Нора Робъртс
Спомени в смъртта (7)

7.

„Странно — помисли си Ив, — колко бегло си го спомням.“ Той бе първото дете на нейната възраст, което бе познавала.

Бяха живели в една къща няколко месеца и много неща бяха съвършено нови за нея. За първи път живееше в къща и прекарваше нощ след нощ в едно и също, свое легло. За първи път общуваше с друго дете.

За първи път не бе бита и изнасилвана.

Но образът му, запечатан в съзнанието й, бе смътен — късо подстригана бледоруса коса над широко, почти топчесто лице.

Беше срамежливо момче, а тя трепереше от ужас. Нищо чудно, че не се бяха сближили.

Сега седяха един срещу друг в невзрачна хотелска стая и във въздуха помежду им витаеше смърт и скръб.

— Съжалявам, Боби. Много съжалявам за случилото се.

— Не зная какво се е случило. — Очите му яростно святкаха и силно стискаше ръката на Зейна, която бе седнала до него на ръба на леглото. — Никой не ни казва нищо. Майка ми… майка ми…

— Знаете ли защо ви е довела в Ню Йорк?

— Разбира се. — Зейна тихо зарида и Боби издърпа ръката си от нейната, за да обгърне раменете й. — Искаше да се види с теб. Отдавна не бяхме ходили на почивка. Очакваше пътуването до Ню Йорк с вълнение. За първи път сме тук. Дойдохме да те видим и да напазаруваме за Коледа. Господи! — Той отпусна глава на рамото на съпругата си, а после закри лицето си с длани. — Как можа да я сполети това? Кой може да го е направил?

— Знаете ли някой да я е безпокоил или заплашвал?

— Не, не, не!…

— Е…

Зейна прехапа устни и ги задържа плътно стиснати.

— Сети ли се за някого? — попита я Ив.

— Само за враждата й с госпожа Дилман, съседката. — Тя преглътна сълзите. — Внукът на госпожа Дилман все киснеше в задния двор с кученцето, което навсякъде разнася със себе си. Мама Тру и госпожа Дилман често се караха. Веднъж госпожа Дилман заплаши, че ще смаже мама Тру от бой.

— Зейна… — Боби не преставаше да търка очи. — Ив нямаше предвид това.

— Да, разбира се. Съжалявам. Толкова съжалявам. Просто се опитвам да помогна.

— Какво правехте досега в Ню Йорк? — попита Ив. — Как прекарвахте времето си?

Зейна погледна Боби, очевидно очаквайки той да вземе думата, но съпругът й не отмести ръце от лицето си.

— Ами… пристигнахме в сряда и се поразходихме, купихме това-онова и гледахме шоу в Рейдио Сити. Боби купи билети от един човек направо на улицата. Бяха ужасно скъпи.

„Билетите на черно винаги са скъпи“, помисли си Ив.

— Беше чудесно. Никога не съм гледала нещо подобно. Мама Тру не хареса местата, но аз бях доволна. После вечеряхме в италиански ресторант. Беше адски вкусно. Върнахме се рано, защото се чувствахме уморени от пътуването. — Тя започна да разтрива гърба на Боби, докато говореше. Златната й венчална халка леко проблясваше на слабата светлина. — Следващата сутрин закусихме в едно кафене и мама Тру каза, че ще се срещне с теб, но иска първия път да те посети сама. Затова ние с Боби отидохме в Емпайър Стейт Билдинг^[1]. Мама Тру не би изтърпяла опашките там, така че…

— Значи сте започнали да разглеждате града като туристи — прекъсна я Ив, преди да продължи с още подробности. — Срещнахте ли някой неин познат?

— Не. На човек му се струва, че не може да не види познато лице при толкова много хора, сякаш целият свят се е събрал тук.

— Колко време се забави, след като се разделихте?

— Онзи ден ли? Хм. — Зейна отново прехапа устни и сбърчи чело. — Не мога да кажа със сигурност, защото ние с Боби се прибрахме малко преди четири, а тя вече беше в хотела. Изглеждаше малко разстроена. — Зейна отново погледна към Боби, хвана ръката му и я притисна. — Предполагам, че срещата не е минала така добре, както очакваше, и се е натъжила и ядосала, че няма кой да я посрещне.

— Беше бясна. — Боби най-сетне вдигна глава. — Казвам истината, Зейна. Не можеше да си намери място, защото ти си я отпратила, Ив, а това, че не я чакахме, я е накарало да се почувства пренебрегната. Мама имаше труден характер.

— Просто чувствата й бяха наранени — опита се да го успокои Зейна и прокара ръка по бедрото му. — Но ти успя да подобриш настроението й, както винаги. Боби я изведе, купи й страхотни обици и тримата отидохме на ресторант в центъра. После се чувстваше добре.

— На следващия ден е излязла сама — подкани ги Ив и Боби я изгледа озадачено.

— Да. Отново ли дойде при теб? Казах й да се откаже, поне засега. Не пожела да закусим заедно, каза, че ще се поизлежава, а после ще се отдаде на шопинг терапия. Винаги е обичала да пазарува. Имахме резервация за вечеря, но каза, че не й се излиза. Била уморена и щяла да хапне в стаята си. Говореше някак необичайно.

— Как изглеждаше?

— Не зная. Беше в стаята си. Когато не отговори на хотелския телефон, позвъних на нейния, но беше блокирала видеокамерата. Каза, че е във ваната. Не я видях. След петък сутринта не я видях повече.

— А в събота?

— Позвъни в стаята ни, мисля, че около девет. Зейна, ти говори с нея този път.

— Да. Отново беше изключила камерата, сега си спомням. Каза да правим каквото искаме, тя предпочитала да остане сама. Честно казано, помислих, че се сърди за нещо и се опитах да я придумам да излезе с нас. Бяхме решили да се повозим на един от онези въздушни трамваи и вече имахме билети, но тя отново отказа. Може би щяла да се поразходи. Явно не се чувстваше добре, личеше, че е разстроена… Боби, нали ти казах: „Майка ти е сърдита, познавам по гласа й“. Но я оставихме на мира. А вечерта… ти разкажи, Боби.

— Не искаше да отвори вратата. Започнах да се ядосвам. Каза, че е добре, но настоя да остане сама и да погледа телевизия. Отидохме на ресторант само двамата.

— Вечерята беше превъзходна, пихме шампанско. После… — Зейна погледна Боби така, че Ив се досети, че са продължили да празнуват в стаята си. — Сутринта спахме до късно. Опитахме се да й позвъним на хотелския и на нейния видеотелефон, но не вдигна. Накрая, когато Боби влезе в банята, си помислих: „Е, ще почукам на вратата, дано ме пусне да вляза. Ще поговоря с нея и ще…“ — Замълча и закри устата си с ръка. — А от толкова време… толкова време…

— Чухте ли нещо снощи, нещо необичайно?

Боби въздъхна.

— Тук е доста шумно, дори при затворени прозорци. А и бяхме изпили цяла бутилка шампанско. Пуснахме музика и цяла нощ не я спряхме. Все още свиреше, когато станахме тази сутрин. Снощи… се любихме, сутринта отново. — Той се изчерви. — Истината е, че бях малко сърдит на майка си. Тя бе настоявала да дойдем тук и не ти се обади по телефона, преди да те посети, колкото и да я убеждавах. После се затвори в стаята си… предполагам, че се е нацупила, защото не си реагирала на появата й според нейните очаквания. Не исках да разваля почивката на Зейна заради това.

— О, скъпи!

— Казах си: „Нека се цупи. Щом иска, да стои затворена до понеделник, когато си тръгваме. Аз ще се позабавлявам в града с жена си“. По дяволите! По дяволите! — повтори той и обви ръка около раменете на Зейна. — Не зная защо някой я е пребил така. Не разбирам. Била ли е…

Ив добре познаваше този тон и този поглед.

— Не е била изнасилена. Носеше ли нещо ценно със себе си?

— Не взе много от хубавите си бижута. — Зейна заподсмърча. — Каза, че не иска да си търси белята, въпреки че обичаше да ги носи.

— Виждам, че прозорецът ви е затворен и заключен.

Боби хвърли поглед натам.

— Заради шума — нехайно отвърна той. — Освен това отвън има авариен изход… Оттам ли са влезли? През прозореца й? Казах й да го държи затворен, да го заключи. Казах й.

— Все още не сме установили. Ще се погрижа за това, Боби. Ще направя всичко, което е по силите ми. Ако решите, че трябва да поговорите с мен, можете да се обадите в управлението.

— Какво да правим сега? Какво да правим?

— Оставете ме да свърша работата си. Ще се наложи да останете в Ню Йорк поне още няколко дни.

— Да, добре… ще се обадя на съдружника си. Ще му кажа какво се случи.

— С какво се занимаваш?

— Недвижими имоти. Търговия с недвижими имоти. Ив, да дойда ли с нея? Да дойда ли с мама сега?

„Не би помогнал на никого — помисли си Ив, — по-скоро би попречил с отчаяните си ридания.“

— Починете си. Не можете да направите нищо за нея. Други хора ще се погрижат. Ще ви се обадя, когато узная нещо ново.

Той се изправи.

— Могъл ли съм да сторя нещо? Ако снощи бях накарал управителя да отвори вратата, или тази сутрин, щях ли да го предотвратя?

Ив каза единственото, което би му донесло утеха в този момент:

— Не.

Щом двете с Пийбоди излязоха, тя най-сетне си пое дъх.

— Впечатления?

— Изглежда почтено момче. Шокиран е, както и жена му. Когато единият заплаче, другият се владее. Да направя ли проучване за тях?

— Да. — Ив прокара ръка по лицето си. — Стандартно.

Тя се загледа в екипа от моргата, които изнасяха чувала с трупа. Морис излезе след тях.

— Точен час на смъртта — един и двадесет и осем — каза той. — Първоначалният оглед сочи, че фаталният удар е бил нанесен с тъп предмет. Не открих нищо в стаята, отговарящо на описанието. Другите наранявания по тялото са по-стари. Отпреди двадесет и четири часа или повече. Ще ти дам по-точна информация, когато я откарат до работното ми място. — Погледна я в очите. — Това ли искаше да чуеш?

— Да, точно това.

— Ще ти съобщя, когато узная повече.

— Благодаря. — Ив се върна на местопрестъплението и махна на един от оперативните работници. — Търся джобен или ръчен видеотелефон, личното й средство за комуникация.

— Все още не сме открили.

— Обадете ми се, ако откриете. — Ив тръгна към прозореца и погледна назад към Пийбоди. — Ще излезем оттук.

— О, господи!

Ив се наведе, провря се през прозореца и с лекота скочи на тясната площадка за евакуация. Мразеше височините, призляваше й от тях и за миг й се зави свят. За да свикне, съсредоточи поглед върху самата площадка.

— Има кръв. — Наведе се. — Хубава, непрекъсната следа. По площадката. — Натисна бутона за спускане на стълбата. — И надолу по стъпалата.

— Логичен път за бягство — отбеляза Пийбоди. — Екипът ще вземе проби и ще узнаем дали кръвта е на жертвата.

— Да.

Ив се изправи и провери достъпа до другите стаи на етажа. „Труден — реши тя, — но не и невъзможен за човек в добра спортна форма и достатъчно куражлия.“ С един силен скок би се озовал вътре и самата тя би предпочела този начин пред пристъпването на пръсти по тесния перваз. Това означаваше, че вероятността убиецът да е дошъл от хотела и извън него е петдесет на петдесет.

Но логиката сочеше измъкване по аварийната стълба. Бързо бягство и захвърляне на оръжието, където и да е.

Погледна надолу, вдиша и издиша през стиснати зъби, когато отново се почувства замаяна. По тротоара пъплеха хора. „Четири етажа“, помисли си тя. Ако падне, нямаше да разбие главата си като Тъбс и да повлече със себе си невинен пешеходец.

Приклекна и се вгледа в сплескано гълъбово изпражнение. Вдигна глава, когато Пийбоди скочи до нея.

— Виждаш ли тази гнусотия?

— Хубава цапаница, абстрактно урбанистично изкуство.

— Струва ми се, че някой я е размазал в единия край с обувката си. — Ив провря глава обратно през прозореца. — Хей! Тук отвън има кръв и настъпани птичи лайна. Искам да ги остържете и изпратите в лабораторията.

— Все на нас се пада най-приятната част от работата — промърмори един от оперативните работници.

— Запиши това, Пийбоди — нареди Ив и тръгна надолу по зигзагообразната стълба. — Искам контейнерите за рециклиране на отпадъци от хотела и четири преки в радиус от него да бъдат претърсени. Имаме късмет, че е неделя.

— Кажи това на хората, които ще ровят в боклука.

— Площадката за евакуация осигурява достъп от почти всяка стая от тази страна на сградата до другите. Ще ни трябва копие от диска с регистрацията на гостите.

— Няма охранителни камери на стълбището и в коридорите — добави Пийбоди. — Ако е бил някой от хотела, защо просто не е използвал вратата, след като е приключил?

— Да, наистина защо. Може би не е знаел, че няма камери. — Ламарината дрънчеше под ботушите й, докато слизаше. Световъртежът бе отслабнал. — Може би е внимавал да не бъде забелязан от някои господин и госпожа туристи, ако точно в този момент се прибират от вечерната си разходка из града.

На последната площадка Ив натисна бутона за спускане на късата стълба, чийто край издрънча при сблъсъка си с тротоара.

Пийбоди се заклатушка след партньорката си.

— Слушай — заговори Ив, докато заобикаляха сградата, — Ломбард е отишла при Рурк в кабинета му в петък и се е опитала да го изнудва.

— Какво? Какво?

— Трябва да се впише в доклада. Нека всички го прочетат. Приел я и я изритал, това е всичко. Малко по-късно и няколко часа преди убийството се е забъркала в нещо. И двамата с Рурк лесно можем да докажем местонахождението си в часа на смъртта, а със сигурност и за периода между посещението й в офиса му и този час.

— Никой не би заподозрял когото и да било от вас.

Ив се спря.

— Аз бих поставила първо себе си под подозрение, ако не знаех, че имам алиби. Не ми бе чужда мисълта да размажа физиономията й.

— А да я убиеш?

Ив поклати глава.

— Може би човекът, който я е насинил, не е убиецът. Може би е имала съучастник в домогването си до парите на Рурк. След като не е успяла да ги изкопчи, е отнесла бой от съучастника си. Трябва да проверим тази теория.

— Добре.

— Ето как стоят нещата. — Тя се обърна към Пийбоди и започна разказ, който се надяваше да бъде приет за показания. — В събота къщата ни гъмжеше от доставчици, аранжори и какви ли не хора. През целия ден. Когато влизат толкова много външни лица, Рурк държи всички камери включени. Можеш да се свържеш с Фийни и да го накараш да поиска дисковете, да огледа техниката и да потвърди, че цял ден е работила.

— Ще се погрижа за това, но повтарям: никой не би ви заподозрял. — Пийбоди повдигна ръка, когато Ив опита да я прекъсне. — Никого от вас, Далас, дори за минута. Насинено око, да. Способна си. Но е понесла доста повече от един удар по лицето, за да изглежда така. И не само с юмрук, а на това вече не си способна. Опитала се е да изнудва Рурк? По дяволите, явно е била глупава гъска. Би се отървал от нея така лесно, както от птиче лайно на подметката си. Няма никаква логика. Имай ми доверие, аз съм детектив.

— Отдавна не беше го изтъквала.

— Вече съм по-зряла и умея да преценявам. — Когато завиха покрай ъгъла, Пийбоди пъхна ръце в джобовете си. — Но ще се наложи Рурк да бъде подложен на разпит, няма начин.

— Да. — Ив видя съпруга си, облегнат на колата й… кога бе успял да я докара? Работеше на компютъра си. — Зная.

Той откъсна поглед от монитора, и щом я забеляза, повдигна вежди и прибра компютъра.

— Излезли сте да се поразтъпчете, а?

— Човек никога не знае къде ще го отведе полицейската работа.

— Очевидно. Здравей, Пийбоди. Успя ли да се съвземеш след снощи?

— Почти. Беше страшен купон.

— Ще ни оставиш ли насаме за минута? — попита я Ив.

— Разбира се. Ще поговоря с някои хора и ще изискам онези дискове.

Когато останаха сами, Ив ритна гумата на колата си.

— Как се озова тук тази таратайка?

— Малък фокус. Предположих, че ще ти трябва.

— Да, прав си.

— Обадих се на Майра, казах й какво е станало и че ще бъдеш заета доста време днес.

— Майра? А, добре. — Тя прокара ръка през косите си. — Забравих. Благодаря. Какво ти дължа в замяна?

— Ще се споразумеем.

— Налага се да те помоля за още нещо. Да дойдеш в управлението и да дадеш официални показания за разговора си с жертвата в петък в кабинета ти.

В очите му проблясва нещо.

— На първо място ли съм в списъка ви със заподозрени, лейтенант?

— Не ме гледай така укорително. — Ив бавно вдиша и издиша. — Друг ще ръководи разследването, докато бъде доказано, че и двамата сме чисти. Имахме мотив да я ступаме, а някой я е подредил добре. Извън подозрение сме за убийството. Не е възможно да бъдеш на купон с шефа на полицията в една част на града и в същото време да извършиш убийство в друга. Но все пак имаме достатъчно връзки и възможности да наемем някого да свърши тази работа.

— Но сме твърде умни и не бихме наели човек, който ще го направи толкова очевидно и брутално.

— Може би, но понякога решението да изглежда непрофесионално е съзнателно. По-рано някой е обезобразил лицето й. Трябва да имаме предвид и това.

— Не мислиш, че аз съм я убил, но за побоя…

— Престани. — Тя го смушка с пръст в гърдите. — Не ми помагаш, като се държиш така.

— А как предпочиташ да се държа? Мога да реагирам по няколко начина.

— По дяволите, Рурк!

— Добре, добре. — Той нехайно махна с ръка. — Просто няма да ми бъде приятно жена ми да ме разпитва във връзка с побой.

— Е, радвай се. Няма да съм аз, а Пийбоди.

— Страхотно. — Той обхвана раменете й и я накара да се обърне така, че застанаха очи в очи, допирайки върховете на обувките си. — Искам да ми кажеш… да ме погледнеш и да ми кажеш без заобикалки — вярваш ли, че съм й посегнал?

— Не — отвърна тя без колебание. — Не е в стила ти, а и ако бе изпуснал нервите си до такава степен, щеше да ми кажеш. По-скоро е в моя стил и ще впиша и посещението й при мен в доклада си.

Рурк изруга.

— Тази кучка ни носи не по-малко неприятности мъртва, отколкото жива. Не ме гледай така. Не бих запалил свещ за нея. Ти тъгуваш по свой начин, защото, за добро или лошо, си била свързана с нея и ще направиш всичко възможно да разкриеш истината. Не можеш да постъпиш другояче. — Ръцете му все още стояха на раменете й и сега той леко ги плъзна надолу по ръцете й и обратно. — Ще дойда с теб и ще приключим с това.

— Ужасен начин да прекараш неделята.

— Не ни е за първи път — отбеляза той и отвори вратата на колата.

 

 

В централното управление Пийбоди подготви една от стаите за разпити. Движенията й бяха малко резки и непрекъснато гледаше надолу.

— Отпусни се — посъветва я Рурк. — Мисля, че е нормално разпитваният да се чувства напрегнат, а не ченгето, което води разпита.

— Странно е. Това е просто формалност. — Пийбоди вдигна поглед. — Шибана формалност.

— Да се надяваме, че ще мине бързо и безболезнено и за двама ни.

— Готов ли си?

— Давай.

Тя прочисти гърлото си и продиктува данните за записа.

— Разбираме, че сте тук доброволно, сър, и оценяваме съдействието ви при това разследване.

— Старая се да помогна, доколкото мога… — Той отмести поглед към продълговатото огледало, показвайки, че отлично знае, че Ив наблюдава разпита през него — … на отдела.

— Познавахте ли Труди Ломбард?

— Не отблизо. Срещнахме се само веднъж, по нейна молба, в кабинета ми в петък тази седмица.

— Защо се съгласихте да я приемете?

— От любопитство. Знаех, че известно време се е грижила за съпругата ми преди много години.

— Госпожа Ломбард е била приемна майка на лейтенант Далас за пет и половина месеца през 2036 година.

— Това ми е добре известно.

— Знаехте ли, че госпожа Ломбард се е срещнала с лейтенант Далас в кабинета й в тази сграда в четвъртък?

— Да.

— Как бихте описали реакцията на лейтенанта на това посещение?

— Като лично нейна работа. — Когато Пийбоди отвори уста и отново я затвори, той сви рамене. — Съпругата ми нямаше желание да подновява взаимоотношенията си с нея. Спомените й от онзи период са неприятни и предполагам, че не е имала желание да се връща към тях.

— Но сте я приели в кабинета си.

— Да, както казах, проявих любопитство. — Отново извърна глава към огледалото и бе сигурен, че срещна погледа на Ив. — Запитах се какво ли иска от мен.

— Какво искаше?

— Пари, естествено. Първоначалната й тактика беше да ме трогне и накара да убедя съпругата си да не се отнася сурово с нея. Твърдеше, че тя греши по отношение на чувствата й и онази част от живота си. — Рурк замълча, погледна Пийбоди и едва сдържа усмивката си. — Както знаете, лейтенант Далас рядко греши за подобни неща, така че не повярвах на твърденията й и не изпитах съчувствие. Предложих нещата да останат такива, каквито са.

— Но тя е поискала да й платите?

— Да. Два милиона долара. Срещу толкова щяла да си замине обратно за Тексас. Остана недоволна, когато заявих, че нямам намерение да й дам пари при никакви обстоятелства.

— Заплаши ли ви по някакъв начин?

— Не представляваше заплаха за мен и интересите ми. Най-лошата дума, която бих употребил за нея, е „досадница“. Нещо като пиявица, която се надява да изсмуче малко кръв от най-трудния период от детството на жена ми.

— Сметнахте ли това искане на пари за изнудване?

„Опасна територия“, каза си Рурк.

— Може би се е надявала да го приема така… не мога да кажа. Лично на мен ми се стори абсурдно и реших, че не е повод нито аз, нито лейтенант Далас да се безпокоим.

— Не изпитахте ли гняв? Някой идва в кабинета ви и се опитва да ви шантажира? Аз бих се вбесила.

Усмихна й се и изпита желание да я похвали за професионализма й.

— Честно казано, детектив Пийбоди, бях очаквал да направи подобен опит. Това ми се струваше най-логичната причина да потърси лейтенант Далас след толкова години. — Облегна се назад на стола си. — Гняв? Не. Тъкмо напротив, изпитах известно злорадство, когато й дадох да разбере, че не ще успее да изкопчи пари. Сега или когато и да било.

— Как й го обяснихте?

— Точно с тези думи. Разговаряхме може би десет минути и я отпратих. Помолих секретарката си да каже на охраната да следят кога ще напусне сградата. Впрочем влизането и излизането й през входната врата и в кабинета ми са заснети. Стандартни мерки за сигурност. Реших да се свържа с капитан Фийни от електронния отдел и да го помоля лично да изиска дисковете, за да ви ги предостави. Мисля, че така е най-добре.

— Разбира се. — Пийбоди широко отвори очи. — Хм, разговаряли ли сте с госпожа Ломбард, след като излезе от кабинета ви в петък?

— Не. С лейтенант Далас прекарахме вечерта в дома си, а в събота бяхме домакини на голям празничен прием. През целия ден се занимавахме с подготовката. Разполагаме с дискове и за този период, тъй като в къщата имаше множество външни лица. Капитан Фийни ще получи и тях. А в събота вечерта, разбира се, бяхме сред около двеста и петдесет приятели, познати и колеги от близо осем вечерта до малко след три сутринта. С удоволствие ще ви дам списък на гостите.

— Ще ви бъдем признателни. Имали ли сте какъвто и да е физически контакт с Труди Ломбард, когато и да е?

Гласът му остана спокоен, но на лицето му се появи лека гримаса на отвращение.

— Подадох й ръка, когато се запознахме. Това е.

— Можете ли да ми кажете защо вие и лейтенант Далас отидохте в хотел „Уест Сайд“ тази сутрин?

— Решихме, че е най-добре съпругата ми да поговори с госпожа Ломбард и да я убеди, че няма никакво желание да поддържа връзка с нея и че никой от двама ни не възнамерява да плати за привилегията на този избор.

Пийбоди кимна.

— Благодаря. Още веднъж благодаря за съдействието. Край на разпита. — Тя въздъхна с облекчение и комично подскочи на стола си. — Слава богу, че свърши.

Рурк докосна ръката й.

— Как се справихме?

— Тя ще ни каже, но ако искаш да чуеш мнението ми, беше прям, убедителен и съобщи достатъчно подробности. Отърваваш кожата, до топките… О, извинявай.

— Няма проблем, винаги държа да зная, че тази част от анатомията ми не е застрашена. — Рурк извърна глава, когато вратата се отвори. — Може би не и от нея. Но свиквам с това.

— Защо не ми каза, че си говорил с Фийни? — попита Ив.

— Мисля, че току-що го направих.

— Можеше… няма значение. Пийбоди, да се заловим с онези проучвания и да направим бърза справка за другите гости на хотела. Идвам след минута.

— Чао — каза Пийбоди на Рурк.

— Ще…

— … вървя — прекъсна той съпругата си. — Мога да се прибера и сам.

— Беше страхотен. Един проблем по-малко. Можеше да те притисне още, но важното е, че се добра до подробностите.

— Добре тогава. Що се отнася до онова, което ми дължиш, вече мога да назова цената си.

Ив замислено присви устни.

— Не бъди сигурен, че топките ти са в безопасност.

Рурк се засмя.

— Така ми харесваш. Отиди у Майра, когато приключиш.

— Не зная колко време…

— Няма значение. Поговори с Майра и се прибери у дома при мен.

— Къде другаде да отида?

— А подаръците? В багажника на колата ти са.

— Тръгвай, умнико.

— Добре. — Той сграбчи ръцете й, дръпна я напред и страстно я целуна. — Ще те чакам.

„Зная“, помисли си тя. Най-голямото чудо на света за нея бе да знае, че някой я чака.

 

 

На бюрото си, с голяма чаша кафе без захар, Ив прегледа официалната информация за Боби Ломбард. „Не Робърт“, забеляза тя. Бе с две години по-голям от нея, плод на законно съжителство, приключило, когато бил двегодишен. При проучването за баща му откри, че се казва Грубер, женен е от 2046 г. и живее в Торонто.

Самият Боби завършил бизнес колеж и работил в агенция за недвижими имоти „Чиста сделка“ до преди осемнадесет месеца, когато влязъл в съдружие с Дензъл К. Ийстън, за да основат агенция „Л&Р Риалтърс“ в Копър Коув, Тексас. Оженил се за Зейна Клайн година по-късно. Чисто криминално досие.

Зейна бе на двадесет и осем години, родом от Хюстън. Нямаше сведения за баща й. Очевидно бе отгледана от майка си, загинала при пътнотранспортно произшествие, когато Зейна била на двадесет и четири. Тя също бе завършила бизнес колеж. Ив забеляза, че е назначена в „Л&Р Риалтърс“ почти от създаването на агенцията.

„Премества се в Копър Коув и се омъжва за шефа“, помисли си Ив.

Чисто криминално досие, първи брак и съжителство.

Официалните сведения сочеха, че и двамата са такива, каквито изглеждат. Обикновена семейна двойка, сполетяна от трагедия.

Най-сетне стигна до Труди Ломбард.

Бегло прегледа това, което вече знаеше, и повдигна вежди при данните от трудовата й биография.

Бе работила като болногледачка и секретарка в производствена фирма. След раждането на сина си бе кандидатствала за статут на професионална майка и преминала на половин работен ден, декларирайки доход малко под максималния, при който би запазила този статут.

„Продавачка“, продължи да чете Ив. Трима различни работодатели. „Компютърен оператор“, двама работодатели. „Домакин координатор“? Какво бе това, по дяволите? Каквото и да означаваше, отново не се бе задържала дълго.

По същото време бе сменила четири жилища, всичките в Тексас, за период от шест години.

„Грабвай и бягай — помисли си Ив. Така си обясняваше честите премествания. — Намери си жертва, изсмучи кръвта й до капка и продължавай напред.“

Бе кандидатствала и след проверка бе одобрена за приемен родител, успявайки да съчетае това със статута на професионална майка. „Нито един пропуснат цент“, мислено отбеляза Ив. Бе живяла в района на Остин цяла година, преди отново да се премести, да подаде поредната молба и да получи одобрение.

Четири месеца в Бомонт, и ново преместване, нова молба. Ново одобрение.

— Не те е свъртало на едно място, а? Знаеш ли какво, кучко? Мисля, че си имала други причини. После се появих аз и виж какво е станало, три месеца след като ме прибраха обратно, се е наложило отново да стегнеш багажа си. Още молби, одобрения и кръстосване из щата Тексас с детето, от чиято издръжка живееш, чак до завършването на Боби, когато си се простила със статута на професионално мамче. — Ив се облегна назад и се замисли. — Да, хитро. Овладяла си играта до съвършенство. Знаела си как да се сдобиеш с разрешително и одобрение и си се местила от град на град, за да прибереш поредното дете и парите за издръжката му. „В името на детето“, добра агенция. Вечно страдаща от недостиг на персонал и средства, но доволна да поддържа връзка с опитна жена, професионална майка, която с огромно желание полага грижи за деца без родители.

Труди се бе установила на едно място след загубата на статута на професионална майка и се бе отказала от приемното родителство. „Искала е да бъде близо до сина си“, досети се Ив. Нова поредица краткотрайно заемани длъжности. Крайно недостатъчен доход за жена със слабост към пазаруване и бижута, толкова скъпи, че да се страхува да ги вземе със себе си, когато пътува.

„Интересно — помисли си Ив. — Интересно.“ Би заложила цял чувал истинско насипно кафе, че не е била единственото дете, травматизирано от Труди.