доста големи, за внуците на Майра. Бе узнала, че ако един подарък е достатъчен за любимия, то за дете са нужни поне пет-шест.

Случайно знаеше, че Пийбоди вече е купила три за бебето на Мейвис, което трябваше да се появи на бял свят след повече от месец.

Какво да купи човек за един ембрион, по дяволите? И защо никой друг не се разтреперваше при тази мисъл?

Рурк бе изпратил цял товарен вагон подаръци на роднините си в Ирландия.

А тя не се решаваше да позвъни. Просто стоеше на площадката в студа и тъмнината.

Най-сетне сложи пакетите под мишница и натисна бутона за звънеца.

След малко й отвори самата Майра, облечена с домашните си дрехи — мек пуловер и еластичен панталон, и боса.

— Толкова се радвам, че дойде.

Преди Ив да проговори, бе повлечена навътре, където въздухът бе топъл и изпълнен с мирис на бор и червени боровинки. Звучеше тиха музика, подходяща за сезона, и проблясваха още свещи.

— Извинявай за късния час.

— Няма значение. Ела в хола. Дай ми палтото си.

— Избрах по нещо за вас.

— Благодаря. Седни. Ще ти донеса вино.

— Не искам да ви преча…

— Моля те. Седни.

Ив остави подаръците на масичката до огромна сребърна купа, пълна с шишарки и малки червени плодове.

Оказа се права за планината от подаръци. Под елхата имаше най-малко сто. „По колко за всяко дете?“, запита се тя. Всъщност колко роднини имаха семейство Майра? Не бяха цяла армия. Може би двайсетина, така че…

Ив стана, когато влезе Денис Майра.

— Стой, стой. Чарли каза, че си дошла. Просто влязох да те видя. Снощи купонът беше страхотен.

Нещо в раздърпаната му жилетка с едно копче, висящо на тънък конец, разтопи сърцето й.

Той се усмихна, приближи се и застана до нея срещу коледната елха.

— Чарли не би се задоволила с изкуствена. Всяка година й казвам, че има толкова сполучливи имитации, но тя не иска и да чуе. Винаги се радвам. — Ив бе смаяна, когато той сложи ръка на рамото й и леко го стисна. — Нищо не ти се струва твърде лошо, трудно или тъжно, когато имаш жива коледна елха в хола си. Всички подаръци под нея, цялото това очакване. Просто начин да изразиш вярата си, че на света винаги ще има светлина и надежда. И си голям късметлия, че имаш семейство, с което да я споделиш.

Гърлото й бе пресъхнало. После стори нещо, на което не би повярвала, че е способна, и дори не би могла да си представи.

Обърна се с лице към него, притисна чело към рамото му и заплака.

Той не изглеждаше никак изненадан, само я погали и потупа по гърба.

— Спокойно. Всичко е наред, скъпа. Просто си имала тежък ден.

Ив затаи дъх и ужасено се отдръпна.

— Извинявай! Господи, съжалявам! Не зная какво… трябва да си тръгна.

Но той сграбчи ръката й. Макар да изглеждаше мил и чувствителен, имаше желязна хватка.

— Седни тук. Мисля, че имам кърпичка.

Затършува в джобовете си със смутено и озадачено изражение.

Това й донесе по-голямо облекчение от успокояваща отвара. Засмя се и изтри сълзите си с ръка.

— Не се безпокой. Добре съм. Съжалявам. Наистина трябва да…

— Да пийнеш вино — каза доктор Майра и прекоси стаята с поднос в ръце.

Очевидно бе, че е видяла изблика й, и това само накара Ив да се почувства още по-засрамена.

— Не съм на себе си.

— Нищо чудно. — Майра остави подноса и вдигна една от чашите. — Седни и се отпусни. Бих искала да отворя подаръка си, ако нямаш нищо против.

— О, разбира се. Отвори го. Хм… — Ив взе подаръка на Денис. — Натъкнах се на това и предположих, че ще ти хареса.

Лицето му засия като на десетгодишно дете, току-що открило под елхата ново колело. Блясъкът в очите му не изчезна и след като извади шала.

— Погледни, Чарли. Ще ми държи топло, когато изляза на разходка.

— И ти отива. О, виж! — Майра извади старинния чайник. — Прекрасен е. Теменужки — замърка тя и проследи с пръст малките цветчета, с които бе изрисуван белият порцеланов съд. — Обожавам теменужки.

Тя буквално гукаше над него, както се държат жените около малко, лигавещо се бебе.

— Зная, че обичаш чай, така че…

— Страшно ми харесва. — Майра се изправи, втурна се към Ив и я целуна по двете бузи. — Благодаря ти.

— Няма за какво.

— Мисля да изпробвам подаръка си още сега. Ще се поразходя. — Денис стана, наведе се и докосна брадичката на Ив. — Ти си добро момиче и разумна жена. Поговори с Чарли.

— Не исках да го гоня — каза Ив, след като Денис излезе от стаята.

— Не си го изгонила. Колкото и да е разсеян, умът му сече като бръснач, и веднага се досети, че е най-добре да ни остави насаме. Ще отвориш ли подаръка си?

Майра взе една кутия от подноса и й я подаде.

— Красиво е.

Ив никога не знаеше какво да каже в такъв момент, но реши, че това е уместно, докато разглеждаше пакета на сребристи и златисти шарки, вързан с червена панделка.

Нямаше представа какво е… нещо кръгло, с гравирани символи и малки проблясващи камъчета. Висеше на верижка, и най-напред предположи, че е някакъв медальон, въпреки че дискът бе по-голям от дланта й.

— Спокойно — засмя се Майра. — Не е бижу. Никой не може да се състезава с Рурк в това отношение. Светлоотразител, който би могла да окачиш на прозореца, може би в кабинета си.

— Красиво е — повтори Ив и се вгледа по-отблизо в символите. — Келтски? Като на венчалната ми халка?

— Да. Но дъщеря ми казва, че символът на халката ти е за закрила. А тези, както и камъчетата, носят душевен мир. Благословен е от нея, надявам се, да нямаш нищо против.

— Кажи й, че оценявам жеста. Благодаря, ще го окача на прозореца в кабинета си. Може би ще ми помага.

— Не можеш да си починеш и по празниците, а?

Рурк бе казал на Майра с какво е заета Ив следобед.

— Не зная. — Ив отново огледа диска и прокара пръст по него. — Мисля, че се предадох на самосъжаление преди малко, когато Денис сложи ръка на рамото ми. Стоях до него, гледах елхата и се наслаждавах на уханията в къщата, на светлините. Само за миг ми хрумна, че ако някога бях имала до себе си човек като него… Е, просто нямах. Това е.

— Причината е в системата, не в теб.

Ив вдигна поглед и отново възвърна увереността си.

— Каквото и да е било, вече е минало. Сега Труди Ломбард е мъртва, а не желаех смъртта й. Наложи се партньорката ми да подложи съпруга ми на разпит. Трябва да съм подготвена да отговарям на лични въпроси и да впиша отговорите в доклада, ако имат връзка с разследването. Трябва да се върна към спомените си за нея, защото биха ми помогнали да разбера що за човек е убиецът й. А ако някой ме бе попитал само преди няколко дни, трудно бих си спомнила дори името й. Ще издържа — разпалено продължи Ив. — Свикнала съм да потискам тези спомени и мразя да изниква нещо, което да ги събужда и да ме връхлитат. Защото тя не означава нищо за мен, за човека, който съм сега.

— Разбира се, че означава. Всеки, който е бил част от живота ти, е изиграл роля за оформянето ти като личност. — Гласът на Майра бе нежен като музиката, която се носеше във въздуха, и същевременно нетрепващ като стомана. — Превъзмогваш онова, което са ти причинили хора като нея. Не си имала подкрепата на Денис Майра, бог да го благослови. Не си имала сигурността на дом и семейство. Сблъскала си се с пречки, болка и ужас. И си ги превъзмогнала. Това е твоят дар от съдбата, Ив, и твоето бреме.

— Изпаднах в паника, когато я видях в кабинета си. Просто рухнах.

— Но си се съвзела и си продължила напред.

Ив наведе глава назад. Рурк отново се оказа прав. Бе имала нужда да дойде тук и да излее душата си пред човек, на когото има доверие.

— Тя ме накара да се разтреперя, да обезумея от страх. Сякаш само с появата си можеше да ме върне обратно в онези дни. А дори не е търсила мен. Ако не бях свързана с Рурк, дори не би се сетила за мен. Защо тогава това ме измъчва така?

Затвори очи.

— Защото не е възможно да забравиш дори човек, когото ненавиждаш.

— Мисля, че си права. Не би дошла тук. Не би могла да изкопчи много от едно ченге, ако то не е съпруга на милиардер. — Погледът на Ив издаде удивление. — Той притежава милиарди. Замисляла ли си се някога за това?

— А ти?

— Понякога в моменти като този ми е трудно да го проумея. Дори не зная за колко нули се касае, защото умът ми се замъглява. Не зная и каква е първата цифра, защото, щом след нея следват много нули, просто няма значение. Тя се е опитала да го изнудва.

— Да, той ми разказа в общи линии. Сигурна съм, че е намерил разумен изход от положението. Ти би ли поискала да й плати, за да ви остави на мира?

— Не. — Очите на Ив гневно засвяткаха. — Нито цент от милиардите си. Тя ми втълпяваше, че майка ми и баща ми са ме захвърлили, защото съм твърде лоша и глупава и не си е струвало да се грижат за мен.

Майра повдигна чашата си с вино и отпи глътка, за да овладее собствения си гняв.

— Не е трябвало да получава одобрение. Знаеш това.

— Беше хитра. Като погледна назад, виждам, че е имала страхотната способност да крои интриги и да постига целите си. Изиграла е системата, възползвайки се от силните и слабите й страни. Ти си специалистът, но мисля, че Труди сама си вярваше. Човек трябва да повярва в една лъжа, за да живее в нея и да успее да накара другите да виждат нещата по желания от него начин.

— Доста вероятно — съгласи се Майра. — Щом е живяла така толкова дълго време.

— Вярвала е, че заслужава парите, че се е трудила за тях. Вярвала е, че с усилия и жертви ми е осигурила дом, просто от човещина, така че защо да не поиска нещо, в името на доброто старо време? Била е ловък играч — каза Ив почти на себе си. — Може би се е опитала да изиграе някого твърде жестоко. Не зная.

— Можеш да се откажеш от това разследване. Може би дори ще те помолят да се оттеглиш.

— Няма да го направя. Вече взех решение. Ще стоя настрана, когато се налага, но ще го доведа докрай. Важно е.

— Съгласна съм. Изненадана ли си? — попита Майра, срещайки учудения поглед на Ив. — Тя те кара да се чувстваш безпомощна и безполезна, глупава и празна. Знаеш, че не е така, но изпитваш нужда да го почувстваш и докажеш, като вземеш активно участие в разкриването на истината. Ще го кажа на командир Уитни.

— Твоята дума има тежест. Благодаря.

 

 

Когато прекрачи прага на дома си, Съмърсет стърчеше като кацнал гарван във фоайето с дебелия Галахад в краката. По блясъка в малките му очи позна, че я е очаквал с нетърпение.

— Не мога да скрия изненадата си — бавно каза той, навярно имитирайки провлачен говор. — Излизаш за няколко часа и се прибираш, осмелявам се да кажа, в приличен вид, без нищо скъсано и кръв по дрехите. Забележителен подвиг.

— А аз не мога да скрия изненадата си, че все още никой не те е направил на пихтия само заради грозната ти физиономия. Но денят не е свършил и двамата имаме време.

Преметна мантото си върху парапета, само защото знаеше, че няма да се сблъска с ничие неодобрение, и тръгна нагоре по стълбите. Обичайната размяна на злобни забележки донякъде я накара да се почувства по-добре. Това й бе нужно, за да прогони печалното лице на Боби от мислите си за известно време.

Влезе направо в кабинета си. Бе решила да си създаде резервен щаб, в случай че командир Уитни забранеше на нея и Майра да участват в официалното разследване. Ако получеше нареждане да се оттегли, възнамеряваше да продължи работата си по случая в извънработно време.

Включи видеотелефона си, за да се свърже с Морис.

— Ще намина сутринта — каза му тя. — Ще има ли изненади за мен?

— Ударът в тила е причинил смъртта, бил е нанесен тридесет часа след другите наранявания. Макар те да са значително по-леки, според мен са причинени със същото оръжие.

— Някакви открития във връзка с него?

— В раните на главата имаше влакна. Ще ги изпратя на нашия приятел Дикхед в лабораторията. Първото ми предположение е платнен чувал, натъпкан с нещо. Резултатът от токсикологичното изследване е положителен за законно продавани болкоуспокояващи. Стандартни таблетки. Взела е една по-малко от час преди смъртта си и я е погълнала с хубаво „Шабле“.

— Да, в стаята й имаше бутилка от него и шишенце болкоуспокояващи на масичката до леглото.

— Хапнала е супа, пилешки бульон и соеви спагети около осем, а малко преди полунощ сандвич с крехко месо. Почерпила се е със замразен шоколадов десерт и е пийнала още вино с късната си вечеря. В часа на смъртта е била приятно замаяна от виното и таблетките.

— Добре, благодаря. Ще се видим утре сутринта.

— Далас, интересен ли ти се струва фактът, че през последните, бих казал, дванадесет години се е подложила на няколко пластични операции? На лицето и тялото, изглаждане и изпъване. Нищо драстично, но доста работа, при това добре свършена.

— Винаги е интересно да узнаеш нещо за навиците на покойните. Благодаря.

След разговора Ив се облегна назад и се загледа в тавана.

„Значи е пострадала в петък, след посещението си в кабинета на Рурк. Не казва на сина си и снаха си, поне според показанията им, нито пък съобщава в полицията. Вместо това се затваря в стаята си и се утешава с таблетки, вино и скромна храна.“

Или бе оставила прозореца отворен, или го бе отворила на убиеца си.

Но защо би го направила, след като предния ден си е изпатила от него? Къде изчезва страхът й, гневът й? Какво става с инстинкта й за самосъхранение?

Жена, разигравала институциите повече от десетилетие, със сигурност имаше силно развити инстинкти за оцеляване.

Дори измъчвана от болки, защо да стои сама в стаята си, когато някой я е наранил и очевидно би могъл да го стори отново? Особено когато близките й са през няколко врати.

Освен ако тези близки не са хората, което са я наранили. „Възможно е — каза си Ив. — Но ако е така, защо е останала в хотела, където толкова лесно биха могли да дойдат при нея и да я наранят?“

Вдигна поглед, когато Рурк влезе от своя кабинет в съседство.

— Някой ти нанася побой — продължи да разсъждава тя на глас, — но не искаш да забъркваш ченгетата.

— Определено.

— Добре, това разбирам. Не казваш на сина си?

— Все още нямам такъв. — Той седна на ръба на бюрото й. — Но гордостта ми би ме възпряла.

— Това е мъжки модел на мислене. Мисли като жена.

— Доста трудно за мен — усмихна се Рурк. — Ти защо не опиташ?

— Ако мисля като тази жена, веднага бих се разхленчила пред първия човек, готов да ме изслуша. Но не го е направила, което ме изправя пред две вероятности.

— Номер едно — не може да каже на сина си, защото именно той я е използвал като боксова круша.

— Номер едно — съгласи се Ив. — Но не се връзва със спомените ми за взаимоотношенията им. Ако по-късно са се влошили, защо е останала в стаята си, където лесно би могъл отново да се добере до нея?

Рурк повдигна статуетката на богиня, символ на майчинството, от бюрото й и нехайно заигра с нея, докато говореше.

— И двамата знаем, че отношенията между хората са непредвидими. Възможно е често да я е налагал. Свикнала е, и дори не й е хрумнало да каже на някого или да изчезне.

— Да не забравяме снахата. Тя няма никакви белези, никакви типични признаци на домашно насилие. Мъж, който удря мамчето, неизбежно би подмятал и малката женичка като брашнен чувал. Според мен не се връзва.

— Ако изключиш тази вероятност — той остави статуетката обратно на мястото й, — каква е другата?

— Не е искала никой да узнае. Не от гордост, а за да не провали замисъла си. Било е предпазна мярка. Имала е план, лично свой. — „Да — помисли си Ив, — тази ми харесва доста повече.“ — Но няма обяснение защо е изпила голямо количество вино, взела е болкоуспокояващи и е пострадала. — Сложи снимка на лицето на Труди в близък план върху купчината. — Според мен това не говори за страх. Ако се е страхувала, би използвала сина си като щит и би залостила здраво вратите или пък би избягала. Не е направила нито едно от тези неща. Защо се е страхувала?

— Има хора, които изпитват удоволствие от болката.

Ив поклати глава.

— Да, вярно е. Но тя обичаше да я глезят. „Напълни ми ваната.“ „Донеси ми закуска.“ Ползвала е ваната и според предварителния доклад на оперативния екип, в нея е имало следи от кръв, както и в канала. Значи се е измила след побоя. — „Липсващи кърпи“, спомни си Ив и отново отбеляза това. — Стояла е с гръб към убиеца. Смъртоносният удар е бил нанесен в тила. Не се е страхувала.

— Някой, когото познава и му има доверие, което се оказва грешка.

— Човек не би изпитвал доверие към някого, който го е пребил предишния ден. — Любов, може би. Знаеше, че има подобни случаи. Но доверието бе нещо различно. — Морис смята, че всички рани и синини са причинени с едно и също оръжие, но по различно време и вероятно от две различни ръце. Имаш ли запис от охранителните камери на сградата?

— Да, копие. Дадох оригинала на Фийни.

— Искам да го видя.

Рурк извади диска от джоба си.

— Досетих се, че ще го поискаш. — Пъхна го и изрече командата за включване на стенния екран. — Всяка нейна стъпка е запечатана тук — каза той, докато Ив гледаше как Труди влиза в сградата на Рурк, прекосява огромното мраморно фоайе, продължава покрай екрани с анимации, реки от цветя и искрящи водоскоци и стига до информацията, откъдето се осъществяваше връзката с офисите.

Бе забелязала този неин костюм в гардероба в хотелската й стая, старателно закачен. Обувките също бяха прибрани там. Очевидно не е била със същия тоалет по време на побоя.

— Направила е предварително проучване — замислено каза Ив. — Никакво губене на време, никакво лутане.

— На информацията е адски убедителна, както виждаш. „Не, нямам уговорка, но господинът ще пожелае да ме види“, и така нататък. Изглежда уверена, приветлива, сякаш е у дома си. Много е добра.

— Както и да е, качила се е горе.

— Обадиха се, свързаха се с мен чрез Каро, която ми предаде молбата й. Наредих да я накарат да почака малко. И аз съм добър. Това не й харесва, както личи от напрегнатия израз на лицето й, но сяда във фоайето. Ако не искаш да гледаш как нервно преплита пръсти през следващите минути, можеш да прескочиш тази част.

Ив го направи и намали оборотите, когато към Труди се приближи млада жена.

— Каро, която си знае работата, изпрати своя помощничка да я придружи с един от асансьорите за посетители. Когато стигат до моя етаж, я привежда през преходните помещения, разхожда я из коридорите и когато пристига, е, налага се да почака още. Аз съм зает човек, нали?

— Впечатлена е — отбеляза Ив. — Кой не би бил? Толкова много пространство, стъкло, произведения на изкуството и хора, готови да изпълнят всяко твое нареждане. Забележително.

— Ето, най-сетне Каро идва при нея, за да я доведе при мен. После Каро излиза, затваря вратите и следва краткият ни разговор на четири очи.

Ив превъртя диска напред, прескачайки дванадесетте минути, преди Труди забързано да излезе от кабинета му.

„Това вече е страх“, помисли си Ив, когато видя уплахата в очите и бързата, почти подтичваща походка.

— Малко се ядоса — каза Рурк с широка усмивка.

Ив не каза нищо, проследявайки придвижването на Труди и придружителката й до изхода на сградата.

— Невредима, както виждаш, а къде е отишла след това, не мога да кажа.

— Не се е бояла от убиеца си. — Ив срещна погледа му. — Но се е страхувала от теб.

Протегна ръце напред, с дланите нагоре.

— С пръст не съм я докоснал.

— Не е било нужно — отвърна Ив. — Вече си оневинен. Сигурно имаш запис и от кабинета си.

Той повдигна рамене.

— Какво значение има?

— Не си го дал на Фийни, на полицията.

— Това е нещо твърде лично.

Ив плахо си пое дъх.

— А ако бъдеш притиснат?

— Тогава ще го дам на теб и сама ще решиш дали може да има полза от него. Не съм казал нищо, от което да се срамувам, но съдържа лични неща за теб. Принадлежи на нас, за бога, имаме право да го запазим за себе си.

— Ако се окаже важен за разследването…

— Не е. По дяволите, Ив, приеми думата ми и престани! Нима мислиш, че аз съм я пречукал?

— Не. Но зная, че би го направил. Зная, че дълбоко в себе си си изпитал желание.

— Грешиш. — Рурк се подпря с ръце на бюрото и се наведе напред, докато погледите им се срещнаха. Неговият бе студен като арктически лед. — Ако исках да я очистя, не бих пропуснал удоволствието да видя с очите си как умира. За такъв човек си се омъжила, никога не съм се преструвал. Трябва да се примириш.

Той изправи гръб, обърна се и тръгна към вратата.

— Рурк…

Когато той погледна назад, Ив бе закрила очи. Тази гледка трогна сърцето му, въпреки че гневът и гордостта изгаряха гърлото му.

— Зная за кого съм се омъжила. — Ив отмести ръце и погледът й бе мрачен, но ясен. — Прав си, би го извършил сам. Фактът, че си способен на това заради мен… но не би го направил, отново заради мен, понякога ме кара да потръпвам.

— Обичам те безумно. За мен това е разтърсващ факт.

— Тя ми внушаваше страх, както навярно кучето се страхува от ботуша, който го сритва отново и отново. Дори не е човешки страх, а нещо първично, нещо по-… животинско. Не зная как да го опиша.

— Вече го направи.

— Залагаше на това, използваше го и ме държеше в страх, който стана постоянен. Постигна го без ботуш. Успя, като изопачи всичко в мен, докато не остана нищо друго, освен този страх. Докато, кълна се, исках да се самоубия, само за да се избавя от него.

— Но вместо да го направиш, си избягала. Измъкнала си се и си постигнала повече, отколкото човек би очаквал.

— Всичко това ме кара да си спомням какво е да се чувстваш изцяло във властта на страха. — Учестеното й дишане издаде, че спомените са твърде ясни в съзнанието й. — Трябва да разнищя случая, Рурк. Да сложа край веднъж завинаги. Не бих се справила, ако ти не си до мен.

Той се върна и хвана ръката й.

— Никога няма да съм далеч.

— Помогни ми. Моля те. Ще ми помогнеш ли?

— Какво ти е нужно?

— Трябва да изгледам записа от кабинета ти. — Ив притисна ръката му. — Не е проява на недоверие към теб. Искам да проникна в съзнанието й, да разбера какво си е мислила, какво е чувствала, когато си е тръгнала. Само няколко часа по-късно е била пребита. Къде е отишла? При кого? Може би това ще ми помогне да открия.

— Добре тогава, но няма да добавиш този запис към материалите за разследването. Искам да ми дадеш дума.

— Имаш я.

Рурк отскочи до кабинета си. Когато се върна, й подаде нов, лъскав диск.

— Има и аудиозапис.

Ив кимна и пусна диска. Изгледа и изслуша разговора.

Познаваше всяка негова гримаса и нотка в гласа му и все пак лицето и тонът му повече от думите му я накараха да настръхне.

Щом записът свърши, тя извади диска и му го подаде.

— Истинско чудо е, че не се е подмокрила и не е съсипала скъпия ти стол и килим.

— Би си струвало.

Ив стана и закрачи из стаята.

— Явно е имала съучастник. Но ако е бил Боби… нищо от информацията, с която разполагам за него, не се връзва с това. Само определен тип човек би ударил майка си. Не ми се вярва да е той. Някой друг.

— Беше привлекателна жена. Любовник може би.

— Логично. Любовниците имат слава на побойници, използващи юмруци или оръжия. Била е изплашена до смърт и може би й се е искало да зареже целия план и да се върне в Тексас. Това го е ядосало. Имала е задача, работа, която е трябвало да свърши, а не се е справила. Напердашил я е, за да й напомни какъв е залогът. Следващия път я заварва полупияна и хленчеща. „Искам да си отида у дома. Не искам повече да оставам тук, да зарежем този план.“ Той отново се ядосва и я убива.

— Логично.

„Да, логично“, помисли си тя. Но поклати глава.

— Не ми харесва. Тя не се предаваше така лесно. Освен това ти само си я заплашил, а той я е наранил. Може би е била раздвоена между страха и болката. Но не е избягала нито от едното, нито от другото. А защо да я убива? — Тръсна ръце. — Вместо да почака, докато се успокои. Ако е мъртва, всичко се проваля.

— Загубил е контрол.

Ив мислено се върна на местопрестъплението.

— Не е станало случайно. Три удара. Три съзнателно нанесени удара. Ако е загубил контрол, под влияние на алкохол, наркотици или просто неудържим гняв, би я пребил и размазал физиономията й. Дълго би я подмятал из стаята, но не го е направил. Ударил я е по тила и е избягал.

Ив раздвижи рамене.

— Трябва да събера всичко това на едно място.

— Е, нека първо вечеряме.