Нора Робъртс
Спомени в смъртта (5)

5.

Залата за фитнес му се струваше най-подходящото място да излее насъбрания гняв. Все още усещаше болка в рамото от контузиите, които бе получил преди няколко седмици, помагайки на непоправимата си съпруга при работа.

Явно правилата на Ив му позволяваха да рискува живота си заради нея, но не и да я отърве от една шибана изнудвачка.

„Пълна глупост“, каза си той, но нямаше намерение дълго да таи в себе си гняв.

Реши, че е време тялото му отново да влезе във форма.

Предпочете тежестите пред някоя от холомашините и програмира изтощителна поредица упражнения.

Знаеше, че нейното решение би било да слезе долу, да активира един от спаринг-дроидите и да го смаже от бой.

Всеки намираше свой отдушник.

Познаваше я и бе сигурен, че в момента крачи нервно из кабинета си, рита всичко, което й попадне, и сипе ругатни, съдържащи неговото име. Трябваше да го превъзмогне. „Никога в живота си — помисли си той, докато напрягаше тялото си за коремни преси — не съм срещал друга разумна жена, която толкова внезапно да проявява импулсивност и безразсъдност.“

Какво бе очаквала тя от него, по дяволите? Да й се обади и да я повика, за да разкара онази досадна тексаска муха от врата му?

Е, щом искаше съпруг, който би постъпил така, значи бе сбъркала, омъжвайки се за него. Жалко за нея.

Не желаеше да я закриля, когато безспорно се нуждаеше от закрила, и се дразнеше от загрижеността му, когато бе заслепена от мъка и гняв? Отново жалко за нея.

Издържа до края на серията упражнения, изпитвайки мрачно задоволство от напрягането на мускулите, болката от заздравяващите рани и стичащата се пот.

 

 

Ив се намираше точно там, където бе предположил, че се намира, и правеше точно това, което бе предположил, че прави. Престана да крачи из кабинета си и силно ритна крака на бюрото три пъти.

Хълбокът, пострадал, докато бе водила битка рамо до рамо с Рурк, веднага се обади.

— Мамка му! Да върви на майната си! Не може ли да си трае, вместо да си пъха носа във всичко?

Дебелият котарак Галахад застана на прага на кухненския бокс, сякаш очакваше да гледа интересно шоу.

— Виждаш ли това? — попита тя котарака и се плесна по кобура. — Знаеш ли защо са ми го дали? Мога да се браня. Нямам нужда от някого… от някой мъж, който да се бърка и да разчиства сметките ми.

Котаракът наклони глава, примигна с различните си по цвят очи и повдигна крак във въздуха, за да го оближе.

— Да, сигурно си на негова страна. — Ив вяло потърка контузения си хълбок. — Такива сте вие, мъжкарите. Нима имам вид на крехка, безпомощна женска?

„Е, може би изглеждах такава — призна тя. — Само за няколко минути.“ Но той я познаваше, нали? Знаеше, че бързо ще стъпи на крака.

Също както бе познал, че Ломбард скоро ще се дотътри при него.

— Досетил се е, а каза ли нещо? — Тя тръсна ръце. — Каза ли: „Ив, мисля, че жестоката кучка от твоето минало ще ме посети“. Не, нищо подобно. Всичко е заради проклетите пари. Така ми се пада, като се обвързах с човек, който притежава по-голямата част от тази планета и доста от сателитите й. Какво съм си въобразявала?

Бе изразходвала много енергия, давайки воля на гнева си, и се отпусна на мекия стол с висока облегалка. Намръщи се, без да знае точно на какво.

„Не разсъждавах“, призна тя, когато най-неудържимият й гняв отшумя. Но вече разсъждаваше.

Всичко бе заради парите му. Той имаше право да се защитава от изнудвачи. Досега не бе направила нищо, с което да му помогне.

Изправи гръб и закри лицето си с ръце. Не, бе твърде заета да се самосъжалява, да хленчи и да проклина съдбата си.

И се бе нахвърлила върху единствения човек, който напълно я разбираше и знаеше за всичко, което напира в нея. Беше му се разкрещяла именно заради това, осъзна тя сега. Навярно Майра щеше да й връчи голяма златна звезда за нерадостното заключение.

Ето каква кучка бе тя. Не че не бе разкрила истинската си същност, преди двамата да кажат „да“ пред олтара. Той знаеше с каква жена се обвързва, за бога. Ив нямаше да се извинява за характера си.

Но докато седеше и барабанеше с пръсти по коляното си, мислено превъртя сцената от гостната в съзнанието си. Затвори очи, усетила свиване в стомаха.

— Господи, какво направих!

 

 

Рурк изтри потта от челото си и грабна бутилка вода. Реши да програмира нова серия, може би дълъг, здравословен крос. Не бе успял да се освободи напълно от яростта, а негодуванието му все още бе така силно, както преди.

Дълбоко си пое дъх и докато се двоумеше дали да не поплува в басейна, вместо да тича, тя влезе.

Рурк бавно се изправи и би се заклел, че усети повдигането на прешлените си, един по един.

— Ако искаш да тренираш, ще се наложи да почакаш. Не съм свършил, а не желая компания.

Искаше й се да му каже, че твърде много се напряга физически. Че тялото му все още не се е възстановило достатъчно. Но би счупил врата й като клечка заради тези думи. Заслужено.

— Дай ми само минута, за да ти кажа, че съжалявам. Толкова съжалявам. Не зная какво ме прихвана, но трябваше да излея гнева си върху някого. Срамувам се, че се държах така с теб. — Гласът й затрепери, но нямаше да завърши със сълзи. — Радвам се, че откри семейството си, искрено се радвам. Мисълта, че мога да бъда толкова подла и дълбоко в себе си да изпитвам завист, е непоносима. Надявам се след известно време да ми простиш. Това е.

Когато Ив посегна към вратата, той изруга под носа си.

— Почакай. Почакай само минута. — Грабна хавлиена кърпа и започна енергично да подсушава лицето и косата си. — Кълна се, че никой друг не ми е нанасял такъв удар под кръста. Караш ме да се запитам как бих се чувствал, ако положението със семействата ни беше обратното. Не зная, но не бих се изненадал, ако и в мен се прокрадне някое подло зрънце.

— Казах нещо грозно и ужасно. Ужасно е, че съм способна да изрека нещо подобно. Съжалявам. Господи, Рурк, бих взела думите си обратно, ако можех.

— И двамата сме си казвали неща, за които съжаляваме. Да забравим. — Рурк метна кърпата върху една пейка. — А за останалото…

— … не бях права.

Той рязко повдигна вежди.

— Или Коледа е дошла по-рано, или трябва да обявят този ден за нов национален празник.

— Зная, че се държах идиотски. Понякога постъпвам толкова глупаво, че ми се иска да сритам собствения си задник.

— Винаги можеш да разчиташ на мен за това.

Ив не се усмихна.

— Дошла е да изкопчи пари от теб и е получила заслужен шамар. Толкова е просто. Аз усложних положението, като упорито твърдях, че засяга само мен, а не е така.

— Не си напълно права. Шамарът беше доста по-жесток, отколкото тя заслужаваше, за опита си да ме изнудва, но й го зашлевих заради теб.

Очите и гърлото й запариха.

— Чувствам се ужасно… не, не чак толкова — призна тя, когато Рурк се приближи към нея. — Трябва да измисля начин да се справим. Не мога да си простя, че не го предотвратих. Дори не се опитах да спра това, а когато ти го направи, се нахвърлих върху теб. — Пое си дъх, преди да продължи. — Знаех, че мога. Въпреки глупавото си заслепение, дълбоко в себе си знаех, че ще ми простиш. Не си направил нищо зад гърба ми и не си предал доверието ми. Нямам право да те обвинявам в никое от нещата, които си самовнушавах, че си направил. Просто си сторил каквото трябва.

— Не ме изкарвай герой. — Той седна на пейката. — Искаше ми се да я убия. С удоволствие бих я удушил. Но ти не би го одобрила за нищо на света. Затова се задоволих да я заплаша с мъчителна смърт, в случай че отново протегне лепкавите си пипала към някого от двама ни.

— Жалко, че не съм била там да видя тази сцена. На колко ме оцени?

— Има ли значение?

— Любопитна съм да узная.

— Два милиона. Дребна сума, предвид обстоятелствата, но тя не ни познава, нали? — Очите му, невероятно сини и проницателни, съсредоточено се взираха в лицето й. — Не знае, че бихме дали и последния си пунт, за да се избавим от такива като нея. Не знае, че за мен ти нямаш цена. Домогва се само до парите ни. А това, което притежаваме, няма цена, Ив.

Ив пристъпи към него, отпусна се в скута му и обви ръце и крака около тялото му.

— Е, това е — прошепна Рурк.

Тя потърка лице във врата му.

— Какво е „пунт“?

— Кое? — смутено се засмя той. — О, стара дума за ирландска лира.

— Как се казва „съжалявам“ на галски?

— „Та брон орм“ — отвърна той. И когато Ив се опита да произнесе думите, добави: — Аз също.

— Рурк, тя все още ли е в Ню Йорк? — Когато Рурк не каза нищо, тя се наведе назад и срещна погледа му. — Сигурно знаеш къде е. Не би я изпуснал от очи. Държах се като пълна глупачка. Не ме карай и да се чувствам така.

— Докато тръгнах от кабинета си, все още не беше напуснала хотела, нито пък синът й и съпругата му.

— Добре, тогава утре… Не, утре е онова нещо. Не съм забравила и ще направя… каквото е нужно. — Бе готова да понесе наказание за глупавото си държание. — Някой трябва да ми каже какво точно да свърша. — Обхвана лицето му с длани и тревожно прошепна: — Моля те, нека този някой не е Съмърсет.

— Няма нужда да правиш каквото и да било. „Онова нещо“ се нарича „парти“.

— Домакините правят разни неща. Координират, обсъждат, пазарят се с фирмата за доставки на храна и прочие.

— Аз никога не се пазаря, дори с доставчиците, но ако държиш да помогнеш с нещо, би могла да ръководиш украсяването на залата за приеми.

— Ще ми трябва ли списък?

— Няколко. Това ще ти помогне ли да се избавиш от чувството за вина?

— Ще бъде добро начало. В неделя, ако Ломбард все още е тук, ще я посетя.

— Защо? — Сега той обхвана лицето й. — Защо да се подлагаш на това, да й даваш възможност отново да те тормози?

— Трябва да й дам да разбере, че не може да ме уплаши. Трябва да се изправя лице в лице срещу нея. Въпрос на… ще те ударя, ако го повториш, но е въпрос на самочувствие. Мразя да ме смятат за страхливка, а този път зарових глава в пясъка.

— Така правят щраусите.

— Все едно, не искам да оставям такова впечатление. Затова ще се заемем с плановете си за утре… не си заслужава да я включваме в списъка с неща, които трябва да свършим, и ако в неделя все още е тук, ще се разправя с нея.

— Разбрахме се.

След кратко колебание, Ив кимна.

— Да, разбрахме се. — Притисна буза към неговата. — Плувнал си в пот.

— Използвах гнева си конструктивно, вместо да ритам бюрото си.

— Млъкни, или ще забравя колко виновна се чувствам и няма да предложа да изтъркам гърба ти под душа.

— Слагам катинар на устата си — промърмори той и допря устни до шията й.

— После. — Ив повдигна потника му и трескаво го издърпа над главата му. — След като те чукам, докато мозъкът ти се разхвърчи през ушите.

— Не е моя работа да ти диктувам как да се избавиш от чувството за вина. Много ли е силно?

Погъделичка здравото му рамо със зъби.

— Сега ще разбереш.

Търкулнаха се от пейката на дюшека.

— Ох! Очевидно вината не те кара да разкриваш нежната си страна.

— Зарежда ме с енергия. — Възседна го и опря длани на гърдите му. — И малко злоба. Тъй като вече сритах бюрото си…

Сниши се към него и гърдите й се плъзнаха по неговите, докато безмилостно напредваше с нокти към колана на късите му панталони. Рязко ги дръпна и го освободи от тях.

Устните й го обхванаха като клещи.

— Е, добре тогава. — Той впи пръсти в дюшека. — Действай.

Умът му се замъгли и сякаш пред очите му запулсира червена светлина. Докосваше го със зъби малко жестоко, докато дъхът му секна. Мускулите му, стегнати и закалени, безпомощно затрептяха. И миг преди целият му свят да се слее ведно, тя го освободи. Плъзна език нагоре по корема му.

Опита да се надигне, но бе заклещен между краката й като в ножица и тя ги раздвижи, притискайки го още по-силно. Тъмнозлатистите й очи бяха изпълнени с дързост.

— Започвам да се чувствам малко по-добре.

Дъхът му секна.

— Чудесно. На твоите услуги.

— Искам устата ти. — С настървение се насочи към нея и с устните, езика и зъбите си накара кръвта му да закипи и запулсира в слепоочията му като удари на стотици барабани.

— Обожавам устните и езика ти. — Нейните бяха ненаситни. — Заради чудесата, които правят с мен.

Ив свали ризата си и когато плъзна гърди по неговите, този път усети допира на голата му плът до своята.

Позволи му да я повали по гръб и се предаде на горещите му, жадни устни. Стомахът й се сви на топка от копнеж и наслада. Вече бе задъхана, когато той разкопча панталона й.

„Ръцете му — помисли си тя, понасяйки се нагоре — умели са, колкото устните му.“ Стягането в корема й ставаше все по-силно, докато настъпи миг на блажено отпускане.

Пръстите й усукваха косите му и потънали в това море от черна коприна, го направляваха към центъра на вече разцъфващото желание толкова неудържимо, че едно докосване с език бе достатъчно, за да я накара да полети.

Той улавяше ритъма й във всеки миг.

Най-сетне тялото й потръпна и от него изригна топлина. Бе потна, жадна и изцяло негова. Когато Рурк се плъзна над нея и погледна лицето й, Ив отново сграбчи косите му.

— Грубо — настоя тя. — Грубо и бързо. Накарай ме да крещя.

Сля устни с неговите, докато той проникваше в тялото й.

Усещайки навлизането му в плътта си на мощни тласъци, запрепуска с него. Рязко повдигна ханш, жадувайки за още, докато устните му заглушаваха стоновете й.

Безмилостно се доведоха взаимно до върха и отвъд.

 

 

Най-сетне почти бе възстановила дишането си и способността да движи краката си.

— Не забравяй, че вината беше моя.

Той се раздвижи.

— Ммм?

— Аз съм виновна, че лежиш напълно изтощен.

— Разбира се. — Отдръпна се от нея, обърна се по гръб и си пое дъх. — Кучка.

Ив тихо се засмя и преплете пръсти с неговите.

— Все още съм с ботуши?

— Да. Изглеждаш интересно и провокативно — с обърнат наопаки панталон върху тях. Беше доста припряно.

Тя се повдигна на лакти, за да погледне.

— Не е зле да ги сваля и да поплувам.

— Нали щеше да дойдеш да изтъркаш гърба ми?

Ив хвърли поглед към него.

— Странно защо, вече не се чувствам виновна.

Той повдигна единия си клепач и яркото му синьо око проблесна дяволито.

— Но моите чувства все още са наранени.

Ив му се усмихна и изправи гръб, за да свали ботушите си. Когато седна до нея, тя се изви към него и се озоваха обърнати един срещу друг, голи, долепили чела.

— Ще изтъркам гърба ти, но ще го впишеш в сметката ми за следващия път, когато се държа идиотски.

Рурк я потупа по коляното.

— Дадено — каза той, стана и й подаде ръка.

 

 

В малката хотелска стая на Десета улица Труди Ломбард застана пред огледалото. Мислеше, че я е изплашил, и може би наистина бе успял, но това не означаваше, че ще подвие опашка и ще се оттегли като пребито куче.

Заслужаваше обезщетението, което бе поискала за това, че бе търпяла малката кучка в дома си близо шест месеца. Шест месеца под един покрив с онова мръсно хлапе. Беше я хранила и обличала.

Сега могъщият Рурк щеше да плати за отношението си към Труди Ломбард, нямаше да му се размине. Щеше да му струва доста повече от два милиона.

Бе свалила костюма и облякла нощницата си. „Подготовката е важна“, напомни си тя и погълна болкоуспокояваща таблетка с няколко глътки от любимото си френско вино.

Не виждаше смисъл да се пристрастява към болката. Никакъв смисъл. Все пак нямаше нищо против малко болка от време на време, за изостряне на сетивата.

Вдиша и издиша равномерно няколко пъти, докато вземаше чорапа, който бе натъпкала с кредити. Залюля го срещу лицето си и нанесе удар между челюстта и скулата. Болката експлодира, в корема й се надигна гадене, но тя стисна зъби и нанесе втори удар.

Свлече се на пода, замаяна. Болката се оказа по-силна, отколкото бе очаквала, но щеше да я понесе. Бе жилава жена.

Щом ръцете й престанаха да треперят, отново грабна направеното с подръчни материали оръжие и го стовари върху хълбока си. Прехапа устната си до кръв и два пъти удари бедрото си.

„Не е достатъчно“, помисли си тя, когато от очите й потекоха сълзи на решимост и пъклено задоволство. „Не е достатъчно“, повтори тя, докато тръпката от болката я завладяваше. Всеки удар бе източник на наслада.

С пронизителен стон залюля уреда към корема си веднъж, два пъти. При третия удар стомахът й се разбунтува. Повърна в тоалетната и се строполи на пода в несвяст.

 

 

Оказа се по-трудно, отколкото Ив бе очаквала. Къщата бе пълна с хора и андроиди до такава степен, че не можеше различи едните от другите. Сякаш цяла гора бе купена и пренесена в салона и още акър на терасата. Километрични гирлянди, няколко тона разноцветни кълба и малки крушки, достатъчно на брой да осветят целия щат, вече украсяваха стените или очакваха да бъдат закачени.

Имаше безброй стълби, маси и столове, свещи и покривки. Организаторът, на когото бе поверена подготовката на сцената за оркестъра… или групата, не бе сигурна каква музика ще има, спореше с някого от отговорниците за украсата.

Надяваше се да се стигне до размяна на удари. Това поне би било нейна територия.

Явно Рурк бе приел сериозно желанието й да се заеме с украсата на салона.

Какво си бе въобразила?

Непрекъснато я питаха какво мисли, какво иска, дали предпочита това или онова.

Една от аранжорките буквално бе излетяла разплакана от стаята след отговора на Ив, че й е все едно.

Е, всъщност бе казала, че не дава пет пари, но означаваше същото.

Главоболието от стрес, което сковаваше темето й, сякаш очакваше удобен момент да сграбчи мозъка й и да го унищожи.

Искаше й се да полегне, или по-скоро видеотелефонът й да звънне и някой от диспечерите да й съобщи за тройно убийство, което трябва незабавно да разследва.

— Писна ли ти? — прошепна Рурк в ухото й.

Ив се намираше в такова състояние, че подскочи уплашено като заек.

— Всичко е наред. Добре съм. — Рязко се завъртя към него и дръпна ризата му. — Къде беше?

— Пазарях се с доставчиците, разбира се. Има страхотни неща за почерпка.

Очите й заблестяха.

— Шоколадови сладки?

— Не, всъщност имах предвид трюфели. — Нехайно прокара ръка по заплетените й коси, докато оглеждаше стаята. — Но ще донесат и сладки. Върви, свободна си. — Той леко стисна рамото й. — Ще те отменя.

Ив едва не хукна към вратата. Всички инстинкти я тласкаха натам, за да съхрани здравия си разум. Но не само гордостта, а и съпружеският дълг я накараха да остане.

— Защо, нима съм твърде глупава, за да се справя? Ръководила съм далеч по-сериозни операции за спасяване на човешки живот. Стой настрана. Хей, вие!

Рурк я проследи с поглед как крачи уверено с походка на ченге.

— На вас говоря! — Ив разтърва отговорниците за гирляндите и за сцената, преди да се пролее кръв. — Кротко — изкомандва тя, когато и двамата опитаха да възроптаят. — Ти, закачи всичко лъскаво, където му е мястото.

— Но…

— Представили сте план, който е бил одобрен. Придържай се към него и не ме занимавай, или лично ще натъпча всички тези гирлянди в задника ти. А ти… — смушка другия в гърдите — … стой далеч от него, или ще запазя гирлянди и за теб. Добре. Хей, дългокраката блондинка с цветята…

— Коледни звезди — уточни високото русо момиче с характерен за Ню Джърси акцент, така силен, че за Ив нямаше съмнение, че е отраснала отвъд реката. — Трябваше да са петстотин, но има само четиристотин деветдесет и шест, и…

— Добре. Довърши подреждането на… какво е това, по дяволите?

— Трябваше да бъде дърво от коледни звезди, но…

— Разбира се, че е такова. Щом са ти нужни още четири, поръчай да ги донесат оттам, където ги произвеждат. Ако не, направи каквото можеш с тези. А ти там, закачи лампичките.

Рурк се люлееше на пети и гледаше как съпругата му дава разпореждания на екипите. Някои от хората изглеждаха леко уплашени, когато приключи с тях, но темпото на работа стана значително по-бързо.

— Готово. — Ив се върна при него и скръсти ръце. — Всичко е под контрол. Други проблеми?

— Освен необяснимата ми възбуда, никакви. Мисля, че след като ги накара да затреперят от страх, заслужаваш кратка почивка. — Обви ръка около раменете й. — Хайде. Ще ти намерим нещо за хапване.

— Шоколадови сладки.

— Естествено.

 

 

Няколко часа по-късно, или поне така й се струваше, Ив излезе от банята. Бе направила най-доброто, на което бе способна с гланц за устни и сенки за очи. Върху леглото я чакаше нещо подобно на дълга бледозлатиста завеса. Надяваше се, че увито около тялото й ще прилича на рокля.

„Поне не е твърде блестяща“, реши тя, докато докосваше плата. Обувките бяха в същия цвят, ако сандалите — с толкова тънки каишки, че едва се виждаха, и още по-тънки токчета — можеха да се нарекат обувки. Погледна към тоалетката си и видя, че се е погрижил и за останалото. Върху нея имаше отворена черна кутийка и диамантите — само диаманти можеха да блестят така — с цвят на шампанско образуваха кръг върху кадифето. В друга кутийка имаше обици с висулки, а в трета — масивна гривна.

Повдигна дългата ивица златист плат и установи, че трябва просто да се омотае в нея. Щом го направи, взе сандалите, които до последно щеше да отлага да обуе, и се окичи с бижутата от тоалетката.

Забеляза, че гривната е твърде голяма. Можеше да я загуби, и който я намери, би получил за нея достатъчно пари, за да си купи малък остров в Южния пасифик.

— Не се носи така — каза Рурк от прага. — Ще ти покажа. — Приближи се, облечен с елегантен черен костюм, и плъзна бляскавата гривна над лакътя й. — Подходящо украшение за жена-воин. Отива ти. — Отдръпна се крачка назад. — Приличаш на пламък. Висок, златист пламък в студена нощ.

Когато я съзерцаваше така, всичко в нея започваше да се разтапя и затова извърна глава към отражението си в огледалото. Ефирната и гладка рокля се спускаше до глезените й.

— Няма ли опасност роклята ми да падне?

— Не, поне докато гостите си тръгнат.

Той се наведе и потърка устни в голото й рамо. Обви ръце около талията й и двамата погледнаха двойката в огледалото.

— Втората ни Коледа заедно — каза Рурк. — Събрахме доста неща в кутията за спомени, която Мейвис и Леонардо ни подариха миналата година.

— Да. — Ив му се усмихна. Трябваше да признае, че и двамата изглеждат страхотно. — Дано този път бъде спокойно и да се позабавляваме, вместо да тичаме след смахнат Дядо Коледа.

— Да се надяваме. — Видеотелефонът в спалнята звънна два пъти. — Първите ни гости пристигнаха. Обувките?

— Да, да. — Тя се наведе, сложи едната и присви очи от блясъка на каишката. — Господи, не ми казвай, че тези неща по тях са диаманти.

— Добре, няма да го кажа. Побързайте, лейтенант. Домакините не бива да закъсняват.

Обувки с диаманти. Съпругът й бе полудял.

 

 

Лудият й съпруг бе организирал грандиозно парти, Ив не можеше да не се впечатли. След по-малко от час залата за приеми се напълни с хора. Светлините проблясваха като виното в чашите и гърмеше музика. Масите бяха отрупани с какво ли не, освен трюфели и сладки. Сложно оформени канапета, пастети, мусове, скъпи деликатеси от целия свят и отвъд него.

Сервитьорите бяха елегантни като високите фунии с шампанско, които разнасяха върху сребърни подноси. Ив не си направи труда да преброи коледните звезди, но построеното от тях дърво изглеждаше чудесно. Всъщност просто изумително, както и отрупаните с лампички и цветове елхи. Гората, която бе видяла следобеда, се бе превърнала в приказна страна.

Да, Рурк бе устроил грандиозно тържество.

— Всичко е разкошно! — Мейвис Фрийстоун се втурна към тях с доста издутия си корем и се блъсна в Ив, преди тя да успее да се отдръпне. — Никой не се престарава като вас, приятели.

Тази вечер косата й бе сребриста, на множество пластове с различна дължина. Бе облечена в червена рокля — толкова изпъната, че сякаш всеки момент ще се пръсне. Заради състоянието си носеше сребристи ботуши с нисък, стабилен ток с форма на коледна елха.

Веждите й представляваха дъги от сребърни звезди. Ив не се осмели да я попита как е постигнала това.

— Цялата сияеш. — Рурк хвана ръката й и се усмихна на гиганта в сребристо и червено, застанал до нея. — Всъщност и двамата сияете.

— Вече броим дните.

Леонардо потупа Мейвис по гърба с мощната си ръка.

— Терминът наближава. Хм, какво е това? Мога ли да си взема? — Гостенката грабна три канапета от подноса на минаващ сервитьор и ги лапна като бонбончета. — Дойде ли времето, денонощно ще правим секс. Оргазмите стимулират контракциите. Моят Мечо знае как да ме доведе до оргазъм.

Широкото, леко червендалесто лице на Леонардо поруменя на скулите.

— Е, посещавате ли курса? — попита ги Мейвис.

Ив просто не можеше да говори за курса, в който двамата с Рурк се бяха записали.

— Хей, ето я и Пийбоди. Взела си е нещо за хапване.

— Шоколадова сладка? Къде? Чао засега.

— Умницата ми — прошепна Рурк. — Спасяваш ни, като примамваш най-добрата си приятелка с храна. Пристигнаха семейство Майра — добави той.

Преди Ив да каже нещо, той я побутна към тях.

Знаеше, че ще бъде неловко. Отношенията й с доктор Майра бяха обтегнати, откакто двете бяха заели противоположни позиции по случая „Айкоув“.

И двете полагаха усилия да ги изгладят, но все още имаше неравности, и Ив ги усети сега, когато Майра погледна към нея и я забеляза.

— Забавихме се.

Гостенката целуна Рурк по бузата и се усмихна на Ив.

— Дано не сте имали проблеми — каза Рурк, подавайки ръка на Денис.

— Дълго търсих вратовръзката си. — Бе яркочервена, на множество малки зелени елхички.

— Всъщност аз я скрих. — Майра погледна съпруга си със злорадство. — Но бях разобличена.

— Харесва ми. — Нещо в премрежения поглед на Денис Майра и пригладените му с гел коси караше Ив да изпитва дълбока симпатия. — Подходяща е за празника.

— И ти изглеждаш чудесно. — Денис хвана ръцете й, отдръпна се назад и помръдна гъстите си вежди. — Зашеметяващо.

— Той ми избра тоалета. — Ив кимна към Рурк. — При първа възможност ще изхвърля тези обувки.

— И двамата сте толкова красиви. Възхитени сме от всичко тук.

Майра, прелестна както винаги в тъмносиньо, огледа залата. Ив забеляза, че е направила нещо с косите си. На катраненочерния им фон проблясваха малки лъскави украшения.

— Да ви предложа питие. — В този миг като по чудо до Рурк се появи сервитьор. Той повдигна чаша шампанско от подноса му за Майра. — Шампанско, Денис? Или предпочиташ нещо по-силно?

— По-силно? Не бих отказал.

— Ела с мен. Имам нещо специално. Дами.

„Зная какво цели“, помисли си Ив и усети напрежение във врата. Не бе трудно да размени няколко банални фрази с Майра, но бързо щеше да ги изчерпи. Запасът й от клишета бе оскъден, особено при подобно напрежение между нея и събеседничката й.

Прибегна до стандартното:

— Е, сигурно вече сте готови за празниците.

— Почти. А вие? — на свой ред попита Майра.

— Не зная. Мисля, че да. Слушай, тези вкуснотии…

— Всъщност имам нещо за теб. Не го донесох, защото се надявах утре да намериш малко време и да дойдеш у дома. На кафе.

— Аз…

— Много искам отново да бъдем приятелки. — Нежносините очи на Майра се замъглиха. — Липсваш ми. Много ми липсваш.

— Няма причина. Приятелки сме. — „Приятелство, преплетено с нещо по-сложно“, помисли си Ив. — Утре трябва да свърша това-онова, но после… бих искала да поговорим. Може би изпитвам нужда да поговорим. После.

— Явно е нещо сериозно. — Майра докосна ръката й и напрежението изчезна. — Ще бъда у дома цял ден.